Дейвид Елис
Доживотна присъда (48)

47

Бенет настоява да хапна нещо, но аз не искам да напускам съдебната зала и той внася тайно сандвич за мен. Съдия Бриджес ни е дала час и петнайсет минути почивка за обяд и залата е относително празна. През повечето време съм на крака, като се разхождам бавно между масите и ложата на съдебните заседатели, дори по едно време си подсвирнах. Това подсвирване е признак за нервност, но съзнавам, че създава впечатление за безразличие, дори за самоувереност.

Нито съм безразличен, нито съм самоуверен. Мислех си, че след като процесът започне, нервите ми ще се отпуснат, но истината е, че нещата не се развиват особено добре. Не че се случи нещо разтърсващо. Димящ пистолет няма. На практика съдебната лекарка не ми навреди, струва ми се. Само защото Гарисън е бил удушен, не означава непременно, че аз съм го удушил. А охранителят… е, той ми навреди малко. Ако съдията повярва, че съм си съчинил история, спукана ми е работата. Само по себе си за мен не е неправдоподобно предположението, че Дейл просто е бил заспал. Притеснява ме въпросът кой го е удушил.

Божичко, страхотно беше от нейна страна, че дойде в града. Разбра, че няма да имам достатъчно време да се виждаме. Изглеждаше шеметно. Изглеждаше свежа. Това е думата. Различна — това носи в себе си известна дистанция, но в крайна сметка това си е същата Трейси, която обичах. Дори след всичко станало, тя беше нежна и мила, любяща. Едва се сдържам да не вдигна телефона и да й определя среща за обяд или вечеря. Чувствам се като ученик.

Но не мога. Няма да го направя. Не съм ученик и ние не можем да обърнем нова страница. Тя е продължила напред и аз се радвам за нея. Нужно й е да знае, че е направила всичко по силите си, за да ми помогне. Само това й е нужно. Тя вече няма нужда от мен. Вече не ме иска.

Отърсвам се от унеса и поглеждам към адвоката си, който седи зад масата и чете някакви документи. Мърмори нещо под носа си. Стоманеносините му очи са присвити и той е толкова съсредоточен, че изглежда, че не чете документите пред него, ами мисли за нещо съвсем друго.

Бен е доста силен човек и носи голямо бреме на раменете си, но без да показва голяма умора. Но това сигурно му идва прекомерно — да защитава приятел, обвинен в предумишлено убийство. Да не говорим, че независимо от опита му в наказателни дела, това е най-голямото дело, което Бен някога е поемал.

Не се бях поставял на негово място. Не ми беше минавало през ума колко трудно може да му е сега. Може би трябваше да се замисля повече за това. Може би, какъвто е дисциплиниран, подготвен и талантлив, Бен Кеъри се е вживял прекалено много в това дело.

Тази мисъл се забива право в стомаха ми и причинява такава бъркотия, че се радвам за оскъдния си обяд. Дали Бенет не е надхвърлил възможностите си с този случай? Дали не искам твърде много от него? И най-вече: защо точно сега мисля за това?

— Две минути — съобщава приставът, който надниква в залата.

Отново поглеждам към Бенет. Краткият му подготвителен сеанс е приключил. Той седи с изправен гръб на стола, диша дълбоко и гледа в тавана. Изглежда съвсем спокоен. Напрегнат и съсредоточен, но спокоен. Вярно, кръстосаните му разпити минаха много добре.

— Надяваш се и на най-малкия шанс за успех — отбелязвам, когато се връщам при масата.

Бен се усмихва и потупва ръката ми.

— Нещата вървят добре, Джонатан.

Понечвам да отговоря, да споделя за един вътрешен спор, който водя със себе по време на процеса, но точно тогава влиза приставът, заедно със съдия Бриджес.

— Всички да станат!

Обвинението призовава на свидетелското място Шийла Пол, бившата секретарка на Дейл Гарисън. Бенет беше разговарял с нея преди няколко седмици и каза, че показанията й са сравнително безобидни. Тя оставя Дейл жив в кабинета му в пет следобед и си спомня, че аз съм този, който е променил срещата.

Шийла Пол заема свидетелското място и оглежда със слаб интерес залата. Лицето й блести от летен загар. Прилича на човек, който е свалил доста килограми. Тя е дребничка, брадичката и бузите й са леко отпуснати. Парфюмът й, който се разнесе след нея, докато минаваше покрай мен, е силен и малко сладникав за вкуса ми.

