Дейвид Елис
Доживотна присъда (58)

57

Бенет чете съсредоточено записките си, докато Грант Тъли заема отново мястото си на свидетелската скамейка. Съдия Бриджес му напомня, че той е все още под клетва.

— Готов ли си? — питам Бен.

Той ме поглежда. Не се усмихва, не прави никакъв опит да изрази увереност. Има измъчен вид, лицето му е изпито и мрачно, очите му са зачервени и влажни. Той оставя папката си отворена и става отново, за да се изправи лице в лице със сенатор Тъли.

— Господин сенатор, тази сутрин госпожа Джохансен ви попита дали сте знаели със сигурност, че сте получили писмената справка от Дейл Гарисън на четвърти август — справката относно петициите на господин Тротър.

— Да.

— И вие отговорихте, че си спомняте, че сте получили тази справка точно на четвърти август.

— Да.

— Запомнили сте датата, защото заедно със справката Дейл Гарисън ви е изпратил и картичка за рождения ви ден.

— Да, точно така. Защото беше по-рано. И беше първата картичка, която получих по този повод.

— И си спомняте, че аз лично съм ви предал тази картичка.

— Да, точно вие. Може би, защото вие двамата с Джон сте отворили пратката от Дейл и сте видели картичката.

— Така. И вярвам, че случайно съм отворил картичката, преди да разбера, че е за вас.

— Сигурно е така. Повечето от пощата ми се отваря, преди да стигне до мен. Въпреки че обикновено това прави секретарката ми, а не адвокатът ми. Това не влиза във вашите задължения.

Лек кикот се разнася сред публиката. Сенаторът изглежда по-спокоен сега. Не мога да си представя, че изглежда толкова добре след разкритията в днешното съдебно заседание. Сигурно е прекарал цялата обедна почивка в разговор по телефона с прессекретаря си Джон Грир.

Бен дори не се усмихва.

— Господин сенатор, спомняте ли си тази сутрин, когато госпожа Джохансен ви попита дали сте знаели със сигурност, че Ланг Тротър е изпратил изнудваческата бележка на Джон?

— Да, спомням си.

— И вие отговорихте, че не знаете със сигурност.

— Точно така.

Бен се доближава до Грант и му подава копие на бележката.

— Мисля, че именно вие наблегнахте на факта, че не знаете до кого е адресирана тази бележка.

— Да, точно така беше.

Бен поглежда своето копие на бележката. Аз измъквам едно от папката на Бен и правя същото.

Предполагам, че аз съм единственият останал, посветен в тайната, която никой друг не знае. Мисля, че 250 000 долара ще я потулят. Един месец е достатъчно време. Няма да правя предположения за твоя източник на доходи, но си мисля, че ако някой може да намери начин да бръкне във фонда за кампанията, без никой да забележи, то това си ти. В противен случай винаги мога да говоря със сенатора. Това ли искаш? Един месец. Не се опитвай да се свързваш с мен. Аз ще те търся.

— Всъщност — продължава Бен, — тази бележка се отнася до „сенатора“. В нея не пише „Грант Тъли“, нали?

— Не, не пише. — Грант оставя писмото и поглежда Бен.

— Колко общо сенатори работят понастоящем в този щат?

— Трийсет и осем.

— Тази бележка би могла да се отнася до всеки един от тях.

— Разбира се.

Бенет напуска масата на защитата и застава зад адвокатската банка.

— Фактически — заговаря пак той, — тази бележка би могла да се отнася и до пенсиониран сенатор, нали така?

— Сигурно.

— И към пенсионираните сенатори често се обръщат със „сенатор“, нали?

Сенатор Тъли не отговаря веднага. Очите му се отместват към мене, после пак към Бен.

— Да.

— Много са пенсионираните сенатори, нали?

— Да, много са.

— Тази бележка може да се е отнасяла за всеки един от тях.

— Предполагам.

Очите ми се отместват към документите на Бен в другия край на масата. След като той взе копието на изнудваческото писмо, най-горният документ от купчината е писмената справка, която Кал Рийди беше приготвил за нас, обобщаваща полицейското досие на Лайл Косгроув.

