Сара Джио
Теменужки през март (10)

Десета глава

Девети март

Следващата сутрин чух телефонът да звъни в хола така упорито и настойчиво, че ме изтръгна от съвършено приятен сън. Бий няма ли да вдигне?

На десетото позвъняване станах и сънена, тръгнах към хола.

— Ало? — казах с тон, който трябваше да даде ясна представа как се чувствам на онзи, който звънеше в седем и четиридесет и пет сутринта.

— Емили, Джак се обажда.

Широко отворих очи. Ясно си спомнях, че му бях написала номера на мобилния си телефон на парче хартия вечерта, когато му гостувах за вечеря. Тогава защо звъни на стационарния?

— Извинявай, че звъня толкова рано — каза той. — Търсих те на мобилния, но попадам директно на гласова поща. Впрочем не е твърде рано и…

— Не — запелтечих. — Не е.

Гласът ми прозвуча по-нетърпеливо, отколкото очаквах.

— Добре — каза той, — защото се питах дали не искаш да се поразходим из плажа тази сутрин.

— Сега?

— Да — отвърна той. — Трябва да видиш каква гледка се разкрива от брега точно сега. Може ли да се срещнем след десет минути?

Запътих се към плажа и отдалеч видях Джак — е, точицата, която беше Джак. Махнахме си за поздрав, когато наближих.

— Добро утро — извика той от мястото си, на няколкостотин метра от мен.

— Здравей! — извиках в отговор.

Когато най-сетне се срещнахме, посочи напред.

— Това, което искам да ти покажа, е зад завоя.

— Какво е то?

— Ще видиш.

— Как мина пътуването до Сиатъл?

— Добре — каза той и това беше всичко. — Извинявай, че не се обадих по-рано — добави, без да даде обяснение.

Заобиколихме малкия нос и продължихме по плажната ивица, която се виеше покрай хълма. Джак се спря за миг, загледан напред към залива.

— Ето там — тихо каза той.

— Къде? — попитах аз и тогава я видях — струя вода, бликаща високо във въздуха, и нещо огромно и заоблено под водата.

Усмихнах се като дете, изненадано от клоун на пружина.

— Какво е това?

— Косатка — гордо каза Джак.

Бий често говореше, че тук има косатки, но през всички онези лета на острова аз не бях виждала нито една.

— Виж! — възкликна Джак. Вече бяха две и плуваха съвсем близо една до друга.

— Идват всяка година по това време — каза той. — Обичам да ги гледам. Като дете сядах тук, точно тук… — Замълча и посочи към голям камък, наподобяващ дънер, вкоренен в пясъка. — И гледах преминаващите китове.

Не можех да откъсна очи от водата.

— Великолепни са — казах. — Виж как плуват, с такава сила и устрем. Знаят къде ще ги отведе пътуването им без карта, която да ги води. — Изведнъж замълчах, поразена. — Джак?

— А?

— Казваш, че си идвал като малък. Прекарвал ли си някога лятото тук?

— Да — каза той с характерната си усмивка. — Всяко лято. Къщата, в която живея сега, беше старата крайморска вила на семейството ми.

— Тогава защо никога не сме се срещали през онези лета?

— Не ми позволяваха да ходя нататък — каза той и направи дълга пауза. — Към къщата на леля ти.

Усмихнах се.

— И на мен не ми позволяваха да идвам насам. Иначе сигурно щяхме да се видим поне веднъж.

Очите му срещнаха моите.

— Не помниш, нали?

— Какво да помня?

Закачливо поклати глава.

— Съжалявам. — Разрових паметта си и се опитах да си спомня нещо, каквото и да е. — Не помня.

— Беше на четиринадесет. И прелестна, бих добавил — каза той. — Кучето ми се беше отскубнало от каишката си и бе побягнало пред къщата на леля ти. Ти лежеше на плажна кърпа с още едно момиче. Беше по бански. Розов бански. И Макс, кучето ми по онова време, дотича право при теб и те близна по лицето.

— Ти ли беше?

— Да.

— Не вярвам.

— Повярвай.

— О, господи! — казах. — Помня как ме близна онова куче.

— Да. Не изглеждаше особено доволна.

— А, и после избяга със сандала ми в устата.

Докато изричах това, спомените изведнъж нахлуха.

— Страхотен начин да впечатлиш момиче, а?

Наклоних глава вдясно и го видях в нова светлина.

— Господи, спомням си те — казах. — Беше страшно кльощав, нали?

— Да.

— Със скоби?

Кимна.

— Това си бил ти?

— Да, от плът и кръв.

Не можах да сдържа смеха си.

— Какво? — Джак се престори на обиден. — Искаш да кажеш, че високият, хилав хлапак със скоби и акне не ти се струваше привлекателен?

