Джоди Елън Малпас
Под този мъж (9)

Девета глава

Когато слизам във фоайето, заварвам Клайв да трие с ръкава на сакото си мраморното бюро до блясък.

— Добро утро, Клайв!

— Добро утро, Ава! — казва той радостно.

Отговарям на веселия му поздрав с дръзка усмивка.

— Клайв, предполагам, че не можеш да ми покажеш записите от неделя, нали?

— Не! — изстрелва той бързо и сякаш внезапно се сеща, че има работа, и започва да чука неистово по клавиатурата си.

Поглеждам го подозрително, но той не отвръща на погледа ми.

— Джеси говори ли с теб?

— Не — отвръща, поклаща глава и продължава да държи очите си сведени.

— Разбира се — въздъхвам. Обръщам се и излизам от фоайето. Господарят е сладък, а аз съм подозрителна.

— О, Ава! — чувам Клайв да идва след мен. — Обадиха се от поддръжката. Вратата е поръчана, но идва от Италия, така че може да се забави. — Върви до мен.

— Трябва да се обадиш на Джеси и да го уведомиш. — Продължавам да вървя, а той продължава до мен.

— Направих го, Ава. Господин Уорд ме посъветва да се консултирам с теб за всичко, касаещо панорамния апартамент.

Заковавам се на място.

— Моля? — изглеждам объркана.

Клайв изглежда нервен.

— Господин Уорд каза, че вече живееш тук и че всичко, което засяга панорамния апартамент, трябва да минава през теб, особено след като ти си го проектирала.

— О, така ли каза? — процеждам през зъби. Чувствам се само малко виновна, че звуча толкова заплашително. — Клайв, направи ми услуга! Позвъни на господин Уорд и му кажи, че не живея тук!

Клайв изглежда така, сякаш съм му казала, че има две глави.

— Разбира се, Ава. Аз… ъм… ще го направя веднага.

— Добре — сопвам се и излизам от сградата. Вбесена съм. Накара ме да се преместя с убеждението на вразумяващо чукане, последвано от напомнящо чукане, а после очаква да стана чистачка? Никакво количество вразумяващо или напомнящо чукане няма да помогне този път.

Напълно раздразнена, стоя и ровя в чантата за слънчевите си очила и за ключовете от колата. Докато слагам очилата си, в ушите ми гръмва „Ангел“ на „Масив Атак“.

— О, не! — изкрещявам. Вече съм още по-бясна. Знае какво изпитвам към тази песен. Грабвам телефона и вдигам. — Престани да бърникаш телефона ми!

— Няма! Напомня ми за теб — крещи той. — Какво искаш да кажеш с това, че не живееш там, мамка му?

— Не съм ти шибана прислужница — крещя в отговор.

— Внимавай с шибания език!

— Начукай си го!

— Езикът!

Какво нахалство! Ако си мисли, че ще играя ролята на послушна домакиня, ще има да взема. Вдигам поглед и забелязвам Джон, облегнат на роувъра. Отличителните му очила са на носа му, но виждам, че под тях е вдигнал вежда. Той се забавлява.

— Какво прави Джон тук? — сопвам се.

— Успокои ли се вече?

— Отговори ми!

— С кого мислиш, че говориш, по дяволите?

— С теб! Ти слушаш ли? Защо Джон е тук?

— Ще те откара на работа.

— Не ми трябва шофьор, Джеси — възразявам с малко по-спокоен тон. Колко непристойно от моя страна да крещя и ругая като пиян футболен запалянко, и то пред най-новия и най-престижен жилищен блок в Лондон. Джон се хили. За мен това е новост. Никога не съм го виждала да проявява чувство за хумор.

— Беше в района. Реших, че ще бъде по-лесно за теб, отколкото да се опитваш да паркираш. — Джеси също е успокоил тона си.

— Е, поне ми казвай какво се случва, когато ме засяга — изплювам и затварям.

„Властно прасе!“

Тръгвам към Джон и телефонът отново започва да звъни. Ще променя тази мелодия. Вдигам телефона, минавайки покрай Джон, и той отново се ухилва.

