Сара Джио
Теменужки през март (7)

Седма глава

Четох още час и дори сирените на фериботите и клошарите с лаещи кучета не можеха да ме накарат да откъсна поглед от страниците. Вярна на обещанието си, Естер не бе простила на Елиът. Писал й месеци наред, но тя изхвърляла писмата му, всичките, на боклука, без да отвори нито едно. Роуз се омъжила за Уил и се преместила в Сиатъл. Франсис останала на острова, където за удивление на Естер станала неподозирано близка с Елиът.

Погледнах часовника си и осъзнах, че съм останала навън по-дълго, отколкото смятах. Пъхнах дневника в чантата си и бързо тръгнах обратно към къщата на Бий.

Когато отворих вратата на стаичката за кални обувки, чух приближаващите се стъпки на Бий.

— А, добре че си се прибрала — каза тя, надничайки през прага, когато свалих ботушите си, целите в пясък. — Не зная как можах да забравя за тази вечер — продължи тя. — Отбелязах го в календара си още миналата година.

— Кое, Бий?

— Миденият фест — каза тя без повече обяснения. Замълча, внезапно замислена за нещо. — Нима никога не си била на празника на острова?

Освен някое и друго кратко гостуване, бях идвала на острова само през летните месеци. Носталгията, която изпитах, не идваше от лични спомени, а от разказа на Естер за онази вълшебна нощ.

— Не, но съм слушала за това.

Бий изглеждаше леко замаяна.

— Да видим сега — каза тя и сложи ръце на кръста си. — Ще ти трябва дебело палто. Ще вземем одеяла и вино; трябва да има вино. Ивлин ще ни чака там в шест.

Сцената на плажа беше точно както в описанието на Естер. Лагерните огньове. Блещукащите лампички. Одеялата, постлани на пясъка. Дансингът под балдахина на звездното небе.

Ивлин ни помаха от брега. Пуловерът й изглеждаше твърде тънък, за да предпази повехналата й кожа от хладния вятър, затова извадих одеяло от кошницата на Бий и го обвих около крехките й рамене.

— Благодаря — каза тя малко разсеяно. — Бях потънала в спомени.

Бий ме погледна мъдро.

— Нейният съпруг й предложи тук, на този плаж, преди години, в нощта на празника — каза тя.

Оставих кошницата.

— Вие двете се настанете удобно. Аз ще ви поръчам каквото искате.

— Миди, с повече масло — каза Бий. — И царевичен хляб.

— Аспержи и само лимон с моите миди, скъпа — добави Ивлин.

Оставих ги насаме със спомените им и закрачих към опашката за супа, покрай дансинга, където няколко срамежливи тийнейджърки, сгушени в един ъгъл, зяпаха тийнейджърите, тълпящи се от другата страна. Последва голяма размяна на погледи. Тогава, заглушавайки вечерните вълни, които се плискаха в брега, от тонколоните зазвуча музика. „Когато се влюбя“ на Нат Кинг Кол.

Започнах да се поклащам в такт и се понесох по вълните й, но чух глас зад себе си:

— Здравей.

Обърнах се и видях Джак, застанал зад мен.

— Здравей — отвърнах.

— Това първият ти миден фест ли е?

— Да — казах. — Аз…

Прекъсна ни диджеят:

— Я вижте кой е тук — каза той от мястото си на подиума. Асистентът му бе насочил прожектор към нас. Закрих очите си от ослепителната светлина. — Млада двойка открива танците тази вечер!

Погледнах Джак. И той ме погледна. Чухме аплодисменти, идващи от всички посоки.

— Мисля, че имаме само един избор — каза Джак и посегна към ръката ми.

— Предполагам — отвърнах и смутено му се усмихнах, когато притегли тялото ми към своето.

— Не е за вярване — казах с широко отворени очи.

Джак ме завъртя на дансинга като професионалист.

— Права си. Но не е зле да им направим шоу.

Кимнах. Имаше нещо естествено в начина, по който ме държеше в ръцете си. Въртеше ме на дансинга и пред погледа ми се редуваха лица на хора, които ни зяпаха. Възрастна двойка. Деца. Тийнейджъри. И Хенри. Хенри беше там и ни се усмихваше отстрани. Протегнах ръка да му помахам, когато Джак отново ме завъртя, но след миг беше изчезнал.

