Сара Джио
Теменужки през март (11)

Единадесета глава

Най-близката болница беше на тридесет минути път, в Бримъртън — малко градче в западна посока. Преминахме по моста на полуострова и внезапно почувствах изчезването на аурата на Бейнбридж Айлънд, сякаш се приземявах след полет в някаква неземна стратосфера.

Когато пристигнахме, Джак изтича до рецепцията и попита за номера на стаята на Ивлин.

Белокосата служителка го търси толкова дълго, че ми се прииска да скоча отвъд бюрото, да я избутам от компютъра и сама да намеря информацията. Потупването с пръсти по плота вероятно й подейства като подканване.

— Ето я — каза тя, — шести етаж.

Когато стигнахме до стаята, Джак се отдръпна назад.

— Ще почакам отвън — каза той.

Поклатих глава.

— Не, влез.

Нямаше да позволя да се чувства като аутсайдер, като изгонен. Вече не. Каквито и скрупули да имаше Бий за семейството му, те щяха да изчезнат с това поколение, реших.

— Не — каза той. — Всичко е наред. Ще бъда тук, когато се нуждаеш от мен.

Не настоявах. Отворих вратата на стаята и видях Бий, която седеше до леглото на Ивлин и държеше ръката й.

— Емили — промълви тя, — не ни остава много време.

— О, стига, Бий — каза Ивлин. Зарадвах се да доловя отново живеца, искрата в гласа й. — Няма да ти позволя да продължаваш в този дух и да хленчиш като бебе. Няма ли някой да ме измъкне от тази ужасна нощница и да ме облече в нещо прилично, за бога, някой да ми донесе коктейл?

Разбирах защо Бий я обича толкова много. Аз също я бях обикнала.

— Здравей, Ивлин — казах.

Усмихна се и тогава долових изтощението в очите й.

— Здравей, скъпа — отвърна тя. — Съжалявам, че застаряващата ти приятелка навярно те е откъснала от вълнуваща среща с някого.

Усмихнах се.

— Всъщност го доведох със себе си.

Бий вдигна поглед към мен, загрижена, сякаш мисълта, че Джак може да е толкова близо до нея, й причиняваше голямо безпокойство.

Ивлин не обърна внимание на настроението й.

— Засияваш, когато говориш за него.

Никой не бе казвал, че засиявам в присъствието на Джоел. Всъщност точно обратното. Хората ми казваха, че изглеждам уморена, изтощена, когато сме заедно.

— Стига толкова за мен — казах. — Как се чувстваш?

— Като старица, болна от рак — каза тя. — Но едно мартини би помогнало.

Бий изправи гръб, сякаш знаеше точно какво трябва да направи.

— Тогава ще получиш мартини — каза тя и стана. — Емили, ще постоиш ли при Ивлин? Връщам се веднага.

— Няма да мръдна оттук — уверих я. Стори ми се много мило, че иска да изпълни желанието на умиращата си приятелка, но не бях сигурна как ще се справи. Ще отиде с колата до магазин за алкохол? Ще купи шейкър? Оставаше и въпросът как ще се промъкне със съставките покрай сестрите.

След като Бий излезе, Ивлин се наведе към мен:

— Как върви четенето? — попита тя. Беше свързана с толкова много кабели към толкова много монитори, че ми се струваше странно да говорим за нещо друго, освен за болестта й, но усещах, че никак не иска това.

— Абсолютно съм запленена — отвърнах аз.

— Докъде навлезе в историята?

— Дълбоко — казах аз. — Естер тъкмо отиде да се срещне с Елиът в къщата му.

Ивлин затвори очи, стисна ги и отново ги отвори.

— Да.

Една от сестрите влезе и се засуети със системата й.

— Време е за още морфин — каза тя на Ивлин.

Ивлин не й обърна внимание и продължи съсредоточено да се взира в мен.

— Е, какво мислиш?

— За кое?

— За историята, скъпа. Любовната история.

— А ти откъде знаеш тази история, Ивлин?

Замълча и се усмихна, загледана в тавана, преди клепачите й да натежат.

— Тя винаги е била такава загадка.

Затаих дъх.

— Коя тя, Ивлин?

Дишането й беше тежко и бавно и реших, че интравенозното лекарство е подействало.

— Естер — тихо каза Ивлин. — О, толкова я обичахме. Всички я обичахме.

Очевидно заспиваше и импулсивното ми желание да продължа да я разпитвам.

— Ти ще изгладиш нещата, скъпа, зная, че ще успееш — едва промълви тя, завалено. — Ще се погрижиш всичко да завърши по най-добрия начин, за Естер, за всички нас.

Хванах ръката й и допрях чело до нейното, гледайки как гърдите й се повдигат и спускат при всяко мъчително вдишване.

— Не се тревожи, Ивлин — казах аз. — Няма за какво повече да се тревожиш. Само си почивай.

Бий се върна след около тридесет минути, видимо изтощена, с кафяв хартиен плик в ръка.

— Ивлин, мартинито ти, сега ще го приготвя.

— Шшт! — казах. — Заспа.

Оставих Бий да заеме полагащото й се място до леглото на Ивлин, да се наслади на всяка от последните секунди с най-добрата си приятелка.

Джак бе стоял в чакалнята най-малко половин час и когато отидох при него, смутено се изправи.

— Вече…

— Не — отвърнах. — Все още не. Бий е при нея. Но не й остава много време.

— Мога ли да помогна с нещо?

Пристъпи към мен и очите му се взряха в моите. Там, в чакалнята, обви ръце около мен и ме притисна по-силно от който и да било досега. Загледах се през прозореца, над рамото му. Гледката не беше нищо особено — дълги асфалтирани алеи, с по някоя туфа глухарчета тук-там, смело подаващи главици през настилката, — но вниманието ми бе привлечено от запечатано кино. На плаката над входа се четеше „Извънземното“ и се запитах дали стои така от осемдесетте години на миналия век.

Вдигнах лице към Джак и този път го погледнах право в очите. Той ме притегли към себе си и ме целуна. Въпреки че всичко изглеждаше объркано и неясно в онзи миг, не можех да отрека, че ми се струва съвършен.

Ивлин почина няколко часа след като излязох от стаята, но не преди Бий да й приготви онова мартини. Само минути по-рано й бе забъркала джин и вермут с лед, гарнирани с нечетен брой маслини за късмет. Ивлин бе отворила очи за кратко и бе споделила последно питие с най-добрата си приятелка. Това бе ритуалът за сбогуване, който им подхождаше най-много, и когато се прибра у дома вечерта, Бий приготви по още едно и вдигнахме тост в памет на Ивлин.

Попитах я дали иска да остана будна с нея, да поплаче на нечие рамо, но отказа, нуждаела се само от малко сън.

Аз също се опитах да заспя, но думите на Ивлин отекваха в съзнанието ми и не ми даваха мира. „Откъде е познавала Естер? Как дневникът й е попаднал тук, в спалнята за гости на Бий? И защо Ивлин мислеше, че е било писано тези страници да бъдат намерени… намерени точно от мен?“