Дейвид Елис
Доживотна присъда (38)

37

Днес е четвъртък. Процесът срещу мен започва след малко повече от седмица. Бенет работи над всички наши искове за издаване на постановления преди делото, така че е затънал до гуша с работа. Не усетих кога мина времето, но ние вече сме в последните фази, без да разполагаме с много материал. Бенет се беше придържал към мнението за алтернативна причина за смъртта, но никой от различните съдебни лекари, с които беше разговарял, не смятал, че теорията му е по-вероятна от вече известното — че Дейл е бил удушен.

Още не съм говорил с Бен за Лайл Косгроув. Трябваше ми известно време да приема факта, че всичко това се връзва, че Лайл вероятно ме изнудва за миналото ми и че Дейл Гарисън се е изпречил на пътя. Предполагам, че закрилях Грант Тъли и себе си, като се опитвах да погреба цялата тази работа. Но сега е ясно, че нямам избор и че Грант дори ми даде благословията си.

Днес следобед се занимавам с пране — след пет седмици трупане на мръсни дрехи стигнах дотам, че да обличам бельо с разпрани шевове и дупки — и по едно време чувам шум от кучетата ми горе. Ноктите им се хлъзгат върху плочките в коридора, докато скачат и тичат насам-натам. Лаят им, който обикновено е приглушен, сега е пронизителен. С други думи, има някой на външната врата. Отначало не им обърнах внимание, защото който звъни, може да моли за нещо, а това не ме интересува. Кучетата обаче продължават да скачат, когато стигам до горната площадка на стълбите, затова взимам коша с чистото бельо и се запътвам към вратата.

Бенет Кеъри е, доста изтощен на вид.

Отварям вратата.

— Здрасти.

Бен работи трескаво над делото ми, проверява улики, пише документи, необходими за подаване преди делото, за да бъдат изключени някои доказателства. В по-голямата си част, казва ми той, няма нищо критично в никое от тях. Делото се свежда до моята правдоподобност и до посочване на Лайл Косгроув като заподозрян. Единствената ключова част от доказателствата, която Бен се опитва да изключи, е писмото с изнудването. Нищо в него не свързва Дейл Гарисън с писмото, така че то няма връзка със случая.

— Нали ми каза да намина днес — подсеща ме Бен. — А и имам нужда от почивка.

— Разбира се, съвсем удобно е. — Повеждам го към дневната. Той отклонява предложението ми да пийне или хапне нещо. Пускам кучетата навън, за да не ни разсейват.

— За какво става дума? — пита той, като се връщам в стаята, и пляска с ръце.

— За Лайл Косгроув. — Сядам на дивана срещу него. — Трябва да поговорим за него.

— Добре… — Няма съмнение, че Бен може да прочете изражението ми. Сега преценява. Вероятно до този момент се е питал дали няма скелет, скрит в гардероба, или нещо, което може да се отнася до изнудваческото писмо.

— Щях да ти го кажа по-рано — започвам. — Трябваше, сега го съзнавам. Отначало не бях сигурен, защото не знаех дали, ако имаш тази информация, няма да я използваш до максимална степен… а и не бях сигурен, че искам да ти го кажа. Но вече съм готов.

Бен разперва ръце. Изглежда, предчувства, че няма да му хареса онова, което ще чуе. Гласът му прозвучава някак ледено.

— Казвай тогава.

Потривам ръце.

— Никога не съм говорил за това. Аз… аз имах известно вземане-даване с Лайл Косгроув.

Челюстта му леко увисва, но той ме изчаква. Езикът му като че ли се движи бясно в устата му. Това, което ще му съобщя, няма да е добра новина.

Започвам с основното, което се случи през юни 1979 година — поне до степента, която искам. Грант и аз отидохме в Съмит Каунти на купон. Там се запознахме с Лайл Косгроув, едно друго момче на име Рик и Джина Мейсън. Пропускам факта, че истинската причина да отидем в Съмит Каунти беше, че Грант не можеше да се друса с кокаин в града — нали е син на сенатор, така че, явно си беше намерил човек за тази работа оттатък границата.

— И тъй — продължавам, — отидохме на купона. Лайл, Джина и аз се качихме на горния етаж. Започнахме с трева. Доста се дрогирахме… поне аз, защото нямам много опит с тия неща. После Лайл се появи с кокаин. Казано по-накратко, следващото, което помня е, че минава полунощ. Купонът е свършил. Аз съм напълно дрогиран.

— Къде е Тъли? — пита Бен с присвити очи.

— Грант си тръгна.

— Тръгнал си е. — Бен обмисля отговора. — Без тебе?

— Да.

— А другото момче, Рик?

— Той тръгна с Грант. Да го закара до тях.

— А ти къде отиде, Джон?

— Ами… тръгнах с Лайл. У Джина.

Бен накланя леко глава. Той е втрещен, погледът му е напрегнат, ръцете му стискат облегалките на креслото, когато се накланя напред.

— Тя ме очакваше — продължавам аз. — И… и влязох в спалнята й и ние — завъртам пръст — правихме секс.

— Тя те е очаквала.

— Да, точно това казах, Бенет. Тя ме очакваше. — Овладявам се, като не обръщам внимание на потта по челото ми. Успокоявам треперенето на ръката си. — Ами това е. Правихме секс, после се върнах в колата и Лайл ме закара вкъщи.

Адвокатът ми продължава да е напрегнат. Няма съмнение, разказът ми не е свършил.

— И тя… както се оказа… същата нощ тя починала.

— Починала?

— Починала. Според мен от свръхдоза. Така вероятно си е помислил съдебният лекар.

Бен се размърдва в креслото, погледът му е мрачен.

— Вероятно… си е помислил?