Когато песента свърши и последваха нови бурни аплодисменти, ми се искаше да продължа да танцувам. Но Джак посочи към плажа и видях, че вниманието му е насочено другаде.

— Няколко приятели ме чакат — каза той. — Можеш да дойдеш при нас.

Почувствах се глупаво, че бях започнала да храня романтични фантазии.

— О, не — казах. — Не мога. Тук съм с Бий и приятелката ни Ивлин. Обещах да им занеса храна и мисля, че трябва да тръгвам. Но ще се видим утре в твоята къща, нали?

Лицето му помръкна за миг, сякаш беше забравил за поканата си на плажа.

— А, да, на вечеря — каза той. — До тогава.

Бързо се отдалечи.

Десет минути по-късно с поднос, отрупан с храна, се върнах при Бий и Ивлин, сгушени под одеялото. Пихме вино и изядохме всичко до последната хапка, докато крайниците ни се схванаха от студа. По пътя към къщи се замислих за Джак и мига, който бяхме споделили тази вечер, и не стигнах до никакви заключения. Хубаво беше да побленувам.

— Е? — попита Бий, преди да се прибера в стаята си.

— Много ми хареса — отвърнах.

— Беше прекрасен танц — каза тя.

Не предполагах, че е виждала дансинга от мястото си на плажа. Усмихнах се.

— Хубав беше, нали?

— Лека нощ — каза тя и погали лицето ми.

— Лека нощ, Бий.

 

 

Пети март

Вечерята с Джак. През следващия ден мислех само за това. Докато миех съдовете след закуска, потопих ръце в сапунената пяна и се запитах дали и той мисли толкова за танца ни предишната вечер. Дали е почувствал искрата, която аз почувствах? Голям сапунен балон се спука, когато изплакнах една чиния и я сложих на поставката за сушене. Дали не си въобразявах твърде много? Съвсем наскоро се бях сбогувала с Джоел, напомних си, докато лъсках сребърните прибори с кърпа, може би семейното ми положение бе изопачило представата ми за Джак.

По-късно вечерта затършувах в куфара си за нещо свястно за обличане. Вечерята с Грег беше неофициална, среща със стар приятел на обществено място. Въпреки че кратките мигове с Джак на плажа определено бяха приятни, имаше достатъчно загадъчност около този мъж, за да обтегне нервите ми. Освен това ме бе поканил не в ресторант, а в дома си, така че направих онова, което винаги правя, когато изпадна в гардеробна паника: извадих пуловер, чифт обици с висулки и любимите си дънки. Леко дръпнах корсажа си надолу, но поклатих глава и отново го повдигнах.

Прокарах четка през косите си, които отчаяно се нуждаеха от посещение във фризьорски салон, и добавих малко спирала и руж. Погледнах отражението си в огледалото с неодобрение, преди да угася лампите. Трябваше да се задоволя с това.

— Изглеждаш прекрасно — каза Бий, когато надникна в стаята ми. Не знаех, че стои на прага, и се надявах да съм се сетила да прибера дневника. Хвърлих поглед към леглото и се успокоих, когато видях, че го няма там.

— Благодаря — казах и нахлузих обувки, удобни за ходене по плажа, за да отида до къщата на Джак.

Бий ме гледаше така, сякаш искаше да сподели нещо с мен, но вместо това изрече предупреждение:

— Гледай да не стоиш до късно, скъпа. Тази вечер приливът може да е опасен. Ще ти бъде трудно да се прибереш. Внимавай.

Но и двете знаехме, че думите й са двусмислени.

 

 

След като вече бях изминала значително разстояние по брега, осъзнах, че е трябвало да си взема яке и дори може би зимно палто. Мартенският вятър се усещаше като полъх от Арктика и се надявах, че къщата на Джак няма да се окаже много далече. Мобилният ми телефон звънна в чантата ми, докато вървях по брега. Вдигнах и на дисплея се изписа непознат нюйоркски номер.

— Ало? — казах аз. Чух шумолене и звуци от преминаващи коли — клаксони и бръмчене, сякаш някой вървеше по тротоара край натоварена улица.

Преглътнах.

— Ало? — казах отново. Нямаше отговор, така че прибрах телефона обратно в чантата си и свих рамене.

