Джоди Елън Малпас
Под този мъж (2)

Втора глава

Когато „Луссо“ се появява пред погледа ми, дишането ми болезнено се учестява. Трудно е да устоя на смазващото желание да отворя вратата и да изскоча от движещата се кола на Сам. Той ме поглежда с очевидно тревожно изражение на сладкото си лице, сякаш доловил намерението ми.

Паркира пред входа за гаража, минава от моята страна да ме вземе и ме държи здраво, докато ме води към Дрю, който чака наблизо.

Както винаги, той изглежда елегантен с костюм и официални обувки и със съвършено стилизирана черна коса, но вече не ме кара да се чувствам неудобно. Това, което ме шокира, е, че ме поема от Сам, придърпва ме към себе си и ме притиска силно. Това е първият истински контакт, който съм имала с него.

— Ава, благодаря, че дойде.

Не казвам нищо, защото наистина не знам какво да кажа. Те истински се тревожат за Джеси и аз се чувствам виновна и съм дори още по-разтревожена от тях. Дрю ме освобождава и ми се усмихва бегло, сякаш да ме успокои. Изобщо не ме успокоява.

Сам сочи към пътя.

— Ето го голямото момче.

Обръщаме се, за да видим как Джон паркира черния си автомобил „Рейндж Роувър“, набивайки рязко спирачки зад колата на Сам. Плъзва голямото си тяло навън, сваля слънчевите си очила и кима за поздрав. Това е обичайният безмълвен поздрав на Джон. Мили Боже, той изглежда вбесен. Зървала съм само за кратко очите му, те винаги са скрити зад тези очила, дори нощем или вътре, но сега слънцето свети, така че не мога да разбера защо ги е свалил. Може би иска всички да знаят колко е ядосан. Действа. Изглежда страховит.

Поемам си дълбоко въздух и набирам кода, като отварям вратата за момчетата. Иска ми се моето участие да приключваше само с това. Дрю ми прави жест да ги водя и аз тръгвам през паркинга в мълчание. Стомахът ми пърха, когато влизаме в мраморното фоайе на „Луссо“. Всички сме притихнали, чува се единствено тропотът на обувките ни. Вътрешностите ми започват да се усукват и дишането ми се ускорява. Толкова много неща се случиха на това място. „Луссо“ беше първото ми голямо постижение в дизайна. За първи път бях с Джеси тук, последната ми среща с него също беше тук. Всичко започна и свърши в тази сграда.

Клайв ни поглежда с отегчено изражение над голямото си извито мраморно бюро, докато приближаваме.

— Клайв! — казвам с принудена усмивка.

Той ме оглежда, а после оглежда и трите заплашителни същества, които ме придружават, преди очите му да се спрат отново на мен.

— Здравей, Ава! Как си?

— Добре съм, Клайв — лъжа. — Ти?

— Добре съм. — Той несъмнено е уморен, след като е имал няколко разгорещени срещи с тримата мъже, които ме придружават, и ако съдя по студеното му отношение към мен, тези срещи не са били приятни.

— Клайв, ще ти бъда благодарна, ако ни пуснеш горе до панорамния апартамент, за да проверим Джеси — казвам. Зареждам гласа си с изобилие от увереност, каквато не чувствам. Сърцето ми препуска все по-бързо с всяка секунда.

— Ава, вече казах на приятелите ти, че може да си загубя работата, ако им позволя да влязат. — Той отново хвърля предпазлив поглед към момчетата.

— Знам, Клайв, но те се тревожат — казвам с напълно безгрижен глас. — Просто искат да проверят дали е добре, а после ще си тръгнат. — Опитвам с любезност, нещо от което Дрю, Сам и Джон вероятно са били доста далеч.

— Ава, качвах се горе, чуках на вратата на господин Уорд и не получих отговор. Проверихме някои от записите на камерите, а аз не съм го виждал да излиза или да се връща по време на моята смяна. От охраната не могат да проверят пет дни записи. Казах това на приятелите ти. Ако ви пусна горе, може да си загубя работата.

Смаяна съм от внезапния обрат в портиерската етика на Клайв. Ако беше толкова упорит и верен на професията си, когато дойдох да видя Джеси в неделя, може би никога нямаше да се стигне до онази кавга. Но пък все още щях да съм в блажено неведение за малкия проблем на Джеси.

