Сара Джио
Теменужки през март (14)

Четиринадесета глава

Тринадесети март

На следващия ден Бий вече беше по-добре. Спеше по-малко, ядеше повече и дори малко се посмя. А когато предложих да изиграем една игра на „Скрабъл“, каза не просто „да“, а:

— И си мислиш, че можеш да ме биеш?

Радвах се да видя отново искрата в очите й, дори когато ме победи с думата „тенекеджийство“. Твърдях, че е измислена дума, а тя се кълнеше, че не е.

Възразих.

— Готварство, стъкларство, златарство, истински думи. Но „тенекеджийство“?

Бий извади речник и безспорно ми помогна да обогатя речника си.

— Искаш ли още една игра? — попитах.

— Не. Отново ще те бия.

— Радвам се да видя, че се усмихваш.

Тя кимна.

— Ивлин не би искала да продължавам повече така. Сякаш я чувам да казва: „За бога, изпълзи от леглото, облечи се и престани да се самосъжаляваш“.

— Да — отбелязах. — Звучи типично за нея.

Бий свали очилата си за четене и посегна към чекмеджето на масичката в хола.

— Докато не съм забравила — каза тя, — имам нещо за теб. От Ивлин.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Дала ти е нещо, което да ми дадеш?

Бий поклати глава.

— Тази сутрин наминах край нейната къща — каза тя. — Роднините й разчистват вещите й. Намерили са това.

Подаде ми кафяв хартиен плик петнадесет на двадесет сантиметра с моето име върху него. Беше запечатан със сребристо тиксо.

Погледнах Бий, озадачена.

— Какво е това?

Бий сви рамене.

— Не зная, скъпа. Защо не го отвориш?

Тръгна по коридора към спалнята си и затвори вратата. Вътре имаше позната снимка. Черно-бялото изображение беше почти същото като онова, което висеше в коридора у дома в детството ми — Бий върху одеяло на плажа, заобиколена от приятелки. Но очевидно снимката бе направена след онази, която познавах толкова добре. Образът бе уловен секунди по-късно, защото жената до Бий, която преди миг бе шепнала в ухото й, сега беше с лице към фотоапарата. Виждаше се лицето й, усмивката й, онези красиви, проницателни очи. Мигновено разбрах, че е същата жена от портретите у Хенри и Ивлин. С кламер беше прикрепена бележка, която внимателно разгънах:

Скъпа Емили, помислих си, че би искала да имаш снимка на Естер.

С много обич, Ивлин

Дълбоко си поех дъх и примигнах, докато вървях обратно към спалнята си. „Знаех си, че е тя.“ Оставих плика, но усетих, че вътре има още нещо. Пъхнах ръка и издърпах изящна златна верижка със семпла златна морска звезда в средата. „Медальонът на Естер.“ Сърцето ме заболя, докато го държах в ръце.

След онзи ден не говорехме за посещението при врачката — нито аз, нито Роуз и разбира се, Франсис. Но се вслушах в съвета й и написах историята си, всяка дума от нея.

За известно време нещата отново станаха нормални. Здравето на Боби се подобри, моето чувство за вина се уталожи и ако не можех да си заповядам да престана да обичам Елиът, можех да си заповядам да престана да мисля за него. Това и направих. Може би Франсис също. Предложи ми стая в дома си, ако поискам да напусна Боби и да започна начисто. Но казах, че ще се справя. Мислех, че съм взела правилното решение — до вечерта, когато всичко се промени.

Боби не ми бе казал, че ще дойде отец О’Райли. И когато отворих вратата, усетих как по дланите ми изби пот. При последния ни разговор му бях казала за изневярата си и той ме бе посъветвал да кажа на Боби, което не бях направила.

— Здравейте, госпожо Литълтън — отчетливо каза отецът. — Идвам при съпруга ви.

Исках да му кажа да си върви у дома, обратно в енорията, но вместо това го пуснах вътре, треперейки от страх какво може да каже, когато влезе вътре.

— Отец О’Райли — каза Боби от дивана. — Толкова се радвам, че дойдохте.

