Сара Джио
Теменужки през март (5)

Пета глава

Трети март

— Емили! — извика Бий от коридора. Чувах гласа й все по-близо, докато вратата се отвори с леко проскърцване, отворих очи и видях лицето й да наднича през пролуката. — О, извинявай, скъпа, не знаех, че още спиш. Наближава десет чарът. И Грег те търси по телефона.

Усмивката й беше наполовина окуражаваща, наполовина закачлива.

— Добре — сънено казах аз. — Идвам след секунда.

Станах и се протегнах, облякох сиво-зеления пухен халат и излязох в хола, където Бий чакаше с телефон в ръка.

— Ето — прошепна тя, — развълнуван е, сякаш няма търпение да поговори с теб.

— Шшт! — прошепнах укорително. Не исках Грег да си въобрази, че съм тръпнала в очакване на обаждането му, защото не беше така. Освен това все още не бях пила кафе и нивото на търпението ми беше две под нулата.

— Ало?

— Здравей, Емили.

— Здравей — отвърнах, внезапно ободрена, когато чух гласа му. Подейства ми като двойно еспресо.

— Знаеш ли — каза той, — все още не мога да повярвам, че отново си на острова. Помниш ли, когато намерихме онази стара въжена люлка долу до плажа на господин Адлър?

— Да — усмихнах се аз, когато изведнъж си спомних цвета на банския му, зелен със синьо по края.

— Ти се страхуваше да я пробваш — каза той, — но ти обещах, че ще те чакам във водата, за да те хвана.

— Да, но пропусна да споменеш за приземяването по корем, което беше включено в сметката.

И двамата се засмяхме и осъзнах, че нищо не се е променило и нищо не е същото.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита той, малко по-смутено от онзи Грег Атууд, когото познавах през лятото на 1988-а. Или бе загубил част от увереността си, или бе станал малко по-смирен. Не бях сигурна кое от двете.

— Е, нищо — казах.

— Просто си мислех, че може, ако искаш, да вечеряме в Робинс Нест. Един приятел отвори ресторант миналата година, зная, че е нищо в сравнение с нюйоркските стандарти, но на острова го намираме за доста добър. Има страхотни вина.

— Звучи чудесно — казах с усмивка. Усещах погледа на Бий.

— Добре — каза той. — В седем става ли? Мога да те взема.

— Да — казах. — Ще те чакам тук.

— Хубаво.

— Чао, Грег.

Затворих и се обърнах към Бий, която бе слушала целия разговор от масата в кухнята.

— Е? — каза тя.

— Какво „е“? — отвърнах.

Бий ме погледна многозначително.

— Ще излезем заедно. Тази вечер.

— Добро момиче.

— Не зная. — Направих лека гримаса. — Чувствам се малко… странно.

— Стига глупости — каза Бий и сгъна вестника си надве. — Какво друго щеше да правиш довечера?

— Разбрано — отвърнах и пъхнах ръка в бурканче на масата, пълно с множество миниатюрни мидени черупки. — Просто… първо Грег, после Джак… Всичко това отдавна вече ми е толкова чуждо…

Когато изрекох името на Джак, Бий се загледа през прозореца към брега, както правеше в случаите, когато темата за разговор й бе безкрайно неприятна. Така реагираше и когато някой споменаваше покойния й съпруг Бил или я питаше за картините й.

— Е — казах най-накрая, нарушавайки мълчанието, — ако не искаш да говорим за това, добре. Но ако не одобряваш Джак, ще ми кажеш ли поне защо?

Тя поклати глава и прокара пръсти през посивелите си коси. Харесваше ми, че се подстригва на черта, а не следва примера на всички други жени на своята възраст да ходи с къса фризирана коса. Всичко у леля ми предизвикваше реакция, дори името й. Веднъж като малка я попитах защо се казва Бий и тя отговори, че била като пчела: сладка, но със страшно жило.

Тя въздъхна.

— Съжалявам, скъпа — разсеяно каза тя. — Не че не го одобрявам. Искам само да внимаваш със сърцето си. Някога бях наранена, много дълбоко. И след всичко, което си преживяла, не мога да понеса мисълта да ти бъде причинена още болка.

