Дейвид Елис
Доживотна присъда (15)

14

И петимата сме на леглото. Рик се е облегнал на стената, седнал в индийска поза, и припява на някаква гневна песен. Пънк музика, струва ми се. Аз съм в средата, между Рик и Тру. Лайл и Джина са в хоризонтално положение. Краката им висят от леглото. Лайл поглежда над нас и казва нещо като „Елитните момчета започват да се опияняват“. Изсмивам се изненадващо силно. Тру нарича Лайл „дървен философ“ и всички избухваме в смях. Джина ме пита дали имам гъдел, излъгвам я, че не. Тя ме погъделичква по крака, но не чувствам гъдел. Значи не съм излъгал. Рик обявява, че третата цигара с марихуана е „мъртва“ и изстрелва с пръст фаса над Джина и Лайл към пода. Опитвам се да проследя с поглед траекторията на фаса, но я изгубвам. Изгубвам я. Може би това беше четвъртата такава цигара. Лайл казва, че му се пишка и става. Рик му препоръчва да пие още бира. Не съм сигурен дали Лайл му отговаря. Може и да му е отговорил, но не съм го чул. Джина отново поглежда към мене. Очите й са направо кръгли. Тялото й е невероятно. Чувствам, че имам ерекция, но това не ме притеснява. Разсмивам се. Джина — също и бялата й тениска се повдига малко. Почти виждам пъпа й. Много искам да го видя, но не мога. Джина става и отива при стереото. Там има бира. Не знаех. Но тя се изправя и виждам задните й части под късите й джинсови панталони и мисля, че тя знае, че я наблюдавам. Ние всички я наблюдаваме. Тру се навежда към мене и ми прошепва:

— Трябва да се отървеш от Лайл.

Това ме разсмива. Тру продължава:

— Тя те желае, Джонатан.

Предполагам, че има предвид Джина и отговарям:

— Вярно, така е. — После посочвам Тру и повтарям. — Така е, Тру. — Разсмивам се, Тру също. Мисля, че ми се присмива.

Рик пита Тру:

— Какво ще следваш? — и се засмива.

Напълно съм сигурен, че Рик няма да постъпва в колеж. Тру отговаря:

— Английски.

— Ама ти още ли не си го научил? — подмятам аз и всички се разсмиват. Продължавам: — Сега какъв език говориш? Руски?

Рик се обажда:

— Немски? — После: — Как са нещата, Адолф?

Джина избухва в толкова силен смях, че бирата потича от устата й. Тя все още стои права до леглото и запушва с ръка устата си, но част от бирата покапва по блузката й. Рик запалва нова цигара. Аз се треса от смях, но успявам да дръпна от цигарата. Лесно е. Просто всмукваш и гълташ, сякаш няма никакъв дим. После просто задържаш и накрая издухваш. Справям се и навеждам глава към Джина, понеже тя ми беше показала как. Но когато повдигам отново глава, чувствам замайване и не виждам добре Джина.

Колко е часът? Джина седи до мене. Единият й крак е подгънат под нея. Само двамата сме.

— Къде отидоха другите?

Тя се засмива, някак мило, и отговаря:

— Отидоха за ганджа.

— Какво е ганджа?

Тя пак се разсмива и ме сръгва.

— Отидоха да набавят малко дрога.

— О! — възкликвам.

— Как е цялото ти име?

— Джон Солидей.

— Приятно ми е да се запознаем, Джон Солидей. Аз съм Джина Мейсън.

— Разкажи ми за себе си — казвам.

Тя свива рамене и долният край на тениската й се повдига.

— Сервитьорка съм. Живея с малкия си брат и с майка си.

— С какво се занимава майка ти?

— Пие.

Засмивам се, но Джина — не. Продължава:

— И тя е сервитьорка като мен. Поема среднощните смени. През деня пие.

— На колко години е брат ти?

— На осем.

— И сам ли остава вкъщи?

— Не, бавачка го гледа, докато се прибера.

— Няма да си тръгваш сега, нали?

— Не. Тя остава и през нощта, ако закъснея.

— О! — изричам, тъй като не знам какво друго да кажа.

— Защо, искаш да си тръгна ли?

— Напротив, искам да останеш.

Тя се усмихва, после казва:

— Сега ти ми кажи нещо за себе си.

— Няма много за казване. Есента постъпвам в щатския университет.

— Какво ще следваш?

— Държавно право.

— Какво е това?

— Да пукна, ако знам.

И двамата се разсмиваме. После казвам:

— Свързано е с политиката.

А тя:

— Политик ли ще ставаш?

— Ами да, защо не? — отговарям.

Тя се премества по-близо до мене. Защо пък да не мога да стана политик или някаква важна клечка? Тру да не е единственият умник! Аз също мога да се справям. Джина казва:

— Бих гласувала за тебе. — Слага ръка върху крака ми. Устата ми е пресъхнала. Опитвам се да преглътна, но нямам слюнка.

Казвам:

— Аз също бих гласувал за тебе.

Тя прави физиономия.

— Аз пък за какво да кандидатствам?

Отговарям:

— Можеш да кандидатстваш за каквото си поискаш. Живеем в свободна страна.

— Да, така е. — Тя отново дръпва от цигарата.