Боби ми обясни, че свещеникът обещал да се моли за него Бог да благослови изцелението му.

— Да, толкова е хубаво, че сте решили да наминете — казах аз и се усмихнах насила.

— Естер — каза свещеникът, — ако нямаш нищо против, искам да остана насаме с Боби за малко.

Кимнах и неохотно тръгнах по коридора към спалнята.

След няколко минути чух входната врата да се затваря и двигател на кола. Дълбоко си поех дъх и се върнах в хола, готова да се изправя срещу съпруга си, срещу изневярата си.

— Боби?

Той вдигна поглед от дивана и ми се усмихна.

— Здравей, любов моя. — Даде ми знак да седна до него. — Отец О’Райли току-що си тръгна. Толкова мил човек, да дойде у дома и да се помоли с мен.

— Да — отвърнах с облекчение.

Последва почукване на вратата.

— Аз ще отворя — казах. Погледнах часовника. — Кой може да идва след осем? — казах на Боби, когато отместих резето на вратата. Отворих и видях Джанис, съседката, застанала на площадката. Очите й бяха зачервени. Беше плакала.

Тя поклати глава.

— Не му е казал, нали?

Гласът й звучеше отчаяно, необичайно.

Сърцето ми се разтуптя. Спомних си, че бях видяла Джанис в църквата. Дали по някакъв начин бе чула изповедта ми? Не. Невъзможно.

— Не зная за какво говориш, Джанис.

— Разбира се, че знаеш — каза тя. Очите й вече бяха широко отворени, гласът й звучеше по-силно. — Не стой така с това красиво лице и не се прави на слабоумна. Ти изневери на съпруга си. Зная, защото те видях в онази нощ на плажа до къщата на Елиът Хартли. Ръцете му те докосваха навсякъде. Беше толкова греховно.

Обърнах се и погледнах Боби, който слушаше целия разговор от дивана, на няколко крачки разстояние. Беше се изправил.

— Естер, какви ги говори Джанис? Кажи ми, че не е вярно.

Наведох глава.

— Боби — промълвих, — аз…

— Как можа? — попита той. Изглеждаше потресен.

Изтичах при него.

— Исках да ти кажа, но ти се разболя и… Боби, никога не съм искала да те нараня.

— След като ти дадох цялата си любов, всичко, което би могла да поискаш, ти отиваш и се отдаваш като евтина уличница?

Думите жилеха, но тонът му, гневен и отчаян, нараняваше повече.

Пристъпих към дивана и протегнах ръка към него, но той я отблъсна.

— Исках само да ме обичаш, както аз теб. Как можа да ме предадеш така, Естер? Как можа?

Боби седна и сложи глава в скута ми. Започнах да го галя по врата, но той застина при допира ми.

— Не! — гневно отсече изведнъж. — Не приемам съжалението ти. Щом искаш да бъдеш с онзи кучи син, върви, махай се оттук! Не искам да бъда женен за уличница! Лъжлива уличница!

Ръцете ми трепереха и осъзнах, че Джанис все още стои там, на вратата, и наблюдава сцената в цялата й грозота.

Боби се изправи и закрачи из стаята. За първи път изпитах страх от него, страхувах се какво може да направи. Сграбчи ме за лакътя и ме повлече към спалнята ни. Силно стиснах юмруци, когато ме повали на леглото. Гледах как стовари куфар на пода, отвори гардероба ми и струпа част от роклите ми в него.

— Ще ти трябват — каза той, — за да се издокарваш за него. — Отиде до тоалетката и извади нощниците ми. — И тези, за романтични нощи. — Затвори куфара, пристъпи към мен и го хвърли така, че падна почти върху краката ми. — Ето. Върви!

— Но, Боби — проплаках аз, — никога не съм казвала, че ще те напусна. Не съм казвала, че искам да те напусна.

— Направила си го, когато си преспала с Елиът Хартли — каза той.

— А бебето! — извиках. — Нашето бебе? Няма да я оставя.

