Дейвид Елис
Доживотна присъда (9)

8

Петък следобед, наближава пет часа. Дори в такава нехигиенична кантора като „Сийтън, Хърш“ се забелязва значително намаляване на персонала в последния час на работната седмица. Аз също съм почти готов. Дописвам резюмето си, отбивам се в кабинета на Дейл Гарисън и се прибирам вкъщи. Сенатор Тъли ще си тръгне след два часа, за да прекара почивните дни в южните области, където ще се посвети на работата си. Там има многоброен екип от „сини якички“ — профсъюзни работници — който е ключът на целите избори. Надявам се отсъствието на сенатора да ми предостави възможност да си поотдъхна малко. Колкото повече наближават общите избори, толкова по-малко ще спя.

Обещах на сенатора да се върна при него веднага щом получа отговор от Дейл Гарисън относно правния ни аргумент. Дейл Гарисън е застаряващ политически деец и се познава със семейство Тъли отдавна, така че му дължи известно уважение. Но не е възможно да познава избирателния закон по-добре от мен. Така че, ето на, на път съм да ида да кажа на друг адвокат, че ние ще направим „каквото той поиска“ — думи на Грант — във връзка с нашата атака срещу документите за номинацията на Лангдън Тротър.

Бенет Кеъри минава покрай кабинета ми и се спира за миг. Облякъл си е палтото, взел си е и коженото куфарче.

— Дълго ли ще останеш?

— До седем.

Бен сочи с палец назад през рамо.

— Някои от нас отиваме да пийнем бира. Във „Фланаганс“.

— Ти? На кръчма?

— Съжаляват ме — вдига рамене той.

— Е, радвам се, че излизаш, независимо от причината.

— Ела с нас.

Поклащам глава.

— Довечера имам среща с Гарисън.

— С Гарисън? Нали беше за вчера по обяд?

— Не. Той я промени. Налага се да прекарам времето за вечеря с него. Мислиш ли, че ще предложи по едни спагети?

Бенет се усмихва. Дотолкова може да изцеди човек от чувството му за хумор. Но поне малко се е разведрил. Мисля си дали да го попитам за стотен път как се справя, но защо да повдигам темата? Оставям го да иде да удари по някоя и друга халба и да остави всичко зад гърба си.

Бенет си тръгва. Аз привършвам работата си — описание на правния ни аргумент относно „коза“ — към шест и половина. Искам да събера мислите си преди срещата с Дейл Гарисън. Просто в случай че той реши да се покаже колко е умен. Да, може би се вманиачавам.

Отбивам се в кабинета на сенатор Тъли. Той говори по телефона, затова му помахвам. Той покрива слушалката с ръка и ми казва:

— Дръж ме в течение.

Кимам и продължавам по пътя си.

Спирам се на няколко крачки от вратата му и почти се обръщам. Трябва да проведем друг разговор. За онова анонимно писмо сред пощата ми. „Тайната, за която никой не знае“. Но чувам гласа на Грант — възбуден, говорейки с Дон Грир — и решавам да го оставя за по-нататък. Във всеки случай това е пълна глупост. Не може да е друго.

Хващам такси до кантората на Дейл Гарисън. Не знам що за човек е Дейл в обществения живот, но през годините ние с него сме имали много възможности да си влияем взаимно. На онези, които познават разни хора, е предоставен голям избор в този щат да си добавят по нещо към доходите. В щата са сформирани многобройни комисии и работни групи за осъществяване на различни проекти и любимците на законодателите се уреждат на работа в тях. Не навсякъде плащат, но където го правят, заплащането е доста добро. Обикновено комисиите се събират веднъж в месеца, да речем за двугодишен отчет или нещо от сорта.

Дейл Гарисън участва в две такива комисии. Той е председател на КПН — комисия по политически назначения — която препоръчва на губернатора всякакви назначения: от свободни съдийски длъжности до управители на административни органи. Работата не е платена, но дава на много хора много причини да се отнасят много добре с Дейл. Допреди близо пет години Гарисън беше съветник в Комитета по планиране на здравеопазването, който регулира медицинската апаратура в щата. Откакто напусна тази работа, той, разбира се, се сдоби с няколко клиенти от болници и ракови клиники и редовно представляваше техните интереси пред всичките му бивши колеги от комитета. Човек може да го види в щатската столица да лобира за тях.