— Имаше предположение — продължавам, — че може и да е била убита. Може би дори изнасилена и убита.

— От…? — Бенет вече знае отговора.

— Ами… от мене — въздишам. — Но доказателство нямаше. Случаят се разследва и бе приключен. Не бях обвинен. Никой не беше обвинен.

— Сега ми разкажи какво значи това. — Бенет тръска ръце или в знак на молба, или на гняв, а може би и на двете.

— Ами мисля, че Лайл Косгроув…

— Те изнудва — кима Бенет. Цветът на лицето му изчезва. Той преглъща трудно. — Заплашва те да разкрие всичко. Не бръкнеш ли във фонда на сенатора, той ще разгласи мръсната тайна посред кампанията.

— Нещо такова.

— А къде се вписва Гарисън тук?

Издувам устни.

— Искаш ли вода или нещо друго?

— И така ми е добре. Къде се вписва Гарисън тук?

— Гарисън е бил адвокат на Косгроув тогава.

Бенет премигва бързо. Разкритията идват едно след друго, а процесът е зад ъгъла.

— Значи… Косгроув също е бил разследван за онзи случай.

— Ами да. Отначало. Но те знаеха, че аз съм правил секс с нея. Аз бях лесната мишена.

Бен се обляга назад в креслото си и вдига поглед към тавана.

— Гарисън е поел защита на непълнолетен?

— Дейл е бил нает от бащата и сина Тъли, Бен.

Той прави физиономия.

— Значи Косгроув е бил приятел на Грант…

— Не съвсем — прекъсвам го. Искам да пипам предпазливо тук, но адвокатът ми има нужда да знае какво се крие зад това. Понижавам глас с известно основание. — Двамата Тъли наеха него, за да защитят мен.

Бен, който продължава да гледа в тавана, затваря очи. Толкова много неща съм му казал. Той поставя ръце върху главата си и въздъхва.

— Доколко формално е било разследването?

— Провели са, както се изразиха, разпит.

— Значи е било формално.

— Предполагам.

— Записвало се е — казва Бен. — Доказателства са били представени за протокола. И са те арестували.

— Всичко е вярно с изключение на последното. Изобщо не ме арестуваха.

Той повдига вежди.

— Виж ти, каква благосклонност. Дори не ми се иска да разбера как е било уредено това.

— Вероятно не искаш. Откровено казано, аз самият също не знам.

Най-накрая Бенет излиза от транса. Поглежда право в мен. Нотката на мъмрене в гласа му не е изчезнала напълно.

— Косгроув свидетелства ли по случая?

— Да.

— И какво каза?

— Че всичко било наред. Оставил ме пред дома на Джина. После, когато загубил търпение, отишъл да ме повика и видял, че я целувам на тръгване.

— Целунал си я на тръгване?

— Точно това казал.

— А вярно ли беше? — настоява Бен. — Каза ми, че си мислил, че е била жива, когато си си тръгнал. Следва да предположа, че не си я целунал на тръгване.

Махам с ръка.

— Работата е там, че не си спомням, Бен. Разбра ли? Не си спомням. Помня, че бях с нея… нали разбираш… помня, че правих секс, поне нещо такова. Спомням си също, че се измъкнах през прозореца… ударих си коляното, това си спомням. В този промеждутък от време. След това, не знам. Нямам спомен.

Бенет ме оглежда, опитвайки се да чете между редовете, като междувременно поглъща цялата тази информация.

— После какво си спомняш?

— Че се събудих на сутринта.

— Не — бързо казва той.

— Да, така е.

— Напълно откровен ли си с мен, Джон? Наистина ли не си спомняш нищо от случилото се след това?

— Наистина, Бен.

— Всичко ли ми казваш? Не пропускаш ли нещо?

— Бен, за Бога, кълна се.

— Значи си спомняш, че си се измъкнал през прозореца и следващото нещо — че си се озовал на сутринта в леглото си?

— Точно така.

Бенет подпира лакти върху коленете си и сплита пръсти. Молещ се човек. Прекарва език по устните си.

— Безпокоиш се, че не мога да опровергая напълно какво ще каже Косгроув ли?

Бен не отговаря. Все още подрежда мислите си. Мисли за въздействието на тази информация върху процеса. Мисли за своя приятел, негов шеф от няколко години насам. Доколко ли съм паднал в очите му през тези десет минути? Най-сетне Бен се изправя на крака и застава на място. Неловко му е, не знае как да действа по-нататък.

— Бен, съжалявам, че не ти казах за тази работа по-рано. Но не съм сигурен, че с нас е свършено.

Бенет се обръща към прозореца, макар по нищо да не личи, че гледа навън.

— Можем да продължим този разговор по-късно — предлагам аз. — Ще се отбия довечера… в кабинета.

Бенет кимва разсеяно, но не продумва. Отваря внимателно вратата и тръгва бавно към алеята за коли. Проследявам го с поглед през прозореца. Той се качва в колата си, но поглежда нагоре към къщата и среща погледа ми. Няма съмнение, че се чуди кой е човекът, който го гледа.

Когато Бен потегля, аз взимам портативния си телефон и набирам номер. Кал Рийди се обажда след третото позвъняване.

— Кал, аз съм. Имам още нещо. Открий един човек. Да, Бенет вече знае. Този път ще е по-трудно, затова ще ти платя, настоявам за това. Редовната ти тарифа. Там е работата, че не знам фамилията му. Дори не съм сигурен за малкото му име. Може и да е починал. Или да е в затвора. Мога да ти дам съвсем малко подробности.

Чувам как Кал мънка нещо под носа си, докато се пресята за писалка и лист.

— Съмит Каунти — диктувам му. — Хиляда деветстотин седемдесет и девета година. Малко име: Рик. Прякор: Рикошет.