Усещам как Сам се притиска в гърба ми.

— Пусни ни, за Бога! — вика той през рамото ми.

Трепвам леко, но не мога да го обвиня за безсилието, което изпитва. Аз също се чувствам доста безсилна. Просто искам да ги вкарам вътре и да си отида. Усещам как стените се свиват около мен и виждам как Джеси ме носи през мраморния под в ръцете си. Всички картини, завладели мозъка ми, са още по-ясни сега, след като съм тук.

Обръщам се и виждам Джон. Изражението му е гръмотевично, но ръката му е върху рамото на Сам — това е неговият начин да го успокои. Налага се да направя нещо, което не ми се ще да правя, но страстите се разгорещяват.

— Клайв, не искам да прибягвам до изнудване — казвам сковано и се обръщам отново към него. Той ме гледа объркано и виждам как се опитва да се сети с какво мога да го изнудвам. — Не искам никой да узнава за редовните посетители на господин Гомес или за слабостта на господин Холанд към тайландски момичета — наблюдавам как лицето на Клайв се изкривява в поражение.

— Ава, играеш гадно, момиче.

— Не ми оставяш друг избор, Клайв.

Той поклаща глава и ни сочи към асансьора, докато мърмори обиди под носа си.

— Невероятно! — радва се Сам, докато вървим към асансьора на панорамния апартамент.

Нямам представа как става така, но откривам, че краката ми правят малки стъпки зад тях и аз ги следвам към асансьора.

— Джеси може да е сменил кода — казвам, вървейки зад гърбовете им.

Сам се обръща. Изглежда разтревожен.

Свивам рамене.

— Ако го е направил, няма начин да се качите горе.

Внезапно се озовавам пред асансьора, поемам си дълбоко дъх и набирам кода. Чувам хор от въздишки, когато вратата се отваря и всички влизат. Аз стоя отвън и гледам Сам. Той се усмихва и леко кимва с глава, насърчавайки ме да се кача с тях.

Правя го.

Влизам в асансьора, Сам и Дрю са от едната ми страна, Джон — от другата. Набирам отново кода. Пътуваме нагоре в неловко мълчание и когато вратата на асансьора се отваря, ние се озоваваме пред двойните врати, които водят към апартамента на Джеси.

Сам пръв излиза от асансьора, отива до вратата и разтърсва бравата, след което започва да тропа по вратата като луд.

— Джеси! Отвори шибаната врата!

Дрю и Джон приближават и го издърпват, после Джон опитва вратата, но тя не поддава. Не мога да не си помисля, че съм последният човек, излязъл от апартамента. Помня, че се постарах да я тръшна възможно най-силно.

— Сам, друже, той може дори да не е тук — успокоява го Дрю.

— Тогава къде е, по дяволите? — крещи Сам.

— О, той е тук — боботи Джон. — Копелето се дави в скръбта си вече твърде дълго. Има бизнес да управлява.

Все още стоя в асансьора, когато вратата започва да се затваря и ме изтръгва от замаяното ми състояние. По силата на естествен рефлекс ръката ми спира вратата и аз излизам във фоайето пред апартамента. Знам, че казах, че ще ги вкарам дотук, а после ще си отида, знам, че трябва просто да си тръгна, но като гледам Сам в такова състояние, разстройвам се още повече, а думите на Джон ме карат да настръхна. Дави се в скръбта си или се дави във водка? Дали ако остана, отново ще се изправя пред пияния и беснеещ Джеси?

Дрю чука на вратата спокойно. Смешно е. След като неумолимото думкане на Сам не получава отговор, то се съмнявам, че вежливото почукване на Дрю ще сполучи.

Той отстъпва от вратата и издърпва Сам към мен.

— Ава, опита ли да му се обадиш? — пита Дрю.

— Не! — изтърсвам. — Защо да го правя? Напълно съм сигурна, че не би искал да говори с мен.

— Защо не пробваш? — пита Сам умолително.

Клатя глава.

— Той няма да отговори, Сам.

— Ава, просто опитай! — притиска ме Дрю.

Неохотно вадя телефона от чантата си и набирам Джеси, докато Сам и Дрю гледат нервно. Нямам представа какво ще кажа, когато вдигне.