Но това са задкулисни работи. Поискайте от петдесет адвокати в града да ви кажат какво практикува Дейл Гарисън и четирийсет и девет от тях ще ви отговорят: наказателно право. Той върши много от мръсната работа, но е известен повече с високопоставените си клиенти, хора с „бели якички“, обвинени във финансови злоупотреби. Преди няколко години той представляваше един градски общински съветник, обвинен във взимане на подкуп. Това доведе до уволнението на четири-пет души от градския съвет, но Гарисън издейства на клиента си оправдателна присъда на основание провокиране към наказуемо деяние.

Кимам на охранителя във фоайето на Мърчантс Билдинг, сградата, където работи Гарисън, която се намира близо до реката. Петнайсет етажа с офиси, пълни предимно с хора като Гарисън — самостоятелно практикуващи влиятелни адвокати и адвокати по телесни повреди. Квадратната сграда е от началото на миналия век и гледа към Ривър Стрийт. Територията на Гарисън се пада откъм улицата, има формата на „Г“ и обхваща единайсет кантори — по пет от всяка страна, като в средата е кабинетът на Дейл, ъгловият. Ако паметта не ми е изневерила, няколко от канторите се заемат от съдружници на пряко подчинение на Дейл, а останалите — от други, самостоятелно практикуващи адвокати, които работят с Дейл само от време на време.

Не искам сенаторът да има нищо общо с изнудването на Лангдън Тротър. Защото е точно това — изнудване. Не е необходимо да го усукваме. Сенаторът има съвсем обещаващо бъдеще, независимо дали ще спечели или загуби тази надпревара, за да го пожертва за нещо толкова рисковано. Трудна работа ще бъде да убедя сенатора. И Гарисън.

Седалището на Гарисън е в дъното на коридора на осмия етаж. Входната врата е от матово стъкло, на което е поставено името му. Отварям я и влизам във фоайе — малка чакалня. Бюрото в приемната е празно в този час, така че продължавам към канторите.

От неговия кабинет се чува музика, биг бенд — Глен Милър или нещо подобно. По това време на седмицата — петък вечер — стаите тук са празни. Съдружниците, работещи с Дейл, не прибират големите пари — те създават връзки и трупат солиден съдебен опит, но не заработват такива заплати, които да оправдават оставането им до късно в петък. Така че сме само аз и Дейл и толкова по-добре.

Дейл говори по телефона, когато влизам. Първото усещане е слаб аромат — на мента, по-скоро от ментол за разтриване, отколкото от бонбон. Почуквам леко на вратата, макар че той вече ме вижда. Изгърбената му стойка се забелязва дори както е седнал. Той има само няколко кичура покрай ушите си, старчески петна върху застаряващия си скалп, много хлътнали очи и орлов нос. Пръстите галят челото му, докато говори в слушалката.

Кабинетът е светилище за човек, който практикува в щата и федералния съд от четирийсет години. Поставени в рамки снимки на Дейл в различни етапи на кариерата му с политици, съдии и знаменитости изпълват дървената ламперия в стаята. Панорамните прозорци от двете страни на ъгъла показват щатския съд и сърцето на търговския район, банките и борсата.

Дейл затваря телефона както върши всичко друго — бавно. Поглежда ме без никаква промяна в изражението си.

— Здрасти, Джон — казва и избутва върху гърбицата на носа очилата си.

— Дейл. — Сядам на стол срещу него. — Човек на твоята възраст не би трябвало да работи толкова до късно. — Казвам го шеговито, но мигом се сещам за слуховете, че той има рак, и шегата ми прозвучава неуместно.

