Дейвид Елис
Доживотна присъда (8)

7

Няма и десет минути, след като пристигам на работа в сряда сутринта и Бенет влиза в кабинета ми с някакви формуляри в ръка.

— Хвърли по един поглед. На образците D-7.

Това са формуляри за финансов отчет, които нашите кандидати са длъжни да попълват на всеки три месеца. Те трябва да разкриват на света какви пари са получили и от кого, колко са похарчили и за какво. Понеже Бен и аз сме адвокати на Демократическата партия, ние трябва да одобряваме всеки един от тези формуляри, не само за сенатор Тъли, но и за всеки кандидат-демократ, участващ във всяка надпревара за щатски представител, щатски сенатор и за конституционните длъжности.

— Бен, смятах сам да ги обработя.

Той ме поглежда с празен поглед. Лицето му е някак изпито, очите — хлътнали от безсъние, стойката му — отпусната.

— Разбрахме се аз да ги прегледам.

Това е нещо като началото и краят по този въпрос за Бенет Кеъри. Той прие да свърши тази работа — и ще я свърши, независимо че преживява труден момент.

— Върви си вкъщи — казвам му, макар че домът му едва ли е най-доброто място за него.

— Какво да правя, да се крия ли?

— Ами дай си малко почивка. Върви на гости на… Занимавай се с нещо. — За малко да му кажа да иде на гости при родителите си. А Бен е сирак, дори не помни родителите си, загинали при автомобилна катастрофа, когато той е бил само на две години. Бен ми разказа това след една пиянска вечер. Повече никога не сме разговаряли на тази тема.

Той не ми обръща внимание и тръгва към вратата.

— Остават ми още няколко. Ще бъдат готови до обяд.

— Бен… почакай. — Думите ми го спират и той се обръща. — Как се справяш?

Той повдига рамене.

— Добре.

— Искаш ли да поговорим?

— Добре съм — отговаря ми, без да се замисля. Бенет Кеъри не е точно отворена книга. Но, Боже мой, това, което се случи съвсем наскоро, никак не е дребна работа. — Представих си как майка му слуша новините. Как ще отвори на почукването на вратата и ще види полицай на прага. Мигом ще я изпълни страх. Ще почувства как краката й се подкосяват, като чуе вестта. А може да бъде жена му.

— Не забравяй кой създаде това положение.

— О, знам — той кима, после хвърля поглед към коридора. Прави две крачки навътре в кабинета ми и затваря вратата след себе си. Стяга се за момент, после събира длани, сякаш вае глинено гърне. — Знам, че онзи човек влезе с взлом в дома ми. Знам, че той започна. Нали? Но така ли трябваше да постъпя? Имам предвид, какво, по дяволите, съм си помислил, че прави човекът? Разбира се, че той побягна навън.

— По дяволите, Бен, ти не си могъл да го знаеш.

— Може би сто процента — не, но човекът като че ли нямаше намерение да влиза в бой с мен — Бенет изпуска въздуха си. — Той побягна от мен, Джон.

Ставам от стола си и тръгвам към него.

— Бен, разсъждаваш така след свършен факт. Огромна разлика от преживяното на място. Колкото по-дълго размишляваш за това, толкова по-очевидно ще ти се струва какво е правел мъжа. Но ние говорим за всичко, станало в порядъка на… колко?… трийсет секунди, нали? Не си пълни главата с неща, които тогава не са се случили. Той е щял да те нарани сериозно, и, ако беше избягал, пак щеше да се върне.

— Дори да си прав… — гласът на Бен секна.

— Прав съм.

— И все пак има мъртъв човек.

Нямаше кой знае какво да се отговори на това. Бен не разсъждава неразумно по този въпрос. Наясно е с обстоятелствата. Мисля, че преди всичко той е като обладан от призрак от цялата тази работа.

— Е, как е „козът“?

— О!… Върви — отговарям. Бен изглежда доволен да смени темата. Аз пък съм доволен да му направя тази услуга, въпреки че помня инструкциите на сенатора. Единствено Грант и аз знаем за каквото и да е възможно договаряне с Лангдън Тротър относно нередовните документи за номинирането му. В интерес на Бенет няма да споделя с него тази информация. — Правният аргумент като че ли е на път да се оформи.