Предупрежденията на Бий намериха отзвук. Бях дошла на Бейнбридж Айлънд, за да избягам от болката, която сякаш бе навсякъде в Ню Йорк, а не да поемам рискове, които ще ме накарат да се чувствам уязвима. Но от друга страна, пътуването, за което Анабел ме бе насърчила, целеше да ме научи да приемам живота такъв, какъвто е, а не да подлагам всичко на съмнение или да го редактирам, както всеки път, когато седна и напиша някое посредствено изречение. През този месец животът ми беше свободно съчинение.

— Само ми обещай, че ще внимаваш — тихо каза Бий.

— Обещавам — отвърнах аз, надявайки се да удържа на думата си.

 

 

Грег дойде да ме вземе с двадесет минути закъснение. Спомних си за онези лета преди много време, когато не идваше до въжената люлка или пред киното в уговорения час. За момент дори се надявах да не се появи. Беше доста глупаво, че се бях съгласила на това — да вечерям с гаджето си от гимназията. Кой постъпва така? Изпаднах в паника. Какво правя? Тогава видях светлините на фаровете на шосето. Караше бързо, сякаш се опитваше да навакса всяка изгубена секунда.

Хванах дръжката на вратата и дълбоко си поех дъх.

— Приятно прекарване — помаха ми Бий.

Изчаках отвън на площадката и гледах, докато той паркира колата си на алеята — същия син мерцедес с четири врати от 1980-а, който бе карал в гимназията. Времето не беше толкова благосклонно към него, колкото към Грег.

— Извинявай, че закъснях — каза той и скочи от колата. Пъхна ръце в джобовете си, след това смутено ги извади. — Във винарната стана доста натоварено точно преди края на смяната ми. Трябваше да помогна на една клиентка да намери бутилка „Шатоньоф-дю-Пап“. Стоя там цяла вечност, докато реши дали да бъде осемдесет и втора или осемдесет и шеста.

— Кое избра?

— Осемдесет и шеста — каза той.

— Много хубава година — шеговито отбелязах аз. Някога излизах с мъж, който бе превърнал пиенето на вино в наука. Завърташе чашата, помирисваше и след първата глътка казваше нещо от сорта: „първокласна реколта“ или „такъв чудесен букет от вкусове“. Затова престанах да отговарям на обажданията му.

— Наистина беше хубава година — момчешки се усмихна Грег. — Годината, когато се запознахме.

Не можех да повярвам, че помни. Аз едва си спомних. Но изведнъж си спомних всичко.

Бях четиринадесетгодишна хлапачка с плоски гърди и редки руси коси. Грег беше симпатяга в предпоследен клас със златист загар и хормони, бушуващи в кръвта му — буквално бушуващи. Живееше на няколко къщи от тази на Бий. Не беше точно любов от пръв поглед, поне за Грег.

Но в края на лятото вече се гримирах и носех повдигащ сутиен, подарък от братовчедка ми, и Грег, изглежда, ме забеляза за първи път.

— Добро хвърляне — каза той, докато гледаше как мятам фризби към Рейчъл един ден на плажа.

Бях толкова стресната, че не можах да кажа нищо в отговор. Едно момче току-що ме бе заговорило. Готино момче. Рейчъл остави фризбито, дотича при мен и ме смушка с костеливия си лакът.

— Благодаря — промълвих най-сетне.

— Аз съм Грег — каза той и ми подаде ръка. Не каза нищо на Рейчъл, което в онзи момент ми се струваше непонятно. Момчетата винаги забелязваха първо нея, а по някаква необяснима причина Грег гледаше мен. Само мен.

— Аз съм Емили — казах почти с фалцет.

— Искаш ли да дойдеш у дома довечера? — попита той, навеждайки се към мен. Ухаеше на слънцезащитен лосион „Банана Боут“. Сърцето ми биеше толкова силно, че почти не чух следващата част. — Няколко приятели ще наминат. Ще си направим лагерен огън.

Не знаех какво са намислили. Предположих, че нещо незаконно, най-логично да пушат марихуана. И все пак казах „да“. Щях да последвам това момче навсякъде, дори при онзи незаконен лагерен огън с мирис на дрога.

— Добре — каза той. — Ще ти запазя място. — Намигна ми. — Точно до мен.