Тя се върти на скамейката, докато чака прокурорът да зададе първия си въпрос. След това се успокоява и отговаря с глас, чиято сила контрастира с дребния й ръст.

— Работих за Дейл повече от двайсет години — казва тя на Ерика Джохансен.

— Можете ли да ни опишете адвокатската практика на господин Гарисън?

Тя кима, без да показва чувства.

— Водеше предимно наказателни дела. Освен това и лобираше. Когато законодателният орган беше в сесия, той заминаваше за столицата да търси клиенти.

— Имаше ли съдружници, които да са работили с него?

Шийла Пол поклаща глава.

— Госпожо Пол, бихте ли отговаряли на глас?

— Не. Не и напоследък. Имаше един-двама адвокати, които му помагаха от време на време. При него работеха и други адвокати, понякога си поделяха някой случай, но те не му бяха съдружници. Междувременно се създаде още една адвокатска фирма от трима-четирима млади адвокати, които започнаха самостоятелна практика. Когато Дейл не искаше да се занимава с нещо, го прехвърляше на тях. Или пък ги наемаше да свършат нещо дребно по дела, с които той се занимаваше. Той много харесваше тези млади хора. Казваше, че му напомнят за самия него, когато е бил млад и тъкмо е започвал.

— Добре. — Прокурор Джохансен я прекъсва. — Значи… не е имал съдружници по време на смъртта му?

— Не.

— Това е добре. — Ерика Джохансен стиска двете си ръце и ги насочва към свидетелката. — Господин Гарисън вършеше ли някаква работа за сенатор Грант Тъли?

Измествам се до ръба на стола, но се старая да не реагирам при изговарянето на името на шефа ми. Бенет изобщо не реагира, само наблюдава свидетелката.

— Да, разбира се. Най-вече му беше съветник. Без заплащане. Но даваше правни съвети на сенатора по личните му въпроси, както и по някои политически. — Тя свива рамене. — Сенаторът му се отплащаше по различни начини.

— Обяснете, моля ви.

Поглеждам към Бенет, който остава неподвижен. Понечвам да го побутна с лакът, но съдия Бриджес се намесва:

— Госпожо Джохансен, каква връзка има това с делото?

Сърцето ми прескача един удар. Съдията спонтанно реагира, за да защити сенатора. Тя знае, а и всеки знае как сенаторът „компенсираше“ Дейл Гарисън. Дейл е лобист, един от малцината избрани в столицата, който може да влезе в кабинета на сенатор Тъли и да свърши дадена работа.

Никога не съм знаел каква точно е връзката на Гарисън със семейство Тъли. Предполагах, че е продължение на връзката му с бащата на Грант, Саймън, но не знаех подробности. Причината бях аз. Гарисън направи голяма услуга на семейство Тъли — той попречи на едни лоши типове да ме посочат с пръст, а за да бъда честен, макар и косвено, и семейство Тъли също. Това най-малкото е цинична гледна точка, но пък аз никога не съм минавал за идеалист.

— Ще оттегля въпроса — казва прокурорът. Прави ми впечатление, че тя бързо се предаде, особено в процес без съдебни заседатели, когато аргументът ти се отнася към лице, решаващо фактически въпрос.

— Госпожо Пол, можете ли да ни кажете дали господин Гарисън е имал съвместна работа с подсъдимия Джонатан Солидей?

Свидетелката не ме поглежда — за мен това е признак за неприязън. Приемам го нормално, като се изключи фактът, че съм невинен.

— Никога не съм се срещала с господин Солидей — отговаря тя. — Само от кореспонденцията на Дейл и от телефонни разговори знам, че са работили заедно.

Ерика Джохансен преглежда бележките си, оставени върху банката.

— Така… знаете ли дали подсъдимият е уговарял среща с господин Гарисън?

— Да. Трябваше да се срещнат в четвъртък, седемнайсети август, за обед.

— Това е денят преди неговата смърт?

— Точно така.

— Знаете ли дали срещата се е състояла?

— Не, не се състоя. — За първи път Шийла Пол показва, че ме е забелязала. — Той се обади и отложи срещата за петък в седем часа.

— Възразявам. — Бенет скача на крака. — Липса на основание.

— Приема се. — Съдията вдига вежди към прокурора.