— Сам ще я отгледам — заяви той — и когато порасне достатъчно, за да разбере, ще й кажа, че майка й е била уличница, която е изоставила съпруга си и детето си заради друг мъж.

Ето отново тази дума — тази ужасна дума.

— Не, Боби! — заплаках, но той ме сграбчи за ръката, задърпа мен и куфара към входната врата. Посегнах към чантата си, където дневникът ми беше на сигурно място, и успях да я грабна, преди Боби да ме изрита на площадката.

— Сбогом, Естер — каза той. След това затръшна вратата и я заключи.

Видях как Джанис гледаше от къщата ми, докато вървях по алеята, но въпреки че треперех, не й доставих удоволствието да заплача пред нея. Щях да запазя това за по-късно. Можех да мисля само за следващия си ход. Къде да отида? Какво да направя? Погледнах пустото шосе. Дали да се върна обратно и да помоля Боби да ме приеме отново? Да го умолявам на колене за втори шанс? Когато го видях отпуснал глава на рамото на Джанис, знаех, че отговорът е не. Затова отворих вратата на буика, хвърлих куфара си на задната седалка и запалих. Сърцето ми тъгуваше — за дъщеря ми, за Боби, за живота, който бях провалила. Можех само да карам напред. И когато дадох газ и излязох на пътя, хвърлих поглед в огледалото за задно виждане и знаех, че за последен път виждам малката синя къща, където едно бебе спи дълбоко, а един съпруг, който ме бе обичал, се разкъсва от мъка до топлото огнище. Чувствах се опозорена и изгубена.

Оставаше само едно място, където можех да отида. Надявах се само Елиът да ме чака, когато пристигна.

Носех се с бясна скорост по пътя, без да обръщам внимание на светофари и пътни знаци, покрай Фей парк, покрай винарната и по шосето, което водеше до къщата на Елиът. Паркирах, спуснах се пеша по алеята и когато стигнах до прага, почуках. Макар и да го бях отпратила, сигурно все още ме обичаше, казах си аз. Сигурно щеше да ме приеме с отворени обятия, когато му кажа, че нося неговото дете?

Но нямаше отговор. Изчаках там известно време, в случай че говори по телефона или е заспал. Нямаше следа от Елиът, само вятърът отваряше мрежестата врата и отново я затваряше с такъв трясък, че ме плашеше.

Хрумна ми да спя в колата, тук, на неговата алея, да чакам да се прибере, но беше студено, а нямах одеяло. Спомних си за предложението на Франсис да се настаня при нея и отново запалих двигателя.

Тя живееше малко по-надолу, до плажа. Можех да отида пеша, но не и с този куфар. А и вятърът беше твърде студен. Карах по дългата алея и изпитах облекчение, щом видях, че прозорците й светят, а когато слязох от колата, чух музика да звучи отвътре.

Оставих куфара в колата и тръгнах към входната врата. Когато надникнах през прозореца, чух Франсис да разговаря с някого в хола. Изглеждаше развълнувана, въодушевена, повече отколкото беше обичайно за нея. И изведнъж разбрах защо: Елиът беше при нея.

Франсис се суетеше с грамофона, когато той се приближи и й подаде ръка. Стоях на студа, гледах през прозореца, докато двамата танцуваха, смееха се и отпиваха мартини. Потърках очи с надеждата, че просто ми се привижда. Разбира се, дълбоко в себе си бях подозирала нещо, но когато го видях с очите си, премигнах невярващо. Това не беше възможно.

Част от мен искаше да отворя вратата, да връхлетя в къщата и да ги накарам да изживеят срама и отчаянието, които аз преживявах. Прокарах пръсти по медната брава и бавно открехнах вратата, но отново я затворих, малко по-шумно, отколкото възнамерявах. Не. Беше твърде много за мен. Време бе да отида… някъде далеч оттук. Изтичах обратно до колата и потеглих толкова бързо, че гумите изскърцаха. Хвърлих последен поглед назад и видях Франсис и Елиът отвън пред къщата да ми махат да спра, да се върна. Но беше твърде късно. Твърде късно за всичко.