— Не — отвърнах. — Искам да кажа, не е така, просто сега си толкова различен.

— Всъщност не съм — каза той. — Съвсем същият съм. Като изключим това, че акнето изчезна. И ти не си се променила много. Като изключим това, че си по-красива, отколкото си представях, че можеш да бъдеш.

Не знаех какво да кажа и отвърнах само с усмивка, която тръгна отвътре и премина по лицето ми, където остана през цялата сутрин.

— Хей, искаш ли да дойдеш у дома? Ще ти приготвя закуска.

— С удоволствие — отвърнах. Без да мисля, хванах ръката му и той в същия миг преплете пръсти с моите, сякаш бяхме правили това стотици пъти. Какво като бе излязъл на среща снощи? Аз също. Бяхме квит. Важното беше, че сега сме заедно.

 

 

Седнах на табуретката до кухненския плот в къщата на Джак и гледах, докато той смели кафе, сряза пет портокала на половини и ги прекара през цитрус пресата. След това извади купа и започна да чупи яйца. Седях там, хипнотизирана от движенията му в кухнята. Беше бърз и въпреки това — прецизен. Питах се дали някога Елиът е приготвял закуска за Естер.

— Дано обичаш пържени филийки — каза той.

— Дали ги обичам? Меко казано. Обожавам ги.

Джак се усмихна и продължи да разбива.

— Е — заговори той, — леля ти разказваше ли ти гадни истории за моето семейство?

— Не. Не иска да ми каже никакви подробности. Има ли шанс да ме осведомиш?

— Всъщност аз съм последният, който знае нещо за скелетите в гардероба на семейството ти. Помня само, че баща ми отрано ме предупреди, че не сме добре дошли в къщата на Бий Ларсън. И това адски ме плашеше като дете. Въобразявах си, че тя е вещицата от приказката за Хензел и Гретел. Със сестра ми бяхме сигурни, че ако стъпим в имота й, ще ни хване и ще ни заключи в тъмницата си.

Засмях се при мисълта за това.

Джак кимна.

— Мислехме, че къщата й е обитавана от призраци.

— Е, не е трудно да стигнеш до това заключение — отбелязах аз, мислейки за стаите на втория етаж на старата къща, повечето от които стояха заключени, и онези скърцащи дъски на пода. — Понякога и аз си мисля, че е обитавана от призраци.

Джак кимна, отмери една лъжичка канела и я добави към яйчената смес.

— Иска ми се да знаех повече за обстоятелствата, които се крият зад всичко това — каза той. — Трябваше да попитам дядо си.

— А, видял си се с него?

— Да — каза той. — Живее в Сиатъл. Вчера бях при него. Отивам поне веднъж в месеца и оставам там няколко дни.

— Можеш да го попиташ следващия път, когато разговаряте — предложих аз. — Бог знае защо не постигам никакъв напредък с Бий.

— Ще го попитам — каза той.

Споменаването на дядото на Джак ме накара да се замисля за своя. Като дете обичах да прекарвам часове, сгушена в кабинета му. Седнала зад импровизираното си картонено бюро, с обожание гледах как той работи на голямото си истинско дъбово бюро, където пресмяташе сложните си сметки, и си представях, че печатам писма. Дядо винаги ми даваше да близвам пликовете за залепване, преди да ги отнесе до пощата.

Баба Джейн си бе отишла бързо и внезапно от сърдечен удар и на погребението, когато майка ми ме помоли да споделя спомен за нея от подиума в църквата, й казах, че се смущавам да говоря пред публика. Но истината беше по-сложна. Вдигнах очи от ковчега и се огледах наоколо. Мама плачеше. Даниел също. Защо аз не изпитвах нищо? Защо не можех да изживея мъката, която заслужаваше починалата ми баба?

— Късметлия си — казах на Джак.

— Защо?

— Защото си близък с дядо си.

— О, зная — каза той, потапяйки дебели филии хляб в яйчената смес. Чувах цвърченето на филиите в горещата мазнина, когато пускаше всяка от тях в чугунения тиган. — И ти истински би го харесала. Голям чешит е. Може да ви запозная някога. Знам, че ще полудее по теб.

Усмихнах се.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Кафемашината запиука и Джак ми наля чаша.

— Сметана или захар?

— Само сметана — казах аз и погледнах да видя дали налива и на себе си, но той посегна към портокаловия сок.

Анабел правеше ненаучни проучвания за двойките и предпочитанията им по отношение на кафето. Според неокончателните й открития, ако можеха да се нарекат открития, хората, които пият кафе, приготвено по сходен начин, имат по-голям успех в брака.