— Да, скъпи? — казвам саркастично, но доста смело, като съм наясно, че копая собствения си гроб. Но Джеси е далеч, така че няма никакъв риск от чукане в стила на Джеси, който да ме постави на мястото ми.

— Не бъди саркастична, Ава! Не ти отива.

Покатервам се в колата и слагам колана.

— Ще бъдеш доволен да разбереш, че съм на път за работа с Джон. — Поглеждам към Джон и той кимва. — Би ли искал потвърждение? — добавям и бутвам телефона под носа на Джон. — Джон, представи се!

— Всичко е наред, Джеси — казва Джон. Усмихва се и забелязвам златен зъб.

Отново поставям телефона на ухото си.

— Щастлив ли си?

— Много — сопва се той. — Някога чувала ли си за наказателно чукане?

Самите думи пращат тръпки надолу по гръбнака ми. Поглеждам към Джон. Все още се усмихва.

— Не. Ще ми го демонстрираш ли?

— Ако имаш късмет. Ще се видим у дома — отвръща. Затваря.

Слагам телефона в чантата. Усещам спиралата на очакването в слабините си. После поглеждам големия мъж, който седи до мен.

— Наистина ли беше в района?

Джон спира с присъщото си тананикане.

— Ти как мислиш?

Сигурна бях.

— На колко години е Джеси? — питам небрежно. Не знам защо избирам този тон. Нелепо е, че не знам възрастта му.

— На трийсет и две — напълно безизразно отговаря Джон.

На трийсет и две? Снощи и Джеси каза, че е на толкова. Поглеждам към Джон, който отново е започнал да си тананика.

— Не е на трийсет и две, нали?

Усмихва се отново и златният му зъб проблясва.

— Каза, че ще попиташ.

Напълно загубила интерес към темата, поклащам глава, но Джон изглежда в настроение за разговор, затова опитвам от друг ъгъл.

— Винаги ли е толкова предизвикателен?

— Само с теб, момиче. Всъщност той е доста сговорчив.

— Очевидно изкарвам най-лошото у него — оплаквам се.

— О, момиче! Не бъди строга с него!

— Искаш ли ти да живееш с него и с предизвикателното му отношение? — питам вбесена.

— Значи си се преместила? — Веждите му изскачат над очилата, когато обръща лице към мен. Надявам се Джон да не стигне до същото заключение, до което и Сара: че преследвам парите му.

Внезапно изпитвам нужда да се защитя.

— Попита ме и на практика ме насили да кажа „да“, но не съм сигурна. Малко е рано. Заради това беше малката кавга. Не обича да му се отказва. — Размахвам телефона си към Джон.

Джон става сериозен и започва да кима с глава замислено.

— Той определено доста добре се справя с теб.

Намръщвам се и сама поклащам глава замислено. Определено доста добре се справя с мен. Плашещо е.

— Откога го познаваш? — опитвам се да се възползвам. Може да млъкне и повече да не проговори.

— Твърде отдавна — смее се с дълбок, гърлен смях, което му докарва още няколко брадички, а вратът му се свива.

— Обзалагам се, че си виждал доста неща в Имението. — След като вече знам що за място е, ролята на Джон ми е по-ясна.

— Всичко е в трудовата ми характеристика — казва небрежно.

Което ми напомня…

— Защо беше дошла полиция там?

Джон обръща почти заплашително лице към мен и аз се сгърчвам леко.

— Просто някакъв идиот си играеше игрички. Няма нужда да се тревожиш, момиче. — Отново концентрира вниманието си върху пътя, след като ме е поставил на мястото ми. Информация. Нуждая се от проклета информация.

Оставена съм пред офиса и Джон кимва за довиждане.

— Добро утро, Ава! — казва Сали весело.

Носи същата блуза като вчера, само че в различен цвят. Днес е червена.

— Здравей, Сал! Добре ли си?

— Да, благодаря, че попита. Чувствам се много добре. Да ти направя ли кафе?