Главата на Дрю се извърта рязко към вратата.

— Чувам го да звъни. — Връща се към мен, очевидно чака да говоря, но обаждането ми се прехвърля на гласова поща и сърцето ми се стяга. Той не иска да говори с мен. Тръгвам обратно към асансьора. Болката ми се разпалва от отхвърлянето на обаждането ми, но точно тогава във фоайето отеква страшен трясък.

Сам, Дрю и аз обръщаме глави към двойната врата, която отвежда в апартамента на Джеси, и виждаме Джон от другата страна, обграден от натрошената каса. Той ни кимва и Сам и Дрю политат към апартамента. Откривам, че ги следвам неуверено, спомняйки си последния път, когато бях тук.

„Обърни се! Качвай се в асансьора! Върви, СЕГА!“

Не го правя. Стоя на вратата и се оглеждам. Доколкото виждам, нищо не е било преместено. Пристъпвам леко напред в откритото пространство и чувам как мъжете тичат наоколо и търсят Джеси. Когато в полезрението ми се появява основата на стълбите, забелязвам, че празната бутилка от водка е все още на масичката. После виждам широко отворената врата на терасата. Поемам с колебливи стъпки към нея. Все още чувам мъжете да тичат наоколо из апартамента, да отварят и затварят врати и да викат името му.

Аз обаче съм притеглена към терасата. Знам защо. Това е същият магнетизъм, който ме притегля към Джеси всеки път, когато той е наблизо. Само че този път знам, че това няма да е моят Джеси. Дали искам да се изправя отново срещу него, когато е в такова ужасно състояние, когато е толкова зъл и омразен? Не, разбира се, че не искам, но изглежда не мога да се обърна.

Докато приближавам вратата, се опитвам да подготвя очите си за пияната развалина, просната на някой от шезлонгите с бутилка водка в ръка. Но вместо това съм посрещната от безжизненото голо тяло на Джеси, лежащо по лице на терасата.

Започвам да се задушавам и пулсът ми затуптява в ушите ми.

— Тук е! — крещя, докато тичам към безжизненото тяло. Пускам чантата си долу и се сривам до него.

Стискам раменете му и го обръщам. Не знам откъде намирам сили, но успявам да го обърна така, че главата му пада в скута ми. Започвам отчаяно да галя с ръце брадясалото му лице. Забелязвам, че ръката му е все още подута и разранена и че има засъхнала кръв по кокалчетата.

— Джеси, събуди се! Моля те, събуди се! — умолявам го и се отдавам на истерията, докато гледам мъжа, когото обичам, да лежи в скута ми в безсъзнание. Сълзи се стичат по лицето ми и падат по бузите му. — Джеси, моля те! — Отчаяно прокарвам ръце по лицето му, по гърдите и по косата му. Той изглежда безжизнен, отслабнал е и челюстта му е покрита с едноседмична брада.

— Копеле! — избоботва Джон, когато ме открива на терасата с Джеси в скута ми.

— Не знам дали диша — плача и поглеждам със замъглени очи към огромния мъж, който върви към мен.

— Така — казва Джон, докато коленичи, и взима ръката на Джеси от мен.

Поглеждам нагоре и виждам Сам да спира до вратата.

— Какво…

Сълзи нахлуват в очите ми и всичко минава на забавен каданс. Сам идва и се смъква до мен. Започва да разтрива ръката ми.

— Ще повикам линейка — казва Дрю бързо, когато ни открива скупчени около неподвижното тяло на Джеси.

— Почакай! — изръмжава грубо Джон, навежда се над Джеси и разтваря изсъхналите му устни, докато проверява всяка част на отпуснатото му тяло. — Тъпото копеле! Напил се е до състояние на шибана кома.

Поглеждам към Сам и Дрю, но не мога да преценя реакцията им на заключението на Джон. Откъде знае? Джеси може да е полумъртъв. Определено изглежда така.

— Мисля, че трябва да повикаме линейка — успявам да кажа между подсмърчанията.

Джон ме поглежда съчувствено. Никога не съм виждала друго освен напълно безстрастно изражение на суровото му лице и начинът, по който ме гледа сега — толкова печално и сякаш съм малко наивна, — е странно утешителен.