Лунният сърп светеше над мен. Погледнах назад към плажната ивица. Можех да се обърна. Можех да се върна обратно. Но вятърът отново задуха и ме стресна като чаша студена вода, плисната в лицето ми. Почувствах се длъжна да продължа. Може би се вслушах в глас, който шепнеше във вятъра? Някакво чувство? Не бях сигурна, но пристъпвах напред, крачка по крачка, докато стигнах до крайбрежното жилище на Джак. Беше точно каквото го бе описал, със сиви плочи на покрива и голяма тераса отпред.

Както всички къщи в този участък от брега, и неговата беше стара и вероятно с богата история. Замислих се за двойките, които са гледали залеза от тази тераса от век и половина насам до този момент, и усетих леко трепване в гърдите. Но едва когато забелязах ветропоказателя с форма на пате, който се въртеше на покрива, сърцето ми наистина запрепуска. Нима това беше къщата от картината на Бий?

Топлата светлина в прозореца ме приканваше да се изкача по пътеката до входа. Видях въдица, сложена върху стъпалата отпред, и чифт гумени ботуши. Тръгнах към входната врата, която беше отворена.

— Ехо? — казах аз и прекрачих прага. Чух музика — джаз — и нещо цвърчащо на печката.

— Здравей. Заповядай — извика Джак от друга стая, най-вероятно кухнята. — Тъкмо приключвам тук.

Долових мирис на чесън, масло и вино — най-превъзходното съчетание на света. Накара ме да почувствам топлина, както ми действат първите няколко глътки вино.

Бях донесла бутилка пино ноар, отмъкната от бюфета на Бий. Сложих я на масичката в антрето до ключодържател с ключове и голяма бяла мидена черупка, пълна с дребни монети.

Огледах се от мястото си в антрето. Трапезарията привлече погледа ми със стените си с наситен цвят на мерло и голямата дъбова маса. Запитах се дали Джак често кани гости с такава маса. Само няколко крачки вляво беше холът, с два дивана с предпазни калъфи и ниска маса от светлосиви плоскости, наподобяващи корабни дъски. Обзавеждането беше масивно и мъжко, и все пак всичко изглеждаше лъскаво като страниците на каталог на „Потъри Барн“. Дори списанията на страничната масичка сякаш бяха съзнателно поставени накриво. Приближих се към камината и погледнах наредените снимки. Една от тях привлече вниманието ми: снимка на жена със слънчеви очила, червено горнище на бански и ефирен ленен шал, увит около тънката й талия. Беше на плаж и гледаше фотографа — Джак? — с обожание. Изведнъж се почувствах неловко, като натрапница, което беше нелепо, защото тази жена можеше да му е сестра.

— Здравей — каза Джак, когато влезе в хола. — Извинявай, че те накарах да чакаш, но светът спира, когато се готви сос бешамел. — Държеше две пълни чаши с вино и ми подаде едната. — Дано обичаш шардоне.

— Обожавам го.

— Добре — каза той. — Изглеждаше спокоен и уравновесен, като стар ферибот, което само засили напрежението ми. Надявах се да не забележи. — Да сядаме.

Посочи дивана срещу камината.

— Радвам се, че дойде тази вечер — каза той. Беше по-привлекателен, отколкото си го представях, опасно привлекателен, с тъмните си чупливи коси и зашеметяващ поглед.

— Забавлява ли се снощи? — попита Джак.

— Да — отвърнах. — Беше прекрасна вечер.

Молех се да не се изчервя, макар и да знаех, че е неизбежно.

— Съжалявам, че трябваше да си тръгна толкова бързо — каза той с угрижено изражение.

— О, няма нищо. — Огледах се из стаята, нетърпелива да сменя темата. Поредица стари черно-бели снимки в рамки привлякоха вниманието ми — по-точно една от тях, на ферибот отпреди много време. — Домът ти е чудесен. — Как можах да кажа нещо толкова банално?

— Е, как върви твоята история?

— Моята история?

Веднага се сетих за историята на Естер и се запитах как е възможно Джак да знае за нея.

— Книгата ти — каза той. — Онази, за която правиш проучвания.

— А, да. Хм, напредва. Бавно, но сигурно.

