Сара Джио
Теменужки през март (17)

Седемнадесета глава

Може би тогава трябваше да си тръгна, да побягна оттам и да се обадя на полицията от мобилния си телефон веднага щом изляза на улицата. Запитах се как биха прозвучали думите ми на диспечерката от телефон 911: „Здравейте, обаждам се, за да съобщя за убийството на баба си… през 1943-та“.

Но не виждах смисъл в казаното от Елиът за ролята, която той и Бий са изиграли за смъртта на Естер. Как бе възможно да е убил жената, която е обичал? А може би бях потресена от съдбовността на твърдението му, че Естер наистина е мъртва. Мъртва. Никак не можех да свържа думата с живота, който си бях представяла, че би водила Естер, и дълбоко в себе си бях хранила надеждата, че е жива, че е някъде далеч оттук и че може би Елиът е поддържал връзка с нея и са продължили с тайни срещи отвъд страниците на тази история.

Де да беше така.

— Почакай, Елиът — казах. — Твърдиш, че вие сте я убили?

Дълго мълча.

— Не — каза той. — Но все едно съм го сторил. Това е най-трудният момент в живота ми, скъпа Емили, когато трябва да ти кажа, че нося отговорност за смъртта й. Ние носим отговорност за смъртта й, леля ти и аз.

Смръщих вежди.

— Не разбирам.

Елиът кимна.

— След като тя потегли от къщата на Бий, и двамата с ужас си представяхме къде може да отиде, или по-лошо — какво може да направи.

— И сте тръгнали след нея?

— Да — каза той.

— Но защо?

— Бий искаше да се извини, а аз… истината е, че исках да я сграбча в прегръдката си и да й кажа колко много я обичам, само нея, преди да е станало твърде късно.

— Твърде късно?

Очите му отново добиха мрачен израз, когато заговори:

— Бий караше, аз седях до нея. Не бяхме сигурни накъде е тръгнала и първо проверихме на терминала за ферибота, но не видяхме колата й нито там, нито на главната улица. Тогава изведнъж ми просветна. Знаех. Знаех къде е отишла. В парка. Бяхме ходили заедно десетки пъти. Обичаше Фей парк.

— И я открихте там?

— Да — каза той и поклати глава, сякаш за да разсее мъчителните спомени, заиграли в съзнанието му. — Всичко стана толкова бързо.

— Кое?

— Видях очите й, само проблясък, в огледалото й за задно виждане. Видях израза на лицето й. В онзи последен миг. Застинал е в съзнанието ми. Всяка нощ, преди да затворя очи, през всяка нощ от проклетия си живот от шестдесет години насам виждам онова лице. Онези очи, толкова тъжни и отчаяни.

Ръцете на Елиът затрепериха под натиска на миналото.

— Кажи ми какво стана по-нататък, Елиът — тихо го подканих. — Трябва да узная.

Дълбоко си пое дъх:

— Беше спряла там, по средата на паркинга. И двамата слязохме. Умолявах Бий да остане в колата. Имах нужда от малко време насаме с Естер, но тя не искаше и да чуе. Тръгна след мен към колата на Естер, но когато стигнахме до предната врата, Естер запали и… и…

— Какво, Елиът? Какво направи тя?

По лицето му се стичаха сълзи.

— Беше тъмно. Беше толкова тъмно… и мъглата. Мъглата.

— Елиът, остани тук, с мен — бавно казах.

— Светнаха фарове и колата… — зарида той и изричаше всяка дума с все повече мъка. — Примижахме от силната светлина и тогава тя просто премина с колата над скалите. Точно там. Пред очите ни.

Затаих дъх. А бременността й? А бебето?

— Побягнах след нея, към ръба на скалите — продължи той, полагайки усилия да се овладее. — Мислех си, че мога да я спася, ако е оцеляла след падането. Бях напът да скоча от ръба след нея, но леля ти ме дръпна обратно. Стояхме там, на хълма, вперили погледи в смачканата кола. Беше на парчета и двигателят се беше запалил. Бий можа да каже само: „Свършено е с нея, Елиът. Край. Откажи се“.

— Не се ли обадихте на полицията или за линейка?

Той поклати глава.

— Бий каза „не“. Боеше се, че могат да ни обвинят в убийство, да кажат, че ние сме я блъснали от онези скали.

— Тогава какво направихте?

Посегна към кърпичката си.

— Тръгнахме си. Аз бях в шок. Мислех си само, че заслужавам да отида в затвора. Чувствах се някак отговорен, сякаш аз бях причинил смъртта й.