Дейл се разсмива по своя си начин — ръмжене и разтърсване на раменете, във воднистосините му очи се появяват весели пламъчета. Той насочва крив пръст към мен. Извърта стола си към радиото зад гърба му — очукана кафява правоъгълна кутия, която изглежда по-стара от мен — и го изключва. После отново се обръща с лице към мене. Обляга лакти върху огромното бюро с купища книжа и диктофон в средата. Има и компютър, може би последна дума на техниката, макар да се съмнявам, че го използва.

— Виж ти — подхваща той, — какъв случай ни се яви!

— Да, същинска бомба.

— Съгласен съм с тълкуването ти. — Добър похват от страна на Дейл. Не отговаря на никого определено, но все пак няма да му навреди, ако изчетка главния адвокат на сенатор Тъли.

— По моему можем да се съгласим, че сме прави според закона — казвам. — Документите на Тротър са невалидни. Но сенаторът иска твоето тълкуване за това как това ще мине пред съдия. — Сенаторът, не аз го искам.

Дейл навлажнява устни и се вторачва в мен.

— Отстраняване на водещ кандидат за губернатор… заради технически проблем.

— Съдията няма да има избор… — започвам аз.

Дейл вдига ръка и ми се усмихва.

— Никога не казвай, че един съдия няма избор — той ме гледа, очаквайки може би отговор, който обаче не идва. — Не казвам, че грешиш, не, не казвам това… — гласът му заглъхва. Той се вглежда над главата ми с присвити очи. — Приеми за момент, че си съдия. Отстраняваш някого… от първото място в бюлетината.

— Почти всеки съдия в избирателния окръг е на наша страна.

— Няма значение какво ще правят в окръжния съд — възразява Дейл. — Това отива във върховния.

— Разбира се. — Няма съмнение, че Дейл е прав, всяко постановление за кандидатстването на Тротър ще бъде обжалвано пред щатския върховен съд.

— Републиканците ще поддържат Тротър. Четирима демократи в съда срещу опонента на сенатора… Пресата ги разкъсва на парчета. — Дейл преплита пръсти. — Така че, въпросът е… искаме ли да ги помолим да вземат това решение още сега?

— Хм. — В случая Дейл има право. Следващата година ние ще обсъдим осъществяването на новото райониране, което се прави на всеки десет години след преброяването на населението — базирано върху новите статистически данни. Това е голяма работа за следващата сесия. И двете политически партии се опитват да манипулират границите, за да запазят избирателните си окръзи за своите титуляри и да добавят нови окръзи. Който и да спечели, има големият шанс да управлява законодателството през следващите десет години. Демократическият сенат и Републиканската камара никога няма да постигнат съгласие за картата и никакъв закон няма да стигне до бюрото на губернатора.

Което означава, че щатският върховен съд ще начертае картата, а това подкрепя схващането на Дейл. В момента четирима от седмината съдии от върховния съд са демократи — мнозинство с един глас. И ние ще поискаме от мнозинството от демократи — 4 срещу 3 — да видят нещата през нашите очи. Тези неща обикновено разцепват партийните линии, но ако се вземе предвид всичко това, човек все пак няма да иска от демократите в съда прекалено много услуги, когато наближи битката за новото райониране. Ако някой от тях почувства, че му се оказва натиск за отстраняването на Тротър, той може и да не е склонен да начертае картата в наша полза.

Е, добре, една точка за Дейл. Не ми беше дошло наум. Въпросът е: за какво го е грижа повече Грант Тъли — за губернаторската надпревара или за картата? И двамата с него знаем отговора.

— Добре — казвам, — може би да решим да не повдигаме възражение. Знаеш другата възможност. Да се иде при Тротър с това.

Дейл размахва ръце, бавно, театрално.

— Тротър чака десет години, за да се кандидатира за губернатор… Той дори не може да си подготви документите за номинация, без да допусне грешка.

Понякога човек трябва да опита повече от един път с Дейл.

— Мислиш ли, че ще е разумно да покажем на Тротър с какво разполагаме? Да му кажем какъв избор има?

По лицето на Дейл пропълзява усмивка.

— Ланг Тротър ще си отреже патката… преди да загуби технически — и допира юмрук до устните си, за да даде воля на потисканата си кашлица.