Беше дързък и самоуверен, това ме накара да го харесам още повече. А когато тръгна обратно към плажа, към очарователната старинна къща, с Рейчъл останахме загледани след него, зяпнали мускулите на гърба му, изпъкващи при всяка крачка.

— Е — каза тя, очевидно адски обидена, — този изглежда пълен откачалник.

Аз само зяпах, загубила ума и дума. Готино момче току-що ме покани на среща. И ако можех да отворя устата си в онзи момент, сигурно щях да кажа: Изглежда абсолютно съвършен.

Грег бързо заобиколи колата и отвори вратата за мен.

— Дано да си гладна — каза той с широка усмивка. — Защото онзи ресторант много ще ти хареса.

Кимнах и се качих в колата му, която не изглеждаше в най-добрата си форма. Изтупах нещо, което приличаше на изсъхнало парче пържен картоф, от седалката, преди да седна. Вътре долових същия мирис, който помнех: задушливо съчетание от миризми на неизмита коса, машинно масло и лек одеколон.

Когато включи на скорост, ръката му се отърка в моята.

— Извинявай — каза той.

Не казах нищо, но се надявах да не е видял настръхналата кожа на ръката ми.

Ресторантът, на малко повече от километър разстояние, очевидно беше любимо място за жителите на острова, защото паркингът бе препълнен. Слязохме и той ме поведе по стръмни стъпала към нещо, което приличаше на сложна къща върху дървета, кацнала на хълма с изглед към залива. Посегнах към чантата си и дискретно пъхнах два аспирина в устата си.

— Доста шик, а? — каза Грег и се огледа, когато управителката дойде да погледне масата ни.

— Да — отвърнах, питайки се дали все пак беше добра идея да изляза с Грег.

Той размени няколко думи с управителката, която извади две менюта и ни поведе към маса в западния край на ресторанта.

— Помислих си, че може да хванем залеза — усмихна се Грег.

Не помнех кога за последен път съм „хващала“ залез. Хрумна ми, че това е нещо, за което само хората на Бейнбридж Айлънд се сещат, а нюйоркчани напълно са забравили. Отвърнах на усмивката му и се загледах през прозореца навън, където се виждаше поляна и два оранжеви слънчеви лъча, надничащи през облаците.

Сервитьорката донесе бутилка червено вино, което Грег бе избрал, и гледахме как пълни чашите ни. Имаше някаква особена застиналост във въздуха. Напрегната атмосфера, както би го нарекла Анабел. Шуртенето на виното във всяка чаша отекваше необикновено силно.

— Да ви донеса ли още нещо? — попита тя.

— Не — отвърнах в един глас с неговото: „Да“.

Засмях се. Той се извини. Беше неловко.

— Исках да кажа, да, всичко е наред — каза той и дръпна яката си.

И двамата взехме чашите си с вино.

— Е, радваш ли се, че отново си тук, Еми?

Леко се отпуснах на стола си. Не беше ме наричал Еми от… е, от 1988-а. Чудесно бе отново да го чуя.

— Да — казах аз без задръжки и започнах да мажа дебел пласт масло върху питка.

— Странно е, не вярвах, че някога ще те видя отново.

— Зная — казах и се взрях в лицето му малко по-дълго, отколкото би трябвало сега, след като виното бе влязло в кръвообращението ми.

— Е, какво стана с Лиса? — попитах след още една голяма глътка.

— Лиса?

— Да, Лиса, момичето, с което излизаше в колежа. Сестра ти спомена за нея, когато дойдох да те видя следващото лято.

— А, Лиса. Онова продължи горе-долу до… края на първия семестър.

— Е — казах аз с полуусмивка. — Все пак можеше да се обадиш.

— Не се ли обадих?

— Не.

— Сигурен съм, че се обадих.

Поклатих глава, преструвайки се на сърдита.

— Нищо подобно.

Той се опита да се усмихне.

— Като си помисля, ако ти се бях обадил, сега можеше да седим тук като женени. Възрастна брачна двойка от Бейнбридж Айлънд.

Каза го на шега, но никой от двама ни не се засмя.

След няколко мига напрегнато мълчание Грег наля още вино в чашите ни.

— Извинявай — каза той. — Не мога да повярвам, че изрекох това след всичко, което си преживяла — с брака и всичко.

Поклатих глава.

— Няма за какво да се извиняваш. Наистина.

