Джоди Елън Малпас
Под този мъж (4)

Четвърта глава

След душ и преобличане в стаята за гости се отправям надолу и намирам Джеси в безсъзнание на дивана. Известно време наблюдавам лекото вдигане и спускане на широките му гърди. Въпреки очевидното му изтощение, очите ми са доволни. Телефонът ми иззвънява рязко и ме изтръгва от бляновете ми. Бързо го откривам и вдигам, без да си давам труда да погледна екрана.

— Ало?

— Ава?

— Дан! — След всичко станало съм забравила, че трябва да се видя с него днес. Толкова е хубаво да чуя гласа му. — Къде си?

— Тъкмо слизам на „Юстън“^[1].

— Как са мама и татко?

— Разтревожени — заявява решително.

— Няма нужда да са.

— Да, но са. Аз също. Къде си?

„Мамка му!“

— У Кейт — лъжа. Няма да говори с нея, нито пък ще я посети, така че няма как да открие, че лъжа. Освен това мама знае, че би трябвало да съм у Кейт, и съм сигурна, че му го е казала.

При споменаването на Кейт настъпва мълчание.

— Разбирам — казва той кратко. — Все още ли си там?

Усещам напрежение в гласа му. Не са се виждали от години, но времето, както изглежда, не е лечител.

— Само временно, Дан. Търся си нещо, даже в момента.

— Говорила ли си с онзи кретен, твоя бивш? — пита, а ядът в гласа му е осезаем.

— Не, но чух, че поддържа връзка с мама и тате. Много мило от негова страна.

— Шибан идиот! Трябва да поговорим за това. Мама ми разказа за малкия разговор, който е провела с Мат. Знам, че той е змия, но тя се тревожи.

— Обадих се — защитавам се.

— Да, знам също, че не си й казала всичко. Какъв е този нов мъж?

Замръзвам насред крачка. Добър въпрос.

— Дан, има някои неща, които не можеш да кажеш на родителите си.

— Да, но можеш да кажеш на брат си.

— Мога ли? — изтърсвам. Силно се съмнявам. Големият ми брат вероятно би се присъединил към татко в кардиологичното отделение. Това е причината да не отида в Нюкий — разпит и натякване. В един момент ще трябва да ги изтърпя, но не е нужно да е точно сега. Никога не съм била по-доволна, че родителите ми живеят толкова далеч.

— Да, можеш. Е, кога ще те видя? — пита той малко по-радостно.

Да ме види или да ме изстиска за информация?

— Утре?

— Мислех, че ще се видим днес — казва. Изглежда разочарован.

Аз също съм. Наистина искам да го видя, но от друга страна — не искам.

— Съжалявам. Търся си квартира и имам да довършвам купища скици — отново лъжа, но не бих могла да събера сили да изглеждам нормално за толкова кратко време. Може би до утре ще съм се измъкнала от тази дупка на депресия и несигурност. Много силно се съмнявам, но поне имам време да опитам.

— Страхотно! Ще изкараме заедно цял ден — потвърждава той страховете ми.

Цял ден в измъкване от въпросите му?

— Добре, звънни ми сутринта! — казвам и тайно се надявам да излезе с всичките си приятели довечера и да има ужасен махмурлук, който да забави обаждането му. Трябва ми време.

— Разбира се. Ще се видим утре, хлапе — казва и затваря.

Започвам да търся начини да се измъкна от това, но след час безцелно крачене из апартамента не откривам никакъв. Не мога вечно да го избягвам.

Домофонът звъни и аз отговарям.

— Ава, човекът от поддръжката се качва, за да оправи вратата. Стъклото на колата на господин Уорд беше подменено.

— Благодаря, Клайв — затварям и тръгвам към вратата.

Отварям на някакъв възрастен мъж, който вече оценява щетите.

— Да не се е забил носорог тук? — пита и се почесва по главата.

— Нещо такова — измърморвам.

— Мога да я обезопася засега, но трябва да се подмени. Ще я поръчам и ще ви кажа кога пристига — казва и оставя кутията с инструменти на пода.