— Да, моля.

— Веднага. — Праща ми прекрасна усмивка и изчезва в кухнята. Забелязвам, че на ноктите си има лак, който не е безцветен или в телесен цвят. Огненочервен е! Това може да е подготовка за срещата й. Харесвам искрящата Сали. Надявам се това да не свърши зле.

Зареждам компютъра си, правя някои изчисления и се подготвям да струпам искания за фактури на Сали. Входящата ми поща е наводнена с нови имейли, предимно спам, затова се захващам да ги пресея.

В десет и половина чувам, че вратата на офиса се отваря. Когато вдигам поглед, виждам букет калии, проснат на ръката на момичето от „Луссо“. Знаех, че няма да отбележи изобщо моята молба. Момичето извърта очи и аз свивам рамене извинително. След като разменяме цветя и подписи, намирам картичката.

Очакваш ли с нетърпение наказателното чукане?

Твой бог.

х

Усмихвам се и му пращам съобщение:

Да, очаквам. И… да, ти си. Твоя А. Х.

Със сигурност се намирам на Седмото небе на Джеси. След натоварената сутрин решавам да звънна на Кейт в няколкото минути, които отделям за обяд.

— Здравей! — изпява тя поздрава си по телефона.

— Здравей, добре ли си?

— Всичко е наред. Как е любимото ми гадже на приятелка? — смее се.

— Той е добре — отговарям сухо. Обича го толкова, защото й купи „Марго Джуниър“.

— Слушай, заминавам за Брайтън, за да доставя една торта с „Марго Джуниър“. Искаш ли да обядваме в четвъртък? Утре ми е доста натоварено. Имам купища работа за наваксване.

— Разсейват ни, а?

— Много смешно! — сопва се тя. — Искаш ли да обядваме, или не?

— Добре! — казвам бързо. Нейната свръхчувствителност ме прави адски подозрителна. — В четвъртък, един часа. В „Барок“.

— Перфектно! — казва. И затваря.

По дяволите, мисля, че току-що засегнах нерв. Смешно, ама друг път! Тя подминава въпроса прекалено бързо. Чувам вратата на офиса да се отваря и виждам Том.

— Том, трябва да си поговорим за тоалета ти.

Той поглежда към изумруденозелената си риза и яркорозовата вратовръзка. Цветовият сблъсък в света на Том е силно обиден.

— Страхотен е, нали? — казва и гали вратовръзката си.

Не, не е. Направо е престъпление. Ако аз търсех интериорен дизайнер и Том се появеше на прага ми, щях да тръшна вратата в лицето му.

— Къде е Виктория? — питам.

— Среща в Кенсингтън. — Хвърля чантичката си на бюрото и сваля очилата си, за да ги изчисти с края на ризата си.

— Разбра ли какво е станало?

— Не! — отвръща и се тръшва на стола си. — Не спря да се цупи и да е в лошо настроение цял ден. — Навежда се напред и оглежда офиса. — Хей, какво мислиш за нашата Сал?

И той е забелязал. Трудно е да пропуснеш.

— Имала е среща — прошепвам шумно.

— Не! — ахва той.

Слага отново очилата на носа си с драматичен жест, който внушава, че трябва да види лицето ми след тези новини. Нелепо е. Те са моден аксесоар, а с тях Том се опитва да изглежда професионалист.

— Да! И има втора среща довечера — добавям и кимвам.

Очите му отново се опулват.

— Можеш ли да си представиш колко ли е скучен той?

Присвивам се. Внезапно се чувствам изключително виновна за това, че започнах този разговор.

— Не бъди кучка, Том! — гълча го.

Сали минава през офиса и рязко прекъсва клюката ни. Том вдига вежди и се хили, докато проследява пътя й до копирната машина. Ако бях достатъчно близо, щях да го сритам.

Обръща се отново към мен, вижда неодобрителното ми изражение и вдига ръце.

— Какво? — оформя само с устни.