Ерика Джохансен се приближава към свидетелката.

— Госпожо Пол, обадиха ли ви се за срещата в четвъртък на обед?

— Да.

— Кога?

— Мисля, че беше предния ден — в сряда, струва ми се. Да, в сряда сутринта.

— Човекът, който се обади, представи ли се?

— Да. Каза, че е Джон Солидей.

— Възразявам, Ваша чест. — Бенет отново е на крака. — Непряко доказателство. Липса на основание. Да се заличи от протокола.

— Непряко доказателство ли? — учудва се прокурорът. — Но това е изявление на подсъдимия.

— Приема се като липса на основание — отсича съдия Бриджес. — Не дадохте да се разбере, че това е изявление на подсъдимия.

Ерика Джохансен докосва с пръст устните си. Може би не е предвидила проблем с имащи значение доказателства по време на тези свидетелски показания. Или пък, подобно на показанията на съдебния лекар, не е очаквала противопоставяне.

— Госпожо Пол, независимо от това как се е представил мъжът, който ви се е обадил, познахте ли му гласа?

— Не, всъщност, не.

Опитай отново. Ерика Джохансен стиска зъби и се втренчва в свидетелката. Външният й вид издава твърдост, но знам, че започва леко да се изпотява.

— Добре, госпожо Пол. Като оставим настрана как се е представил мъжът, спомняте ли си какво друго каза?

— Същото възражение. — Бенет става с известно закъснение и изтърсва възражението, преди още свидетелката да успее да отговори. — Пак е основано на слухове.

Съдия Бриджес премигва два пъти.

— Ще чуя отговора.

Свидетелката вече не е сигурна какъв беше точно въпроса, а само че около отговора й се вдигна голям шум. Тя отговаря плахо, очаквайки един от двамата адвокати да се нахвърли, когато тя приключи.

— Той поиска да промени часа на срещата му с Дейл от четвъртък по обяд за петък в седем часа вечерта.

Е, ние можем да прилагаме всякакви правни игрички, но съдията знае кого има предвид свидетелката — мен. Никой друг не би могъл да се обади, за да промени срещата от четвъртък по обяд за петък вечерта. Проблемът е, че такова обаждане изобщо не е имало. На мен ми се обадиха за промяна на срещата.

Бен се накланя към мен.

— Обработили са я — прошепва той. — Изобщо не беше толкова категорична преди няколко седмици.

— И какво направихте вие, госпожо Пол?

— Попитах Дейл дали в петък в седем вечерта му е удобно.

— И какво отговори той?

— Ами каза, че няма проблем, но не остана много доволен. Искам да кажа, кой урежда срещи за петък вечер?

Моята реакция тогава беше същата. Надрасквам една бележка за Бен: трябва да говорим отново с моята секретарка, че това не е вярно, че Гарисън беше този, който промени срещата. Но това не обяснява показанията на Шийла Пол тук. Ако тя греши, значи не само е объркала кой от нас двамата е променил срещата, но е съчинила в главата си цял един разговор с Дейл Гарисън, в който му било станало неприятно от промяната на плановете. Лайл Косгроув трябва да се е обадил.

Прокурор Джохансен преминава към деня на смъртта на Дейл Гарисън.

— Спомняте ли с; как премина деня на Дейл Гарисън, какъв беше работният му график?

Шийла Пол кима.

— Онази сутрин имаше явяване пред съда и среща с един от адвокатите на нашия етаж, който работеше по един от неговите случаи — някъде следобед. После се срещна с господин Солидей в седем вечерта.

— Ваша чест — обръща се към съдията Джохансен, — тъй като сме донесли компютъра на жертвата по молба на защитата, бих искала да попитам дали свидетелката може да провери графика на господин Гарисън за деня по календара в компютъра му.

Съдията поглежда към Бенет.

— Не възразявам — казва той. — При условие че госпожа Джохансен може да свърже това с друг свидетел…

— Благодаря, господин адвокат — прекъсва го Джохансен. — Ще направим това.

Хубаво е да виждам адвоката си така сговорчив. Вероятно това отчасти се дължи на нещо като родство между бивши прокурори, но преди всичко Бен, изглежда, знае коя битка да избере. Това само помага за оценката на съдията за него и в края на краищата и за мен.