Карах до Фей парк, паркирах колата и заридах както никога преди. За една нощ бях изгубила съпруг, дете, любовник и приятелка. Имах само куфар, пълен с неподходящи дрехи, и бебе, което растеше в мен.

Сетих се за дневника си, книгата, която пишех по съвета на една врачка. Но за кого? И за какво? И след като прелистих страниците, какво научих? Че съм се провалила в любовта и в живота? Изпитах желание да драсна клечка и да го запаля. Но се спрях. Може би наистина имаше някаква стойност, както бе обяснила ясновидката.

Знаех, че в тази нощ трябва да взема важни решения. Едното бе свързано с Боби и бебето. Нямаше да има прощална сцена с Боби, беше го показал достатъчно ясно, но копнеех да прегърна сладката си дъщеричка още веднъж, да й кажа, че я обичам, и да я уверя, че не е имало друга възможност.

Тук историята ми свършва. Обичах и загубих. Но поне обичах. И в тази тъмна, самотна нощ, когато всичко се срина, този малък факт ми носи утеха.

Какво следва за мен? В сърцето си зная какво трябва да сторя.

Обърнах страницата, но беше празна, както и следващата.

Какво? Защо свършва така внезапно? Не бива да свърши така. Всъщност това не беше никакъв край. Историята беше незавършена. Отворих чекмеджето на нощното шкафче с надеждата, че някакъв лист може да се е откъснал, но вътре имаше само прах.

Обзе ме отчаяние, когато затворих дневника и още веднъж погладих изтърканата кадифена подвързия, преди внимателно да го прибера в чекмеджето, където го бях намерила. Животът ми бе станал много по-самотен без Естер.

 

 

Четиринадесети март

— Липсваш ми — каза Джак по телефона на следващата сутрин.

— И ти на мен — отвърнах и усуках кабела на телефона между пръстите си, копнеейки да преплета пръсти с неговите. — Бях толкова заета с Бий и загубата на Ивлин.

— Няма проблем — каза той. — Хрумна ми да те попитам дали ти се ходи на пикник днес. Има едно място, което искам да ти покажа.

Пикник. Беше мило. Никой мъж досега не ме бе канил на пикник. Погледнах навън към надвисналите сиви облаци и развълнуваните води, които изглеждаха доста гневни, кипяха и блъскаха по дигите. Времето определено не беше подходящо за пикник, но не ме интересуваше.

— Какво да донеса? — попитах.

— Само себе си.

След закуска отново седнах на верандата с лаптопа си, по-близо до началото на нещо — история, искра, — отколкото от години. Дълго се взирах в екрана и мислите ми се устремиха към Естер, където постоянно беше умът ми. „Дали е тръгнала към залеза, за да започне нов живот в Сиатъл и никога да не се върне на Бейнбридж Айлънд? Дали е обърнала колата, изминала е пътя обратно и е застанала лице в лице с Франсис и Елиът? И дали им е простила? Дали е простила на него? А на Франсис?“ Колкото и да ми се искаше тази история да е имала щастлив край, нещо в мен се боеше, че не е. В онази последна нощ се спотайваше мрак. Той лъхаше от страниците.

 

 

Не написах нито дума онази сутрин, но не се ядосвах. В сърцето ми оживяваше история, която знаех, че има нужда от време, за да узрее. Щях да я чакам. Щях да бъда търпелива.

Преди пладне се облякох за пикника с Джак. Той не каза къде да се чакаме на плажа или откъде ще ме вземе, но чух позвъняване на входната врата, след което Бий почука на моята.

— Джак е тук — каза тя, без да срещне погледа ми.

— Благодаря. Идвам веднага.

Облякох пуловер, грабнах якето си за всеки случай и отидох в хола, където ме чакаше Джак. Не изглеждаше неспокоен в компанията на Бий и бях доволна.

— Здравей — казах и грабнах чантата си от масичката.

Джак посегна към ръката ми.

— Готова ли си?

— Да — отвърнах.