— А ако е оцеляла сред отломките? Ако е лежала в агония долу на плажа? Ако сте можели да я спасите? Елиът, ами ако затова е полетяла от онзи ръб? Защото е искала да бъде спасена?

Погледна ме с очи, които сякаш умоляваха за прошка.

— Ще отнеса същите въпроси, които не ми дават покой, в гроба. Но онази кола, когато видях колко е смачкана, колкото и ужасяващ да е образът, е единственото, което ми носи частица успокоение. Никой не би оцелял след такова падане. Бий беше права. Нямахме друг избор, освен да си тръгнем в онази нощ. Щяха да ни обвинят в убийство дори без никакви улики. Тогава беше така. Ние бяхме там и всички съдебни заседатели щяха да решат, че ние сме я блъснали.

Въздъхнах.

— А къде остава Бий? Мислиш ли, че тя изпитва някакви угризения?

— Да — каза той. — Част от нея умря онази нощ. Оттогава не е същата. Затова не можем да застанем един срещу друг, дори след толкова години. Има твърде много история помежду ни, твърде много страдание. Не можем да се погледнем, без да си спомним за онази нощ и за Естер. — Точно тогава си спомних нещо, което бях прочела в една от статиите за смъртта на Естер. Останките на колата й са били намерени в подножието на скалите, но не са открили труп.

— Елиът, прочетох, че така и не са открили тялото на Естер. Как е възможно?

— Да — каза той. — И аз го прочетох.

Запитах се дали има нещо, което не ми казва. Как е възможно тялото й да изчезне мистериозно след такава ужасяваща катастрофа? Дали някой не е отишъл долу и не я е спасил? Да не би да си е тръгнала от местопроизшествието без драскотина? Невъзможно, казах си.

— Какво мислиш, че се е случило?

— Ще ми се да можех да ти кажа, че мисля, че е оцеляла. Купчината ламарини бяха открити едва на следващия ден и някои предполагаха, че морето я е отнесло, че се е изгубила в онези прекрасни води, които обожаваше. — Замълча, явно обмисляйки тази възможност, и потръпна. — Други вярваха, че все пак е оцеляла. И бих излъгал, ако кажа, че част от мен не хранеше надежда, но мина толкова много време. Ако беше оцеляла, нима нямаше да се върне на острова, в своя дом? Нима нямаше да се върне при бебето си? Нима нямаше да се върне… при мен?

В този момент осъзнах, че Елиът не знае, че Естер е носела неговото дете в онази нощ. Струваше ми се жестоко и нечестно да споделя тази новина с него сега. Би прозвучала като съобщение „Ще ставаш татко!“, закъсняло с шестдесет години, затова я премълчах. Скоро щеше да прочете за нея в книгата и може би това беше най-добрият начин да узнае.

— Но има още нещо — каза той с известна надежда в очите за миг.

— Какво?

— Е, може би не означава нищо. Но само за сведение, в онази нощ, докато с Бий потегляхме от паркинга, видяхме кола, която спря там.

— На някого, когото познавахте?

— Не мога да бъда сигурен — каза той, — но винаги съм подозирал, че беше Били. Тоест Били Хенри Матисън, сега познат като Хенри.

— Почакай — казах. — Хенри, съседът, който живее на плажа до Бий?

— Да, познаваш ли го?

Кимнах. Значи Били е Хенри. Помислих си как се бе държал, когато бе станало дума за баба ми и снимката на жената над камината, която мистериозно бе изчезнала оттам. В дневника си Естер го наричаше приятел, въпреки че винаги се появяваше ненадейно, което ми се струваше странно. Дали я е преследвал? Потръпнах. Не, самовнуших си. Дори и да е бил луд по нея, Хенри не би отнесъл тялото й. Но умът ми започна да се лута. Хората невинаги са такива, каквито изглеждат. Спомних си как веднъж с Анабел бяхме дочули две изискани на вид дами в луксозен манхатънски ресторант. Буквално бяха окичени с бижута и имаха осанка на светски дами. Изведнъж едната отвори уста и каза:

— Пробвала съм различни марки, но просто обожавам „Копенхаген“. Обичам да си сдъвквам по малко, след като децата си легнат, вън на терасата.

Зяпнахме, когато я чухме да го изрича. Жената наистина дъвчеше тютюн — като строителните работници, които подсвиркваха след нас по Бродуей. Беше като да чуеш, че таткото на най-добрата ти приятелка, футболният треньор, е травестит. Просто не се връзваше.

Но, не, не и Хенри. Опитах се да потисна тази мисъл, но тя упорито се бе загнездила в мен. Островът от детството ми бе устоял на облаци и дъжд, но сега бе пълен с мрачни тайни.

