Сара Джио
Теменужки през март (4)

Четвърта глава

Градският фермерски пазар беше на по-малко от километър от дома на Бий. Като малка вървях дотам със сестра си или братовчедка си, а понякога и сама, късах лилави цветчета от детелина по пътя, докато се събереше голям букет, който притисках до носа си, за да усетя уханието на мед. Преди разходката винаги умолявахме възрастните за двадесет и пет цента и се връщахме с джобове, пълни с розови дъвки „Базука“. Ако лятото имаше аромат, това бе ароматът на розова дъвка.

С Бий мълчахме, докато се придвижвахме с колата по криволичещия път нагоре към града. Хубавото на стария фолксваген е, че ако не ти се говори, не е нужно да говориш. Шумът от двигателя разсейва изнервящата тишина, заменяйки я с приятно, успокояващо бръмчене.

Бий ми подаде списък за пазаруване.

— Трябва да поговоря с Лиан в сладкарницата. Можеш ли ти да започнеш с покупките, скъпа?

— Разбира се — усмихнах се. Знаех, че все още мога да се ориентирам на пазара, въпреки че последния път, когато стъпих на това място, бях на седемнадесет години. Може би Отър Попс все още бяха на трета сергия и, разбира се, симпатягата от сектора за селскостопанска продукция щеше да бъде там с навити ръкави на тениската, за да показва бицепсите си.

Прегледах списъка на Бий — сьомга, ориз арборио, праз, кресон, лук шалот, бяло вино, ревен, бита сметана — което издаваше, че вечерята ще бъде апетитна. Реших да започна с виното, защото беше най-близо.

Секторът за вина на Градския фермерски пазар напомняше по-скоро за винарска изба на луксозен ресторант, отколкото за оскъдния асортимент на обикновен хранителен магазин. Сгушен под малко стълбище, представляваше полутъмно помещение подобно на пещера, в което прашните бутилки сякаш се бяха загнездили в стените.

— Мога ли да ви помогна?

Вдигнах поглед, малко стресната, и видях мъж на моите години да върви към мен. Рязко се отдръпнах назад и едва не повалих стелаж с бели вина.

— Господи, съжалявам — промълвих, докато придържах бутилка, която се клатеше като кегла.

— Не се безпокойте — каза той. — Калифорнийско бяло ли искате, или може би нещо местно?

Имаше само няколко лампи и в началото не можех да различа чертите му.

— Всъщност просто… — Точно тогава, когато стигна по-близо до мен и посегна към една бутилка на най-горния рафт, видях лицето му и зяпнах. — Боже мой, ти ли си, Грег!

Сведе поглед към мен и недоверчиво поклати глава.

— Емили?

Беше нереално, вълнуващо и неловко, всичко това едновременно. Пред мен с престилка на бакалин стоеше тийнейджърската ми любов. И макар и да бяха минали почти двадесет години, откакто го бях видяла за последен път, лицето му беше познато като в деня, когато му бях позволила да свали горнището на банския ми и да прокара пръсти по гърдите ми. Това означаваше, че ме обича и един ден ще се оженим. Бях толкова сигурна, че издрасках: „Емили + Грег = Любов“ с кламер на гърба на поставката за хартия в дамската тоалетна на пазара. Но после лятото свърши и се прибрах у дома. Проверявах пощенската си кутия всеки ден цели пет месеца, но нямаше никакви писма. Никакви обаждания. А следващото лято, отново при Бий, изминах пътя по плажа до неговата къща и почуках на вратата. По-малката му сестра, която никога не бях харесвала, ме осведоми, че е заминал да учи в колеж и че си има нова приятелка. Казвала се Лиса.

Грег все още беше невероятно красив — но вече по-зрял, по-закален. Запитах се дали и аз изглеждам като зряла жена. Инстинктивно погледнах към лявата му ръка за халка. Нямаше.