— Ох! — Извади нещо, което бе носил под мишница. Беше пакет, увит в амбалажна хартия и вързан с канап, като колетите в старите черно-бели филми. Вече никой не използва канап. — Почти забравих. — Погледна Бий. — Дядо ми поиска да ти дам това.

Бий изглеждаше стресната, дори засрамена, когато Джак й подаде пакета. Задържа го в ръце, сякаш имаше голяма вероятност да съдържа експлозиви.

Отчаяно исках да разбера какво има вътре, но Бий решително го остави на масичката и каза:

— Е, няма да ви задържам.

В колата попитах Джак за пакета.

— Имаш ли представа какво е изпратил дядо ти на Бий?

— Не — отвърна. — Искаше да й го даде лично, в деня на погребението, но не намери удобен момент да поговори с нея.

— Беше тежък ден за нея — казах аз и си спомних как се бе усамотила в колата си на гробището. — Съжалявам, че не успях да се запозная с дядо ти.

— И той искаше да се запознае с теб — усмихна се Джак. — По пътя към къщи разговаряхме само за теб. Намира те за много красива. Ще се радвам да те заведа да ви запозная.

— Страхотно, но кога?

— Утре имам среща с клиент, но какво ще кажеш за вдругиден? Ще ме очаква следобед. Можеш да дойдеш с мен.

— Да — усмихнах се. — Дадено.

Джак кара до далечния западен край на острова, където не бях ходила никога досега, дори при летните си гостувания. Сви към нещо, което приличаше на паркинг, но от всички страни имаше къпинови храсти и достатъчно чакъл само за паркиране на две-три коли. Извади кошница за пикник от багажника. Беше от старомодните плетени кошници, с подплата на червени и бели карета и тъмночервени ръбове. Идеално.

— Ще се опиташ ли да отгатнеш къде ще те заведа? — попита той със закачлива усмивка.

— Честна дума — отвърнах, — нямам представа.

Клони се закачаха за дрехите ми, докато минавахме през храсталак.

— Трябваше да взема мачетето си — пошегува се Джак. — Явно вече никой не идва тук, долу.

— Къде долу?

— Ще видиш.

Здрачи се, докато вървяхме под гъст балдахин от дървета. Но тогава, точно пред нас, видях светлина.

— Почти стигнахме — каза Джак, обърна се към мен и се усмихна, сякаш за да ме увери, че броденето ни през джунглата скоро ще свърши. Но всъщност нямах нищо против. Беше прекрасно място, достойно за картина — недокоснати стари дървета с дълбоки корени под килима от светлозелен мъх. Той отмести встрани вейките на някакви храсти и ми даде знак с ръка да мина пред него. — Първо ти.

Проврях се през малкия отвор, който Джак бе направил за мен, и се озовах пред лагуна, заобиколена от скалисти склонове. Водата беше с цвят на изумруд и се запитах как е възможно, предвид неизменната сивота на залива. Малко поточе, водопад, но не шумен и мощен, само тънка струйка се виеше по едната страна на склона и се спускаше до езерото долу. Чуруликането на птиците звучеше като от стереоуредба.

Имаше малка ивица пясък между покритите с лишеи скали, като плажа пред къщата на Бий. Джак разстла одеялото точно там.

— Какво мислиш? — гордо попита той.

— Невероятно е — отвърнах и поклатих глава. — Как е възможно водата да има такъв цвят?

— От минералите в скалите е — отвърна Джак.

— Как откри това място?

— Дядо ми е водел момичетата до тази лагуна — засмя се той. — Доведе ме тук, когато бях на шестнадесет, приемственост между поколенията. Накара ме да се закълна да не казвам за него на никого, освен ако не е жена.

— Защо е тази тайнственост? — попитах.

Сви рамене.

— С негов приятел открили мястото като малки и не казали на никого. Искали да го запазят за себе си.

Кимнах и хвърлих поглед назад към удивителната вода.

— Разбирам защо.

Джак надникна в кошницата за пикник, а аз се настаних до него.

— Обожавам семейните ти истории — казах. — Ще ми се моите близки да не бяха толкова потайни.