Няма провинения като малолетен. Отнета шофьорска книжка на 18.12.78 г., последвано от присъди за шофиране след употреба на алкохол на 24.02.78 г. и 29.08.78 г. и трети арест на 04.11.78 г. Последното обвинение не е оспорвано. Постигнато съгласие за отказ от шофьорска книжка за пет години.

Арестуван за сексуално насилие на 19.06.81 г. Признава се за виновен за опит за физическо насилие. Излежал петнайсет месеца в затвор със средна степен на охрана.

Арестуван на 15.04.88 г. за въоръжен грабеж. Осъден на 28.08.88 г. Излежал дванайсет години, пуснат на свобода условно на 22.07.2000 г.

Бенет беше заградил с кръгче една от присъдите в първия параграф: Постигнато съгласие за отказ от шофьорска книжка за пет години.

Бързо извъртам глава към Бенет Кеъри.

— Господин сенатор, баща ви е пенсиониран сенатор, нали?

— Извинете ме, Ваша чест — изправям се аз. — Може ли да кажа нещо на адвоката си?

— Разбира се.

Бенет ме поглежда с любопитство, но накрая идва до мен.

— Какво, за Бога, правиш? — прошепвам му. — Седни си на мястото.

— Изтъквам, че тази бележка би могла да се отнася до…

— Разбирам какво изтъкваш, Бен. Всеки го разбира. Престани. Седни си.

— Ти седни, Джон. Довери се на адвоката си — той се отдалечава отново и тръгва към свидетелската скамейка. Хвърля ми един поглед, на мен, на човека, който стои изправен безцелно насред съдебната зала. Най-накрая сядам на мястото си.

— Е, господин сенатор? — подканва го Бен.

— Да, господин Кеъри, баща ми е бивш сенатор.

— И продължават да го знаят като „сенатора“.

— Да, продължават.

— В такъв случай, мисълта ми е… — Бен изпуска въздишка — че тази бележка би могла да се отнася и до баща ви.

Сенаторът се усмихва, но не за да покаже, че това го развеселява.

— Предполагам, че на теория, да.

— Мисълта ми е, че може би тази бележка се отнася до тайна, която вие криете от него.

— Нямам никакви тайни от баща си — отговаря Грант.

— О, да. Но въпросът е, че тази бележка би могла да е писана до вас, нали, господин сенатор? Заплашваща да издаде тайна, която не бихте искали баща ви да узнае?

Скачам на крака.

— Ваша чест, искам да се сложи край на този разпит. Ние приключихме. Не упълномощавам адвоката ми да продължи.

Съдия Бриджес повдига вежди. Мести поглед ту към мен, ту към адвоката ми.

— Господин Кеъри?

— Не съм свършил, Ваша чест.

— Може би вие и клиента ви искате да си поговорите.

— Добре — Бен свива рамене и тръгва към мене. Придърпвам го по-близо и прошепвам в ухото му:

— Какво, по дяволите, правиш?

— Защитавам клиента си.

— Вече го стори, Бен. Сядай.

— Ти поиска да направя всичко по силите си — прошепва той дрезгаво. — Точно това…

— Не и това.

— Защо, Джон? От какво те е страх?

Разтърсвам рамото му.

— Сядай.

Той се навежда към мен, толкова близо, че почти ще целуне ухото ми.

— Ако можеш да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че подобно нещо никога не ти е минавало през ума, ако можеш да ме погледнеш в очите и да се закълнеш в Бога и го признаеш, тогава ще си седна — той се отдръпва от мене и ме гледа гневно.

Онемявам. Сърцето ми бие лудо, шумът кънти в главата ми, звукът от пулса трещи в цялото ми тяло. Шум излиза от всяка част на организма ми освен от устата ми. Сякаш никога не съм виждал този човек, който стои на метър пред мен. Той има прекомерно напрегнат вид, дори измъчен. Смълчан е, но гърдите му се повдигат и спускат. Струйка пот се стича на зигзаг от пътя на косата му.

— Точно това си помислих.

— Готови ли сме, господин адвокат?

Бен не се обръща към съда, отговаря на мен:

— Мисля, че да, госпожо съдия.

Сядам отново — по-скоро заради омекналите ми колене, отколкото от отстъпчивост.

Адвокатът прекосява съдебната зала с ръце на гърба.

