Сара Джио
Теменужки през март (18)

Осемнадесета глава

Седемнадесети март

— Прибирам се у дома — казах на Анабел следващата сутрин по телефона. Звучах по-примирено и пораженчески, отколкото се надявах.

— Емили — напомни ми тя, — нали си обеща един месец?

— Зная — казах, — но тук стана доста напрегнато. Бий не ми говори, а няма какво повече да си кажа с Джак.

— Какво става с Джак?

Казах й за посещението си при дядо му и какво бе казал за другата жена.

— Не ти ли хрумва, че можеш да го оставиш сам да обясни?

Поклатих глава.

— Не, не и след онова, което преживях с Джоел. Чашата преля. Не мога да поема риска да преживея това отново, Ани.

— Просто искам да кажа — настоя тя, — че може би пресилваш нещата. Може би не означава нищо.

— Е, не бих нарекла онова, което каза Елиът, нищо.

— Права си. Не звучи добре. А цялата онази история с баба ти? Нима просто ще се предадеш?

— Не — отвърнах, макар и да знаех, че съм се предала в известен смисъл. — Винаги мога да поработя върху това в Ню Йорк.

— Мисля, че трябва да останеш — каза Анабел. — Имаш още работа там.

— Работа?

— Да, работа, която трябва да свършиш заради нея и заради себе си. — Замълча за миг. — Зная, че все още не си приключила с миналото. Не си поплакала.

— Не съм — честно отвърнах аз. — Но може би не е нужно.

— Напротив — каза тя.

— Ани, зная само, че дойдох на този остров да узная повече за историята на семейството си, да узная истината. Но единственото, което намирам, е болка — за мен и за всички.

Анабел въздъхна.

— Мисля, че просто бягаш от нещо, срещу което трябва да се изправиш. Ем, отказваш се в последните метри от маратона.

— Може би, но нямам повече сили да бягам.

 

 

Когато се осмелих да изляза от стаята си, погледнах към дъното на коридора и видях, че вратата на Бий все още е затворена, затова се изненадах, когато след малко я видях да седи на масата в кухнята и да подрежда цветя във ваза.

— Нарцисите са великолепни, нали? — весело каза тя, сякаш и двете бяхме получили амнезия за случилото се вчера.

Кимнах и седнах на масата, все още не смеейки да кажа нещо.

— Бяха любимите цветя на баба ти след лалетата — каза Бий. — Обожаваше пролетта, особено март.

— Бий — казах аз, с глас, натежал от тъга и съжаление. Тъгувах за загубата на единствената връзка с баба си и написаното от нея. — Унищожи ли го?

Погледна ме с мълчаливо съсредоточение.

— Хенри е прав — каза тя. — Ти си досущ като нея, почти във всяко отношение, особено когато си ядосана.

Отиде до креслото си в хола и се върна с дневника в ръце.

— Ето — подаде ми го тя. — Разбира се, че не съм го унищожила. Четох го цяла нощ, дума по дума.

— Така ли?

Усмивката ми беше толкова широка, че Бий не можеше да не отвърне.

— Да.

— И какво мислиш?

— Напомни ми колко дива, импулсивна и прекрасна жена беше баба ти, колко я обичах и колко ми липсва.

Кимнах, слушайки с наслада, която щях да продължа да изпитвам дори ако Бий никога вече не заговори за баба ми.

— Исках да ти кажа, скъпа — продължи тя. — Исках да ти кажа всичко, както опитах с майка ти. Но всеки път, когато понеча да ти разкажа историята, болката ме възпираше. През всичките тези години не исках да се връщам назад към 1943-та. Не исках да си спомням нищо.

Кимнах и се сетих за теменужките в двора на Хенри.

— Онези цветя в градината на Хенри — казах аз и замълчах за миг, за да прочета чувствата по лицето й, — напомниха ти за Естер, нали?

Бий кимна.

— Да, скъпа. Напомниха и на двама ни. Беше сякаш… — Плъзна поглед из стаята и дълбоко си пое дъх. — Сякаш тя беше там с нас и ни казваше, че е добре.

Протегнах ръка към нейната и ласкаво я погалих. Стените бяха рухнали и спомените се изливаха като порой. Струваше ми се, че мога да я попитам всичко, и го направих.

— Бий, картината, която ми даде, на нея сте ти и Елиът, нали?

— Да — просто отвърна тя. — Затова ти я дадох. За мен бе непоносимо да я гледам. Беше прозорец към живот, който никога нямаше да имам, и олицетворение на всичко, което се случи преди толкова години с баба ти.

Въздъхнах, усещайки тежестта на спомените в стаята.

— Затова не одобряваш връзката ми с Джак, нали?