— Писмената справка от Гарисън ми се стори изчерпателна — казва той.

— Да, така е. Ще се срещна с него утре за обяд.

— За обяд, утре? Искаш ли компания?

— По принцип, винаги, но май ще е по-добре да бъдем само двамата. Сенаторът наистина много държи да не се шуми по този въпрос.

— Добре, няма проблем. Аз ще довърша формулярите и ще ти ги донеса.

— Е, стига да си сигурен, че…

— Сигурен съм, Джон. Адиос.

Проследявам го с поглед как излиза от кабинета ми и се залавям с вчерашната си входяща поща. В същото време влизам в Интернет на компютъра си, за да проверя резултатите от проверката на общественото мнение, поместени в днешния брой на „Уоч“. Вече чух слуха, но още не съм видял нищо с очите си.

Ако изборите се провеждаха днес, главният прокурор Лангдън Тротър щеше да получи петдесет и четири процента. Лидерът на мнозинството в Сената — Грант Тъли, щеше да има трийсет и девет процента. Кандидатът на третата партия, лоялен консерватор, на име Оливър Дженсън, издигнат от Партията на консервативното семейство, щеше да вземе два процента.

Не е ужасно изненадващо. Нашият резултат не е пълен неуспех. Тротър е на този главен пост от близо осем години. Името му е познато в целия щат. Доколкото Грант Тъли доминира на политическата сцена, откъдето и да го погледнеш, той все си е щатски сенатор. Всеки в града го познава и повечето хора в щата знаят името му, но лицето му все още не се е запечатало в главите им. Лангдън Тротър е каубоят, който осъди тютюнопреработващи компании и притисна в ъгъла монопола по здравеопазването в южната част на щата. Ние знаехме, че той ще се стреми с всички сили за първото място. Сенатор Тъли ще трябва да си посвети на южните избирателни окръзи отсега до 7-ми ноември, защото тогава ще бъдат решени изборите, а името му не е известно на всички там.

Четири писма сред пощата ми. Първото е благодарствена бележка от местен член на градския съвет, на когото бях помогнал да разреши финансов проблем по време на кампанията — корекция, която той трябваше да внесе в градската избирателна комисия. Писмо от „Концертна дирекция“, с което ме питат дали ще подновя годишния си абонамент за симфоничните концерти. Не знам защо да си правя този труд — налага се да пропускам повечето от концертите. Някаква реклама от фирма за електронно правно изследване, която дори не отварям.

Последното писмо е адресирано до мене, но без обратен адрес, без лого на плика. Когато го отварям, от него изпада един-единствен лист обикновена бяла хартия. Той съдържа един пасаж, написан като че ли на пишеща машина и е без обръщение:

Предполагам, че аз съм единственият останал, посветен в тайната, която никой друг не знае. Мисля, че 250 000 долара ще я потулят. Един месец ще е достатъчно време. Няма да правя предположения за твоя източник на доходи, но ми се струва, че ако някой може да намери начин да бръкне във фонда за кампанията, без някой да забележи, то това си ти. В противен случай винаги мога да говоря със сенатора. Това ли искаш? Един месец. Не се опитвай да се свързваш с мен по въпроса. Аз ще те търся.

Поглеждам инстинктивно към вратата. После отново към писмото. Какво, по дяволите, е това?

Телефонът ми звънва, секретарката ми ме търси по интеркома. Натискам бутона за високоговорителя.

— Да — казвам на секретарката си Кати.

— Джон, от кабинета на Дейл Гарисън се обадиха да потвърдят срещата ви за петък вечер, в седем часа.

Тайната, която никой друг не знае.

Поклащам глава.

— Какво каза, Кат?

— От кабинета на Дейл Гарисън…

— В колко часа?

— Седем вечерта, в петък.

— А какво стана с обяда в четвъртък?

Кати обаче не знае.

— Останах с впечатлението, че ти си този, който е променил срещата.

— Добре… ъ-ъ-ъ… както и да е. Става. Пак ли в кабинета му?

— Да.

— Добре, благодаря ти, Кат.

Кой, по дяволите, ми е изпратил това? Препрочитам писмото втори път, трети път. Чувам, че някой върви по коридора към кабинета ми и бързо прибирам бележката в горното чекмедже на бюрото си.