Поклащам глава и се връщам към компютъра си, но спокойствието ми е краткотрайно.

— Е — провиква се Том от бюрото си. — Виктория ми каза, че си се преместила при господин Уорд.

Шокирана вдигам поглед от екрана и виждам как небрежно прелиства каталог. Откъде знае? Разбира се… Дрю.

— Не съм се преместила при него, а ти трябва да си мълчиш, Том. — Продължавам с триенето на спам.

— Виж ти! Да живееш в панорамен апартамент за десет милиона лири, който сама си проектирала — размишлява той, все още прелиствайки страниците.

— Млъкни, Том! — отсичам. Гледам го свирепо, когато вдига очи от каталога, който дори не чете. Този път разбира намека, млъква и продължава с неговите си неща.

Не знам как ще обясня това на Патрик. Не изглежда много добре да се срещам с клиент, а сега ми трябва само Том да дрънка в офиса, така че всички да чуят.

Става пет, а аз седя, дълбоко замислена, и чукам с молива по бюрото. И ми хрумва адски фантастична идея.

Скачам от стола и бързо почиствам рисунки и папки, после грабвам чантата и цветята и се отправям към изхода.

— Приключих. Ще се видим утре — подвиквам, докато буквално изхвърчам от офиса. Имам половин час. Може да успея.

След пазаруване в последната минута тичам от метрото към „Луссо“. Трябва да се изкъпя и приготвя, преди Джеси да се върне. Избягвам всякакъв разговор с Клайв и скачам в асансьора, като пуфтя и дишам тежко от усилието. Горкото ми тяло наистина доста преживя днес. Връхлитам в спалнята и хвърлям цветята и чантата на раклата, после започвам да разопаковам покупките, натъпквам ги в дървения скрин и бързо скачам под душа, нетърпелива да се подготвя за предстоящата вечер. Внимавам да не намокря косата си, докато отмивам като обезумяла деня. Бръсна се бързо.

Излизам, за да си взема кърпа, и се забивам право в познати, твърди и голи гърди.

— Ох! — изписквам шокирана.

— Изненадана си да ме видиш ли? — пита. Гласът му е нисък и заплашителен.

Бавно вдигам поглед и откривам тъмните му зелени очи и смъртно сериозното му изражение. Пристигнал е доминиращият Джеси и напълно е провалил моя план.

— Малко — признавам.

— Така си и мислех. Имаме да разрешим малък проблем и ще го направим сега.

Стоя замръзнала на място, от тялото ми капе вода, аз стискам кърпата, а той се извисява заплашително над мен. Всичко това, а също и тежкото му дишане, ми казва, че не съм в положение да протестирам… но просто не мога да се сдържа.

— Ами ако откажа?

— Няма — отсича. Самоувереният му тон кара кръвта да потече по-бързо във вените ми. Джеси се притиска в мен. Хлъзгавата глава на възбудения му член проучва корема ми и от устните ми се изплъзва лека въздишка. Очите му горят с мрачно обещание, докато чакам да направи своя ход. Мускулите в сърцевината ми се свиват от очакването.

— Нека не си играем игрички, Ава! И двамата знаем, че никога няма да ми откажеш. — Върхът на пръста му се плъзга по мократа ми ръка, по рамото ми и нагоре по врата ми, докато стига до вдлъбнатината под ухото ми.

Затварям очи. Отново е прав.

— Вярваш ли в съдбата, Ава? — пита. Гласът му е гладък като коприна, но е сигурен и сериозен.

Отварям очи намръщена.

— Не — отговарям честно.

— Аз вярвам. — Протяга надолу ръка и ме обгръща с шепа. Горещото му докосване ме кара да се напрегна още повече. — Вярвам, че ти трябва да си с мен, така че когато уведомяваш портиера, че не живееш тук, просто ме подлудяваш — набляга на последните думи силно и рязко.

С другата си ръка стисва зърното ми между палеца и показалеца си и започва да върти и издължава вече твърдия му връх. Затварям очи, сякаш съм срязана на две от вълните на удоволствието. Той бавно поставя два пръста в мен.