— О, и моите имат тайни — бързо каза той. — Всъщност има нещо, което се опитвам да открия.

— Какво е то? — озадачено попитах.

— Малко преди баба ми да почине, намерих няколко изрезки от вестници на тавана — отвърна Джак.

— Какви изрезки?

Спомних си за папката, която кучето на Джак бе отмъкнало.

— Погледни — каза той и посочи към небето, очевидно за да смени темата. Не възразих. Каквото и да имаше в семейната му история, имах чувството, че след време ще ми каже.

Навсякъде около нас бяха надвиснали облаци, но през тях проникваше слънчев лъч, сякаш специално за нашия пикник.

— Гладна ли си? — попита той и се обърна към кошницата.

Огледах постелката.

— Да!

Джак сложи две чинии, вилици и ножове и салфетки и извади няколко пластмасови кутии.

— Добре, ще хапнем картофена салата, пържено пиле, зеле с майонеза и плодова салата с дива мента от градината — о, и царевичен хляб.

Беше цяло пиршество. Ядох ненаситно, пълнех чинията си отново и отново, докато най-сетне се отпуснах върху одеялото и въздъхнах доволно.

Джак наля вино, розе, и за двама ни. Надигнах се и опрях гръб на корема му, сякаш седях във фотьойл.

— Джак? — казах аз, след като останахме така няколко минути.

Леко дръпна косите ми назад и ме целуна по шията.

— Да?

Обърнах се с лице към него.

— Онзи ден бях в града и те видях с жена.

Усмивката му изчезна.

Прочистих гърлото си:

— В бистрото. Вечерта, когато каза, че ще ми се обадиш.

Джак не каза нищо и аз сведох поглед към ръцете си.

— Извинявай, беше неуместно. Говоря като ревнива съпруга.

Посегна към ръцете ми.

— Слушай — каза той, — нищо подобно. И те уверявам, че няма друга.

Кимнах, но лицето ми издаваше, че обяснението не ми е достатъчно.

— Беше клиентка. Поръча картина за майка си. Това е всичко.

Спомних си за жената, която бе оставила съобщение на телефонния му секретар, и държанието му след това. Джак определено имаше свои тайни. Но реших въпреки това да му повярвам. Когато отново понечи да заговори, сложих пръст на устните му, побутнах го надолу към одеялото, плъзнах се върху него и го целунах както отдавна исках.

Ръцете му посегнаха към копчетата на ризата ми и докато тя се свличаше по раменете ми, почувствах допира на топлите му длани до тялото си, пръстите му се засуетиха с ципа на дънките ми и го плъзнаха надолу.

— Да поплуваме — прошепна той в ухото ми.

— Сега? — попитах и почувствах студ дори при мисълта за това.

— Хайде — настоя Джак, — аз ще те стопля.

Усмихнах се и гледах как се съблече по боксерки, докато аз свалях дънките си. Сграбчи ръката ми и ме поведе към водата, където плахо потопих пръстите на крака си.

— Бррр — промърморих. — Твърде студена е. Не може да говориш сериозно.

Но Джак само обви ръце около мен, застана плътно зад гърба ми и бавно тръгнахме заедно. С всяка стъпка ставаше все по-малко студено и по-примамливо и когато водата стигна до гърдите ми и до кръста му, изведнъж ме завъртя и ме притисна към тялото си, за да усетя всяка част от него, а той — всяка част от мен.

— Студено ли ти е? — попита тихо.

— Идеално е.

 

 

Стъмняваше се, когато Джак ме откара у дома. Косите ми все още бяха мокри и сплъстени от солената вода, когато прекрачих прага. Бий вдигна поглед от книгата си.

— Завел те е на лагуната, нали? — Тонът й не звучеше сърдито или разтревожено, а леко нехайно, сякаш каза просто „Студен ден беше, нали?“.

— Да — отвърнах. — Откъде знаеш?

Бий само се усмихна и остави книгата си.

— Сигурно имаш нужда от гореща вана. Ела, ще я напълня за теб.