Сара Джио
Теменужки през март (13)

Тринадесета глава

Дванадесети март

Реших да се обадя на Анабел, преди с Бий да тръгнем за погребението на Ивлин. Толкова неща се бяха случили тук, че бях забравила за всичко, което бях оставила в Ню Йорк, включително и за Анабел.

— Анабел?

— Здрасти, Ем!

— Липсваш ми — казах. — Извинявай, че не се обаждам. Тук се случват толкова много неща.

— Наред ли е всичко?

— Донякъде — отвърнах. — Но първо ми кажи ти как си?

— Добре — каза тя без особено въодушевление, а след това хвърли бомбата: — Официално е. Най-сетне съм готова да се изправя срещу нарцистичната си романтична натура и да призная: отново хлътвам по Ивън.

— Анабел, наистина ли?

— Да — каза тя. — Вечеряхме заедно и си поговорихме и мисля, че отново сме там, докъдето бяхме стигнали.

— Много се радвам да чуя това — уверих я. Анабел заслужаваше да открие любовта повече от всеки, когото познавах, може би дори повече от самата мен.

— А онази работа с джаза?

Тя се засмя.

— Работя по въпроса.

Разказах й за Грег, за Джак и за Ивлин.

Новината за Ивлин доста я натъжи, но Анабел плаче дори и на рекламите на „Клийнекс“.

Бий посочи часовника. Беше време да тръгваме. Тя щеше да е един от хората, придружаващи ковчега, и не искахме да закъснеем, което означаваше, че трябва да пристигнем час по-рано, за да избегнем евентуални задръствания, въпреки че движението на Бейнбридж Айлънд никога не беше натоварено.

— Извинявай, Ани, трябва да затварям — казах. — Тръгваме за погребението.

— Не се тревожи — каза тя. — Обади ми се когато можеш.

Поклонението щеше да бъде в църквата „Сейнт Мери“, което ме подсети за злополучната изповед на Естер. „Сейнт Мери“ е по-скоро катедрала, с изящните си орнаменти, позлата и тавана, изрисуван с херувими. На острова има доста пари и това си личи.

Бий ми каза да седна, тя щяла да дойде при мен по-късно, след като помогне да положат ковчега на Ивлин в предната част на църквата. Видях сълзи в очите й, докато оглеждаше олтара, но погледът й застина, когато видя Джак да придружава възрастен мъж в църквата.

Махнах за поздрав, но Бий бързо извърна глава и се присъедини към хората, които придружаваха ковчега.

Ивлин бе избрала да бъде погребана в малко гробище в тихо кътче на острова и когато пристигнахме, разбрах защо. Мястото нямаше траурна атмосфера. Повече приличаше на парк, където човек би поискал да дойде отново, може би с одеяло за пикник и хубава книга или на среща, с бутилка вино. Тънка ивица от най-високите части на сиатълските небостъргачи, включително и Спейс Нийдъл, допълваше изгледа.

На поклонението дойдоха най-малко двеста души, но само шепа най-близки приятели и роднини присъстваха на погребението, с рози и кърпички в ръце. И Хенри беше там, както и близките на покойния съпруг на Ивлин и някои от племенниците й.

Свещеникът каза няколко думи преди гробарите бавно да спуснат ковчега в земята. Всички се събраха, за да хвърлят по една-две рози и да кажат своето последно сбогом, и тогава забелязах Джак в далечината. Не беше сред множеството около гроба на Ивлин, а стоеше до паметна плоча на няколкостотин метра от нас. Там беше и възрастният мъж, с когото го бях видяла да влиза в църквата. Дядо му? Не можех да различа чертите на лицето му, за да потърся семейна прилика. Видях как възрастният човек подаде нещо на Джак. Присвих очи, опитвайки се да различа формата в ръцете му, и видях, че е черна кутийка, достатъчно малка, за да я пъхне в джоба на сакото си, както и направи. Джак погледна към мен и аз побързах да извърна глава обратно към гроба на Ивлин. В същия миг осъзнах, че Бий не стои до мен, където беше преди малко. Разтревожена, на пръсти се отдалечих от опечалените и я открих в колата й, приведена на предната седалка.

— Бий? — повиках я и почуках на стъклото. Спусна го. На лицето й имаше нови сълзи.

— Съжалявам, скъпа — каза тя. — Просто не мога. Не мога.

— Зная — отвърнах. — Не е нужно да бъдеш смела. Ивлин би искала просто да бъдеш себе си.

Пъхнах ръка в джоба на якето си и извадих плика, който Ивлин ме бе помолила да предам на Бий.

— Заповядай — казах. — Това е от Ивлин.

Влажните очи на Бий светнаха за миг, когато притисна писмото към гърдите си. Знаех, че ще изчака, докато остане сама, преди да го отвори.

— Дай ми ключовете си — казах. — Аз ще карам до дома.