— Но той никога няма да загуби избори умишлено — възразявам.

Дейл, който все още се възстановяваше от кашлицата си, размахва ръка в знак на несъгласие.

— Няма и да опита — продължавам аз. — Тротър никога няма да се остави да бъде победен.

Дейл събира длани. Той има думата и никак не бърза.

— Човек без избор.

— Има избора да ни каже да вървим на майната си. Може да се оплаче от нас.

При тези думи Дейл се изкисква, костеливите му рамене подскачат, после пак се закашля. Помислих, че ще вземе моята страна в случая. Че ще каже, че му допада идеята на Грант. Че ние трябва да изнудим Тротър.

— Джон, Джон — усмихва ми се, но усмивката му не е весела; ръцете му бавно се повдигат. — За какво ще се… оплаче? Че документите му не са в ред ли?

— Ще се оплаче, че…

— Тогава всеки смахнат… може да повдигне възражение. Някой би го направил. Нищо няма да спечели.

— Само защото може да има резултат, не значи, че трябва да го направим, Дейл.

Сега обръща дланите си към мене.

— Политически въпрос. Грант трябва да го реши — той сваля ръцете си върху бюрото. — Питаш дали ще има резултат ли? Отговарям ти, че ще има.

— Според мен няма да има.

— Според теб няма да има. — Първият признак на раздразнение от страна на Дейл. — Ти си много добър адвокат. Така че, кажи го на Грант.

— Ще го кажа. — Ставам от стола и му благодаря, че ми отдели време. Той ми кима бавно и важно. — Тръгвам си.

Правя точно това — изнизвам се бързо по неговия коридор, тръшвам входната му врата и натискам с длан бутона за асансьора.

— Дявол да го вземе — изругавам на глас; в асансьора бавно изпускам напрежението. Дейл се измъква. Казва, че Тротър няма да изобличи Грант в измама и може да е прав за това. Но от него не се иска да определя какво е право и какво не е. Той трябва да каже на Грант, че да изнудва опонента си е неетично. И по-важното — глупаво. Дори бедствено.

Прекосявам фоайето на сградата на Дейл и кимам на охранителя. Излизам навън в мекия въздух и изричам безмълвна молитва да мога да убедя приятеля си да не го прави. Стигам до ъгъла и в този момент клетъчният ми телефон звънва в джоба на палтото ми. Изваждам го, като за малко не го изпускам, и го включвам. Докато върша това, една кола изсвирва с клаксона си и на косъм не ме блъска от ръба на тротоара.

— Ало?

— Дейл Гарисън. — Винаги така се представя Гарисън по телефона, нищо че сме се разделили само преди пет минути.

Връзката е лоша, затова говоря високо.

— Дейл?

Мълчание.

— Ще се качиш ли за минутка?

— Искаш да се върна…

— Нека да поговорим пак.

Добре. Втора възможност. Размислил е. Понечвам да отговоря, но линията е прекъснала. Типично за Дейл. Затваря телефона веднага щом каже каквото е имал да казва.

Връщам се в сградата и помахвам на охранителя. Може би се показах прекалено твърдоглав одеве. Трябва да го обработя, да го прикоткам внимателно да подкрепи моето становище. Ще го оставя да направи онова, което човек на неговата възраст вероятно има правото да направи — да показва високомерие, да се изсмее в лицето ми. Но аз ще го обработя.

Прехвърлям в ума си план, докато слизам от асансьора и отварям вратата от матово стъкло, водеща към неговите кантори. Ще започна с извинение. После с молба — Грант е най-добрият ми приятел, като мой приятел не искам да върви по този път. Грант те уважава, вслушва се в съветите ти.

Влизам в кабинета на Дейл, готов да отстъпя. Но Дейл не е готов да приеме извинение. Той лежи върху бюрото си, захлупил е глава върху събраните си ръце.

Заспал е човекът. Ама че работа!