Не отговори на въпроса, но изражението й означаваше „да“.

— Разбирам, Бий, наистина.

Отново изглеждаше потънала в размисъл.

— Сигурно искаш да ти дам обяснение… за онази нощ.

Кимнах.

— Не бях права — каза тя — да вярвам, че мога да заема мястото на Естер в сърцето на Елиът. Беше глупаво. И никога няма да си простя, че потеглих, без да зная дали бих могла да й помогна, дали бихме могли да я спасим. Всеки ден се обвинявам за смъртта й.

— Не, не, Бий — казах. — Станало е толкова бързо. Опитала си се да защитиш Елиът. Разбирам това.

— Но го защитавах от егоистични подбуди. — Бий не смееше да ме погледне в очите. — Защитавах своите интереси. Изплаших се, че полицията ще го обвини в убийство и ще го отдалечи от мен. Затова потеглих колкото е възможно по-бързо. Щом Естер е избрала да полети с колата си от онези скали, това е нейно решение, казвах си. Бях й сърдита, сърдита, че извърши нещо толкова чудовищно, за да го нарани. Елиът беше в шок и исках да го защитя. Не е обяснение, достойно за прошка от Естер или от теб. Но искам да знаеш… ако трябва да обвиниш някого за последиците от онази нощ, обвини мен.

Поседяхме мълчаливо няколко минути, преди отново да заговоря:

— Не ти ли се струва странно, че не са открили тялото й?

— Често мислех за това — каза тя. — Но вече не. Сигурно морето е отнесло тялото й след катастрофата. Заливът беше мястото на вечния й покой; така трябваше да бъде. Дори сега, късно вечерта, когато чуя вълните на брега, си мисля за нея. Господарката на морето. Тя е там, където пожела да бъде, Емили. Обичаше залива и нежните му създания. Историите й, стиховете й почти винаги бяха вдъхновени от морето. — Бий посочи през прозореца към плажа. — Само така успявах да намеря покой след всичките тези години.

Кимнах.

— Има само още нещо, Бий — казах. — Елиът спомена, че е видял колата на Хенри да спира на паркинга в онази нощ.

Вдигна поглед към мен, озадачена.

— За какво говориш?

— Ти не го ли видя?

— Не — отвърна тя малко плахо. — Не, не е възможно да е бил там.

— А ако е бил, Бий? — Вгледах се в лицето й. — Ако е бил, не мислиш ли, че той може да знае нещо?

— Не знае — бързо каза Бий. — Не зная какво ти е наговорил Елиът за Хенри. Да, може би беше влюбен в баба ти, но Хенри беше шокиран колкото всички на острова, когато се разнесе новината за смъртта й.

— Е — казах, — бих искала сама да поговоря с него. Може би знае нещо.

Бий поклати глава.

— Не бих се ровила в спомените, скъпа.

— Защо?

— Твърде мъчителни са за него — каза тя.

Питах се дали не се опитва да защити Хенри, както е искала да защити Елиът в онази нощ.

— Естер остави дълбока следа у него, Емили — каза тя. — Трудно му е, когато нещо събужда спомените за миналото. Ако не си забелязала, всеки път, когато те види, се държи като подплашен кон. Напомняш му за нея.

— Разбирам — казах. — Но… сигурно ще прозвучи налудничаво, имам чувството, че баба ми би искала да разбера. Мисля, че той знае повече, отколкото разкрива.

— Не — отсече Бий, — откажи се.

Поклатих глава.

— Съжалявам. Чувствам се длъжна.

Бий сви рамене. Дълбоко в себе си беше разумна.

— Емили — каза тя, — трябва да помниш, че миналото си е минало. Не можем да го променим. След всичко това не ми се иска да загубиш представа за собствената си история. — Замълча за миг. — Нали затова дойде тук?

Кимнах, оценявайки загрижеността й.

Поседяхме заедно в пълна тишина, нарушавана само от чайките навън, които размахваха криле над къщата почти като обезумели, докато събрах смелост да й кажа, че си тръгвам.

— Прибирам се в Ню Йорк.

Бий изглеждаше наранена.

— Защо? Мислех, че ще останеш до края на месеца.

— Щях — отвърнах, загледана в залива, и започнах да се съмнявам в решението си. Дали му посветих достатъчно време? — Но всичко стана толкова… сложно.

Бий кимна с разбиране.

— Не беше точно безоблачно плаване, нали? Бяха прекрасни две седмици, Бий, преобразяващи, и съм ти задължена за гостоприемството и за обичта — казах. — Но мисля, че е време да си вървя. Имам нужда от време да обмисля преживяното.