Бий се облегна назад на седалката, докато карах до кръстовището и надясно към главния път, който свързваше северната и южната част на острова. Днес имаше малко коли и тази пустота беше в синхрон със самотата на деня, но чух полицейска сирена зад нас, след това втора. Забавих и спрях, когато колите една по една, заедно с линейка, свиха към входа на Фей парк.

— Какво ли става? — казах, обръщайки се към Бий. Не си спомнях да съм виждала линейка или полицейска кола на острова.

Бий мълчаливо се загледа през прозореца.

Отново излязох на пътя, но един полицай ни даде знак да спрем и спуснах стъклото.

— Съжалявам, госпожо, пренасочваме движението. Обиколният маршрут е по Дей Роуд. Просто обърнете и завийте надясно. В момента тече разследване.

Кимнах.

— Какво се е случило?

— Самоубийство — каза той. — Млада жена. Вероятно на не повече от двадесет. Скочила е от онези скали в парка.

Затаих дъх.

— Толкова е жалко — казах, преди да обърна колата. Изминахме няколко километра в мълчание. Замислих се за жената, сложила край на живота си мигове по-рано. От какво ли е избягала и кого ли е оставила след себе си? Когато най-сетне свихме по Хидън Коув Роуд, Бий се раздвижи на седалката си.

— Все млади жени — разсеяно каза тя с поглед, вперен в страничното стъкло.

Следобед се разходихме по плажа, послушахме музика, разгледахме стари снимки на Ивлин. Поседяхме умърлушени. Беше ден за спомени, а за мен — и за четене. На следващата сутрин и двете щяхме да бъдем готови отново да застанем пред света, всяка по свой собствен начин. Запитах се дали и Естер ще е готова.

— Нуждаеш се от почивка — каза Боби един ден. — С тези постоянни грижи за мен през последните седмици си като мъченица. Защо не се обадиш на Франсис и Роуз, за да се уговорите да обядвате навън или да пообикаляте по магазините в Сиатъл? Мога да повикам майка си за бебето.

Беше щедро предложение, което с радост приех. Обадих се на Роуз.

— Здравей — казах. — Какво ще правиш днес?

— Нищо — отвърна тя. — Искаш ли да дойда със следващия ферибот?

— Бих се радвала. Боби ми дава ден почивка, предлага да го прекараме по женски. Мислех си да обядваме заедно. Има и уличен панаир на Главната.

— Не можем да пропуснем панаира — каза Роуз. — Ще се обадя и на Франсис да дойде.

— Не зная — поколебах се аз. — Не сме се чували от доста време.

— Е — каза тя, — каквото било, било. Ще й се обадя. И двете ще оставите всичко това зад гърба си.

Надявах се да е права.

Бях доволна, че Роуз пристигна първа в ресторанта. Не мислех, че бих понесла да бъда насаме с Франсис.

Още не бях казала на Роуз за бременността си, всъщност не бях казала на никого. Но скоро състоянието ми щеше да стане очевидно.

Франсис влезе и седна на масата.

— Здравейте — поздрави безлично и двете ни. След това се обърна към мен: — Съжалявам за Боби.

— Благодаря — отвърнах. Не можах да кажа нищо повече.

 

 

— Вижте! — заговори Роуз, нарушавайки мълчанието на масата. Посочи през прозореца към две ученички с изрисувани лица, които си поделяха хартиено пликче с печени фъстъци. Вървяха хванати под ръка с игрива походка по тротоара покрай ресторанта.

— Панаирът! Да отидем да се позабавляваме. Като в доброто старо време.

Пътуващият панаир идваше в града всяка година, обикновено през април, когато зимният студ е далечен спомен, но тази година бе пристигнал рано, за изненада на всички ни. Още от деца трите имахме своя традиция — ядяхме захарен памук, возехме се на виенското колело и ходехме да ни гледат на ръка. Тази година пропуснахме виенското колело и захарния памук и тръгнахме право към шатрата на врачката.

Но нещо или по-скоро някой ни спря по пътя.

— Естер — извика мъжки глас от тълпата зад нас. Обърнах се. Беше Били.

— О, здравей — казах.

— Здравей — усмихна се той и остана загледан в очите ми за миг. — Чантата ти. — Подаде ми я. — Забрави я в ресторанта преди време. Надявах се да те срещна, за да ти я върна.

Изглеждаше наранен, но не бях сигурна защо.

— Благодаря, Били — казах с гузна нотка в гласа. Бяха минали години, откакто бяхме излизали заедно, но винаги когато го видя, си спомнях за нещо, което Франсис бе казала: че всеки път, когато ме види, отново разбивам сърцето му.

— Идваш ли, Естер? — извика Роуз. Двете с Франсис стояха пред шатрата. Кимнах и казах довиждане на Били.

В шатрата с екзотични килими по стените към нас се приближи около петдесетгодишна жена с тъмни коси и мургава кожа. Нея познавах от предишни години.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с чуждестранен акцент.

— Искаме да ни гледате — отвърнах.

Кимна и ни поведе през преддверие, окичено с нанизи мъниста.

— По петдесет цента за всяка, ако обичате — каза тя. Винаги ни се струваха много пари, но година след година плащахме с надеждата да си тръгнем със зрънце истина.