— Господин сенатор, мисля, че прекъснахме до теорията, че въпросната изнудваческа бележка би могла да заплашва вас, да заплашва, че ще каже на баща ви — „сенатора“ — за тайната. Нали?

— Да, там прекъснахме, господин Кеъри. Вероятно давате този пример въз основа на чисто разсъждение. Защото това със сигурност не е вярно. — Лицето на сенатора е зачервено, но той, по моему, е повече гневен, отколкото разтревожен. Той се обръща към мене, но аз извръщам за миг поглед, после пак срещам очите му. Ние се гледаме един друг, когато идва следващият въпрос.

— Вие имате достъп до парите за кампанията ви, нали, господин сенатор?

— Пряко, не, нямам.

— Но казвате на хората си кога и къде да бъдат похарчени, така ли е?

— Да, разбира се, че аз решавам това.

— Добре тогава, нека поговорим за баща ви, „сенатора“. Доколкото сте знаели, как е гледал баща ви на предполагаемото изнасилване и убийство през седемдесет и девета година?

— Как е гледал ли? Не схващам мисълта ви.

— Смятал ли е баща ви, че Джон е извършил изнасилването и убийството?

— Предполагам, че не. Но попитайте него.

— Доколкото сте знаели, как е гледал баща ви на вашето замесване.

Сенаторът се отдръпва назад. Трябва му време, за да се увери, че е чул въпроса правилно.

— Моето замесване?

— Точно това попитах.

— Аз изобщо не съм се замесвал. Прибрах се вкъщи.

— И това сте казали на баща си, нали?

— Ами… да, разбира се. — Грант поглежда към мен.

— Значи баща ви е смятал, че вие не сте имали нищо общо с онова, което се е случило на младата жена.

— Наистина нямах нищо общо със смъртта й.

— И баща ви е мислил точно това.

— Възразявам — намесва се Ерика Джохансен и се изправя на крака. Това не е първото възражение, което можеше да направи. Тя самата е малко изненадана. — Възразявам. Позовава се на предположения.

— Приема се.

— Господин сенатор? — продължава Бен. — Не казахте ли на баща си, че нямате нищо общо със смъртта на момичето?

Този въпрос беше вече зададен. Бенет не проявява обичайната си изисканост. Това изобщо не е той. Адвокатът ми излъчва някакво въодушевление, емоционалност, каквито никога досега не бях забелязвал.

— Разбира се, че казах на баща си, че нямам нищо общо със смъртта на момичето — отговаря Грант. — Точно това му казах.

— Но Дейл Гарисън — Бен размахва пръст, повишава тон, — Дейл е знаел друго, нали?

— Нямам представа какво имаш предвид, Бенет.

— Да се върнем в седемдесет и девета година, господин сенатор — Бен се приближава до Грант. — С кого си тръгнахте от купона?

— Тръгнах си с… с Рик.

— Така ли? — Бенет подчертано изразява объркване. Това е номер, съдебен театър. — Рик ви е закарал до вас?

— Да.

— А по-късно Лайл е върнал у дома Джон с колата си?

— Не мога да кажа със сигурност какво е станало с тях.

— Но случаят е такъв, нали, господин сенатор… след купона? Джон си тръгва с Лайл, а вие — с Рик, нали?

Прокурор Джохансен прави някакво възражение. Съдията го приема. Улавям се, че разтривам силно челото и гледам в масата, която е на сантиметри от лицето ми.

— Сигурен ли сте, господин сенатор? Сигурен ли сте, че Рик ви е закарал у дома?

— Да, сигурен съм.

— Това е четирийсет и пет минутен път, нали? — Бен размахва ръка. — Трябвало е да излезете на междущатската магистрала, нали?

— Да, така беше. — Грант се изчервява. Не е очаквал това от Бенет, но вече схваща накъде отиват нещата.

— Тръгнали сте с вашата кола — продължава Бен. — Отишли сте на купона в Съмит Каунти с вашата кола, нали? Вие и Джон, нали?

Грант се намества на стола си.

— Да.

— В такъв случай, щом Рик ви е закарал у вас с вашата кола, той как се е прибрал? На автостоп ли се е върнал в Съмит Каунти?

Грант разперва ръце. Отговаря немощно:

— Чак толкова не мога да ви кажа.

