Дейвид Елис
Доживотна присъда (28)

27

Както обикновено държа главата си вдигната високо, когато влизам в кабинета на щатски сенатор от Демократическата партия. Аз съм човекът, към когото те, ако не друго, изпитват уважение, защото съм част от екипа на лидера на мнозинството. В съзнанието на някои сенатори аз съм едва ли не отговорен за тях, пазейки интересите на сенатор Тъли, както и техните. По-вероятното е, че по време на политическия им живот, те се осланят на мен по един или друг начин. Аз преглеждам и одобрявам всички петиции на сенаторите демократи най-малкото за включването им в избирателните списъци. За повече от половината успях да премахна някой и друг претендент, може би дори им спестих изцяло първични избори. Това е трампата, която лидерът на мнозинството, Грант Тъли, прави с колегите си демократи в сената: бъдете с мен, показвайте лоялност и аз ще ви преведа през следващите ви избори; ще направя така, че документите ви за номинация да бъдат изрядни, ще ви помогна да извадите от играта първоначалните претенденти, ще ви дам и малко пари в брой.

Джими Будзински е един от сенаторите, който прие поканата на сенатора, което означава, че той разчита на мене. През трите си мандата като щатски сенатор от южната част на града Джими всеки път отпадаше в първичните избори. Последния път — преди две години — сенатор Будзински се изправи пред най-трудната за него надпревара. Демографията в окръга на сенатора се беше променила значително през годините, благодарение до голяма степен на наплива на юпита от централната част, търсещи алтернатива в скъпата северна част. Консервативната полска общност от „сини якички“ беше под обсадата на либерални типове от висшата класа. Една местна активистка, феминистката Ана Робинс, изплува като прогресивна алтернатива на Джими в предварителните избори на демократите.

Затова Джими се обърна към мене, както правят всички други. Първо прегледах документите за номинация на Ана Робинс. Оказа се, че тя е събрала доброволци от някаква група за право на избор да разпространява петиции за кандидатурата си. Шест различни жени разпространявали петиции и събрали за кандидатката над осемстотин подписа — много повече от необходимите триста за включване в избирателната бюлетина. Но онова, което някой не е разбрал или не е знаел, че трябва да разбере, беше, че три от тези жени са разпространявали също и петиции за един републиканец в различна надпревара на север. Представете си тяхната паника, когато са научили — чрез внесено от мен оплакване — за щатски закон, изискващ разпространителите на петиции за даден избирателен цикъл да разпространяват петиции само за една политическа партия. Така че всеки подпис, получен от тези три разпространителки — малко над четиристотин от осемстотинте — бяха автоматично заличени. Това ме остави с доста лесната задача да намеря нещо нередно само в един от всеки четвърти от останалите подписи, което беше често срещана практика — или че лицето, подписало петицията не е регистриран избирател в окръга, или изобщо не е регистриран избирател, или че името му е било напечатано, а няма собственоръчен подпис. Когато приключихме, Ана Робинс имаше вече само двеста и петдесет валидни подписа, много под минималното изискване за триста. И сенатор Джеймс Будзински стана номинираният за преизбиране демократ без друг претендент.

Това е най-малко харесваната част от работата ми, но не търся извинения. Тя е част от задълженията ми и аз я върша. В резултат хора като Джими Будзински са ми задължени.

Сега се намирам в югоизточната част, в окръга на Джими. Като на повечето от тях работата им е неофициална — един-двама души правят всичко: от приемане и предаване на телефонни съобщения и следене на резултатите от общественото мнение, до поръчване на напитки за хладилниците и плащане на сметките за тока и отоплението. Когато влизам, заварвам една жена с наднормено тегло, в плътен памучен пуловер, да се опитва да затвори един упорит шкаф за папки.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Джон — отговарям, без да се замислям. Странното е, че не си казах фамилията. Опасявам се, че тя ще я свърже с последните новини и ще се притесни много ли?

— Влизай, Джон! — Гласът идва от вътрешната стая. Гласът на Джими.

Той става да ме посрещне. Джими е нисък и набит, малко по-пълен, отколкото трябва, с неизменна пура в уста, когото повечето хора харесват като човек. Миризмата на кабинета му издава предпочитания му тютюн.

Той стиска ръката ми.

— Боже, Джон, те направо вършат престъпление. Хайде, настанявай си.

— Благодаря, че поиска да ме видиш, Джими.

— Тебе ли? — той прави помпозен жест, размахвайки ръце. — Я, стига!

— Почти очаквах Ана Робинс да ме чака в засада по пътя ми дотук. — Можеше да напомня на Джими за най-скорошната си услуга, преди да се обадя.

Той се спира до стола си зад бюрото и протяга ръце нагоре, сякаш се обръща с молба към Бога.

— Тя ли? Тя не се отказва. Вече обработва околностите. Казва, че този път щяла да бъде по-умна — той потупва с пръст главата си отстрани.