— Ава, момиче. Виждал съм го така повече от веднъж. Той се нуждае от леглото си и от малко грижи, за да премине през това. Не се нуждае от лекар. Не от този вид поне. — Джон поклаща глава.

О? Колко пъти е повече от веднъж? Джон сякаш знае какво да прави. Изобщо не е разтревожен от състоянието на Джеси, който лежи в скута ми, докато аз съм истерична развалина. Сам и Дрю също не изглеждат добре. Дали са го виждали така преди?

Джон потупва бузата ми и се вдига от пода. Никога не съм го чувала да казва толкова много. Големият тих гигант се оказва голям, дружелюбен гигант. Но все още не бих искала да му се противопоставя.

— Какво е станало с ръката му? — пита Сам, когато зърва окървавената и ожулена ръка на Джеси.

Наистина изглежда ужасно и вероятно се нуждае от преглед.

— Разби прозореца на колата си — подсмърчам, когато всички поглеждат към мен. — Когато вдигна врява пред Кейт — добавям напълно засрамена.

— Да го отнесем ли в леглото му? — пита Дрю плахо.

— Дивана — инструктира Джон. Отново се е върнал към оскъдната изразност.

Наблюдавам как Сам става и вдига празната бутилка водка изпод шезлонга. Поглежда я с пълно отвращение и драматично я разбива отстрани в сандъчето за цветя. Силният шум, който отеква около нас, ме кара да трепна, но по-важното е, че кара и Джеси да трепне.

— Джеси! — разтърсвам го леко. — Джеси, моля те, отвори очи!

Сам, Дрю и Джон се скупчват около нас, а Джеси започва да вдига ръка над главата си. Стискам я и я връщам отстрани до тялото му, но още щом я пускам, той я връща пред лицето ми, мърмори неразбираемо и мята краката си неконтролируемо.

— Той търси теб, момиче — казва Джон тихо.

Хвърлям шокиран поглед към Джон и той ми кимва. Търси мен? Хващам ръката му и я насочвам към лицето си, поставяйки дланта му на бузата си. Той веднага се успокоява. Студената му длан върху лицето ми ми носи малко утеха, но изглежда утешава и него, затова я задържам там и го оставям да ме докосва. Ужасена съм, че е напълно възможно да е бил на терасата с дни гол и в безсъзнание. През деня може да е топло, но нощите са доста по-студени. Защо го напуснах? Трябваше да остана и да го успокоя, а не да си тръгна.

— Ще отида да донеса завивки — казва Дрю и се отправя обратно навътре.

— Да го вдигнем ли? — напомня Джон и кимва към Джеси на пода.

Неохотно пускам ръката на Джеси и оставям Сам и Джон да застанат от двете му страни за координирано преместване. Когато го вдигат от скута ми, ставам и изтичвам напред, за да съм сигурна, че пътят им е чист, че целият ъглов диван е освободен от милионите възглавнички (всичките мое дело) и че прилича повече на легло.

Дрю слиза по стълбите, понесъл достатъчно одеяла, а Сам и Джон чакат търпеливо. Тежестта на Джеси е разпределена поравно между тях. Вземам една кадифена завивка от Дрю и я постилам върху студената кожа, а после се дръпвам, за да могат да го поставят на дивана. Подпирам главата му на възглавници и слагам друга завивка върху голото му тяло. Отпускам се на колене до него и галя с ръка брадясалите му страни. Залива ме съжаление и сълзите отново започват да се стичат по бузите ми. Можех да спра това. Ако не бях изхвърчала навън, той нямаше сега да е в това състояние. Трябваше да остана, да го успокоя и да го отрезвя. Мразя се.

— Ава, добре ли си? — чувам тихия глас на Дрю през сподавените си хлипания и една ръка започва да разтрива гърба ми.

Подсмърчам и изтривам нос с опакото на дланта си.

— Добре съм, съжалявам.

— Не се извинявай! — въздъхва Сам.

Навеждам се над Джеси и поставям устни върху челото му. Задържам ги там няколко секунди и когато се вдигам от пода, ръката му се стрелва изпод одеялото и ме сграбчва.

— Ава? — гласът му е дрезгав и пресипнал, очите му се отварят леко и оглеждат стаята. Когато откриват моите, виждам единствено празни дупки към нищото. Обичайните му зелени пристрастяващи очи сега са почти черни.