— Господин сенатор — Бен отива към средата на залата и се спира, — какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че Лайл Косгроув не е имал кола по онова време?

Погледът ми неволно се отмества отново към справката за Лайл Косгроув.

Постигнато съгласие за отказ от шофьорската книжка за пет години.

— Възразявам — казва прокурорът. — Предполагаеми факти не са доказателство. Основава се на предположение.

— Приема се — отговаря съдията не съвсем убедена.

— Не знаехте ли, господин сенатор, че шофьорската книжка на Лайл Косгроув е била отнета през седемдесет и осма година? За пет години?

— Не, изобщо не знаех.

— Тогава как се е прибрал Джон онази нощ? Всъщност как Джон е отишъл до къщата на Джина?

— Възразявам.

— Приема се — бързо отговаря съдията.

Бенет вдига ръце и отново ги спуска отстрани на тялото си. Забива поглед в свидетеля, който полага всячески усилия да запази хладнокръвие. Очаква момента на драмата, на неочаквания въпрос. Самият аз бих задал този въпрос.

— Истината е — подхваща отново Бен, — че и вие сте отишли в дома на Джина онази нощ. Не е ли вярно?

— Кое? — Грант става от стола си, докато отговаря. Обръща се към съдията. — Ваша чест, това не е честно. Не така смя… — той поклаща глава и сяда отново.

Не така е смятал, че ще протече този разпит, искаше да каже той. Не така е смятал, че един приятел адвокат, един от неговите служители, ще обърне нещата срещу него. Но Грант положително разбира, че това не е основание да откаже да отговори. И в момента, когато пледира за Петата поправка, заглавията на утрешните вестници ще са готови. Той е в капан на мястото си. И изведнъж се улавям, че нямам никакво желание да застана в негова защита.

— Не, изобщо не е вярно, че съм отишъл в дома й. — Грант ми хвърля поглед. Нямам представа какъв е изразът на лицето ми. Вече нямам представа за нищо.

— Рик е закарал Джон, нали? А вие и Лайл сте ги последвали? Не е ли станало точно така?

— Не, господин Кеъри.

Бенет се приближава до свидетеля.

— Вие и Рик също сте влезли в стаята на Джина Мейсън, нали?

— Не, сър. Това е пълна измислица. Това е… — той поглежда към съдията — нелепо.

— О, вие сте оставили Джон сам отначало. Един от вас е отишъл да го вземе и го е заварил припаднал в стаята на Джина. Нали така? И един от вас го е изкарал през прозореца, нали?

— Не разбирам какво говорите. Аз се прибрах вкъщи — Грант удря с юмрук по парапета.

— После — не спира Бен и се обръща към галерията, — след като Джон е свършил, е дошъл нечий друг ред — той се обръща отново към Грант. — Чий ред е бил, господин сенатор? Вашият? На Рик?

— Не съм длъжен да слушам това. Не съм длъжен да го приема.

— Чуйте ме, господин сенатор, ако криете нещо… — Бенет се обръща към съдията. — Предполагам, Ваша чест, че трябва да накараме сенатор Тъли да узнае правата си срещу даване неизгодни за самия него показания — и пак се обръща към Грант. — Искате ли да се позовете на Петата поправка, господин сенатор?

— Не, няма да се позова. Нямам нищо за криене.

— Тогава, какво… Рик ли беше следващият? И е станало доста грубичко, нали? И Джина е починала.

Грант събира за миг мислите си. Мисли върху вариантите си и стига до същото като моето заключение — няма накъде да мърда.

— Не знам нищо за това.

— Но Джон… — Бен ме посочва с пръст, — Джон е припаднал в колата. Едва е излязъл от прозореца на Джина.

— Повтарям ви, господин адвокат, не знам нищо…

— И така, Джон става жертвата. — Бенет се отдалечава от Грант и отново се обръща към залата. — Синът на сенатора не може да бъде замесен в нещо такова. Значи вие сте накарали Лайл да се изправи и да каже, че той е бил там с Джон.

— Не.

— Вие и Рик сте правили секс с Джина, затова двамата е трябвало да бъдете изключени от случилото се. Лайл няма никакво уличаващо го доказателство, затова вие го комбинирате с Джон.

— Не. Не.

— Как го уредихте? — пита Бен. — Платихте ли на Лайл? Рик предложи ли му безплатен кокаин до края на живота му?