— Какво правиш тук? — попитах. Все още не бях проумяла, че това е работното му място. Винаги си бях представяла Грег като пилот или рейнджър — нещо по-смело, нещо по-мъжествено, нещо… по-подобаващо за Грег. Продавач на хранителни стоки? Не се връзваше.

— Работя — каза той, гордо усмихнат. Посочи към новия бадж с името си и прокара пръсти през изсветлелите си коси. — Толкова се радвам да те видя — продължи. — Минаха… колко, петнадесет години?

— Да — отвърнах. — Може би дори повече. Това е лудост.

— Изглеждаш страхотно.

Думите му ме накараха да се замисля.

— Благодаря — отвърнах и дръпнах яката си. Сведох поглед към краката си. Господи! Гумените ботуши. Всяка жена си фантазира как среща някоя стара любов, докато е облечена с вталяваща вечерна рокля, а аз бях с вълнен пуловер, изровен от гардероба на Бий, целия на топчета. Опа!

И въпреки това Грег, със същия момчешки чар и сиво-сини очи с цвета на залива по време на буря, ме караше да се чувствам толкова добре, колкото изглеждаше.

— Е, какво те води отново на острова? — попита той с усмивка, облегнат с лакът на стената. — Мислех, че си станала изискана писателка в Ню Йорк.

Усмихнах се.

— Ще погостувам на Бий този месец.

— Така ли? Виждам я да пазарува тук от време на време. Винаги ми се е искало да попитам как си. — Замълча. — Но признавам, дострашаваше ме.

— Дострашаваше те?

Той потърка чело.

— Не знам. Предполагам, че дълбоко в себе си всеки от нас си остава на шестнадесет. Впрочем нали ти скъса с мен?

Усмихнах се.

— Не, ти влезе в колеж.

В него имаше някаква топлота, някаква енергия, която ми харесваше.

— Е, защо сега, след толкова години? — попита той.

Въздъхнах.

— Малко е сложно.

— Нямам нищо против сложните неща.

Потърках пръста си там, където бях носила венчалната халка.

— Тук съм, защото… — Замълчах и се вгледах в лицето му за признаци на одобрение или неодобрение, което беше лудост, защото не ме интересуваше какво ще си помисли гаджето ми отпреди милион години за семейното ми положение, и накрая изтърсих: — Тук съм, защото току-що се разведох и имах нужда да напусна Ню Йорк за известно време.

Сложи ръка на рамото ми.

— Съжалявам.

Каза го така, сякаш беше искрен, и това ме накара да харесам порасналия Грег дори повече, отколкото тийнейджъра.

— Добре съм — казах аз, молейки се да не умее да чете мисли.

Грег поклати глава с недоверие.

— Никак не си се променила.

Не знаех какво да кажа, затова просто отроних:

— Благодаря. — Грег бе изрекъл само това, което би казал всеки на човек, с когото някога е имал романтична връзка, но събуди изпадналото ми в летаргия самочувствие като доза епинефрин. Смутено пригладих косите си и си спомних, че не съм се подстригвала. От три месеца. — Бих казала същото за теб. Изглеждаш страхотно. — Замълчах за миг. — А ти как я караш? Имаше ли повече късмет в брака от мен?

Не зная защо, по някакъв начин си бях представяла Грег щастливо женен, с идеално подреден живот на Бейнбридж Айлънд. Страхотна къща. Хубава съпруга. Пет-шест деца, здраво закопчани за столчетата си в тъмносин събърбан.

— Късмет? — Сви рамене. — Не, никакъв. Но съм доволен. Здрав съм. Това е най-важното, нали?

Кимнах.

— Разбира се.

Признавам, че изпитах известно облекчение да узная, че не съм единствената, чийто живот не се е развил точно според очакванията.

— Е, дано наистина си добре. Защото ако имаш нужда да поговориш с някого…

Грабна кърпата, която висеше от престилката му, и започна да забърсва няколко бутилки с червено вино на долния рафт.

Може би заради слабото осветление или заради толкова много вино наоколо се почувствах странно спокойна тук с Грег.