— Отново ли се кандидатира?

Джими сяда на мястото си с въздишка. Стари проблеми, ако паметта е услужлива.

— Отново се кандидатира. Този път я виждам да успее. — Той насочва показалеца си напред. — Чуй това. Вече трима са се наредили на опашка. Има още две години дотогава, а те са се наредили. Даян Робинсън. Роза Санчес. И Ан Хейли, най-добрата, дъщеря е на един от председателите ми на избирателните райони — той свива длан. — Бях на кръщенето й. Познавам тази жена цял живот — и плясва с ръце от удоволствие.

Класически ход на титуляр пред истински съперник. Наводни първичните избори с други претенденти, за да разцепиш вота на гласуващите против теб, поддържай основата си и спечели с мнозинство на косъм. Изглежда, Джими е направил нещо по-добро — изнамерил е жена с подобна фамилия, и друга, с почти същото малко име за основната си претендентка — Ана Робинс вероятно ще финишира втора, но ще й бъде трудно да победи Джими.

— И тъй — казва той. — Ти беше толкова… как беше думата… — той размахва ръка.

— Потаен?

— Да, потаен… Беше толкова потаен по телефона.

— Реших, че ще е по-добре да говорим лично.

— Добре — Джими се укротява. — Кажи ми какво мога да направя.

— Джими… — измествам се напред на стола си и заговарям с по-поверителен, дори може би по-умоляващ тон. — Знаеш, че няма да поискам нещо, което не можеш да направиш.

— Ти първо питай, аз ще ти кажа какво не мога да направя.

— Добре. — Потривам ръце. — Още ли си свързан с хората оттатък границата?

— Къде, в Съмит Каунти ли? — По лицето му се чете смесица от обърканост и облекчение. Въпросът изглежда е извън очакванията му. Какво ли, питам се, си мисли, че ще искам? — Да, разбира се. Те са на не повече от десет минути път от този кабинет. Събирам пари за Олдридж, кмета. Понякога играя голф с него. Трябва да го видиш на игрището.

Опитвам се да се усмихна. Той ме преценява с поглед.

— Някого конкретно си имал предвид.

— Главния прокурор. Познаваш ли го?

— Дали го познавам. — Това не е въпрос, той прави мимики, после размахва ръка, сякаш ми прави знак да си вървя. — Мапълс. Франки Мапълс. Играя с този човек… колко? — четири-пет пъти през лятото.

Голф, предполагам. Обикновено Джими щеше да отдели още десет минути да разкаже една-две истории. Но прочете достатъчно по лицето ми. Сега не е време за празни приказки.

— Имаш нужда от нещо.

— Само от малко информация. Бих искал да прегледам едно досие.

— Досие… дело? — той разперва ръце. — Те не са общодостъпна информация.

— Е, някои може и да са. — Всъщност не съм сигурен в това. Не знам какво се позволява на обществото да види по отношение на криминални досиета. Но това, което имам предвид, съм сигурен, че е поверително. — Става дума за досие на непълнолетен.

— Искаш достъп до него.

— Само достъп. Само да го прегледам. Ние няма да изнасяме нищо. Нужно ми е да видя нещо.

— „Ние“… Кои „ние“?

— Няма да съм аз. Не и при тези обстоятелства. — Не се разкривам и не казвам, че, като условие на гаранцията ми, не ми е разрешено да напускам щата. — Един следовател. Ако искаш, ще ти кажа името му.

— Дали искам?

— Може би не. Слушай, Джими… технически досиетата на непълнолетни са запечатани. Така че в това отношение тази молба е… всъщност услуга. Освен това ние няма да направим нищо, което да създаде каквато и да е неприятност. Някой може да наблюдава моя човек през цялото време. Той няма да унищожи или да задигне нещо. Само ще прегледа какво има в него и ще си тръгне. И ти обещавам безусловно — намествам се на стола си — давам ти думата си, че никой никога няма да узнае, че сме били там. Тази информация никога няма да излезе наяве по какъвто и да било начин, по който да се предположи, че сме надниквали. Няма да има никакви следи.

Джими навежда глава назад и слага ръце върху обемистия си корем.

— Схващам, че това е свързано с делото ти.

Поглеждам го.

— Искаш ли да ти отговоря?

— Дали искам?

— Бих казал, не.

— Добре. — Той кима дълбоко. — Един приятел иска една безобидна услуга. Само да надникне.

— Само да надникне.

— Ще го подметна на Франки. Ако ми каже, че може, как ще го направим?

— Аз съм гъвкав. Може да отнеме време за проучване. Това е старо дело и не знам подробностите. Дори не съм сигурен, че знам всички имена…

— Джон — Джими вдига ръка, — не ми трябва да знам повече, нали?

Усмихвам се.

— Точно така.

Джими се навежда отново напред и обляга лакти върху бюрото. Размахва ръка към мене.

— Престъпление, това вършат с теб — казва той. — Ще се обадя по телефона.