Дейвид Елис
Доживотна присъда (14)

13

Новата спортна кола с подвижен покрив на Грант Тъли лети по междущатската магистрала. Той барабани по волана в такт с музиката по радиото и припява безстрашно, а нощният летен вятър разбърква косата му. „Лятната нощ“ ме подсеща за Шекспир и за това, че никога вече няма да се наложи да го чета.

— По-полека, Тру — казвам. — Ще те глобят като всеки друг. — Казвам го, защото Грант Труман Тъли — наричан Тру от всички, които го познават — е син на сенатор Саймън Тъли, политически влиятелна личност, гигант в нашия щат. Тру неведнъж беше залагал на семейните си връзки, но на междущатската магистрала патрулът е щатски, а не от местни ченгета и той им е удобна мишена. Това никога не беше възпирало Тру; смея да кажа, че всъщност нищо не го възпираше. Типичен безстрашен тийнейджър, с всякакви отговори, но без никакви въпроси.

— Кажи ми пак къде, по дяволите, отиваме — настоявам аз.

Двамата с Тру току-що завършихме гимназия. Сега разполагаме с три месеца, преди да продължим обучението си — Тру в „Айви Лиг“, аз в щатския университет. Главното задължение на завършилия гимназия е да присъства по възможност на всяко парти. Тази вечер в града има голям купон, но Тру ме нави да отидем на парти в съседния щат, оттатък границата, в Съмит Каунти, на четирийсет и пет минути път с кола. Земя на комините, индустриален град, както може да се съди по кулите в града, в който никога не съм бил.

Мисълта му, предполагам, е да ме откъсне от грижите ми. Вивиан, с която ходех от две години, наскоро скъса с мен. Отивала да учи на запад, какъв бил смисълът да продължаваме и тъй нататък. Затова Тру, който искаше да се освободя от „оковите“, се е нагърбил със задачата да ми намери забавление за това лято. Май съм готов за това.

Тру се оригва след няколкото големи глътки от шишето с бира, което държи между бедрата си. Носи карирана риза, къси панталони и мокасини на бос крак.

— На купона на Рик — отговаря той. — Всъщност, не той го прави, но ще бъде там.

— Кой е този Рик? Познавам ли го?

— Само толкова знам — Рик. Викат му Рикошета. Нещо като прякор.

Поглеждам го.

— Твой добър приятел, както разбирам.

— Рик е добро момче. Не му знам житейската история, кво толкова? Я се отпусни, Джонатан.

— Мацки ще има ли? — Използвам речника на Тру. Той е известен с това, че винаги е сам, не е покорител на женски сърца, но намира начин да показва самоувереност и перчене. Повечето от връзките му са по-краткотрайни от взимането на душ.

Той ми се усмихва за миг.

— Мацките са сигурни. Страхотно многообразие от „ремаркета“.

Тру излиза от магистралата. Вече сме по улиците на Съмит Каунти. Той натиска газта. Минаваме през район, който прилича на мъничък център. Няма нищо освен порутени магазини, пункт за химическо чистене, два ресторанта и барове, една закусвалня със задължителна ръждясала табела и дупки по пътя с големината на кратери.

Тру прави рязък десен завой и ме подхвърля на седалката. Продължаваме по улица, където всички къщи са от типа фермерски, дори не са двуетажни, докато в края на пресечката виждаме жилищен блок. Покрай тротоара са паркирани коли. Стигнахме.

Тру паркира напосоки и спира рязко мотора. Грабва още две бири изпод седалката; сигурно е взел кашон с шест бутилки и ги е подредил там.

Къщата е третата от ъгъла. Двуетажна е, с алуминиева обшивка и черни капаци на прозорците. Четири коли са паркирани на алеята пред нея. Шумът от стереото и шумна тълпа ни посреща още от улицата.

Тру тръгва уверено към вратата. Той прави всичко уверено. Аз съм му добър авер. Притежавам собствен чар, който обаче не може да се сравни с неговия. Уча се добре, упражнявам полезни спортове и другарувам с него. Това е достатъчно.