— Добре — каза Грег с явно облекчение. — Но не мога да не споделя, че докато седя тук с теб, някак ми се иска да можех да върна историята назад и да постъпя правилно. И накрая да се събера с теб.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Говориш така заради виното.

— Надявах се да ти покажа нещо тази вечер. — Грег погледна часовника си, след като сервитьорката донесе сметката ни. — Не е твърде късно за една разходка, нали?

— Не, разбира се — отвърнах.

Той извади кредитната си карта, преди да се опитам да възразя. Чувствах се гузна. Въпреки че от години не бях написала нито една книга, знаех, че вероятно имам по-високи доходи от неговите. Но това нямаше значение. Не и на Бейнбридж Айлънд. Тук бях просто Еми, племенницата на Бий, и донякъде предпочитах това пред разведената изчерпана писателка с проблеми. Пъхнах чантата си обратно под масата и Грег гордо подписа касовата бележка.

Карахме около километър и половина до място, което приличаше на парк. Грег спря и се обърна към мен:

— Носиш ли си палто?

Поклатих глава.

— Само този пуловер.

— Заповядай. — Подаде ми тъмносиньо яке с подплата от каракул. — Ще имаш нужда от това.

Може би се чувствах странно с яке и обувки с висок ток, но това не ме притесняваше. Не и тук. Не и с него. Последвах го по камениста пътека, която беше толкова стръмна, че посегнах към ръката му, за да се задържа на крака, и той обви другата си ръка около талията ми за опора.

Пътеката тънеше в тъмнина, докато приближихме брега. Видях лунните отблясъци по водата и чух тихия, нежен напев на вълните, които сякаш внимаваха да не събудят нито един сънен жител на острова.

Когато стигнахме до плажа, токовете ми затънаха в пясъка.

— Защо не ги събуеш? — предложи Грег, свел поглед.

Свалих обувките си и ги изтупах, а Грег просто ги пъхна по една в джобовете на сакото си.

— Ето там — каза той и посочи към далечен предмет, забулен в тъмнина.

Изминахме още няколко крачки и с всяка стъпка забивах пръсти малко по-дълбоко в пясъка. Дори при шест градуса обожавах да усещам пясъка между пръстите си.

— Ето тук — каза той.

Беше камък — е, скала, голяма колкото малка къща, която просто стърчеше насред плажа. Но най-поразителното в нея беше не големината, а формата й. Скалата бе съвършено подобие на сърце.

— Сигурно водиш тук всичките си гаджета — саркастично отбелязах аз.

Грег поклати глава.

— Не — каза той със сериозен тон. Направи крачка към мен, а аз се отдръпнах назад. — Когато за последен път дойдох тук, бях на седемнадесет — каза той и направи крачка назад. — Аз написах това. — Приклекна до скалата, включи джобно фенерче и освети надписа.

Обичам Еми завинаги, Грег.

Стояхме мълчаливи, двама съвременни наблюдатели, навлезли в личното пространство на някогашните си Аз.

— Уау! — казах най-сетне. — Ти си написал това?

Той кимна.

— Странно е да го видиш сега, нали?

— Може ли фенерчето ти? — попитах. Подаде ми го и плъзнах лъча по надписа.

— Как го направи?

— С отварачка за бутилки — отвърна той. — След твърде много бири.

Отдалечих фенерчето и на светлината се откроиха стотици други надписи, всичките любовни послания. Заслушах се в шепота на влюбени от няколко поколения жители на острова.

Грег се обърна с лице към мен и не можах да устоя, когато се наведе да ме целуне страстно, решително. Обвих ръце около врата му и се оставих в прегръдката му, опитвайки се да не обръщам внимание на вътрешния глас, който ми казваше да спра, да се отдръпна. След целувката останахме хванати в странна прегръдка, като Тинкърбел и Хълк Хоган, опитващи се да танцуват валс.

— Съжалявам, аз… — запелтечи Грег и направи крачка назад. — Не исках да прибързвам.

Поклатих глава.

— Не, не се извинявай.

Сложих пръст на ласкавите му чувствени устни. Леко го целуна, след това обхвана двете ми ръце със своите.

— Сигурно замръзваш — каза той. — Да се връщаме.