Обвинението свърза компютъра към прожекционен екран, така че да наблюдаваме работата с компютъра като на кино, а не да се скупчваме около малкия монитор. Екранът вече е поставен и приставът внася от съседната стая компютъра, поставен върху поставка с колела. Отнема им малко време, за да приготвят всичко, след което започваме да наблюдаваме екрана на монитора на прожекционния екран. Фонът представлява небесен изглед, светлосиньо с бели пухкави облаци. Различните икони са разположени отляво. Дейл има почти същата конфигурация, с която работя и аз в адвокатската фирма.

Шийла Пол става от свидетелското място по покана на прокурор Джохансен и хваща компютърната мишка.

— Дейл съхраняваше календара си в компютъра — казва тя. — Или по-точно аз го съхранявах. Разпечатвах му го всеки ден. — Мишката се придвижва до някаква икона и се явява ново изображение, показвайки календара му за деня.

Очевидно Дейл е имал явяване пред съда за днес. Но Шийла Пол борави със завидна скорост с мишката и отива на датата на смъртта на Дейл — 18 август.

— Това е денят.

Една гигантска версия на календара се появява върху екрана. Показва срещите за петък, 18 август за часовете девет, два, три и с мен — в седем.

— Дейл имаше изслушване пред съдия Радке за внасяне на иск за отмяна на арест — обяснява Шийла Пол. — Това беше за девет часа. После имаше среща с Джеф Каприс, един от младите адвокати в съседната кантора. „СК“ означава съвещание в кантората. След това в три часа имаше съвещание по друг случай. Накрая, в седем часа, имаше среща с господин Солидей.

— Госпожо Пол, някой идвал ли е в кабинета между три часа и времето преди да си тръгнете?

— Не — отговаря категорично свидетелката.

— А вие по кое време си тръгнахте, госпожо Пол?

— Малко преди пет. Обикновено си тръгвам между четири и половина и пет часа. Във въпросния ден беше към пет часа.

— Значи никой не е влизал в кабинета между три и малко преди пет часа?

— Точно така.

— Известно ли ви е, госпожо Пол, дали някой друг не е имал уговорка да дойде в кабинета въпросния ден?

— Освен за господин Солидей не знам за друг.

— А по времето, когато си тръгвахте, само вие двамата с Дейл ли бяхте в кантората?

— Да.

— Никакви помощник-адвокати? Писари? Никой?

— Никой освен Дейл и мен.

— Добре. — Ерика Джохансен продължава: — Когато си тръгвахте, казахте ли дов… — Прокурорката рязко млъква. Смяташе да я попита дали е казала „довиждане“ на Дейл, преди да си тръгне. Като се има предвид значимостта на последвалите събития, вероятно е по-уместно да зададе въпроса си по-деликатно.

— Госпожо Пол — започва отново тя, — преди да напуснете офиса, осведомихте ли господин Гарисън, че си тръгвате?

Независимо от перифразирането на въпроса, Шийла Пол си припомня последния разговор с човека, който й е бил шеф повече от двайсет години. Преди още прокурорът да завърши въпроса си, свидетелката беше извадила носна кърпичка от чантата си. Очите й блестят, но сълзи все още не са бликнали. Тя застива за момент, с юмрук, в който стиска кърпичката си, допрян до устните й. После се отпуска с дълбока въздишка.

— Казах му, че си тръгвам. Пожелах му приятен уикенд. Той ми пожела същото. Добави нещо за мъжа ми, как да го накарам да оправи радиатора през почивните дни. Дейл често подмяташе по някоя шега.

— Можете ли да опишете външния му вид? — пита Ерика Джохансен. — Настроението му?

— Беше си все същият стар Дейл. Кисел, но мил. Изглеждаше както винаги.

— Добре. — Гласът на прокурора е малко по-висок от шепот. — Само още два въпроса и приключвам разпита си.

Секретарката на Дейл Гарисън повдига юмрука си, стискащ кърпичката, в знак на съгласие.

Джохансен прави няколко крачки. Изчаква малко, преди да продължи:

— Вашата стая има предна врата, нали така?

— Да.

— Има ли друга врата?

— Да. — Жената издухва силно носа си. — Извинете. Да. Има и друга врата, която води към коридора.

— Тази врата заключена ли стои или отключена?

— Отвътре е отключена. Отвън — заключена.

— Сигурна ли сте, че е заключена отвън?