— Елиът — казах аз, когато се замислих за своя път на острова. — Зная какво е да не можеш да стигнеш до сърцето на една история. — Замълчах и се вгледах в тревожните му очи. — Какво ти казва сърцето ти за Естер след толкова години?

Извърна глава.

— Опитвал съм се да намеря смисъл през по-голямата част от живота ми. Всичко, което знам, и всичко, което може би някога ще знам, е, че Естер отнесе сърцето ми със себе си в онази нощ. Отнесе го завинаги.

Кимнах, опасявайки се, че може би съм го натоварила твърде много.

— Не се безпокой — казах. — Ще направя всичко възможно да открия отговорите, заради теб и заради Естер. — Погледнах часовника си и станах. — Беше чест да се запозная с теб. Благодаря за всичко, което сподели с мен.

— Беше удоволствие — отвърна той. — А, Джак ще дойде да ме види днес следобед. Можеш да останеш да го изчакаш, ако желаеш.

— Джак?

— Да — каза Елиът. — Не ти ли каза?

— Мм, да — отвърнах, — но трябва да хвана ферибота. Бий ме чака.

— Ох, никак не ми се иска да си тръгваш толкова скоро.

Хрумна ми да остана, но бързо възвърнах решимостта си, когато си спомних за жената, която бе вдигнала телефона в къщата на Джак.

— Съжалявам. Просто не мога.

Изглеждаше разочарован, но се примири.

— Почакай — казах аз и спрях да обмисля онова, което се канех да кажа. — Нямам намерение да любопитствам, но знаеш ли дали Джак има гостенка, отседнала при него? Приятелка или роднина може би?

Изглеждаше озадачен.

— Просто… — Замълчах и се засуетих с пуловера си. — Просто снощи се обадих в дома му и вдигна жена. Стори ми се странно, това е.

Елиът кимна.

— О, да, мисля, че спомена за жена, някаква нова приятелка.

— Аха — равнодушно промърморих.

Той ми намигна.

— Не знам как ще се укроти това момче при толкова много хубави жени в живота си.

— Да — казах. Може би трябваше да прозвучи като комплимент, но думите му ме жегнаха. Изведнъж последните две седмици с Джак преминаха пред очите ми като страници от евтин любовен роман, в който неволно се бях зачела. Как може да съм толкова наивна? Защо не прозрях това? Как допуснах да ме въвлекат в нещо, което не е за мен?

Благодарих му за гостоприемството и излязох — с натежало сърце и дълъг списък въпроси без отговор.

Дотук с истинската любов, помислих си, докато пътувах с такси обратно към ферибота. Поне в моя живот.

 

 

Бях и доволна, и притеснена, когато пристигнах у Бий по-късно през деня. Колкото и предпазливо да подходех към темата, щеше да бъде шокиращо и провокиращо, като да вземеш стара и много ценна бутилка вино и да я разбиеш в пода пред очите на хората, които са я пазили за петдесетгодишнината от сватбата си.

— Здравей, скъпа — каза тя. — В града ли ходи?

— Не — отвърнах и седнах на дивана, срещу нейния стол, където беше заета да решава кръстословица. — Тази сутрин бях в Сиатъл.

— О, по магазините ли?

— Не, отидох да се видя с някого.

Изненадано вдигна поглед.

— Не знаех, че имаш приятелка в Сиатъл, скъпа. Трябва да я поканим на гости.

Поклатих глава.

— Той едва ли щеше да дойде.

— Той?

— Да. Елиът Хартли.

Бий изпусна химикалката в скута си и ме погледна така, сякаш току-що бях изрекла нещо непростимо.

— Бий — казах, — има неща, за които трябва да поговорим.

Кимна, сякаш е знаела, че този ден ще настъпи. И когато отворих уста, всичко се изля наведнъж като порой.

— Зная за баба си — казах. — За истинската си баба. Намерих го, Бий, дневника, който е написала. В него е разказът за последния месец от живота й, до самия край. Едва тази сутрин напълно разпознах героите, узнах, че там сте ти и Ивлин, както и Хенри. Елиът ме осведоми.

Говорех припряно, почти в паника, сякаш се опитвах да събера цял живот тайни в един-единствен абзац. Знаех, че ми остава малко време, преди Бий да се измъкне както винаги, когато някой засегне неудобна тема.

— И ти му повярва?

— Защо да не му повярвам, Бий? Баба ми го е обичала.

Видях надигаща се буря в очите й.

— Аз също — замислено каза тя. — А виж как се обърнаха нещата.