Грант Труман Тъли не позвънява на вратата — просто влиза направо. Стаята е пълна с хора, които се движат насам-натам, разговарят, смеят се. Стереото е надуто докрай и преобладаващата китара гърми гневно. Мъгла от дим се стеле над главите им. Някои празнуват края на учебната година. Това поне е поводът за купона. Но ако се съди по възрастта на присъстващите — повечето между осемнайсет и двайсет и няколко годишни — си мисля, че голяма част от тях вече нямат нищо общо с училището. Не може да се каже, че е разнородна тълпа в традиционния смисъл. Купонът е само от бели. Облечени са предимно с тениски и джинси. Тия младежи живеят в общество на средна класа, не напълно различно от моето, само дето аз живея в голям град, а те — в индустриално градче, чиито добри дни са останали далече в миналото.

Ние привличаме обичайното внимание. Със сигурност сме първите представители на клуба на момчетата от елитен град и аз се изпълвам с приятното чувство, че ще се окажем единствените. Тру изобщо не се вълнува — типично за него. Следвам го сред тълпата, подминаваме група, седнала на един опърпан диван, която си подава от ръка на ръка цигара с марихуана, после покрай няколко момчета, които стоят като в отбранителна позиция на боксьори в единия ъгъл на кухнята. Атакуваме хладилника, за да проверим за бира, но не откриваме нищо по-добро от хладните вносни бутилки, които донесохме — това отново ни отделя от тълпата. Докато Тру отпива първата си глътка, издава звук и отделя бутилката от устните си.

— Ето го и него — казва той.

Приятелят му Рик, предполагам. Момчето изглежда на нашата възраст — седемнайсет или осемнайсет годишен. Разбъркана мръсна руса коса, тъмни вежди, тесни, закръглени рамене, покрити с черна тениска в стил „хеви метъл“. От устата му виси цигара. Той се усмихва кисело и протяга ръка към Тру.

— Здрасти, Труман. Хайде да направим някоя беля.

Рик ни превежда през купона; улавям се, че примижавам от тежкия въздух, просмукан от тютюн и марихуана. Стигаме до една двойка в ъгъла. Момиче и гаджето й. Той е напълно плешив, с яйцевиден череп и дебел врат, зад ухото му е втъкната цигара. Носи тениска с реклама за бира, с отрязани ръкави, които разкриват луничави ръце, доста едри и мускулести. Едната му ръка е пъхната в задния джоб на джинсите на момичето със срязани крачоли, а другата е подпряна на стената над момичето. Двамата се смеят на нещо.

— Лайл — казва Рик.

Лайл и Рик. Повече ме интересува името на момичето.

— Това е Джина.

Те се обръщат към нас. Лайл ни поглежда с подозрение.

— Това е приятелят ми Тру — казва им Рик.

— Това е Джон — представя ме Тру, кимайки към мен.

Ние се поздравяваме един друг с леко кимане. Обръщам особено внимание на Джина. Тя е най-хубавото момиче в стаята, макар това да не говори много. Косата й е светлоруса и пада до раменете й, очите й са съвършено кръгли, с дълги мигли, но напластени обилно с тъмен аркансил. Пълни устни. Дълги, слаби, загорели от слънцето крака и тясна бяла тениска, която подчертава внушителен бюст. С погълнати вече две бири хормоните ми преливат.

Тя поднася цигара до устните си и изпуска дим нагоре.

— Приятно ми е да се запозная с вас, момчета — казва тя. Измерва ме с поглед, докато Рик и Лайл разговарят.

— Хайде да се качваме горе — предлага Рик.

— Вземи първо няколко от изстудените — казва Лайл.

Тръгвам след групата обратно към кухнята за бира, после нагоре по стълбите. Тру хваща Рик над лакътя и шепне в ухото му. Рик се обръща и възразява:

— А, не, човече, по-късно.

Тру не го пуска и пита:

— Тогава кво правя тук, по дяволите?

Рик се отскубва внимателно и продължава по стълбите. Аз не питам нищо, все още съм леко разцентрован от запознанството си с Джина.

Отиваме в спалня, която според мен принадлежи на този, който е организирал купона. В единия ъгъл има стереоуредба, наоколо са разхвърляни дългосвирещи грамофонни плочи. Стените са облепени с постери на рок банди и жени по бикини. Килерът е задръстен от мръсни дрехи.

Лайл отива до стереото, за да потърси грамофонна плоча. Рик влиза в спалнята последен, носи със себе си два стола от някаква съседна стая. Тру и аз сядаме на столовете, Рик сяда до Джина на леглото. Стаята мирише като моята — на мръсно пране и лек мирис на мухъл. Осветлението е слабо — полилей с три крушки в средата на тавана, но свети само едната, която е със зацапан глобус.