Отпих от кафето си и влязох в хола, където Ръс стоеше сгушен пред камината. Изглеждаше спокоен и добродушен като всички голдън ретривъри. Приклекнах да го погаля и забелязах зелена хартийка в крайчеца на устата му. Остатъците от нещо, което приличаше на сдъвкана зелена папка, лежаха вдясно от него. Наоколо имаше и разпилени листове.

— Ръс — казах аз, — непослушно куче. Какво си докопал?

Той се претърколи и се прозина и видях още смачкани листове под него, вероятно хартийки, които бе възнамерявал да похапне. Повдигнах олигавена страница и направих гримаса. Повечето от напечатаното на страницата беше размазано и скъсано, но най-отгоре се четяха думите: „Сиатълска полиция, Бюро за изчезнали лица“. Оставих я, леко стресната, и взех друга, която беше ксерокопие на изрезка от вестник „Бейнбридж Айлънд“. Изглеждаше стара — личеше си по шрифта — и също почти неспасяема.

— Емили? — извика Джак от кухнята.

Смутено изпуснах страницата в ръката си.

— А, тук съм, с Ръс. Очевидно е докопал нещо.

Джак се показа иззад ъгъла с чиния пържени филийки в ръце, но бързо я остави.

— Ръс, върви си в леглото! — извика той.

— Дай да ти помогна — казах.

— Не — възрази той, с един децибел по-ниско от вик. — Искам да кажа, не, извинявай, не се занимавай с тази мръсотия. Ще се справя.

Отдръпнах се крачка назад, питайки се дали съм видяла нещо, което не бива. Джак пъхна папката и оръфаното й и олигавено съдържание под купчина списания на масичката.

— Съжалявам за това — добави той. — Исках тази закуска да бъде съвършена.

— Нищо особено — казах. — Кучетата са си кучета.

Гледах как Джак подреди пържените филийки една върху друга и поръси платото с пудра захар.

— Ето — каза той и ми подаде чинията. — Закуската ти.

Посегнах към вилицата си и в този миг телефонът в кухнята иззвъня.

— Ще оставя секретарят да се включи — каза той.

Отхапах и почти издадох стон на блаженство, но вниманието ми бързо се пренесе другаде, когато чух женски глас на телефонния секретар.

— Джак — започна гласът, — Лана е. Толкова ми хареса вечерята с теб снощи. Исках да…

Джак скочи от стола си и изключи устройството, преди жената да продължи.

— Извинявай — каза той малко глуповато. — Беше… ъъ, клиентка. Срещнахме се снощи да поговорим за една картина.

Не ми хареса тонът й. Звучеше твърде лично, твърде интимно. Искаше ми се да му задам десетки въпроси. Не, стотици. Вместо това учтиво се усмихнах и продължих да се храня. Не се съмнявах, че е клиентка, но щом беше само това, защо бе толкова притеснен? Какво се опитваше да скрие?

Тъкмо седна и отхапа, когато телефонът звънна отново.

— Няма да ме оставят на мира.

Хвърлих му поглед, който казваше: „Няма проблем, вдигни“, но всъщност исках да изтръгна кабела от стената, та която и да е онази жена, да не може да се обади отново.

— Извинявай — каза Джак и отиде в кухнята да вдигне телефона.

— Ало?

Замълча за няколко секунди.

— О, не — каза той. Последва дълга пауза, преди да заговори отново: — Разбира се. Тук е. Ще я повикам. — Дотича обратно в трапезарията и ми даде знак да отида до телефона. — Леля ти е.

Сърцето ми едва не изскочи, когато хванах слушалката.

— Емили?

Гласът на Бий звучеше тревожно и объркано.

— Да — казах. — Бий, какво има? Наред ли е всичко?

— Извинявай за безпокойството, но Хенри излязъл на плажа тази сутрин и те видял да вървиш към Джак и…

Гласът й трепереше.

— Бий, какво има?

— Ивлин — едва промълви тя. — Беше тук на закуска тази сутрин и… колабира. Обадих се на 911. В момента е на път за болницата.

Не се поколебах:

— Идвам веднага.

— Не, не, няма време. Аз тръгвам.

— Разбирам — казах. — Върви. Ще ви намеря там.

Не беше нужно да питам дали на Ивлин й остават часове или минути. Вече знаех. И усещах, че Бий също знае, инстинктивно, както само близнаците, сродните души и дългогодишните приятели знаят.

Затворих.

— Ивлин е в болница — казах аз, клатейки глава с недоумение.

— Ще те откарам — каза Джак.

Хвърлих поглед към масата и чиниите, пълни със съвършени пържени филийки, за които внезапно бях изгубила апетит.

— Просто остави всичко. Ако тръгнем сега, може да стигнем за по-малко от половин час.