— Бий — казах тихо, — зная за последната й вечер на острова. Зная, че ви е видяла заедно и че сте тръгнали след нея. — Замълчах за миг, притеснена заради онова, което трябваше да изрека по-нататък. — Зная, че сте я оставили там, Бий. Как сте могли да я изоставите така? Ами ако е страдала?

Лицето на Бий беше пребледняло и когато заговори, почти не познах гласа й:

— Беше ужасна нощ — тихо промълви тя. — Когато Елиът дойде, знаех, че не бива да бъде с мен. И двамата го знаехме. Но баба ти беше приключила връзката си с него и копнеех да узная какво е да бъда в прегръдката му. Бях мислила за това милион пъти, откакто се бях запознала с него в гимназията, но Естер винаги е имала цялото му внимание, до онази нощ, когато изглеждаше, че желае мен. — Поклати глава, сякаш самата мисъл беше наивна, някак глупава. — Знаеш ли как се чувствах?

Останах мълчалива.

— Казвах си, че всичко е наред — продължи Бий. — Самоубеждавах се, че тя ще одобри.

— Но ви е видяла заедно и…

— И знаех, и двамата знаехме, че е грешка.

— И сте тръгнали след нея.

Тя кимна и закри лицето си с ръце.

— Не. — Изправи се. — Не мога. Няма да говорим за това.

— Бий, почакай — възразих. — Дневника… чела ли си го?

— Не — каза тя.

— Но как е попаднал тук?

Изгледа ме с недоумение.

— Как така „тук“?

— Тук, в тази къща — казах. — Намерих го в стаята си. В чекмеджето на нощното шкафче.

Бий поклати глава.

— Не зная — каза тя. — Не бях влизала в тази стая от тридесет години. Беше любимата й. Поисках да я боядисат в розово, за нея и бебето. Смяташе да го напусне, може би знаеш, дядо ти.

— Тогава защо ме настани точно в тази стая, Бий, ако не си искала да ми кажеш за баба ми?

Изглеждаше отчаяна, сякаш нямаше никакви отговори.

— Не зная — каза тя. — Смятам, че просто съм си помислила, че заслужаваш да бъдеш там, да усетиш нейното присъствие.

Кимнах.

— Мисля, че трябва да прочетеш дневника на Естер — казах с умоляващ тон. — Ще видиш, че те е обичала. Ще видиш, че ти е простила.

— Къде е той? — попита Бий, внезапно изплашена, изумена или и двете.

— Ще ти го дам. — Отидох до стаята си и се върнах с дневника в червена кадифена подвързия. — Ето.

Взе го в ръце, но в очите й нямаше топлота и умиление, а само гняв, а след това дойдоха сълзите.

— Ти просто не разбираш — каза тя.

Наистина не разбирах.

— Какво, Бий?

Изтри сълзите.

— Онова, което ни причини тя. Онова, в което ни забърка.

Приближих се и сложих ръка на рамото й.

— Кажи ми, Бий. Време е да узная истината.

— Истината е погребана. — Дълбоко си пое дъх. В очите й кипеше гняв. — Трябва да унищожа това нещо — каза тя и тръгна към спалнята си.

— Бий, почакай!

Последвах я, но бързо затвори и залости вратата.

 

 

Дълго чаках пред вратата на Бий, надявайки се да излезе и молейки се да превъзмогне болката, която я терзаеше, за да можем да поговорим за баба ми открито и честно за първи път.

Но не излезе. Остана в стаята си през целия следобед. И когато чайките закрякаха както винаги привечер, очаквах да се покаже и да се засуети из кухнята, но не се появи. По залез предполагах, че ще се предаде и ще отиде на верандата да приготви някой коктейл, но Бий не направи и това.

Отворих си консерва супа, прелистих вестника и се опитах да проявя интерес към някаква телевизионна драма, но в девет започнах да се прозявам и да се удивявам на месец март. Бях прекарала на острова почти три седмици и се бяха случили толкова неща, толкова неща се бяха объркали.

Бях обещала на Елиът и на баба си да намеря отговорите. Но не ми бе хрумнало, че може би баба ми просто е искала да напусне този свят. Коя бях аз, да се ровя в миналото, в нейното минало?

Чувствах се твърде обезсърчена, за да продължа да мисля за това. Джак бе оставил две съобщения на мобилния ми телефон, но не отговорих. Бях твърде уморена — от неговите тайни, от тези на Бий, на Естер. Затова се обадих на авиокомпанията да променя датата на обратния си полет. Беше време да се върна в Ню Йорк. В сърцето си знаех, че ако трябва да извлека поука от историята на Естер, тя е да остана и да се боря — за истината и за любовта. Но сега бях твърде уморена за това.