— О, Боже! — стена. Главата ми се отпуска назад и пускам кърпата, за да хвана раменете на Джеси.

Той се възползва от достъпа до врата ми и се навежда, за да притисне устни към ямката под брадичката ми, след което бавно прокарва влажния си език нагоре. Пръстите му правят големи наказателни кръгове в мен и ме разтягат. Подготвя ме за себе си.

— Ще те чукам, докато не закрещиш, Ава — казва, а дрезгавият му глас усилва отчаяното ми желание. Истински вярвам, че ще го направи.

Приближава лицето ми към своето, за да срещна очите му. Той се контролира, но едновременно с това е обезумял. Не знам какво да правя. Единственото, върху което изглежда мога да се съсредоточа, е дивият пожар, който се разпространява из тялото ми и се излива между бедрата ми с могъщо и решително туптене.

— Иди и коленичи в края на леглото! С лице към таблата! — заповядва ми и аз изпълнявам моментално. Отивам до леглото, коленича и подпирам задник на пети.

Какво е планирал?

Усещам как гърдите му се притискат към гърба ми, когато се пресяга пред мен, хваща ръцете ми и притиска дланите ми. После ги насочва към гърдите ми и ги движи в кръг над зърната ми, така че леко забърсват върховете. Изгарящото триене ме кара да изпъча гърдите си напред за по-добър контакт. Но Джеси само цъква с език и отдалечава ръцете ми. Протестирам с разочарован вик.

Той притиска устни до ухото ми.

— Доверяваш ли ми се? — пита.

— С живота си — потвърждавам малко объркана.

Чувам как изръмжава одобрително.

— Някога била ли си връзвана с белезници, Ава?

„Какво?“

Преди да имам възможност да разбера какво се случва, ръцете ми са дръпнати зад гърба ми и белезниците щракват на китките ми.

„Откъде се появиха, мамка му?“ Въртя ръце и чувам как металът издрънчава.

— Недей да ги движиш, Ава! — мъмри ме Джеси и оставя ръцете ми да почиват върху дупето ми.

„О, мамка му!“

Никога не съм ругала наум толкова много. Това е твърде неочаквано и направо издуха от графика моето намерение да изчукам истината от него! Досега никога не е използвал играчки. Едновременно искам и не искам да го спра, но сякаш не мога да изрека думите.

Заставам неподвижно и се опитвам с всички сили да отпусна ръцете си, докато се чудя дали е правил това и преди. Смея се вътрешно. Разбира се, че го е правил, глупава жена. Защо не го предвидих?

Обляга се на мен.

— Добро момиче. — Изважда фибите от косата ми и прокарва ръце по дългите вълни, подреждайки ги по голия ми гръб.

Потрепервам и се опитвам да успокоя дишането си. Не е добре. Сърцето ми спринтира в гърдите и нищо не може да го успокои. Това за мен е непозната територия. Никога, дори за минута, не съм си позволявала да мисля за възможността да бъда вързана, беззащитна и оставена на милостта на мъж. Това всъщност е ирония: аз завися от милостта на Джеси — със или без белезници.

Той прокарва пръст бавно надолу по гръбнака, после към задника ми и до централната гънка на дупето ми. Усещам дланта му на корема си, а другата му ръка притиска гърба ми.

— Долу! — казва тихо, докато ме разполага на матрака. Лежа по лице на матрака в края на леглото, а Джеси стои зад мен. Аз съм напълно изложена и уязвима.

— Осъзнаваш ли колко шибано прекрасна изглеждаш така? — заявява. Тонът му е пълен с одобрение и аз решавам да повярвам на думите му. Това изобщо не съм аз. — Няма да го направя в задника ти. — Поставя целувка на кръста ми, после усещам как големият му член се плъзга по възпалената ми, влажна кожа. Облива ме вълна на облекчение. Не мисля, че бих могла да се справя едновременно с това и с белезниците.

И тогава се притиска в отвора ми.

