Дейвид Елис
Доживотна присъда (24)

23

— Джон?

Затварям очи и стисвам слушалката. В средата на следобеда е и аз работя в леглото върху безброй листовки с предизборни реклами, които Грант ще изпрати съгласно щатските и федералните закони. Първата реакция е страх, чувство за вина и дълбоко съжаление.

— Вярно ли е? Добре ли си?

— Здравей, Трейс.

Бившата ми жена ме залива с поредица от въпроси, паниката й нараства с всеки следващ. Липсата на мигновен отговор от моя страна й казва всичко, което иска да узнае.

Да, обвинен съм в убийство.

— Сподели с мен, Джон. Кажи ми какво стана. — Тонът й е много особен. Тя е разстроена, но се прави, че спазва дистанция. Времето и преживяното са допринесли за това. Тя не може лесно да върне назад последните две-три години.

— Невинен съм — казвам й накрая през неубедителен смях. Това прозвучава толкова изтъркано. Правя същото каквото и тя — издигам защитна стена.

— Арестували са те? И са ти повдигнали обвинение?

— И двете. Но съм добре, Трейс.

— Как е могло да се случи? Как е възможно някой да си е помислил, че си способен на такова нещо?

— Изглежда политическо. — Запазвам спокойствие, докато емоциите ми бушуват в мене. — Прокурорът е републиканец. Година на избори е.

— Но това…? До такава низост ли се е стигнало?

Трейси няма предвид само за политиката на окръжния адвокат. Има предвид политиката, периода. Моя живот. Професията, която съм си избрал.

Тя чувства неволния упрек.

— Джони, какво ще правиш?

— Ще се защитавам… И ще спечеля.

— Имаш ли адвокат? Трябват ли ти пари?

— Обезпечен съм. Добре съм, наистина.

— Не мога да повярвам. Направо не мога… да повярвам.

Пауза в разговора. Мъчителна, на неизречени неща. Трейси Стърнс, в която се влюбих, беше мила и отстъпчива, лесно се разсмиваше и уважаваше настроенията ми. Но се промени, както всички се променяме. Закоравя. Смени приоритетите си. Дори подкъси косата си, нищо фатално, но за мен — символично, защото бях свикнал да си играя безкрайно с дългите й къдрици. Преди две години се прибрах от командировка и я заварих с коса, по-къса от моята. Дори не ме беше предупредила. Само ми хвърли стоманена усмивка и каза напевно: „Изненааа-да!“.

— Не ми се обади.

Исках, Трейс. Повече, отколкото ще дам да се разбере. Не вярвах в себе си, страхувах се от това, което можеше да се отприщи при откровението. Когато една връзка се разруши, човек превръща сърцето си в камък.

— Беше ми трудно да ти се обадя — отговарям.

— Знам, знам. Но, Джон… — ясно доловима въздишка от другия край на линията. — Кажи ми… кажи ми какво мога да направя. Искаш ли да… Не знам.

Искаш ли да се върна у дома? Това щеше да ме попита. Самият въпрос надига прилив на надежда, на жестока надежда, дремела в мен през последните няколко месеца. Но фактът, че тя не довърши въпроса, е сам по себе си отговор.

— Просто дръж връзка с мене, чу ли, Трейс?

Това донася непредвиден резултат. Подсмърчане, сълзи от другата страна на линията. Кучето ми, по-голямото, като че ли усеща засилени емоции в мен и допира студения си нос в моя.

— Това Джейк ли е? — Хлипайки, Трейс избухва в смях. — Джеки ли е?

— Да. И на него му липсваш.

Бившата ми съпруга — Трейси Стърнс Солидей — ме кара да обещая, че ще й се обаждам всеки ден или когато поискам, по всяко време, по всякакъв повод. Продължавам да се правя на куражлия, докато не осъзнавам, че в последното си изречение бях добавил думичките „и на него“.