Трите седнахме на възглавничките, разпилени по пода. Жената разпери три карти пред нас.

— Коя иска да бъде първа?

Роуз повдигна ръка.

— Добре — каза жената. — Избери си карта, ако обичаш.

Роуз избра карта с изображение на слон. Жената й даде знак да подаде ръката си и съсредоточено се взира в нея поне минута. След това вдигна поглед, усмихна се и каза просто:

— Да. — Добави картата на Роуз към купчина от дясната си страна и избра още три. — Аха — каза врачката. — Точно както очаквах. Щастлив живот, благополучие и радост. Не виждам никакви дъждовни облаци в твоето бъдеще, всъщност нито капка дъжд.

Роуз се усмихна разбиращо.

— Благодаря — каза тя.

— Следващата?

Франсис кимна.

— Нека бъда аз. Да приключим с това час по-скоро.

Винаги бе приемала идеята за предсказване на бъдещето с известно безпокойство, но идваше с нас година след година.

— Избери си карта, скъпа — каза жената.

Франсис посегна към лилава карта с птица отпред.

— Тази — плахо каза тя.

— Да — каза жената и огледа ръката й. Прокара пръст по дължината на дланта й.

— Какво има? — нетърпеливо попита Франсис и отдръпна ръката си. — Какво виждаш?

— Не виждам ясно — отвърна врачката. — Трябва да се посъветвам с картите, за да съм сигурна.

Добави ги към тестето, както бе сторила с тези на Роуз, и подреди още три пред Франсис.

След като ги обърна, изражението й помръкна.

— Ще имаш дълъг и пълноценен живот — каза тя. — Но при линията на любовта, там има проблеми. Не съм виждала нищо подобно.

— За какво говориш? — попита Франсис.

— Изглежда, че в живота ти ще има две големи любови.

Лицето на Франсис поруменя. Ние с Роуз се заподсмихвахме.

— Почакай — продължи тя, — има и дълбока скръб. И някой в центъра на тази скръб.

— Стига — каза Франсис. — Достатъчно. Не искам да слушам повече.

— Добре ли си, скъпа? — попита Роуз.

— Да — безизразно отвърна тя и потърка дланта си, сякаш за да изтрие току-що прочетената съдба.

— Мисля, че е мой ред — обърнах се аз към ясновидката.

Преди да ми предложи карта, тя ме погледна в очите и се намръщи.

— Избирам ето тази — казах аз и посочих към розова карта с дракон отпред.

Жената изглеждаше разтревожена, сякаш току-що бях извършила смъртен грях, но все пак посегна към ръката ми.

Разчитането на моята съдба продължи най-дълго. Търпеливо изчаках, докато тя проследяваше линиите на ръката ми отново и отново, сякаш се опитваше да разгадае някаква загадка. След няколко минути изведнъж пусна ръката ми, сякаш сепната. След това се посъветва с картите, като подреди три пред нас.

Дълго се взира в тях и накрая отвори уста:

— Съжалявам — каза тя. — Ще ти върна парите.

— Не — възразих. — Не разбирам. Защо не можеш да ми кажеш какво виждаш?

Поколеба се и каза:

— Не мога.

Наведох се към нея и сграбчих ръката й.

— Трябва да узная — казах така настойчиво, че навярно изплаших Роуз и Франсис. — Трябва да узная.

— Добре — отвърна жената, — но може би онова, което ще ти кажа, няма да ти хареса.

Не казах нищо и само изчаках да изрече онова ужасно предсказание, което криеше моята съдба.

— Имаш много малко време — каза тя. — Трябва да последваш сърцето си. — Замълча, за да намери точните думи. — Преди да е станало твърде късно.

— Как така, преди да е станало твърде късно?

— Очаква те нещастие. Прекъсване на линията на живота ти.

Всички знаехме какво има предвид. Но единствено Франсис реагира.

— Достатъчно — каза тя. — Тръгваме си оттук.

— Почакай — казах. — Искам да чуя останалото.

Жената погледна Франсис, след това отново мен.

— Трябва да напишеш.

— Какво да напиша?

— Историята си.

Франсис тръсна ръце, излезе от шатрата и остави двете ни с Роуз да умуваме върху загадъчното послание на тази жена.

— Каква история?

— Историята на живота ти — отвърна тя.

Поклатих глава.

— Защо?

Кимна.

— Трябва да бъде написана. Ти трябва да я напишеш. Твоите думи, скъпа, ще се окажа много важни за… бъдещето.

Надигнах се в леглото и прочетох последния ред още веднъж.

„Дали това има нещо общо със загадъчния намек на Ивлин… че е писано тези страници да попаднат в моите ръце? Но каква връзка може да има тази история с реалността тук и сега? Как е възможно история от четиридесетте години на миналия век, написана от жена, за която не зная нищо, да е свързана с живота ми? Как е възможно?“ Не виждах смисъл, но някъде дълбоко в сърцето си започвах да го предусещам.