— Да — казах. — Ще те излъжа, ако кажа, че не е трудно. Но живея ден за ден. Днес се чувствам добре. Вчера? Не толкова.

Той кимна, а след това отново се усмихна и ме погледна с умиление, очевидно потънал в спомени.

— Хей, помниш ли, когато те заведох в Сиатъл за онзи концерт?

Кимнах. Струваше ми се, че от сто години не съм се сещала за онази вечер. Майка ми беше забранила, но Бий, както винаги способна на чудеса, я бе убедила, че е страхотна идея да позволи на Грег да ме заведе на „симфония“.

— За малко да не се приберем в онази нощ — каза той и очите му бяха като врати към забравените спомени от младежките ми години.

— Е, доколкото си спомням, ти искаше да прекарам нощта с теб в студентската квартира на брат ти. — Завъртях очи, както навярно бих направила като тийнейджърка. — Майка ми щеше да ме убие!

Той сви рамене.

— Е, нима можеш да упрекнеш едно момче, че е опитало?

Все още я имаше онази искра, която ме бе привлякла от самото начало.

Грег разсея напрегнатото мълчание, което последва, като пренасочи вниманието ни към виното.

— Значи, търсиш бутилка вино?

— А, да — отвърнах. — Бий ме изпрати за някакво бяло. Пино… как беше? — По отношение на виното съм абсолютен невежа.

Той се усмихна и прокара пръст по редицата, спря по средата на рафта и извади една бутилка с прецизност на хирург.

— Опитай това — каза. — Едно от любимите ми е, местно Пино Гриджо от грозде, отгледано тук, на острова. Една глътка, и ще се влюбиш.

Внезапно зад Грег се появи друг клиент, но преди да се обърне да му помогне, той бързо попита:

— Ще излезеш ли с мен на вечеря? Само веднъж. Само веднъж, докато си тук?

— Разбира се — инстинктивно отвърнах, без да размисля върху поканата му, защото ако се бях замислила, може би… не, със сигурност щях да откажа.

— Чудесно — каза той. Усмивката му озари два реда бляскаво бели зъби, което ме накара да прокарам език по своите. — Ще ти се обадя у леля ти.

— Добре — отвърнах, леко замаяна. Наистина ли се бе случило? Тръгнах към сектора за плодове и зеленчуци да потърся кресон и тогава забелязах Бий.

— А, ето къде си била — каза тя и заръкомаха срещу мен. — Ела, скъпа, искам да те запозная с някого.

До нея стоеше жена, приблизително на нейната възраст, с тъмни коси — явно боядисани — и също толкова тъмни очи. Никога не бях виждала толкова тъмни очи. Бяха почти черни и в силен контраст с восъчнобледата й кожа. Нямаше нищо старческо в тази жена, освен че беше над осемдесетте.

— Това е Ивлин — гордо каза Бий. — Една от най-скъпите ми приятелки.

— Толкова се радвам да се запознаем — казах.

— С Ивлин се знаем от цяла вечност — обясни Бий. — Приятелки сме още от началното училище. Всъщност ти я познаваше като малка, Емили, но може би не я помниш.

— Съжалявам — казах аз. — Не си спомням. Боя се, че през онези лета имах ум само за три неща: плуване, момчета и пак същото.

— Толкова се радвам да те видя отново, скъпа — каза тя, сякаш вече ме познаваше. А и в нея определено имаше нещо познато, но какво ли?

За разлика от Бий, с нейните дънки и суитшърт, Ивлин изглеждаше като модел в напреднала възраст. При нея нямаше панталони с висока талия или обувки с гумени подметки. Беше със стилна рокля с широка пола и равни обувки и все пак изглеждаше истинска и земна, също като Бий. Разбираемо беше, че са първи приятелки. Веднага я харесах.