— Здравей! — поставям длан върху неговата.

Той започва да повдига глава от възглавницата, но преди да успея да го бутна обратно долу, се отказва.

— Толкова съжалявам — промърморва. Ръката му започва да пълзи нагоре по ръката ми, за да намери отново лицето ми. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам…

— Спри! — прошепвам с треперещ глас, докато му помагам да докосне лицето ми. — Моля те, престани! — обръщам устни към ръката му и целувам дланта му. Когато се обръщам отново към него, очите му са затворени. Отново е потънал.

Вземам ръката му и я поставям под одеялото, като се старая да е добре завит. Ставам и се обръщам. Сам, Дрю и Джон стоят тихо и ме гледат как се грижа за него. Напълно съм забравила, че не съм сама с Джеси, но изобщо не съм засрамена.

— Ще направя кафе — нарушава тишината Сам и се отправя към кухнята, а Джон и Дрю тръгват след него.

Поглеждам отново към Джеси. Инстинктът ми казва да изпълзя на дивана и да се сгуша до него, да го галя и да го успокоявам. Може и да го направя, но първо трябва да поговоря с момчетата. Отивам след тях в кухнята и откривам Сам и Дрю да изправят бар столовете, а Джон да вдига хладилника от пода. Не беше така, когато си тръгнах в неделя. Джеси явно е изпаднал в ярост.

— Трябва да бягам — казва със съжаление Дрю, докато изправя последния стол. — Имам среща с Виктория — добавя. Изглежда малко засрамен.

— Върви, приятел! — казва Сам, докато търси чашите. — Ще ти се обадя по-късно.

— В последния шкаф вдясно, на най-горния рафт — напътствам Сам. Той се обръща и ме поглежда въпросително, докато Дрю излиза.

Свивам рамене.

Сам отнася три чаши черно кафе на плота, край който сме се настанили двамата с Джон.

— Дори да има, няма да рискуваме с мляко. Черно става ли? — пита Сам.

Кимвам и си взимам чаша. Джон също взима една и слага невероятните четири лъжички захар в своята. Знам, че няма мляко, но е безсмислено да споделям тази информация.

— Е — започва Сам, — след като вече го намерихме, какво ще правим с него? — шегува се.

Сам отново е възвърнал безгрижното си поведение и това е облекчение. Моята собствена тревога се подхранваше от неговата загриженост, а както се оказва, той е имал всички основания да бъде неспокоен. Вътрешно потрепервам при мисълта, че Джеси е бил сам и е страдал тези последни пет дни. Колко още щеше да лежи тук, ако бях отказала да дойда? Със сигурност щяха да се обадят в полицията.

— Всичко върви гладко в Имението — обажда се Джон. — Няма нужда да се тревожим за това. Ще се върне към нормалното състояние, след като изкара едноседмичен махмурлук.

— Не трябва ли да отиде в клиника? — питам. — Или на терапия, не знам — добавям. Нямам представа как стават тези неща.

Джон поклаща глава и слага отново очилата си. Започвам да се чудя каква е връзката му с Джеси. Мислех, че е просто служител, но изглежда знае всичко.

— Не клиника — заявява Джон категорично. — Той не е обсебен от алкохола, Ава. Пиеше, за да облекчи гадното си настроение, да запълни празнина. Когато започне, не може да спре — бегло ми се усмихва. — Ти помогна, момиче.

— Какво съм направила? — Не знам защо изглеждам толкова наранена от изявлението на Джон. Той просто ми каза, че съм помогнала в ситуацията, но не мога да се отърва от чувството, че намеква, че съм помогнала и за повторното му отдаване на алкохола.

Сам поставя ръка върху моята на плота.

— Вниманието й беше съсредоточено другаде.

— Но после го напуснах — казвам тихо. Просто потвърждавам това, което и двамата мислят.

— Не е твоя вината, Ава — уверява ме категорично Сам. — Ти не трябваше да знаеш.

— Никога не ми е казвал — прошепвам. — Ако знаех, нещата можеше да са различни. — Наистина не съм сигурна как щяха да са различни, ако Джеси ми беше казал. Но знам, че не искам никога да го виждам такъв, какъвто беше в неделя. Ако си тръгна сега, дали ще се случи отново? В ума ми е пълна каша. Подпирам лакти на плота и полагам глава в ръцете си. Какво да правя, по дяволите?