Рик бърка в джоба си и изважда запалка. После бърка отново в същия джоб и изважда цигара с марихуана. Поставя я между зъбите си и кима към Лайл, който е до стереото.

— Да не е нещо размекващо — нарежда той, а цигарата подскача между зъбите му, докато говори.

Джина отваря бутилката с бира и отпива. Наблюдава ме, докато надига бутилката. Изпълва ме вълнение.

Рик запалва и дръпва, хващайки цигарата между пръстите, докато задържа дъха си. Изпуска дима и я подава на Тру. Тру прави същото, после подава цигарата на мене.

Не за първи път пуша марихуана, но тя действа стимулиращо. Изобщо не си падам по пушенето на каквото и да е, никога в живота си не съм запалвал обикновена цигара. Но Джина ме наблюдава и какво пък, нали съм във ваканция.

Дръпвам дълбоко, докато запалката осветява цигарата с марихуана. Димът горчи и люти в задната част на гърлото ми. Правя гримаса, но го задържам доколкото мога. Изпускането му прилича повече на кашлица. Гърлото ми пари, очите ми се насълзяват.

Тру ми подава отворено шише.

— Пийни глътка, приятел.

Подавам цигарата на Джина, която ми се усмихва и казва „Благодаря ти“ по начин, който вероятно може да бъде описан като любезен и нищо повече, но аз долавям известно предизвикателство в него. По някакъв начин ми харесва факта, че устните й докосват цигарата след моите.

— Вдишай — казва ми тя, — после преглътни, сякаш нямаш нищо в устата си. — Запалва цигарата и дръпва. Бавно изпуска дима над главата ми и ми връща цигарата.

— После издишай.

Не съм готов за втори опит, но няма начин да го пропусна. Запалвам цигарата, дръпвам дълбоко и преглъщам, както ми каза тя, като задържам дима в устата си.

— Лесно е, нали? — Очите й са леко зачервени от алкохола. Усмихва ми се леко.

Отвръщам й с усмивка, докато изпускам дима. Погледът ми пада върху кръстосаните й крака. Скъсените и джинси оставят малко на въображението, но за мен е достатъчно.

— Лесно е — отговарям.

Лайл е пуснал музика хеви метъл, която не ми е позната. Беше я надул почти докрай, но я намали след нашите протести. Той се надига с мускулестите си ръце от килима и се настанява до Джина. Присъствието му действа като студен душ, но всяко момче може да си фантазира, нали?

— Е, какво води две градски момчета тук? — пита Джина.

— Бягство от големия град — отговаря Тру. Това е близко до истината. Тру си пада по купоните, но в големия град обича да стои в сянка, когато се стигне до употреба на наркотици. Хората може да говорят, а той се безпокои от такива неща. Това ме кара да си мисля, че Тру, далече от клюките, тук, в Съмит Каунти, е готов за голяма нощ. Също така ми идва наум, че ни чакат трийсет километра път с колата, когато нощта свърши. Но Тру е прав, като непрекъснато ми повтаря, че прекалено се тревожа. Наистина се тревожа. Малко мога да се оплача от живота си, но все пак, аз не вървя по пътя, по който върви Тру. Той е безгрижен, тъй да се каже, не се замисля за подробностите и успява да привлича известната тълпа. Господи, та той самият е от известната тълпа. Не е внушителен на вид, притежава малки атлетически заложби, но е благословен с онази увереност, с онази безразсъдност, която привлича хората. А аз пък имам успех в училище над средния и притежавам скромно благоразумие, но не съм предопределен за велики дела. Не съм от онези момчета, които изпъкват. Мога да вляза в стая, без никой да забележи. Не съм добър разказвач. Никой не се заглежда след мен. Аз съм в средата във всеки смисъл на думата и съвсем не е по-лесно да виждам как Тру се плъзга леко през живота.

Но Тру е прав. Няма да се тревожа. Виждам как Джина хваща Лайл за бицепса, прошепва му нещо, но хвърля поглед към мен. Очите ни се срещат. В края на деня това няма да значи нищо, но ето че тя беше забелязала мене, а не Тру. Поемам цигарата с марихуана и дръпвам за трети път. Като никога в живота си няма да се тревожа.