Стисва здраво хълбоците ми, което ме кара да подскоча.

— Не мърдай! — изскърцва през стиснати зъби и аз се заставям да застана неподвижно. Усещам как навлиза в мен и инстинктивно се стягам около члена му.

— Искаш ли го целия? — пита, а гласът му е нисък и мрачен. Не го разпознавам, но отчаяно жадувам пълно проникване.

— Да — пелтеча.

„Боже, помогни ми!“

Той изтегля наполовина потопения си член и аз стена от загубата. Нуждая се от него. Притискам се назад импулсивно и веднага усещам острия плясък на дланта му по задника ми.

— Мамка му! — крещя. Парливата болка се разнася по бузата ми и раменете ми се стягат на леглото.

Джеси навлиза в мен, но отново само наполовина.

— Езикът! — казва рязко. — Не мърдай!

Започвам да се задъхвам, когато паренето се смесва с възхитителното усещане от полунахлуването.

— Джеси! — умолявам.

— Знам. — Плъзга длан по бузата ми, докато отново се оттегля. Стискам очи, иска ми се тялото ми да отстъпи пред инструкциите на ума ми да се отпусне.

— Не мога да го направя — скимтя в матрака, докато дърпам белезниците. Това е твърде много и стана толкова неочаквано. А дали? Знам с какво се занимава Джеси, знам, че може да се държи животински по време на секс, и това ми харесва, но той също така може да е романтичен, нежен и любящ. Това ли е следващото ниво?

— Можеш да го направиш, Ава. Спомни си с кого си! — Той се засилва напред, забива се в мен и изкарва въздуха от дробовете ми.

Крещя. Гърлото ми е раздрано.

Джеси се оттегля бавно и овладяно.

— Какво ти казах, че ще правиш, Ава? — пита той с пухтене, докато се забива отново в мен.

Няма въздух в дробовете ми, а Джеси нахлува толкова дълбоко, че мозъкът ми се пръсва на парчета. Не е останала никаква мисъл, камо ли реч.

Той повтаря екзалтиращото движение.

— Отговори ми! — реве той и шляпва задника ми отново.

— Ще крещя. Каза, че ще крещя! — давя се на думите, докато той отново се забива напред.

— Крещиш ли?

— Да!

Той стене, а после блъска напред отново, отново, отново, изпращайки ме в орбита.

— Това хубаво ли е, бебче?

„Боже, да!“

Паренето от пляскането и тласъците на члена му са ме отвели на изцяло ново ниво на удоволствие.

— Къде живееш, Ава? — вика той при следващия свиреп сблъсък.

Искам да плача. Да плача от шок, от болка, от наслада… от абсолютно екзалтиращо удоволствие. Мозъкът ми се е стопил, а тялото ми се чуди какво става, по дяволите. Не мога да мисля или да виждам правилно. Това е нещо диво, силно и дяволски възхитително, но други нежелани мисли се борят за предимство, като си проправят път през объркания ми ум. С колко жени го е правил? Колко жени са изпитали удоволствието от наказателното чукане? Гади ми се.

— Ава! Къде живееш, мамка му? — Нахлува в мен при всяка дума. Аз съм вцепенена. Вцепенена от абсолютно, наситено и зашеметяващо блаженство. — Не ме карай да питам отново!

— Тук! — крещя. — Живея тук!

— Точно така, мамка му! — Дланта му се сблъсква отново с бузата ми, подсилвайки думите му. Джеси стиска отново хълбоците ми и започва да ме дърпа назад при всеки здрав наказателен удар срещу тялото ми.

Започват да летят искри. Налягането в сърцевината ми вече е готово да детонира шумно. Крещя от сладко отчаяние. Това е много отвъд грубото чукане. Наистина няма да мога да вървя утре. Това да не е част от плана на Джеси да ме задържи у дома? Защото ако е, ще подейства.

Усещам как дланта му се сблъсква отново със задника ми. Това последно парещо шляпване ме изстрелва в най-мощния и разтърсващ оргазъм, който някога съм имала. Крещя… много шумно с предрало гърло — отекващ в стаята, отчаян, вълнуващ, доволен вик.