— Ава — дрезгавият глас на Джон ме кара да вдигна глава. — Той е добър човек.

— Коя бе причината, която го караше да пие? Колко зле е? — питам. Знам, че дълбоко в себе си е добър човек, но ако знам повече, може да го разбера по-добре.

— Кой знае? — замисля се Джон, после поглежда към мен. — Не мисли, че се е напивал по цял ден и всеки ден! Не е. В момента е в това състояние, защото се е чувствал нещастен, а не защото е алкохолик.

— И не е пил, откакто се появих? — Не мога да повярвам.

Джон се смее.

— Не, въпреки че ти извади някои други, доста гадни качества у него, момиче.

Мръщя се, но знам точно за какво говори Джон, а ако съдя по изражението на дръзкото лице на Сам, той също знае. Казвали са ми, че Джеси обичайно е доста сговорчив, но аз съм виждала много малко от сговорчивия Джеси Уорд, и то предимно когато ставаше неговото. През по-голяма част от времето виждах единствено един неразумен и властен маниак. Самият той призна, че е такъв единствено с мен… каква съм късметлийка!

— Ще остана, но ако се събуди и не ме иска тук, ще повикам някого от вас двамата — предупреждавам.

Сам видимо се отпуска.

— Това няма да се случи, Ава.

Джон кимва.

— Трябва да се върна в Имението и да управлявам шибания бизнес. — Той става от стола. — Ава, трябва да ти дам своя телефонен номер. Къде е мобилният ти?

Оглеждам се наоколо за чантата си и осъзнавам, че съм я оставила на терасата. Скачам и оставям Сам и Джон в кухнята, докато отивам да я донеса.

По пътя обратно към кухнята виждам, че Джеси все още е в несвяст. Колко дълго ще бъде така и на какъв етап трябва наистина да се тревожа? Нямам представа какво да правя.

Стоя тихо и го гледам. Миглите му трепкат леко, а гърдите му се издигат и спускат равномерно. Изглежда тревожно дори в безсъзнание. Приближавам тихо и дръпвам одеялото до брадичката му. Не мога да се спра. Никога не съм се грижила за него преди, но го правя по инстинкт. Коленича и поставям устни на студената му буза, поемайки частицата утеха, която получавам от допира, след което се изправям и се връщам в кухнята. Джон го няма.

— Ето. — Сам ми подава листче. — Номерът на Джон.

— Бързаше ли? — питам. — Можеше да ме изчака.

— Никога не се задържа повече от необходимото. Слушай, говорих с Кейт. Тя ще ти донесе някои дрехи.

— Добре. — Горките ми дрехи — бяха превозвани напред-назад многократно.

— Благодаря ти, Ава — казва Сам искрено.

— Не ми благодари! — протестирам. Чувствам се неудобно, особено след като това е отчасти по моя вина.

Сам се размърдва нервно.

— Знам. Просто… ами… след миналата неделя… шокът от Имението…

— Недей, Сам!

— Когато пие, той наистина пие здраво. — Сам се засмива леко. — Той е горд мъж, Ава. Ще бъде ужасен, че сме го видели така.

Представям си. Джеси, когото познавам, е силен, уверен, властен и още куп други неща. „Слаб“ и „безпомощен“ не са в дългия списък с качествата му. Искам да кажа на Сам, че Имението и това, което става в него, вече не ми изглежда толкова страшно като пиенето, но не е така. Изобщо не е така. Сега, след като отново видях Джеси, всичко се връща с писък в главата ми. Джеси притежава секс клуб. И също така се възползва от услугите му. Той лично го потвърди, въпреки че ми беше повече от ясно, след като срещнах мъжа на едно от завоеванията на Джеси. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да е спал с жени, че е търсещ удоволствие плейбой, но определено не си представях подробностите.

През следващия един час събираме празни бутилки и чистим апартамента. Вадя още водка от хладилника и я изливам в мивката. Мисля си, че повече никога няма да пия водка.

Клайв звъни, за да ми каже, че една млада дама на име Кейт е във фоайето. След като го осведомявам какво сме открили, двамата със Сам слизаме долу, за да я посрещнем, а всеки от нас влачи черен чувал за смет, пълен с боклук и празни бутилки. Отбелязвам си да оправя повредената врата.