— Възразявам. Ваша чест, въз…

— Приема се.

Бенет млъква за миг.

— Въпросната вечер вие сте изготвили план — заговаря отново той. — И — ето ви всички: Лайл, Рик и вие, с Джон, който е заспал, и една мъртва млада жена. Вие предумвате Лайл да каже, че е бил отвън — просто е стоял отвън, не е правил нищо — и версията ще бъде, че Грант Тъли и приятелят му Рик са се прибрали вкъщи. Само това — прибрали са се вкъщи.

— Няма капка истина в това. — Очите на сенатора се отместват към мен, но не се задържат.

— Всъщност полицията изобщо не е чула за Рик, нали?

— Нямам представа.

— Вие сте уредили да не чуе нищо, нали господин сенатор? Защото Рик означава „кокаин“, а вие не бива да сте там, където „има“ кокаин. И тогава започвате да дърпате всички възможни политически конци. Накарали сте съдебния лекар да даде неубедителен резултат от аутопсията. Накарали сте прокурора да претупа случая. Нагласили сте най-добрият ви приятел да се препъне, но после сте уредили всичко така, че той пак да стане и да ходи. — Бенет ме посочва. — Накарали сте го да повярва, че е извършил нещо много лошо. Вашият най-добър приятел.

Грант преглътва трудно. Прокурор Джохансен става и прави възражение срещу комплексния въпрос, срещу факта, че Бенет Кеъри произнася речи. Съдията приема възраженията. Тишина се сляга над залата.

Ред е на Грант да заговори, той първо прочиства гърлото си.

— Да не би да навеждате на мисълта, че клиентът ви е дал лъжливи показания под клетва — по време на изслушването? Не свидетелства ли Джон, че е отишъл в дома на въпросната жена, че я е целунал на раздяла, че се е качил в колата на Лайл и си е тръгнал? И че аз изобщо не съм бил там?

— Навеждам на мисълта, че клиентът ми няма никакъв спомен от онази нощ, освен че е влязъл в стаята на Джина и с правил секс с нея. Навеждам на мисълта, че останалото му е било налято в главата от вас и хората, работещи за вас.

— Възразявам.

— Приема се.

Бенет кима.

— В онази седемдесет и девета година вие сте изпратили Дейл Гарисън да накара Лайл Косгроув да пее същата песен, каквато е и вашата. Да държи вас и Рик извън станалото и да оневини Джон.

— Не, сър.

— И именно това е „тайната“, която никой друг не знае, нали, господин сенатор? Дейл Гарисън я е знаел. Лайл му е казал истината под булото на адвокатската тайна. Дейл е знаел, че версията на Лайл ще прозвучи пред обвинението като пълна глупост. Знаел е, че вие сте бил замесен в смъртта на Джина.

— Не, господин Кеъри. Изобщо не е така.

— Дейл Гарисън е заплашвал да каже истината на баща ви — на „сенатора“, не е ли вярно, сенатор Тъли?

— Абсолютно невярно — клати глава Грант някак разсеяно, зашеметен от обвиненията.

— Накарали сте Лайл Косгроув да свърши мръсната работа, нали?

— Аз дори не го познавам.

— Но сте били заедно, нали, господин сенатор? Двамата сте правили купони през онази година.

— Оттогава не съм се виждал с Лайл.

— Но не сте го изпускали от очи, нали? Научили сте, че е излязъл от затвора. Наели сте го да убие Дейл Гарисън, човека, който ви е изнудвал.

— Нищо подобно. — Грант поглежда към съдийската маса. — Аз… Госпожо съдия, аз просто не знам как да отговоря на това.

— А може би отговорихте. Може би вие сте искали да натопите Джон за убийството.

— Това изобщо, съвсем не е вярно, Бенет.

Бенет изчаква малко, заставайки до парапета на ложата на съдебните заседатели.

— Дейл Гарисън е изпратил изнудваческата бележка в плика с картичката за рождения ви ден, нали? В същия куриерски плик.

— Изобщо не съм виждал изнудваческа бележка.

— Но получихте поздравителната картичка, нали? Аз бях този, който ви я връчи.

— Помня, че Дейл ми изпрати картичка за рождения ми ден. Доброволно свидетелствах за това.