— Мамка му! — реве Джеси. Усещам как се напряга, а после започва въртеливи тласъци към задника ми.

Той стене.

Аз стена.

Треперя цялата. Истински, неконтролируеми, разтърсващи тръпки.

Една от китките ми е освободена от белезниците и аз вдигам ръка над главата си, когато Джеси се стоварва върху мен, притискайки ме под себе си. Задържа се вътре в мен, членът му пулсира силно, докато Джеси прониква в тялото ми отново и отново, изстисквайки и последната капка удоволствие от мен.

Изненадана съм от себе си и от своето откритие. Аз съм мръсна, извратена палавница. Шеметната комбинация от удоволствие и болезненост напълно ме разби и се радвам, въпреки резервите си, че преживях това. То просто доказа без никакво съмнение, че никога не мога да му откажа.

Той лежи, положил ръце върху моите, и целува леко тила ми, докато стене и лениво потрива хълбоци в мен.

— Приятели? — шепне тихо в ухото ми и гризва меката част. Мекият му кадифен глас е на милиони километри от жестокия сексгосподар, с когото се запознах току-що.

— Какво беше това? — питам. Все още съм шокирана. Сблъсквала съм се с много нива на сексуалните му възможности, но това ме замая напълно.

Подръпва ухото ми със зъбите си.

— Кажи, че сме приятели!

— Приятели сме — въздъхвам. — Кажи какво беше това!

Пресяга се и освобождава и другата ми китка от белезниците. Отсъствието на тежестта е облекчение. Изплъзва се от мен и ме обръща, като задържа китките над главата ми. Поглеждам към него и чакам отговор, който изглежда няма да дойде. Да си държа ли устата затворена?

Накрая проговаря:

— Харесва ми да те слушам как крещиш — казва и се усмихва. — И ми харесва да знам, че аз съм този, който те кара да крещиш.

Мисията е изпълнена.

— Гърлото ме боли — цупя се.

Целува устните ми.

— Гладна ли си?

— Не. — Наистина не съм и няма да изляза от това легло. Няма дори осем часа вечерта.

— Ще отида да ти донеса вода, а после може да се гушкаме. Става ли? — пита и потрива носа си в моя.

— Да.

Целува ме леко, после се отлепя от мен, а аз пропълзявам в леглото. Настанявам се по корем и се наслаждавам на аромата на Джеси по чаршафите. Аз съм напълно изтощена, а задникът ми пари малко. Ако не бях толкова доволна, щях да съм изключително бясна, че той отново постигна своето. Той не го знае, но просто провали моите планове за вечерта. Прекалено съм уморена, за да продължа с чукане за изстискване на истината сега.

Претърколвам се по гръб, зяпам в тавана и се мъча да избегна нежеланите мисли, които нападат изтощения ми ум. Колко жени? Поддържах идеята, че наистина не искам да знам, но безразсъдното любопитство, което натрапва нежеланото си присъствие в ума ми, е трудно да бъде пренебрегнато. Ако не бях толкова разбита, можеше да отдам на тази насока от мисли повече внимание, но съм, затова затварям очи и тихо благодаря на Джеси, че е изцедил енергията от мен, за да не мога да я последвам.

— Бебче, да не съм те чукал до безсъзнание? — Леглото потъва и усещам топлото му, твърдо тяло до себе си. Обръщам се на една страна. — Ягода? — Потрива хладния закръглен плод по долната ми устна и аз отхапвам. — Добра ли е?

— Много — казвам с уста, пълна с вкусна, зряла ягода. Определено ми се ядат точно ягоди.

Джеси започва да гризе долната си устна, а очите му се стрелкат из стаята. О, не! За какво мисли?

— Не беше сериозна, нали? Когато каза, че не живееш тук?

Спирам да дъвча и поглеждам разтревоженото лице пред мен. Бръчката му бавно се настанява на челото.