Излизам отвън и се правя, че говоря по клетъчния си телефон, като повишавам глас, за да може той да ме чуе и се събуди. Но когато влизам отново, той е все още в същото положение. Темето му е на петна, около него — кичури къдрава коса. Заставам в средата на стаята, с ръце на хълбоците и не знам какво да правя.

— Дейл?

Шум отвън.

— Ехо!

Не знам дали да отговоря, или не. Обръщам се и поглеждам в коридора. Един мъж пристъпва навътре от приемната и ме поглежда. Облечен е в лимоненозелено горнище и черни панталони.

— Дейл! — повтарям. Това сигурно е притеснително за него.

— Охрана — представя се мъжът; той прилича на щангист, с дебел врат, широк гръден кош, бабаитът му с бабаит. Влиза в кабинета.

Аз бутам с пръст Дейл и говоря тихо:

— Той е възрастен човек — извинявам го. — Сигурно е имал дълга седмица.

Охранителят се взира в Дейл, пристъпва по-близо.

— Сър! — повиква го той с властен глас.

— Дейл! — извиквам.

— По дяволите! — Мъжът се приближава до Дейл, спира се за миг, замисля се и поставя ръка върху рамото му.

— О, мамка му! — спускам се към Дейл от другата страна на бюрото и също го хващам за рамото. — Дейл? Дейл! — поставям пръст на врата му, за да напипам пулс, но не съм сигурен къде точно да проверя, затова го повдигам от бюрото и го облягам назад на кожения стол. Очите му са празни, устата му е извита грозно надолу. Очилата му се смъкват от носа.

— По дяволите, той е мъртъв! — казва охранителят и ме поглежда така, сякаш аз съм виновен.

Повдигам Дейл от стола и го полагам на пода.

— Правили ли сте изкуствено дишане? — изкрещявам на охранителя, но не изчаквам отговор. Не знам какво правя, но трябва да опитам. Подлагам едната си ръка под врата на Дейл, а с другата стискам носа му и започвам да дишам в устата му — три къси, но силни вдишвания. После поставям длан върху мястото на сърцето му и започвам да натискам с другата длан по три пъти последователно.

— Зики! — извиква охранителят, вероятно по радиостанцията си. — Трябва ни линейка и полиция на осмия. Кантора осем-двайсет. И прати всички тук!

Навеждам ухо до устата и носа на Дейл. Нищо.

Пращене по радиото:

— Искаш ли и полиция?

— Да, полиция и линейка. И си придвижи задника дотук. Кантора осем-двайсет. Кабинетът на Гарисън.

— Хайде, Дейл. — Отново дишам в устата му. Вглеждам се в празните му очи за миг и отново продължавам със сърцето му. Повтарям това за трети път и като свършвам, се заслушвам отново да доловя някакви признаци на дишане от устата или носа му. Нищо. Продължавам манипулациите напразно, като натискът ми става все по-силен и все по-силно дишам в устата му. Пот закапва от челото ми върху лицето на Дейл. Боря се въпреки болките в ръцете, световъртежа и нарастващата в мен паника. Най-накрая сам оставам без дъх след може би петминутен опит да свестя Дейл. Нищо.

Дейл Гарисън е мъртъв.

Сядам на пода.

— По дяволите! — смотолевям под носа си. Поглеждам към охранителя, който изглежда сплашен от погледа ми.

— Трябва да останете тук. — Ръцете му се отделят от тялото, тежестта му се мести от крак на крак, сякаш ме пази от нападател. — Не пипайте нищо. Не мърдайте от мястото си.

— Спокойно — казвам му. — Между другото вие много помогнахте.

Шум в приемната, после двама мъже в еднакви флуоресцентнозелени ризи тичат по коридора. Изведнъж други трима мъже ме заобикалят.

— Останете на мястото си — казва отново охранителят на сградата. Той се обръща към другите, които като че ли не знаят каква е нито тяхната, нито моята роля. — Този мъж го е видял как умира, а после ми каза, че бил заспал.

— Спи спокойно — казвам и се пресягам към Дейл, без да знам какво се прави в такива моменти, и поставям ръка върху неговата. — Боже Господи, Дейл! — казвам му.