— Бейнбридж е идеалното място за писател и изобщо човек на изкуството — каза той. — Трябва само да грабнеш химикалка или четка и историите, картините идват сами.

Кимнах.

— Наистина има такова въздействие — казах, мислейки по-скоро за историята, която се развиваше на страниците на дневника, отколкото за някакво свое творение.

Джак се усмихна и бавно отпи голяма глътка вино.

— Гладна ли си?

— Много.

Последвах го в трапезарията и седнах на масата, докато той донесе рукола, копър и салата с настърган пармезан, плато с халибут, аспержи, залети със сос бешамел, и рулца, току-що извадени от фурната.

— Нападай — каза той и доля чашата ми.

— Мъж, който готви, и то така — сериозно съм впечатлена — отбелязах аз и посегнах към салфетката си.

Джак се усмихна закачливо.

— Това беше целта.

Непрекъснато разговаряхме, докато свещите трептяха на масата. Той ми разказа как някога на летен лагер ходел насън, събудил се и щял да умре от срам, когато открил, че се е опитал да пропълзи в леглото на възпитателката. Аз си спомних как веднъж в прогимназията бях загризала края на пълнител за химикалка и не бях усетила как мастилото се е разтекло по лицето ми, оставяйки трайно петно над горната ми устна за следващите два дни.

Казах му и за Джоел, но не по сълзливо-сантименталния начин.

— Просто не разбирам — каза той и поклати глава, след като споделих историята за разпадането на брака ни — подробности, които нямаше да разкажа, ако не бях пила. Бялото вино развързва езика ми. — Не разбирам как е могъл да те изпусне.

Страните ми отново пламнаха.

— А ти? Бил ли си някога женен?

Изглеждаше смутен за миг.

— Не — каза той. — Живеем си само двамата с Ръс.

Спомних си за онзи голдън ретривър на плажа.

— Ръс! — извика Джак към стълбите и след секунди чух тупване, а след това бавни стъпки на четири лапи по стъпалата, право към мен. Четириногият му приятел подуши първо краката ми, след това ръцете ми, преди да се отпусне на задницата си точно върху крака ми.

— Харесва те — каза Джак.

— Така ли? По какво позна?

— Седнал е върху крака ти, нали?

— Мм, да.

Не знаех дали това е нормално, или просто типично за Ръс.

— Прави го само когато харесва някого.

— Радвам се, че съм получила одобрението му — казах аз и се усмихнах, когато кучето отърка главата си в скута ми и остави хиляди косми по пуловера ми. Не ме беше грижа.

Джак разчисти масата, отхвърляйки предложението ми за помощ, и ме поведе към задната врата.

— Има нещо, което бих се радвал да видиш — каза той.

Тръгнахме през задния двор, малка площадка с поддържана морава с пътечка от камъни, водещи до ниска постройка, подобна на градинска барака.

— Моето ателие — каза Джак. — Онзи ден на плажа спомена, че искаш да видиш мои картини.

Кимнах насърчително. Усещах, че в това място има нещо свято. Джак ме допускаше в своя таен свят. Беше като да му позволя да прочете някоя от нескопосаните ми чернови. А никога не позволявах на никого да чете черновите ми, нито едно изречение.

Вътре навсякъде имаше платна — закрепени на стативи или подпрени на стените. Повечето бяха прекрасни морски пейзажи, но един портрет привлече вниманието ми: на него бе изобразена поразително красива млада жена с руси коси до раменете, загледана в залива. Имаше нещо неспокойно в лицето й, нещо тъжно. Тази творба беше различна от всяка друга в ателието. Вгледах се по-внимателно в изкусителните й, но самотни очи и забелязах лека прилика с жената от снимката над камината на Хенри, въпреки че нямаше нищо старомодно в тази жена. „Коя ли е?“ Прииска ми се да узная историята й и как образът й се е оказал върху платното на Джак, но ми се стори неуместно да попитам. Обектът на изображение изглеждаше недостижим.

Насочих вниманието си към другите му творби и бях възхитена.

— Техниката, светлосенките… карат те да затаиш дъх — казах най-сетне, сдържайки се да не погледна отново към загадъчната жена на статива. — Всичко. Имаш невероятен талант.

— Благодаря — каза Джак.