— Почакайте, всъщност ви помня! — внезапно казах. Блясъкът в очите й и лъчезарната усмивка изведнъж ме върнаха обратно в 1985-а, лятото, което с Даниел прекарахме сами при Бий. Беше ни казано, че родителите ни заминават на екскурзия, но по-късно разбрахме, че са се разделили през онова лято. Татко напуснал мама през юли, а през септември закърпили нещата. Мама беше свалила осем килограма, а татко бе пуснал брада. Държаха се странно в компанията един на друг. Даниел ми каза, че татко си има приятелка, но не й повярвах, а дори и да бях повярвала, не бих упрекнала татко за това или за каквото и да било, след като толкова години бе търпял мърморенето и виковете на майка ми. Все пак татко имаше търпението на Ганди.

Но не раздялата им занимаваше ума ми тогава, а градината на Ивлин. Бий ни беше водила там като деца и всичко изплуваше отново: вълшебен свят на хортензии, рози и далии и лимонови курабийки на терасата на Ивлин. Сякаш едва вчера със сестра ми седяхме на малка пейка под лозницата, докато Бий се суетеше около статива си и улавяше върху платното си всяко разцъфнало цвете в избуялите лехи.

— Градината ви — казах. — Спомням си вашата градина.

— Да — усмихна се Ивлин.

Кимнах, малко учудена, че този спомен, заровен толкова дълбоко в съзнанието ми, бе изплувал на повърхността точно тогава като изгубена частица от подсъзнанието ми. Сякаш островът го бе отключил по някакъв начин. Докато стоях пред сергиите със зеленчуци, си спомних за лилиите и курабийките, божествени на вкус, и сякаш мъглата се вдигна. Седях на посивяла дървена пейка на терасата й с онези стари бели кецове, които не бяха оригинални „Кедс“, а имитация с фалшиво синьо квадратче на тока. Чифт истински „Кедс“ биха стрували точно с единадесет долара повече и, господи, толкова ги исках. Щях да почиствам банята всяка събота цял месец, обещах на мама. Щях да чистя с прахосмукачка, да бърша прах, да гладя ризите на татко. Но тя само поклати глава и се върна у дома с имитацията от магазин за стоки с намалени цени. Всяко друго момиче, което познавах, имаше истински „Кедс“, с онова синьо гумено квадратче, запазена марка. И така, седях на терасата на Ивлин, суетях се със синята лепенка, която бе започнала да се отлепва отзад на дясната ми обувка.

Бий развеждаше скучаещата Даниел из градината, когато Ивлин седна до мен.

— Какво те безпокои, скъпа?

Свих рамене.

— Нищо.

— Няма страшно — каза тя и стисна ръката ми. — Можеш да ми кажеш.

Въздъхнах.

— Е, всъщност, малко ме е срам, но случайно да имаш секундно лепило?

— Секундно лепило?

Посочих към обувката си.

— Мама никога няма да ми купи „Кедс“, а лепенката отзад на обувката ми ще падне и…

Избухнах в плач.

— Ето, ето — каза Ивлин и ми подаде кърпичка от джоба си. — Когато бях на твоите години, едно момиче дойде на училище с най-красивите червени обувки, които бях виждала. Бяха лъскави като рубини. Баща й беше доста богат и тя разправяше на всички, че й ги е донесъл от Париж. Исках такива обувки повече от всичко на света.

— Купиха ли ти? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не, и знаеш ли какво? Все още мечтая за такива. Е, питаш за секундно лепило, скъпа, но не би ли предпочела чифт истински… как ги нарече?

— „Кедс“ — плахо казах.

— А, да, „Кедс“.

Кимнах.

— Е, добре. Какво ще правиш утре?

Широко отворих очи.

— Нищо.

— Тогава всичко е уредено. Ще хванем ферибота за Сиатъл и ще ти купим „Кедс“.

— Наистина ли? — промълвих аз.

— Наистина.

Не знаех какво да кажа, така че само се усмихнах и доотлепих синьото парче гума от обувката си. Все едно. Утре щях да нося истински.

— Ивлин — каза Бий и погледна пазарската количка, — довечера ще приготвя вечеря, ще дойдеш ли у нас?