— Напълно. Бравата е автоматична. Оттам адвокатите стигат по-напряко до тоалетните в коридора. От коридора не може да се влезе без ключ.

— Добре, госпожо Пол. Благодаря ви.

Прокурор Джохансен сяда на мястото си, убедена, че няма начин някой да се е промъкнал тайно, да е удушил Дейл и да е избягал.

— Господин адвокат? — обръща се съдията към Бенет.

Бенет вече се е изправил на крака и бавно крачи напред-назад зад масата на защитата. Няма нужда да застава лице в лице със свидетелката.

— Дейл беше добър човек — започва той.

— Той беше чудесен човек.

— Помогна на много хора.

— Наистина.

Бенет изказва мнения, нещо, което формално не е уместно, но не вреди. Всъщност, мисля си аз, какво цели адвокатът ми, като изгражда по-симпатичен образ на жертвата?

— И не само на хора, които са могли да му плащат — продължава Бен. — Вършеше и много работа безплатно.

— Раздаваше щедро времето си.

— Вратата му беше винаги отворена.

Свидетелката кима.

— Да.

— Ако някой имаше нужда от минута от времето му, получаваше я.

— Винаги.

Бенет пъха ръце в джобовете си. Преди началото на следобедното заседание той беше извадил от джобовете си всички монети, за да не си играе с тях, докато е прав.

— Както разбирам, госпожо Пол, вие нямате представа какво се е случило в кабинета, след като сте си тръгнали, но възможно ли е някой да се е отбил да се види с Дейл? Това би могло да се случи, нали?

— Разбира се, че може да се случи.

— Много хора ходеха за съвет при Дейл.

— Така е.

— И ако се е случило, не би било нещо необичайно за Дейл да покани човека вътре.

— Не, предполагам, че не.

— Всъщност, госпожо Пол, като се има предвид конфигурацията на адвокатската фирма и къде се е намирал кабинетът на Дейл, възможно е някой да влезе, без Дейл да го види, нали?

— Да.

— Защото предната врата към канторите му — главната врата — е била все още отключена, след като вие сте си тръгнали.

— Да.

Бен кима. Той поставя ръце върху облегалката на стола.

— Господин Гарисън беше болен, нали, госпожо Пол?

— Да.

— Страдал е от рак на белия дроб и на лимфните жлези.

— Точно така.

— Кога ви каза той за това?

Погледът на Шийла Пол се премества към ъгъла на залата. Първоначално помислих, че търси нещо там, но вероятно се опитваше да си спомни.

— Трябва да е било… преди шест месеца.

Бен кима.

— Но е бил болен от по-рано.

По лицето на свидетелката преминава усмивка.

— Беше толкова присъщо на Дейл, да не го сподели.

— Госпожо Пол, знаете ли от колко време е бил болен?

— Мисля, че е било от четири месеца, преди да ми каже.

— Дейл не е лекувал рака си, нали? Не е правил химиотерапия, или облъчване?

Изражението на госпожа Пол ми подсказва, че тя е водила битка с Дейл Гарисън по въпроса.

— Той е видял и двамата си родители да умират от рак. Каза, че лечението ги е съсипало повече от самата болест. Затова не искаше да се лекува.

— Дейл беше отслабнал, нали?

Погледът на свидетелката се заковава в Бенет. Вероятно е по-правилно да се каже, че гледа през Бенет. Тя няма бележник, не дава вид, че ще влезе в спор с мене, определено няма и проблем с адвокат по наказателни дела, поел защита на клиент.

— Да, отслабна през последната година.

— Някога Дейл… — Бен накланя глава и млъква. — Мразя да задавам подобни въпроси.

— Дейл би ви подканил да продължите — вмята госпожа Пол. Тя наистина се държи с достойнство. Щеше да ме трогне, ако не беше добър свидетел за обвинението. Съдията трудно щеше да намери грешки в правдоподобността на показанията й. А това е проблем за мен, защото тя каза, че аз съм бил този, който е променил срещата и че е малко вероятно някой друг да е влязъл в кабинета за времето от нейното тръгване до моето пристигане. Това не са нещата, на които ние искаме съдията да повярва.

— Някога Дейл споменавал ли е, че иска да умре? — пита Бен.

Обръщам се, за да видя по-добре адвоката си, в залата настъпва раздвижване. Не бива да позволявам на съдията да вижда чувствата ми. Но що за въпрос. Работата е там, че Бен разпитваше госпожа Пол и нямаше да зададе този въпрос, освен ако…

— Понякога, да — отговаря Шийла Пол.