Вече беше тъмно, но лунната светлина проникваше през прозорците на ателието. Джак грабна скицник и тръгна към мен с присвити устни.

— Направи ми услуга и седни точно тук — каза той и посочи към табуретка в ъгъла.

С удоволствие изпълних указанията.

Джак издърпа друга табуретка, стана и закрачи около мен, изучавайки ме с изключително внимание. Смутено пригладих косите и пуловера си, когато той остави скицника, бавно се приближи и застана точно пред мен. Беше толкова близо, че долавях мириса на кожата му.

След това протегна ръце и леко обхвана брадичката ми, накланяйки профила ми към лунната светлина. Прокара ръце по шията ми, стигна до ръба на пуловера ми и ме накара да почувствам иглички в ръцете. Разтвори деколтето, докато се показаха ключиците ми и презрамката на корсажа. Усетих хладния въздух върху кожата си, но не трепнах. Може би Джак бе прилагал тази тактика на всяка жена, която бе водил в тази къща — вечерята, кучето, портрета — но накарах циникът в мен да замълчи.

— Идеално — каза той. — Сега стой така, само секунда.

Треперех и се чувствах замаяна, но успях да се задържа в тази поза, докато Джак седна срещу мен и заскицира със замах. Най-сетне стана и ми показа рисунката си.

— Ау! — казах. — Искам да кажа, много е добра. Толкова е… реалистична.

Когато бях дете, уличен художник бе нарисувал мой портрет в Портланд. Носът ми изглеждаше изкривен, а устата — твърде голяма, но Джак — той наистина бе нарисувал мен.

Внимателно откъсна скицата и я сложи на статив.

Върнахме се в къщата, където в камината трептяха тъмножълтеникави пламъци. Джак пусна диск на стереоуредбата.

— След като снощи се наложи да избягам толкова бързо, мисля, че можем да продължим танца си тази вечер — каза той и посегна към ръката ми.

Моментално бях очарована от старомодния жест. За последен път ме бяха поканили на танц — освен на абитуриентския бал, естествено — когато бях на седемнадесет и излизах с момче с две години по-голямо от мен, което беше соло китарист в гаражна пънк рок група. Пет пъти повторихме невероятно романтичния си бавен танц на песен на „Рамоунс“, докато баща му се прибра от работа.

Джак отмести масичката за кафе и ме поведе към средата на стаята. Тих бигбенд засвири най-красивата мелодия.

— Стар запис на една от любимите ми джаз песни — каза той и ме притегли към себе си. — Знаеш ли я?

Поколебах се.

— „Тяло и душа“ — каза Джак. — Една от най-красивите любовни песни, създавани някога. — Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — Знаеш ли я?

Кимнах. „Тяло и душа“? Песента на Естер и Елиът? Не бях сигурна дали съм я чувала до този момент и все пак мелодията, думите — веднага ми се стори позната. Разбира се, че това бе тяхната песен. Беше обсебваща и същевременно обнадеждаваща. Беше създадена за тях.

Джак ме притисна плътно, толкова плътно, че усещах дъха му до шията си и стегнатите мускули на гърба му. Устните му докосваха челото ми отстрани, докато телата ни се поклащаха в такта на музиката.

— Морето не донася момичета като теб всеки ден — прошепна той, когато песента свърши.

И двамата погледнахме към плажа, където вълните се разбиваха в брега, и Джак внезапно се разтревожи.

— Приливът настъпва — каза той. — Най-добре да те изпратя.

Кимнах, прикривайки разочарованието си. Не исках да тръгвам. Все още не.

Когато стигнахме до прага на Бий, той се усмихна и каза:

— Трябва да отида в Сиатъл, но ще се върна след няколко дни. Тогава ще ти се обадя.

— Лека нощ — казах аз и това беше всичко.

Бях сърдита, когато си легнах, но си казах, че няма причина. Беше прекрасна вечер. Беше ме нарекъл специална. „Специална“? Какво бях очаквала? Обяснение в любов? Нелепо, казах си. Извадих дневника от нощното шкафче, но чувствах изтощение във всяка кост в тялото си и го върнах обратно. Докато се унасях, не можех да се отърся от чувството, че изоставям Естер от онези страници сама да се справя с проблемите си, да отстоява своето. Аз също трябваше да се справям сама със своята нова история.