— О, не — отвърна тя, — не мога. — Най-сетне ще можете да си поприказвате с Емили.

Усмихнах се.

— Ще се радваме, ако дойдеш.

— Е, добре тогава.

— Чудесно — каза Бий. — Ела в шест.

— Ще се видим тогава — каза тя и се обърна към картофите.

— Бий — прошепнах, — няма да повярваш кого срещнах преди малко.

— Кого?

— Грег — отвърнах тихо. — Грег Атууд.

— Старото ти гадже?

Кимнах.

— Мисля, че ме покани да излезем.

Бий се усмихна, сякаш това е било част от плана. Посегна към глава червен лук, огледа я, поклати глава и я хвърли обратно върху купчината. Направи същото още няколко пъти, докато откри една, която й хареса. Каза нещо тихо, под носа си, и когато я помолих да го повтори, вече беше от другата страна на пътеката и пълнеше торба с праз. Хвърлих поглед към сектора за вина под стълбището и се усмихнах на себе си.

 

 

Малко преди шест Бий извади три чаши за вино от шкафа и измъкна тапата на бутилката бяло, което Грег бе избрал за нас.

— Би ли запалила свещите, скъпа?

Потърсих кибрит и се замислих за вечерите у Бий в детството ми. Бий никога не слагаше масата без свещи.

— За хубавата вечеря са нужни свещи — казваше тя на мен и сестра ми преди години. Смятах това за изискано и вълнуващо, но когато попитах мама дали може да въведем същата традиция у дома, тя категорично отказа.

— Свещите са за рождени дни — каза тя, — а те са само веднъж в годината.

— Прекрасно. — Бий огледа масата, преди внимателно да се вгледа в бялото вино, препоръчано от Грег. — Пино Гриджо — каза тя с одобрение, след като прочете етикета.

— Бий — подех аз, сядайки на масата, докато тя разрязваше стрък праз с голям касапски нож. — Мислех си за онова, което каза за Джак онзи ден. Каква е тази история между вас двамата?

Бий вдигна поглед малко стресната и изведнъж изпусна ножа, който стискаше в ръка.

— Ох! — извика. — Порязах се.

— О, не! — Изтичах при нея. — Съжалявам.

— Не — каза тя. — Ти не си виновна. Тези стари ръце вече не ме слушат.

— Хайде, остави рязането на мен — настоях аз и я побутнах към масата.

Тя превърза пръста си, а аз донарязах праза, след това разбърках ризотото и вдишах от ароматния облак пара, който се надигаше от тенджерата към лицето ми при всяко завъртане около печката.

— Бий, просто не виждам смисъл…

Прекъснаха ме стъпките на Ивлин към входната врата.

— Здравейте, момичета! — каза тя и тръгна към кухнята. В ръцете й имаше бутилка вино и букет люляк, увит в амбалажна хартия и хлабаво вързан с връвчица.

— Прекрасен е — усмихна се Бий. — Е, къде, за бога, го намери толкова рано през сезона?

— В моята градина — отвърна тя, сякаш Бий току-що я бе попитала какъв цвят е небето. — Моят люляк винаги цъфти преди твоя.

Каза го с израз на приятелско съперничество, на което само над шестдесетгодишно приятелство може да устои.

Бий й забърка питие, нещо с бърбън, а след това ни изпрати в хола, докато тя полагаше последните щрихи в приготвянето на вечерята.

— Леля ти е страхотна, нали? — каза Ивлин, когато Бий не можеше да ни чуе.

— Истинска легенда — усмихнах се.

— Да — съгласи се тя. Кубчетата лед потракваха в чашата й, но не можех да реша дали я клати нарочно, или ръката й трепери.

— Щях да й съобщя новината тази вечер — сподели Ивлин. Каза го нехайно, сякаш говореше за купуване на нова кола или резервация за почивка. Но забелязах сълзите в очите й. — Докато идвах насам, реших да й го кажа днес, но сега, когато я видях, разбрах в какво добро настроение е и си помислих, защо да развалям толкова хубава вечер?