— Значи Лайл е гаджето ти, а? — питам.

Тя ми хвърля поглед. От устата й излиза дим. Оформя правилно „О“ с устните си и издухва останалия дим. След като дима се разсейва, пита:

— Защо?

— Не знам. Ако не е, може да те поканя да излезем някой път.

Тя се усмихва и казва:

— Живеем в свободна страна. — Задържа погледа си върху мене. После скача от леглото и отива при стереото.

— Мразя тази музика — и маха плочата от грамофона. Мисля да стана, но не мога, не е толкова лесно. После трите момчета влизат отново в стаята. Лайл, Рик и Тру. Лайл ми подхвърля бира и аз отпивам дълга глътка, защото гърлото ми е сухо и пари. Лайл говори с Джина. Държавното право е подходяща специалност като за начало, казваше баща ми. Според него една програма за хуманитарните науки била добра, солидна основа. Може би той просто искаше да се покаже грижовен, защото аз не се включих в бизнес програмата на университета, така че кандидатствах хуманитарни науки. Държавното право е също тъй добро, както всичко друго. Тру казва:

— Снежният човек идва.

Засмивам се без причина. Рик сваля огледало на пода и тогава разбирам. Ето защо Тру е искал да бием целия този път дотук — за да се снабди с малко кокаин. Рик е пласьорът. Той не иска да прави това в града, където хората могат да шушукат. Тру и Рик, Лайл и Джина сядат на пода около огледалото. Рик казва:

— Аре, Джони.

Тру се обажда:

— Само ако сам пожелае — обръща се към мене. — Не си длъжен, Джон.

Поглеждам Джина. Тя потупва мястото на пода до себе си. Така че, ставам и сядам до нея. Тя отмества поглед към гаджето си Лайл, който е зает с отварянето на пакетчето с кокаин. Джина поставя за секунда ръка върху крака ми. Като че ли я плъзва нагоре. Но веднага я отдръпва, когато Лайл се обръща.

Колко ли е часът? Лайл казва, че „топка номер осем падна в дупката“. Второто пакетче свърши. Лайл пита дали има още.

— Няма начин, човече — отговаря Тру.

Вече съм по-разсънен. Странно е, много е странно. Всичко ми е като в мъгла, но съм напълно буден. Тру е на леглото, разговаря с Лайл. Двамата си шепнат. Не чувам какво си говорят. Джина си тръгна преди минута. Или аз мисля, че е било преди минута, може да е било и преди половин час. Тя ми се усмихна, когато си тръгна. Изправят ме на крака. Рик подкрепя Тру, помага му да излезе от стаята. Лайл тръгва преди нас и слиза по стълбите. Рик казва:

— Още е ранна нощ, Джонатан. — Хваща ме за рамото и ме разтърсва. Изобщо не ми пука какво правим, защото съм напълно разбуден. Странно е, защото съм с широко отворени очи, но объркан. Надявам се обаче, че каквото и да правим, то ще включва и Джина. Вървим надолу по стълбите. Трябва да се държа за перилото. Стъпалата се местят под мене, ту са ясни, ту са размазани. Краката ми като че ли не принадлежат на тялото ми. Когато слизам долу, Джина я няма там. Няма също и толкова хора. Може би десет души. Може би двайсет. Не знам. Подът е лепкав и мирише на алкохол. Това ми напомня за онази нощ, която Тру и аз прекарахме сред студентската общност от колежа на брат му, преди брат му да почине. Стаята не е напълно осветена, светлината е някак мъглява. Обръщам се назад и продължавам да се въртя до пълен кръг. Рик поставя ръка върху рамото ми и се разсмива. Потупва ме по гърба. Тру казва:

— Да вървим!

Отиваме до колата. Разделяме се. Тру тръгва към друга кола; подкрепят го. Провиквам се след него — какво става, Тру? Той отговаря, че се прибира вкъщи, но аз да съм се забавлявал. Казвам му да се върне, но той ме отпъжда с ръка. Някой ме хваща отзад за ризата и аз едва не падам, но запазвам равновесие и влизам в някаква кола. Не е колата на Тру.

Къде, по дяволите, сме? Слизам от колата и тръгвам към моравата. Но това не е моята къща.

— Не е, Джони, върви. Не чуваш ли какво ти казах, бе?

Точно така. Трябва да отида до прозореца на страничната стена. Почуквам по него като на врата. Понечвам да се отдалеча, правя кръг, след това се връщам отново до прозореца и поглеждам вътре. Там е Джина. Тя спи в леглото си. Почуквам отново на прозореца и тя надига глава от възглавницата и ме поглежда. Помахвам й. Тя ме гледа известно време, после се приближава до прозореца. Вдига стъклото и възкликва:

— Джон?

— Даа.

Тя ми помага да се прехвърля през прозореца в стаята. Не е лесно, за малко да падна по гръб в двора, но залитам напред и падам на пода в стаята й. Вътре е тъмно, но не чак толкова, че да не мога да различа лицето и. Тя казва:

— Ти със сигурност знаеш как да накараш едно момиче да се почувства желано.

Опитвам се да й кажа нещо, да й кажа, че я желая много, но не намирам думи, затова само повдигам ръка до лицето й, после до косата й и й показвам.