Джоди Елън Малпас
Под този мъж (28)

Двадесет и осма глава

— Оооооо, Божееееееее! — протягам се аз и това е най-приятното протягане, което съм имала някога. Привдигам се, изпъвам врат и оглеждам стаята, в която в момента няма никого другиго, така че внимателно се примъквам към края на леглото и спускам босите си крака върху мекия кремав килим, събирам сили да се преборя със замайването и ставам. Не се случва нищо. Чувствам се изненадващо спокойна. Тръгвам с лека стъпка към площадката, за да видя Джеси, който седи в един от огромните фотьойли долу и тихо говори по мобилния телефон. Той е изкъпан и обръснат и носи някакви бледосини дънки, а от кръста нагоре е гол.

Навеждам се тихо от върха на стълбите и го гледам през извитото стъкло, което води надолу към голямото открито пространство. Той изглежда свеж, но загрижен.

— Не знам — казва тихо и чопли материята на фотьойла. — Кълна се в Бог, ще им извадя шибаните очи. — Той мести ръка от подлакътника и потрива лицето си. — На ръба съм, Джон. Наистина имам нужда. Мамка му, каква каша!

О, Боже, аз ли съм виновна, че иска отново да пие?

Все едно е чул тихия ми въпрос, той извръща глава и среща погледа ми. Размърдвам се неудобно на върха на стълбите, докато той ме изучава.

— Виж какво можеш да откриеш, Джон! Няма да идвам няколко дни. Да, благодаря ти, човече. — Плъзга телефона в дланта си, но ръката му остава близо до ухото, а лакътят все още е на подлакътника. Чувствам се като абсолютна натрапница.

Той седи във фотьойла, а аз стоя на върха на стълбите дълго време, просто се гледаме един другиго през стъклото. Нямам идея какво да му кажа. Исках да докажа, че неговата свръхпредпазливост по отношение на мен е неразумна, но само направих нещата още по-лоши. Той никога повече няма да ме изпусне от поглед.

Докато обмислям следващия си ход, той се надига и тръгва към основата на стълбището. Следя бавното му изкачване нагоре, докато той застава на няколко стъпала под мен, гледайки ме отдолу. Изражението му преминава от гняв към тъга и обратно, а бръчката му изглежда така, все едно е стояла на челото му дълго, дълго време.

— Ако смяташ да ми крещиш, по-добре да си тръгна още сега — изричам въпреки пресъхналото си гърло. Не ми трябва господин Невротичен точно сега. Просто искам да забравя за случилото се. Смятам се за късметлийка, че не стана по-лошо. А би могло да стане много по-лошо.

— Крещях достатъчно — отговаря той и долавям дрезгавина и в неговия глас. — Как се чувстваш?

— Добре — отвръщам. Откъсвам очи от неговите и поглеждам към голите си крака. Като се изключи черното дантелено бельо, съм напълно гола и се чувствам дребна, както се е извисил над мен.

— Почти? — пита той.

— Не, добре съм — звуча раздразнено.

Той се отпуска на колене, така че сега сме на почти еднакво ниво, и поставя ръцете си на най-горното стъпало от двете страни на тялото ми. Вдигам поглед от краката си към него.

— Аз съм полудял до безумие, Ава — изрича. Гласът му е спокоен.

— Не бях пияна — заявявам рязко. По дяволите, не бях дори близо до напиване.

— Казах ти да не пиеш изобщо. Знаех си, че не трябваше да те пускам да излизаш.

— Любопитна съм защо смяташ, че можеш да определяш какво да правя — предизвиквам го. — Аз съм зряла жена. Да не очакваш да живея живот, в който всяка моя стъпка ще бъде контролирана? — говоря. Гласът ми е тих, но твърд въпреки сухотата. Той трябва да разбере моята позиция.

Устните му се опъват в права линия и виждам как мислите му започват да препускат.

— Ти си моя. Моя работа е да те пазя.

Обръщам очи и въздъхвам.

— Каза, че ти остава малко. Малко до какво? — повдигам лице нагоре.

Той търси очите ми. Сигурно знае, че съм чула. Поглежда право в мен и след това изрича:

— До нищо.

— До нищо? — питам с недоверие. — Искаш да пиеш, нали? Това ти е необходимо, за да се справиш с шибаната каша.

Той ме зяпва.

— Би. Ли. Внимавала. С. Шибания. Език? Ние сме в шибаната каша, защото ти реши да ми се противопоставиш напълно. — Той приближава лице до моето. — Нямаше да се стигне до това, ако ме беше послушала.

Безчувствените му думи и тонът, с който ги казва, жилят болезнено.

— Извинявай! — изстрелвам. — Извинявай, че не те послушах! — Ставам и го оставям коленичил на стълбите. — Съжалявам, че имаш нужда да се удавиш във водка заради мен. Очевидно съм вредна за здравето ти. Ще те спася от това нещастие — врътвам се и се отправям наперено към спалнята, а физически треперя от гняв.

— Луд до безумие, Ава.

Обръщам се и го намирам да крачи към мен с гръмотевично изражение. Отстъпвам леко и се проклинам, че не съм защитила позицията си. Защо не може да разбере, че собствените му неразумни очаквания го тласкат към пълна лудост, не аз.

Той спира пред мен, гърдите му се надигат и свежият му дъх на мента ме обвива.

— Целуни ме!

— Не! — Проклетият мъж е заблуден!

Очите му потъмняват и се присвиват.

— Три.

Сигурно се шегува.

— Луд ли си?

— Шибано безумно луд, Ава. Две.

Той е абсолютно сериозен. О, Боже мой!

— Едно — шепти.