Бях озадачена.

— Какво имаш да й казваш?

Ивлин кимна.

— Имам рак. Последен стадий. — Изрече го като „имам настинка“, просто и прямо, без подобаващия драматизъм. — Остава ми месец, може би по-малко живот — тихо каза тя. — Зная от доста време, от Коледа, но досега не намерих начин да кажа на Бий. Мисля си, че може би ще бъде по-лесно, ако просто го узнае, когато вече съм си отишла.

— Ивлин, толкова съжалявам. — Докоснах ръката й. — Но как можеш да мислиш, че Бий не би искала да знае? Тя те обича.

Ивлин въздъхна.

— Знам, че би искала да знае. Но не желая приятелството ни да се изпълни с разговори за смърт и умиране, когато ми остава толкова малко време. Предпочитам да пием бърбън, да играем бридж и да се шегувам с нея както винаги.

Кимнах. Не бях съгласна с решението на Ивлин, но го разбирах.

— Извинявай — каза тя. — Днес е първият ти ден на острова, не бива да те товаря с проблемите си. Срам ме е.

— Нямам нищо против — уверих я. — Честно казано, добре е поне за малко да не съм човекът, който говори за своите проблеми.

Отпи голяма глътка от питието си и въздъхна дълбоко.

— Какво щеше да направиш на мое място? Да кажеш на най-добрата си приятелка и да развалиш последните ви дни заедно или да продължиш да им се радваш както винаги, докато просто свършат?

— Е, щях да бъда откровена, но главно от егоистични подбуди — отвърнах. — Щях да се нуждая от подкрепата на приятелката си. Но ти си толкова силна. — Дъхът ми секна за миг. — Възхищавам се на силата ти.

Ивлин се приближи още малко.

— Сила? Глупости. Имам търпение на четиригодишно дете. — Засмя се, след това прошепна: — Е, хайде да поклюкарстваме. Какво мога да ти кажа за леля ти, което не знаеш?

През ума ми преминаха хиляди въпроси, докато един от тях се открои по-ясно от всички: мистериозната тетрадка, която бях открила днес в чекмеджето на нощното шкафче.

— Ами… — Замълчах, за да се уверя, че Бий все още е в кухнята. Потракването на тигана върху готварската печка подсказваше, че е там. — Има едно нещо.

— Какво е то, скъпа? — попита Ивлин.

— Днес — зашепнах аз, — днес намерих тетрадка с червена кадифена подвързия, дневник, в нощното шкафче в стаята, където се настаних. Много е стар, мисля, че от 1943-та. Не можах да се сдържа, прочетох първата страница и бях заинтригувана.

За секунда ми се стори, че забелязах проблясък в очите на Ивлин, може би някакъв спомен, но бързо угасна.

— Не преставам да се питам дали Бий го е написала — продължих да шепна, — но не зная някога да е писала, а тя би споделила това с мен, предвид кариерата ми и всичко.

Ивлин остави питието си.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за това, за този дневник? Какво прочете досега?

— Всъщност само първата страница, но зная, че става дума за героиня на име Естер — казах аз и спрях за миг. — И Елиът, и…

Ивлин бързо сложи пръст на устните ми.

— Не бива да споменаваш за тази история пред Бий — каза тя. — Поне засега.

Хрумна ми, че може би е просто начало на неосъществен роман. Бог знае колко такива опити съм имала, преди книгата ми да бъде публикувана. Но защо беше тази анонимност?

— Ивлин, кой я е написал?

Тъмните сенки под очите й бяха по-дълбоки, отколкото по-рано на пазара. Тя си пое дъх дълбоко, стана и внимателно взе съвършено запазена препарирана морска звезда от полицата над камината.