Изглеждаше така, сякаш се чувства предадена.

— И не можеш да го направиш тук?

Поклатих глава и решимостта ми се засили още повече, когато се сетих за Джак.

— Съжалявам, Бий.

— Добре — каза тя. — Но не забравяй, че това е твой дом. Не забравяй какво ти казах. Къщата е твоя сега и официално ще стане твоя, когато си отида…

— Това означава никога — отбелязах и се засмях насила.

— Ще се случи по-скоро, отколкото очакваме — заяви тя със сериозен тон. Болката в сърцето ми ме накара да мисля, че думите й са истина.

 

 

Деветнадесети март

Измина един ден, в който не правих нищо друго, освен да мисля — за Естер и Елиът, за Бий и за Джак. Замислих се и за майка си и на следващия ден се сгуших на дивана на верандата и набрах познатия номер.

— Мамо?

— Толкова се радвам да чуя гласа ти, скъпа — каза тя.

Осъзнах, че може и никога да не съм разбирала напълно майка си, но от историята на Естер имаше една неочаквана полза: сега я виждах в нова светлина. Все пак тя беше просто дете, загубило майка си.

— Мамо, трябва да поговорим за нещо — казах.

— За Джоел ли?

— Не — отвърнах и замълчах за миг, докато реша как да продължа. — За… твоята майка.

Тя не каза нищо.

— Зная за Естер, мамо.

— Емили, откъде дойде това? Леля ти ли ти каза нещо? Защото…

— Не. Намерих нещо, нещо, принадлежало на майка ти, дневник, който е написала за живота си. Прочетох го и зная какво се е случило с нея.

— Тогава, значи, знаеш, че ни е изоставила, че е изоставила мен — каза тя изведнъж с гневна нотка в гласа.

— Не, мамо, не те е изоставила, поне не мисля, че е искала. Дядо я е изгонил от къщи.

— Какво?

— Накарал я е да си тръгне, да си плати за онова, което е сторила. И, мамо, в нощта на изчезването й се е разиграла истинска трагедия. Опитвам се да изровя отговорите за теб, за себе си, за Елиът и…

— Емили, защо? Защо правиш това? Защо просто не оставиш нещата такива, каквито са?

Изпитваше същите чувства като Бий, може би по същите причини. И двете бяха изплашени.

— Не мога — казах. — Имам чувството, че трябва да открия отговорите заради нея.

Отново последва мълчание от другата страна.

— Мамо?

— Емили — най-сетне каза тя. — Преди много време и аз се опитах да намеря тези отговори. Повече от всичко исках да издиря майка си, да се запозная с нея, но главно да я попитам защо си е тръгнала, защо ме е изоставила. Опитах се, повярвай ми, опитах се. Но моето търсене не донесе нищо, освен празнота и болка. Трябваше да взема решение да престана да търся. Трябваше да забравя за нея. И дълбоко в себе си знаех, че трябва да забравя и за острова.

Искаше ми се да можех да я погледна в очите, защото знаех, че така ще видя онази част от нея, която толкова отдавна ми е липсвала.

— Ето това е, мамо — казах аз. — Ти може да си се отказала от търсенето, но аз мога да го продължа оттам, където си стигнала.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не исках никога да узнаеш за това, Емили. Исках да те предпазя. И много се тревожех, като забелязвах, че толкова приличаш на нея, по творческа дарба, дух и дори външност. Знаех, че баба Джейн вижда, също като мен, че си точно копие на Естер.

Думите на майка ми бяха като игла и конец, съшиващи отчайващо разпокъсаната тъкан на живота ми с идеален шев. Спомних си за съдбовния следобед, когато баба Джейн бе боядисала косите ми за първи път преди много години, и едва сега осъзнах, че е презирала не мен, а приликата ми с Естер. Толкова я е плашела и смущавала, че е искала да промени външността ми. Каква власт има Естер над всички тях.

— Воала — казах аз и си спомних за болката, която бях изпитала, когато мама с насмешка бе отхвърлила идеята да нося семейната ценност в сватбения си ден. — Защо не искаше да го нося?

— Защото не биваше — отвърна тя. — С Даниел беше различно. Но просто не можех да позволя да минеш по пътеката с този воал, воала на баба Джейн, когато носиш толкова много от духа на Естер. Съжалявам, скъпа.

— Нищо — казах.

— Исках само да бъдеш щастлива.

Замълчах за миг, внимателно подбирайки думите си:

— Мамо, има и нещо друго.

— Какво?

Примигнах и стиснах клепачи, усещайки тежестта на онова, което щях да кажа.

— Естер е била бременна, когато е напуснала къщата в нощта на инцидента.