— Здравейте! — казва тя предпазливо, докато приближаваме, влачейки дрънчащите чували. — Как е той?

Пускам чувала, който изтропва драматично, и хвърлям на Клайв поглед, за да знае, че съм му наистина бясна. Ако беше пуснал Сам, Дрю или Джон в апартамента на Джеси по-рано, можеше да го намерим пиян, а не в кома. Клайв има приличието да изглежда засрамен.

— Спи — отговаря Сам, когато става очевидно, че всячески се старая да накарам Клайв да се чувства виновен.

Когато поглеждам отново към Кейт, виждам, че Сам е плъзнал свободната си ръка около нея и я прегръща. Кейт го избутва игриво.

— Ето — Кейт ми подава сака. — Просто натъпках всичко вътре.

— Благодаря. — Взимам сака.

— Е, значи оставаш тук.

— Да — отговарям и свивам рамене. Сам отново ме поглежда благодарно и отново започвам да се чувствам неудобно.

— Колко ще останеш? — пита Кейт.

Добър въпрос. Колко продължават тези неща? Той може да се събуди довечера или утре. Или след ден. Аз имам работа и трябва да търся апартамент. Поглеждам към Сам за някакво упътване, но той само свива рамене, така че поглеждам отново към Кейт и също свивам рамене.

Внезапно се сещам, че съм оставила Джеси сам горе, и започвам да се паникьосвам. Може да се събуди, а там да няма никого.

— Трябва да се връщам горе — казвам и поглеждам назад към асансьорите.

— Разбира се, върви! — Кейт ме изкъшква с ръка и взима чувала с боклук от пода. — Ние ще се отървем от това.

Казваме си довиждане и обещавам да й се обадя на сутринта. После се отправям към асансьора, като междувременно инструктирам Клайв да се погрижи за прозореца на колата на Джеси и за вратата на апартамента. Клайв, разбира се, веднага се заема.

Когато пристигам отново на последния етаж и влизам в дневната, заварвам Джеси още спящ.

Е, какво да правя сега? Все още съм с тъмносивата си рокля и на токчета, затова се отправям нагоре и си избирам стая в най-далечния край на площадката. После се преобличам в протрити дънки и черна тениска. Добре би ми дошъл душ, но не искам да оставям Джеси сам твърде дълго. Това ще трябва да почака.

Връщам се долу и си правя черно кафе. Докато стоя и отпивам от кафето в кухнята, решавам, че идеята да прочета нещо за алкохолизма е добра. Джеси трябва да има компютър някъде, затова тръгвам да търся и намирам лаптоп в кабинета му. Пускам го и се чувствам облекчена, когато не ме пита за парола. Взимам го долу и се настанявам в големия стол срещу Джеси, за да го държа под око. Отварям „Гугъл“ и пиша „алкохолици“. Представят ми се седемнайсет милиона резултата. Но най-отгоре на страницата са „Анонимните алкохолици“. Добро място за начало, предполагам. Джон може да казва, че Джеси не е алкохолик, но се съмнявам.

След няколко часа ровене в интернет имам чувството, че мозъчните ми клетки са съсипани. Има толкова много информация — дългосрочни ефекти, психиатрични проблеми, симптоми на отказването. Прочитам статия за тежка травма в детството, която води до алкохолизъм, и започвам да се чудя дали с Джеси не се е случило нещо, когато е бил малък, а грозният му белег веднага изскача в ума ми. Има също генетични връзки, затова се чудя дали някой от родителите му не е бил алкохолик. Затрупана съм с информация и не знам какво да правя с нея.

Умът ми се връща към неделята и нещата, които той ми каза. Ти си шибана съблазнителка, Ава. Нуждаех се от теб, а ти ме напусна. И после го напуснах… отново. Затварям лаптопа отчаяно и го слагам на масата. Едва десет часът е, но аз съм напълно изтощена. Не искам да си лягам в леглото горе, за да съм наблизо, ако случайно Джеси се събуди, затова събирам няколко възглавници, подреждам ги на пода до него и се настанявам с глава на дивана. Започвам да галя космите на една от загорелите му ръце. Допирът ме успокоява и не след дълго очите ми натежават и аз се отнасям.