Грант доброволно свидетелства за това, защото тя носи датата, на която Дейл е писал справката за „коза“. Тя показваше период от време, в който Дейл Гарисън е имал възможност да изнудва Ланг Тротър. Бенет наблегна пред сенатора за необходимостта да бъде убедителен за въпросната дата.

На Грант Тъли му бе устроена засада.

— Разбира се — казва Бен. — И поздравителната картичка е била вече отворена, както казахте. Аз я отворих, без да знам, понеже беше част от същата пратка, в която пристигна и писмената справка, после видях, че е поздравителна картичка за вас и ви я дадох.

Грант клати глава. Сигурно вече свят му се вие. Ставаме двама.

— И вие сте се запитали, нали, дали съм отворил картичката и съм прочел бележката, която е била заедно с нея?

— Бележка изобщо не е имало. Не си спомням за никаква бележка.

— Тя превърна и мен в заплаха — продължава Бен. — Затова вие изпратихте другия си приятел от седемдесет и девета година — Брайън О’Шей — да ме убие.

— Какво?!

— Помните, че в дома ми беше влизано с взлом, нали?

— Помня.

— И мъжът, който влезе с взлом, се казваше Брайън О’Шей.

— Да, чух, че…

— Брайън О’Шей — повтаря Бен. — Той е Рик. Рик О’Шей. По прякор.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не помните ли Рик, господин сенатор? Вашият наркопласьор от седемдесет и девета година?

— Това е възмутително, господин адвокат. Това е клевета. Нито една дума не е вярна. — Последната му забележка беше предназначена за репортерите в галерията.

— Помислили сте си, че съм разбрал за изнудваческата бележка, нали? И не сте могли да ме оставите като свободен край на въже, нали, господин сенатор?

— Това… — Грант става от стола — Това е нелепо и вие го знаете. Просто си съчинявате.

— Имали сте хора, на които сте могли да разчитате да свършат работата — не спира Бен. — Хора, които са се оказали ценни през седемдесет и девета година. Лайл Косгроув убива Гарисън, О’Шей трябва да убие мен. И просто за да се покрият следите, вие натопявате главния си помощник, Джонатан Солидей, човека, който ви е служил вярно, така че, ако някоя улика доведе до вас, той ще ви закриля.

— Не съм постъпил така — заявява Грант с поглед към мене, не към Бенет. — Не бих постъпил.

— Вие сте изнасилили Джина Мейсън — продължава Бен. — Вие сте я убили.

— Не е вярно.

— Не е ли? — Бенет прави гримаса. — Тя сама е поискала да бъде изнасилена от банда и да бъде удушена, така ли?

— Аз нямам нищо общо с това.

— В това вярва баща ви, нали? В това е вярвал и Джон Солидей през всичките тези години. И вие е трябвало да поддържате тази вяра.

— Баща ми вярваше, защото това е истината.

— Вие знаете, че Лайл Косгроув е мъртъв, нали, господин сенатор?

Смяната на темата донася малко успокоение, но само малко.

— Да, чух.

— „Чухте“ ли също така, господин сенатор, че полицията е открила запечатан плик, съдържащ женски гащички?

— Не… не съм — сенаторът почесва лицето си.

— Искате ли да се обзаложим чии са?

— Въз… разявам. — Ерика Джохансен става бавно. Тя е разбита както всеки присъстващ от чутото. Беше задавала един след друг неподходящи въпроси и сама беше попаднала в снежната топка.

— Струва ми се, че все още има материал за ДНК по тези гащички, нали, господин сенатор?

— Стига толкова, господин Кеъри — намесва се съдия Бриджес. — Приемам възражението.

Бенет задържа погледа си върху сенатора. Прави опит да улови погледа му, но Грант не го поглежда.

— Аз приключих с този свидетел — съобщава Бен.

Бенет Кеъри стои в съдебната зала, докато ние се оттегляме, гърдите му се издигат и спускат. Сенаторът продължава да отрича, като гневно разобличава устроената му засада. Съдията решава да обяви край на днешното заседание.

Адвокатът ми бавно се връща при масата на защитата. Поставя внимателно изнудваческото писмо върху купчината документи и с поглед, забит в масата, ми казва:

— Сега вече приключихме.