— Морските звезди са загадъчни създания, нали? Нямат нито една кост в тялото си, само хрущяли, а макар и толкова крехки, притежават дух и издръжливост. Ярки на цвят. Приспособими. Дълголетни. Знаеш ли, ако морска звезда изгуби някой от крайниците си, може да й поникне друг. — Ивлин върна звездата на мястото й над камината. — Твоята баба обожаваше морските звезди — каза тя. — Обожаваше и морето. — Замълча и се усмихна на себе си. — Прекарваше толкова време на брега, събираше стъкълца и съчиняваше приказки за живота на колониите от раци под скалите.

— Изненадана съм — казах аз. — Мислех, че баба ми никога не е харесвала залива. Нещо в морския въздух се отразявало зле на синусите й.

— Да, но… Съжалявам — каза Ивлин. — Увлякох се в спомени. — Отново се обърна с лице към мен. — Та за онзи дневник. Да, значи е попаднал в ръцете ти. Трябва да продължиш да го четеш, Емили. Историята е важна и ще разбереш защо.

Въздъхнах дълбоко.

— За съжаление не виждам никакъв смисъл.

— Вече ти казах твърде много, скъпа — каза тя. — Не е моя работа да говоря. Но заслужаваш да узнаеш тази история. Продължи да четеш и ще получиш отговорите.

За миг изглеждаше разсеяна, сякаш мислено се бе пренесла обратно в годината, когато бе започнала историята на Естер и Елиът.

— А Бий? Как да скрия това от нея?

— Има неща, от които се опитваме да предпазим онези, които обичаме — каза Ивлин.

Поклатих глава, недоумявайки.

— Не разбирам как прочитането на тази книга би могло да я нарани.

Ивлин затвори очи за миг и отново ги отвори.

— Много отдавна не бях се сещала за всичко това и повярвай ми, някога за всички ни беше тежко, тежко и непосилно. Но времето лекува всички рани и онези страници… предполагах, че са изчезнали, а може би дори унищожени. Но винаги съм се надявала да изплуват когато трябва. — Замълча за момент. — В коя стая ще спиш, скъпа?

Посочих надолу по коридора.

— В розовата спалня.

Тя кимна.

— Да. Продължи да четеш дневника, скъпа. И ще прецениш кога е моментът да поговориш с Бий, но бъди внимателна с нея.

Точно тогава Бий се появи иззад ъгъла с димящ поднос в ръце.

— Вечерята е готова, момичета — каза тя. — Имам и бутилка бяло вино Бейнбридж Айлънд. Да напълним тези чаши.

 

 

Наближаваше полунощ, когато си легнах. Бий и Ивлин ме бяха омагьосали с историите си, изпълнени с тайнственост и драматизъм. Навремето се измъквали от часовете по френски, за да си поделят бутилка джин с две момчета от футболния отбор, а един ден отмъкнали панталоните на особено симпатичен учител по математика, докато плувал в басейна. Приятелството им, толкова закалено и искрено, ме подсети за Анабел. Вече ми липсваше — ежедневните ни разговори, понякога по два пъти на ден, и дори неособено тактичните й забележки.

Опрях възглавницата си на таблата и се промъкнах в леглото, но след няколко секунди се засуетих около куфара си в търсене на малката картина, която бях донесла със себе си от Ню Йорк. Намерих я пъхната под един пуловер и отново я разгледах. Двамата изглеждаха толкова естествени заедно, сякаш създадени един за друг. Имаше някаква хармоничност в композицията — ръцете с преплетени пръсти, вълните, заливащи брега, и въртящият се ветропоказател над тях. „Какво ли ще каже Бий, когато отново види това платно?“ Беше прозорец към далечно кътче от света на Бий, за което знаех много малко. Отново увих картината в пуловера и я прибрах.

Дневникът ме зовеше от чекмеджето и послушно го извадих. Замислих се за онова, което ми бе казала Ивлин, но главно за Бий и онази загадъчна история отпреди толкова време — явно по някакъв начин бе свързана с нея.

Боби беше добър човек. Честен и работлив. И когато ми даде пръстен и ми предложи брак в онзи необичайно топъл януарски ден на ферибота, с който се връщаше от Сиатъл, аз го погледнах в очите и казах „да“, ясно и просто. Нямаше друга възможност. Щеше да бъде глупаво да отхвърля предложението му.