— Страхувал се е от бавна смърт — казва тихо Бен.

— Да, страхуваше се. — Тя сподавя нещо като горчив смях. — Казваше, че знае, че ще му продупчат билета — такъв му беше маниерът на изразяване, ако сте го познавали — но искал това да стане час по-скоро.

— Минавало ли ви е някога през ума, че е склонен към самоубийство?

— Възразявам. — Ерика Джохансен става бавно и вдига ръка. — Свидетелката не е компетентна да дава подобно мнение.

— Просто питам за лично мнение — обяснява Бен. — През последната година свидетелката е наблюдавала Дейл много повече от вероятно всеки друг. Неща, които е казвал, неща, които е вършил, чувства, които е споделил със свидетелката. Това е, което ме интересува.

Съдия Бриджес гледа право напред за момент, хапейки долната си устна.

— Ще отхвърля възражението — заявява накрая тя.

Бенет кима към свидетелката.

— Мислите ли, че е бил склонен към самоубийство?

— Перифразирайте го, господин адвокат — вмята съдията.

— Благодаря, госпожо съдия. — Бен поглежда към свидетелката.

— Госпожо Пол, господин Гарисън оставял ли е във вас впечатлението, че е депресиран от заболяването си, че би искал да умре по-скоро?

Шийла Пол свежда очи, спуска клепачи. Така торбичките под очите й изпъкват. Тя преглъща с мъка. После заговаря с глух, равен тон:

— Случваше се обикновено вечер. Когато се стъмнеше. Тъмнината играеше роля. Тогава той ставаше много… как да кажа… депресиран. Болестта му все още не се беше развила. Но той започваше да я усеща. Изгуби апетит. Отслабна. Сигурно е чувствал слабост… Казваше, че усеща как болестта му напредва по малко, ако е възможно да се усеща. Но все още имаше достатъчно сили за работа. Смяташе, че му остават около шест месеца. Казваше, че вече не му се слуша тиктакането на часовника. Искаше краят да дойде бързо. Като светкавица, така казваше.

Ерика Джохансен е неспокойна на стола си. Тези показания — някои от тях — са непреки доказателства. Тя вероятно пресмята шансовете — съдията вече разреши отговора и едва ли сега ще се отметне. Освен това, съдията вече чу думите на свидетелката, дори и да ги обяви за неприемливо от съда доказателство.

— Госпожо Пол — намесва се Бен, — допускате ли възможността Дейл Гарисън да е наел някого да го убие?

Прокурор Джохансен вече не е притеснена.

— Ваша чест — извиква тя, скачайки на крака.

Съдията като че ли не одобрява въпроса. Тя поглежда към Бенет както майка поглежда детето си, което е направило беля, и заявява категорично:

— Въпросът води до предположения. Възражението се приема.

Бенет не прави коментар и бърза да продължи.

— Знаете ли дали Дейл е имал финансови проблеми?

Сега аз съм този, който е неспокоен. Това би обяснило бележката за изнудване — че Дейл е имал нужда от четвърт милион долара. Щеше да бъде по-добре за защитата, ако Дейл не е имал нужда от парите. Той беше преуспяващ адвокат. Имаше списък от клиенти, на който много адвокати биха завидели. По този начин изнудваческото писмо губи смисъл. Какво прави Бенет?

— Аз поне не знам да е имал — отговаря свидетелката.

— Вие сте му помагали за чековата книжка, нали, госпожо Пол?

Тя смирено се усмихва.

— Да, плащах му сметките. Дейл не го биваше за такива работи.

— Значи сте била запозната с финансовото му състояние, поне на чековата му сметка.

— Разбира се.

— Липсваха ли му пари?

— Не. Ни най-малко. Имаше някъде около двайсет хиляди долара в чековата книжка. Аз все му казвах да ги инвестира, но накрая това се превърна в лоша шега. Нали разбирате, какъв беше смисълът… — Лицето й се натъжава.

— И са ви известни някои инвестиции, нали?

— Да. Имаше някакви взаимоспомагателни фондове и неща от тоя род. Аз се занимавах с финансовите им отчети.

— Разбирам. — Бенет широко й се усмихва. — Дейл е имал над сто хиляди долара в инвестиции, нали?