Вятърът проникваше през пуловера ми, а краката ми, както внезапно осъзнах, бяха не просто студени, а вкочанени. Стигнахме до пътеката и сложих обувките си, въпреки пясъка, който остана полепнал по пръстите ми. Изкачването нагоре не се оказа толкова трудно, колкото очаквах, дори с висок ток.

Три минути по-късно отново бяхме на паркинга и в колата на Грег.

— Благодаря ти за тази вечер — каза той, когато сви по алеята на Бий. Вятърът проникваше през пролуките над стъклата с тихо самотно свистене. Нещо липсваше. Чувствах го в сърцето си, но не желаех да го приема. Все още не.

Стиснах ръката му.

— Благодаря — казах. — Радвам се, че направихме това, което направихме.

Беше самата истина.

 

 

Беше късно и Бий вече си бе легнала. Закачих пуловера и погледнах празните си ръце. Чантата ми. Къде е чантата ми?

Мислено се върнах по стъпките си. Колата на Грег, скалата, ресторантът. Да, в ресторанта, сигурно беше на стола под масата, където бях я оставила.

Погледнах през прозореца. Колата на Грег отдавна се бе отдалечила, затова грабнах ключовете на Бий, окачени на кука в кухнята. Мразех да бъда без мобилния си телефон. Тя нямаше да се разсърди, ако взема колата й, казах си. Ако карам бързо, можех да стигна, преди ресторантът да затвори.

Фолксвагенът се държеше както когато го бях карала в гимназията, задъхваше се и пъхтеше при превключването на скоростите, но благополучно стигнах до ресторанта. Когато отворих вратите и влязох, забелязах възрастна двойка, която излизаше. Колко трогателно, помислих си. Дясната ръка на мъжа беше обвита около крехката талия на жената и внимателно я подкрепяше при всяка крачка. Очите й сияеха от любов, както и неговите. Сърцето ми трепна при вида им — това беше любовта, за която копнеех.

Когато се разминах с тях, мъжът повдигна шапката си за поздрав, а жената се усмихна.

— Лека нощ — казах аз, когато стигнаха до вратата.

Управителката моментално ме позна.

— Чантата ви — каза тя и ми подаде бялата ми „Коуч“. — Беше точно там, където сте я оставили.

— Благодаря — казах аз, но може би благодарността, че получих обратно чантата си, не бе толкова силна, колкото признателността ми за трогателната изява на любов, на която бях станала свидетел.

 

 

Върнах се у Бий, бързо се съблякох и пропълзях под завивките, нетърпелива да прочета още от любовната история, която се разгръщаше в червения кадифен дневник.

Много хора получаваха писма от фронта. Ейми Уилсън получаваше най-малко по три писма на седмица от годеника си. Бети от салона се хвалеше с дългите, цветисти писма от войник на име Алън, изпратен във Франция. Аз не получих нито едно — не че очаквах да получа, но все пак гледах винаги да си бъда у дома точно в два и петнадесет, когато пощальонът минаваше покрай нашата врата. Може би, мислех си, може би ще ми пише.

Но никой не получаваше вести от Елиът. Дори майка му. Или Лайла. Или която и да е от другите жени, с които беше излизал след мен, а бяха много. Затова бях шокирана, когато писмото пристигна. Беше мрачен следобед в началото на март, по-студен и по-сив от обикновено, въпреки че минзухарите и лалетата вече никнеха от замръзналата земя, нетърпеливи да посрещнат пролетта. И все пак навъсената старица Зима отказваше да отслаби хватката си.

Пощальонът дойде до вратата и ми донесе препоръчано писмо, адресирано до мен. Стоях там със светлосинята си домашна рокля, на предната тераса със саксии от двете страни — градински теменужки, любимите на Боби — и преглъщах мъчително. Пликът беше измачкан и оръфан, сякаш бе преживял изнурително пътуване, за да стигне до моя праг. Когато видях „Старши лейтенант Елиът Хартли“ на обратния адрес, отправих молитва пощальонът да не забележи треперещите ми ръце, докато се подписвам.

— Добре ли сте, госпожо Литълтън? — попита той.

— Да — отвърнах. — Просто днес съм малко неспокойна. Твърде много кафе. Снощи не можах да спя заради бебето.