Водеше се война, но Боби бе освободен от служба поради здравословни причини: беше почти сляп и носеше очила с толкова дебели стъкла, че сигурно тежаха килограми, но армията не го приемаше, въпреки че толкова отчаяно искаше да участва. Мразя се заради тази мисъл сега, но ако бе заминал, може би никой от нас нямаше да се забърка в тази каша.

Но Боби остана у дома и преследваше кариера. Толкова много хора на острова бяха без препитание, а той имаше работа, добра работа в Сиатъл. Можеше да се грижи за мен, а мисля, че по онова време една млада жена не би могла да иска повече.

Спомням си как ме гледаше, когато приех предложението му, с усмивка до уши и ръце в джобовете на кафявите си вълнени панталони, които винаги висяха накриво. Вятърът развяваше редките му прави коси настрани и изглеждаше почти красив, когато посегна към ръката ми. Почти достатъчно красив.

По волята на съдбата или заради лош късмет, в онзи ден Елиът също беше на ферибота, с друга жена. Винаги беше заобиколен от жени. Лепяха му се като мухи на мед. Помня онази, защото беше с бял копринен шал около шията и червена рокля, плътно прилепнала към тялото.

Преди фериботът да спре, с Боби минахме покрай техните седалки — не че тя използваше своята, жената буквално висеше на врата на Елиът.

— Здравейте, Боби, Естер — махна ни Елиът. — Това е Лайла.

Боби каза нещо от учтивост. Аз само кимнах.

— Е, аз ли да им кажа или ти? — обърна се Боби към мен.

Знаех какво има предвид, но инстинктивно притиснах ръка към тялото си отстрани, усещайки как пръстенът се впива в кожата ми. Беше хубав пръстен, разбира се, обикновена златна халка с половинкаратов скъпоценен камък, който будеше най-голямо възхищение. Не, моята история с Елиът ме накара да се поколебая.

— Сгодихме се! — съобщи Боби, преди да се намеся. Каза го толкова въодушевено, че много от пътниците се обърнаха към нас.

Когато очите ми срещнаха погледа на Елиът, видях надигаща се буря; вълни на негодувание заради предателството или може би на тъга кипяха в онези тъмни очи, които познавах толкова добре. След миг извърна глава, изправи се и потупа Боби по гърба.

— Е, чудесно — каза той. — Боби получава най-хубавото момиче на острова. Поздравления, приятел.

Боби засия, когато Елиът се обърна към мен и просто ме гледаше. Нямаше думи.

Лайла прочисти гърлото си и се намръщи.

— Извинявай, Елиът? Най-хубавото момиче на острова?

— След моята Лайла, разбира се — добави Елиът и обви ръка около талията й така дръзко, че не издържах и извърнах глава.

Той не я обичаше. И двамата го знаехме, както и че Елиът принадлежи на мен и аз на него.

Усещах как сърцето му страда и се къса в онзи момент, също като моето. Но бях казала „да“ на Боби, бях взела решение. След два месеца щях да бъда съпруга на Боби Литълтън, въпреки че обичах Елиът Хартли.

Беше почти два след полунощ и бях прочела още три глави, когато оставих книгата. Естер наистина се бе омъжила за Боби. Беше им се родило момиченце. А Елиът, който тринадесет дни след сватбата им бе изпратен в Южния Пасифик, бе гледал как си дават клетва откъм най-задните скамейки в църквата. Когато Боби сложил халката на пръста й, тя мислела за Елиът, а докато изричала брачната клетва, хвърлила поглед към последните редове и очите им се срещнали.

Никой не знаел нищо за него, след като заминал; всеки ден Естер отивала до общината, бутайки бебето си в количка, за да провери в актуализирания списък на загинали и ранени за неговото име.

Когато затворих очи, се замислих за Бий. Човек трябваше да е познал любовта и страданието, за да пише така.