Знам, че не трябва да се опитвам да избягам този път.

— Нула.

Той ме сграбчва, сякаш съм се опитвала да бягам, и ме приковава на леглото за секунди, като с едната си ръка опъва моите над главата ми. Обутите му в дънки крака са върху бедрата ми и ограничават движенията ми, не че се боря с него. Той диша тежко, прокарва пръст по корема ми и след това през средата на тялото ми към устата ми. Задържа се на горната ми устна и тръгва обратно надолу по тялото ми.

— Моля те, недей да пиеш! — Никога не бих си простила, ако отново подложи тялото си на това саморазрушение заради мен.

— Нямам намерение да пия, Ава — отвръща. Гласът му е равен и неубедителен. Това ме кара да се чувствам неудобно. Той се надига на колене и ме издърпва така, че да седна в скута му. Маха косата от лицето ми и обхваща страните ми с ръце.

— Снощи в болницата, когато не идваше в съзнание, усещах как сърцето ми забавя хода си с всяка минута. Никога няма да разбереш колко много те обичам. Ако Господ те беше отнел от мен, нямаше да мога да го преживея, Ава. Иде ми да си отрежа главата, задето ти позволих да ми се противопоставиш.

Опулвам се при това признание. Лицето му е напълно сериозно и това е много тревожно. Той казва, че би се самоубил, така ли? Това е откачен разговор, но аз не мисля, че ще спечеля нещо, ако го спомена.

— Добре съм — казвам в напразен опит да го разведря.

— Какво щеше да стане, ако не беше? Какво щеше да стане, ако не бях дошъл навреме? — казва и стиска очи. — Дойдох в бара само да проверя дали си добре и смятах да си тръгна. Можеш ли да си представиш как се почувствах, когато те видях да припадаш? — Очите му се отварят безжизнени. Вече знам със сигурност, че мога да се вържа за леглото завинаги, но това няма да е здравословно нито за него, нито за мен.

— Това беше откачена случайност, някой играе глупави игрички. Бях на неподходящото място в неточния момент. Това е всичко. — Свалям ръцете му от лицето си и ги поставям между телата ни. — Ще изпаднеш в кома от всичкия този стрес и тогава какво ще правя аз? — питам тихо.

Той поклаща глава и започва да си дъвче устната.

— Изглеждаше облекчена, когато лекарят каза, че не си бременна.

Опитвам се да не поглеждам към него. Внезапно се чувствам унизена.

— Пропуснах едно хапче. — Чувствам как ръката му обвива моята, поглеждам нагоре предпазливо и срещам обвинителния му поглед и повдигнатата вежда. — Пропуснах няколко. Отново ги загубих.

— И не си купила нови?

— Забравих — вдигам рамене.

— Добре. — Той ме изучава за известно време. — Кога за последно пи хапче?

— Преди няколко дни — отговарям тихо. Изричам лъжата през зъби и се боря с ръката, която инстинктивно посяга към косата ми. Не мога да повярвам, че е минала цяла седмица и не съм се сетила да подновя рецептата.

— Значи ще ги вземеш отново?

— Утре. — През лицето му минава особено изражение. Съжаление? — Джеси — спирам, без да знам как да кажа това, което имам наум.

— Какво? — пита. Изглежда предпазлив и малко виновен. Знае какво мисля, знам, че знае, и съм невероятно подозрителна. Той не може нарочно да се е опитвал да ми направи дете? Би ли го сторил? Не съм сигурна, но ако той е скрил хапчетата ми, значи знае много добре, че не съм ги взимала от седмица. Или е решил, че вече съм си купила нови?

— Нищо — поклащам глава. Знам, че няма да си признае, така че се правя на глупачка, но ще претърся всеки квадратен сантиметър от този апартамент при първа възможност.

— Брат ти звъня — казва той в очевиден опит да ме разсее от отнесените ми мисли.

Изправям се. Разсейването успява.

— Дан?

— Да.

— Говори ли с него?

Той ме поглежда колебливо.

— Е, не можех да го оставя да звъни непрестанно, щеше да се разтревожи. И защо си заключила телефона си?

Усмихвам се на себе си. Чудя се колко ли комбинации е опитал в опит да го отключи.

— Това не ти е попречило да вдигнеш, нали? Какво каза на брат ми? — питам. Гласът ми е малко паникьосан, което не е изненадващо, като се има предвид, че съм паникьосана. Дан веднага ще се обади на мама, а в добавка към всичко останало сега не ми се иска да обяснявам.

— Не му обясних какво се е случило. Не исках семейството ти да мисли, че не мога да се грижа за теб. Той каза, че е трябвало да се видите. — Гледа ме така, като че съм извършила голям грях, задето не съм му казала за плановете си, въпреки че дори нямам планове все още.

— Казал си му, че живея при теб, нали? — Устните ми се свиват.

— Да — отвръща. Не изглежда да съжалява.

Бих могла да го убия.

— Джеси, какво си направил? — Облягам глава на рамото му в безнадеждност.

— Хей, погледни ме! — отново звучи гневно. Повдигам глава и го поглеждам с цялото нещастие, което изпитвам. Бръчката му се включва в спора. — Не мислиш ли, че щеше да се притесни? Приеми го, Ава!

Той ме придърпва върху гърдите си и аз усещам как сърцето му блъска диво.

— Ще отида да потичам. Ти се изкъпи. Ще взема нещо за ядене, докато съм навън.

— Не може ли да останеш? — питам, притискайки се към гърдите му. Не искам да излиза.

— Не. — Повдига ме и ме насочва към банята. — Под душа! — Пуска водата и ме оставя в банята, обидена и разтревожена. Никога няма да иска да ме пусне.