Бях готова да кажа всичко, за да го накарам да си тръгне. Усмивката му издаде, че не съм успяла да го заблудя. Всички в града знаеха за мен и Елиът, дори пощальонът.

— Приятен ден — каза той.

Затворих вратата след себе си и изтичах до масата. Малката нервничеше в стаята си, но не отидох при нея. В момента можех да направя само едно и то беше да разкъсам плика.

 

 

Скъпа Естер,

Здрачът се спуска тук, в Южния Пасифик. Слънцето залязва и докато седя под палмовото дърво, трябва да направя едно признание: не преставам да мисля за теб.

Дълго се двоумях дали да ти пиша и стигнах до следното заключение: животът е твърде кратък, за да се тревожиш за последствията, когато обичаш някого, както аз обичам теб. Затова ти пиша това писмо като войник, без страх, без съмнения и без да зная дали няма да бъде последното, което изпращам.

Измина почти година, нали? Помниш ли? Онзи ден, на ферибота, на връщане от Сиатъл знаех, че долавям колебание в погледа ти, когато Боби обяви годежа ви. Кажи ми какво се случи, защото от месеци се мъча да намеря обяснение защо с теб не се събрахме — защо не бяхме ти и аз вместо ти и Боби. Естер, от деня, в който изписахме имената си на Скалата-сърце, когато бяхме на седемнадесет, знаех, че с теб си принадлежим, завинаги.

Надигнах се в леглото. Скалата-сърце? Нима това беше същата скала, до която Грег ме бе завел тази вечер? Почувствах се странно свързана с тези страници и жадно продължих нататък.

Трябваше да ти кажа много отдавна. Преди да се случи всичко това. Преди да започнеш да се съмняваш в мен. Преди Боби. Преди онзи ужасен ден в Сиатъл. И тази мисъл винаги ще ме преследва.

Не зная дали някога ще те видя отново. Това е реалността на войната, а предполагам, и на любовта. Без значение какво ще стане оттук нататък, искам да знаеш, че любовта ми е жива. Сърцето ми винаги ще бъде твое.

Елиът

 

 

Не зная колко дълго съм седяла там, на масата, взирайки се в писмото, препрочитайки го отново и отново, търсейки някакъв знак, какъвто и да е. Изведнъж забелязах пощенската марка: 4 септември 1942-ра. Беше изпратено почти шест месеца по-рано. Или военната поща бе действала с бързината на охлюв, или… Мили боже, мъчително преглътнах и не допуснах умът ми да продължи по-нататък.

Не зная колко дълго съм оставила бебето да плаче — може би минути, а може би часове, но когато телефонът звънна, изправих гръб, пригладих роклята си и вдигнах.

— Ало? — казах аз и изтрих сълзите си.

— Скъпа? — Беше Боби. — Добре ли си? Гласът ти звучи така, сякаш си разстроена.

— Не съм — излъгах.

— Исках само да ти кажа, че ще работя до късно тази вечер. Ще се прибера с ферибота в осем.

— Добре — отвърнах без емоция.

— Целуни сладкото ни ангелче от мен.

Затворих телефона и включих радиото. Музиката щеше да помогне. Музиката можеше да облекчи болката ми. Седях там, на масата, загледана в стената, когато зазвуча „Тяло и душа“. Беше песента, на която с Боби бяхме танцували на сватбата си. При всяка стъпка бях мислила за Елиът, защото това беше нашата песен, и сега, докато стоях в кухнята, си затанцувах сама и се оставих музиката да ме успокои, щом Елиът не можеше.

„Сърцето ми е тъжно и самотно,

за теб изгарям аз, само за теб…“

До втория куплет песента стана натрапчива, дори мъчителна. Затова изключих радиото, пъхнах писмото в джоба на роклята си и отидох да взема бебето. Люлях я, докато отново заспа, и през цялото време си мислех каква трагедия е да си омъжена не за този, когото желаеш.

Искаше ми се да чета още. Искаше ми се да узная какво се е случило между Естер и Елиът, какво бе довело до това. И също като Естер исках да узная дали любовта на живота й все още е жив. Тревожех се и за Боби, добрия, свестен Боби, и бебето. Дали Естер щеше да ги изостави, ако Елиът се завърне у дома? Дали Елиът щеше да се завърне от фронта? Но беше дълъг ден и очите ми се затваряха.