Свидетелката премигва и поглежда настрани.

— Мисля, че са към сто и двайсет хиляди.

— Притежавал е две къщи. Една тук и една във Флорида.

— Да.

— И независимо от това, дори до края, много клиенти са прекрачвали прага му.

— О, да. — Свидетелката с желание говори за шефа си. — Той изпращаше клиенти на други адвокати и вземаше комисиона.

— Така. — Бен тръгва да се разхожда. — Значи е разполагал с пари на ръка, имал е много клиенти, но не е харчил никакви пари за лечение на рака си. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Тогава, госпожо Пол, щом толкова добре сте познавали Дейл Гарисън, можете ли да се сетите за някаква причина, поради която той е имал нужда от двеста и петдесет хиляди долара?

— Не — отговаря свидетелката и Ерика Джохансен скача на крака.

— Възразявам…

— Точно това им казах…

— Това са предположения…

— … когато ми показаха онази бележка за изнудване.

— Госпожо Пол — казва съдия Бриджес — разбирам, че говорите един през друг, но когато някой възразява, бих искала да изчакате моето разпореждане, преди да отговорите. Разбрахте ли?

— Извинете — казва Шийла Пол. — Когато ми показаха онази бележка…

— Госпожо Пол — прекъсва я съдията, — още не съм дала разпореждането си.

Смъмрената свидетелка навежда глава.

— Всъщност смятам, че въпросът е уместен. Така че, госпожо Пол — съдията й хвърля кратка усмивка, — моля довършете каквото говорехте.

Аз също се усмихвам. Добре се получи.

Шийла Пол отново започва:

— Когато прокурорите ми показаха онзи документ, за Дейл, че имал нужда от онези пари, това ми се видя безсмислено. За какво са му били тези пари?

Бенет свива устни.

— Може би за някой, който да сложи край на страданията му?

— Господин адвокат. — Съдия Бърджес не чака Ерика Джохансен да я подтиква. — Следващият въпрос.

Бенет разперва ръце.

— Всъщност аз свърших, Ваша чест. Благодаря ви, госпожо Пол.

Съдията поглежда към Джохансен, която казва, че няма въпроси.

Съдията прелиства някакви документи и се обръща към адвокатите.

— Имам някои въпроси, които трябва да разреша този следобед — казва тя и поглежда към нещо, което вероятно е графикът й за утрешния ден. — Ще ми трябва част от сутринта утре за въпроси от друго естество. — На съдиите по наказателни дела им е трудно да отделят достатъчно време за даден процес. Защитниците по наказателни дела имат правото да искат бърз процес, така че съдиите трябва да определят часове за изслушвания където могат, за да придвижват процесите. Нашият процес се води без съдебни заседатели и съдия Бриджес може да покаже повече гъвкавост, за да ни вмести в графика си — Какво ще кажете да започнем утре в единайсет часа?

Двамата адвокати отговарят, че този час им е удобен. Ерика Джохансен казва на съдията, че вероятно утре обвинението ще е готово с казуса си.

Всички ставаме, докато съдията излиза. Два дни от моя процес отминаха.

— Не сме по-зле, нали? — прошепвам на Бен. В края на краищата бяхме издържали на половината им доказателства без много вреди.

Бен се отпуска, едва днес за първи път се отпуска истински. Въздъхва, докато тълпата зад нас се изнася. Опитвам се да отгатна чувствата му — удовлетворение срещу разочарование — но както обикновено той изглежда невъзмутим. Ерика Джохансен затваря куфарчето си и си тръгва. Не след дълго двамата с Бен оставаме сами в залата. Отвън сигурно има представители на пресата, но според съдебното правило, те не могат да припарят до нас, докато сме в залата.

— Те ще приключат утре, рано следобед — казва Бен. — Така че ни предстои дълга нощ.

Дори и Бен очевидно приема това, в което вече съм убеден — че съдията няма да издаде присъда в наша полза, след като обвинението изложи казуса си. Което означава, че ще трябва да дам показания. Уговаряме се да се срещнем отново в кантората за работна вечеря и за цяла нощ подготовка. Вървя след него към вратата на съдебната зала. Той ще ми бъде щитът, зад който ще мина през репортерите. Слагам си маската за телевизията — с изправена глава, спокоен и самоуверен, но не наперен — после леко побутвам Бен по гърба, давайки му сигнал, че съм готов.