Чух дишането й през сълзи.

— Не вярвам на това — каза тя.

— В нощта на изчезването си е очаквала дете, дете от Елиът, мъжа, когото е обичала. Всичко е в дневника. Знам, че е тежко да го чуеш, мамо. Съжалявам.

Тя издуха носа си.

— През всичките тези години бях толкова сърдита на майка си — тази жена, която вероятно ме е изоставила като бебе. Коя майка изоставя бебето си? Но сега единственото, което искам да узная, е дали ме е обичала. Обичала ли ме е майка ми?

— Обичала те е — отговорих без колебание. Това би искала да й кажа Естер и това се нуждаеше да чуе майка ми.

— Наистина ли мислиш така, скъпа?

Тонът й, суров, откровен и лишен от каквато и да е преструвка, завинаги промени начина, по който гледах на майка си. Дълбоко в себе си тя беше малко момиче, което копнееше за майчина близост. Как бе крила своята болка и чувство за изоставеност, никога не ще узная, но сега всичко това беше на показ и събуди у мен възхищение, на което не знаех, че съм способна.

— Да — казах аз и посегнах към тила си. — Има нещо, на което се натъкнах, и мисля, че тя би желала да притежаваш. — Разкопчах медальона с морската звезда и го задържах в ръка, кимайки на себе си. Естер би искала дъщеря й да го притежава.

Имах час на разположение, преди Бий да ме откара до терминала на ферибота за Сиатъл, за да хвана полета си. Стегнах куфара си и прибрах в него съкровищата, които бях събрала на острова. Но след като сложих тетрадката с изрезки от детството на майка си върху чантичката си с тоалетни принадлежности, поклатих глава. Мястото й не беше в Ню Йорк. Беше тук, на острова, за да бъде преоткрита от майка ми. Тя щеше да се върне, знаех това, и когато се върне, трябваше сама да направи това откритие.

Спомних си за снимката, която Ивлин ми бе завещала; не се сещах за по-добро място за нея от това между страниците на тетрадката. Облегнах се с гръб на леглото и отворих тетрадката на първата страница, на която имаше само четири черни фотоъгъла и отгоре надпис, украсен с цветя: „Мама“. Внимателно затворих тетрадката и я прибрах в чекмеджето на нощното шкафче. Исках да й я дам, но в сърцето си знаех, че трябва сама да я открие.

— Връщам се след двадесет минути — казах на Бий малко по-късно. Бързо затворих задната врата след себе си, за да не й дам възможност да възрази.

Мислите ми отразяваха зловещите облаци, надвиснали над плажа — сиви и огромни. Как ли ще отговори Хенри на въпросите, които имам към него? Дали е видял баба ми жива в онази съдбовна нощ? Какво ли му е казала, преди да тръгне към скалите?

Изкачих се по скърцащите стъпала, които водеха до предната му тераса. Не бях забелязала паяжините на прозорците и остарялата каса на вратата, цялата нацепена и напукана. Дълбоко си поех дъх и почуках. Изчаках. И още малко.

След второто почукване ми се стори, че чувам нещо или някой вътре, приближих се до един от прозорците и долових звук от стъпки. Определено бяха стъпки, забързани стъпки.

През прозореца виждах хола, който бе празен, и коридора към задната врата. Вгледах се внимателно и забелязах движение в задната част на къщата, последвано от бързо затваряне на врата. Бързо побягнах покрай страничния двор. Отново имаше теменужки, които наблюдаваха, чакаха с присъщата си мъдрост, докато колата на Хенри профуча от гаража по чакълената алея. Виках и размахвах ръце, надявайки се да спре, но той продължи през облак прах. Очите ни се срещнаха за миг в огледалото за задно виждане, но не спря.

 

 

— Довиждане, скъпа — каза Бий с лице, обляно в сълзи, когато ме остави до терминала. — Иска ми се да не си тръгваш.

— И на мен — казах. Въпреки че оставях две незавършени истории на острова — моята и на Естер, трябваше да си тръгна. Въздухът бе натежал от спомени и тайни и се дишаше трудно.

— Скоро ще дойдеш отново, нали? — каза Бий с тъга в очите.

— Разбира се — отвърнах.

Макар и самата аз да не бях сигурна, тя се нуждаеше от уверение. Силно я притиснах, преди да се присъединя към другите пътници и да се отправя към ферибота. Последното, което направих на острова, беше да сложа копие от дневника на Естер, което едва бях успяла да извадя в града, в плик, адресиран до Елиът, и да го пусна в пощенска кутия.

Напусках острова, който обичах, и както може би баба ми бе сторила много години преди мен — тръгнах, без да зная дали някога ще се върна.