— Искаш да живея с теб, но дори не искаш да ми кажеш на колко си години. — Вдигам вежди. Той трябва да разбере колко шантаво е това. Има още куп други неща, неща, които се опитвам с всички сили да пренебрегна (и не успявам), но засега ще се придържам към тази дребна подробност.

— Какво значение има възрастта ми? — пита, докато пъха ягода в устата си.

Поклащам глава и го гледам как дъвче.

— Добре — преглъщам. — Какво да кажа на родителите си, когато ме попитат за професията ти?

Зъбните колелца се завъртат, а Джеси свива рамене и пъха още една ягода в устата ми.

— Кажи им, че притежавам хотел!

Приемам предложения плод, но продължавам да говоря. Този път няма да отстъпя лесно.

— А ако поискат да видят този хотел? — мънкам, докато дъвча.

— Тогава могат да го видят — усмихва се. — Ти мислеше, че е хотел.

Мръщя му се.

— Ти беше уредил някой да ме придружава навсякъде и ме заключи в кабинета си, така че никой да не може да говори с мен. Същото ли ще направиш с мама и тате?

— Ще ги разведа наоколо в по-спокоен ден — отговаря набързо.

Дали вече го е обмислил? Не мога да повярвам, че говоря за възможността да се срещне с родителите ми.

— А ако поискат да отседнат в този хотел? — изстрелвам обратно. — Те живеят в Нюкий, така че ще отидат на хотел, когато дойдат да ме видят.

Започва да се смее.

— Да ги настаня ли в общата стая?

Тупвам го по корема, което само подсилва веселието му.

— Радвам се, че намираш моите притеснения за толкова забавни. — Грабвам ягода и я пъхам в устата си.

Той се възстановява от пристъпа на смях и ме поглежда вече сериозно.

— Ава, изглежда търсиш извинение да се измъкнеш от това. — Пресяга се и прокарва пръст по долната ми устна. — Ако родителите ти попитат на колко години съм, тогава измисли някаква възраст! На колкото години ме искаш, на толкова ще бъда. Ако дойдат на гости, могат да останат тук. Има много стаи за гости и всичките имат бани. Спри да се бориш! Това ли е всичко? — пита и вдига към мен вежда очакващо.

— Ще стъпчеш ли родителите ми?

— Ако ми се изпречат на пътя — казва сериозно.

Умствено реагирам на мига. Трябва да избягвам срещата с родителите си колкото е възможно по-дълго. Може би дори завинаги.

— Защо имаше полиция в Имението? — изстрелвам.

Той извърта очи.

— Казах ти, някакъв идиот си играе глупави игри.

— Какви точно глупави игри?

— Ава, няма нищо, за което да се тревожиш. Точка. — Подава ми още една ягода и аз я вземам неохотно. Опитва се да ме спре да задавам дразнещи въпроси, като държи устата ми пълна.

— Ами тайнствената жена?

— Все още е тайнствена — отговаря набързо и кратко.

— Значи си питал Клайв?

— Не, Ава, не съм имал време. — Много е ядосан. Питал е Клайв, по дяволите, също така му е казал да си държи устата затворена. Налага се и за това да използвам хитрост. Мръщя му се, но той продължава. — Кога мога да те заведа на пазар?

„Какво?“

Сигурно е видял разтревоженото ми лице, защото ядосаното му изражение омеква моментално.

— Дължа ти една рокля и тъй като партито за годишнината наближава, мислех, че можем да убием с един куршум два заека.

— Имам много рокли — мърморя. Пазаруването с Джеси е на върха на списъка с неща, които смятам да избягвам, ако не искам на излизане от магазина да изглеждам като ескимос.

— На всяка крачка ли ще ме предизвикваш днес, жено? — недоволства. Присвива зелените си очи към мен и аз му се мръщя в отговор, но съм твърде уморена, за да се карам. Вместо това се премествам до гърдите му и се сгушвам в него. Може да е арогантен, предизвикателен задник, но съм напълно влюбена в него и нищо не мога да направя за това.