— Благодаря — оставям го да дочупва строшените парчета от рамката на вратата и се обръщам. Откривам Джеси да гледа полузаспал подозрително към вратата.

— Какво става? — пита той.

— Джон се „сби“ с предната ти врата, когато ти не отвори — информирам го сухо.

Веждите му подскачат нагоре, но изглежда разтревожен.

— Трябва да му се обадя.

— Как се чувстваш? — питам. Оглеждам го внимателно и стигам до заключението, че изглежда малко по-ведър след един час дрямка.

— По-добре. Ти?

— Добре съм. Време е да те заведа в болницата. Ще си взема чантата — добавям, заобикалям го и тръгвам навътре.

Сграбчва ръката ми.

— Ава!

Спирам и очаквам продължение — някакви думи, които ще оправят това, но не получавам нищо, само топлина, която се просмуква в плътта ми от здравата му ръка. Поглеждам към него и откривам, че ме наблюдава, но все още не отваря уста.

Въздъхвам тежко и се издърпвам, но после си спомням, че колата ми не е тук. Как ще го отведа в болницата?

— Мамка му! — ругая тихо.

— Внимавай с езика, Ава! Какво има?

— Колата ми е пред Кейт.

— Ще вземем моята.

— Не можеш да караш с една ръка. — Шофирането му ме плаши адски дори когато е в най-доброто си състояние. Няма начин да се съглася да кара с една ръка.

— Знам. Може ти да караш — отвръща. Хвърля ми ключовете и аз леко се паникьосвам. Той ми се доверява да карам кола, която струва повече от сто и шестдесет хиляди паунда?

 

 

— Ава, караш като бабичка. Ще натиснеш ли педала? — стене Джеси.

Мръщя му се, но той не ми обръща никакво внимание. Педалът на газта е толкова чувствителен, а аз се чувствам толкова дребна зад волана. Уплашена съм до смърт, че може да я одраскам.

— Млъкни! — сопвам се, след което правя каквото ми е казано и изфучавам по пътя. Негов проблем, ако наистина блъсна някого.

— Така е по-добре. — Той ме поглежда и се усмихва. — По-лесно е да се управлява, ако не се лигавиш на педала.

Искам да се усмихна, но не го правя. Това изявление важи и за него.

След три часа, през които бе направен рентген, лекарят потвърди, че ръката на Джеси не е счупена, но има увреждане на мускулите.

— Оставяте ли я да почива? — пита сестрата. — Минали са няколко дни, откакто сте я наранили. Нормално, подуването трябваше да е спаднало досега.

Джеси ме поглежда виновно, докато сестрата бинтова ръката му.

— Не — казва той тихо.

— А трябваше — порицава го тя. — И трябва да е вдигната.

Вдигам вежди към него, а той извърта очи, докато сестрата поставя ръката му в превръзка през рамо и ни праща да си ходим. Щом стигаме до изхода, Джеси сваля превръзката и я пуска в кошчето.

— Какво правиш? — ахвам аз и го гледам как излиза през болничната врата.

— Няма да нося това нещо.

— По дяволите, ще носиш! — извиквам аз и измъквам превръзката от кошчето. Шокирана съм. Този мъж няма никакво отношение към здравето си. Насилил е вътрешните си органи с литри водка, а сега отказва да направи нещо толкова дребно за ръката си.

Тръгвам след него, но той не спира, докато не стига до колата. Аз държа ключовете, но не отключвам вратите. Гледаме се свирепо над покрива на DBS-а^[2].

— Ще отвориш ли колата? — пита.

— Не, докато не сложиш това отново — отвръщам и държа превръзката над главата си.

— Казах ти, Ава, няма да го нося.

— Защо? — питам кратко. Упоритият Джеси се е върнал, но не се радвам да видя тази му черта.

— Не ми е нужна.

— Нужна ти е.

— Напротив — подсмихва се той.

— Сложи шибаната превръзка, Джеси! — викам над колата.

— Внимавай с шибания език!

— Майната ти! — съскам сприхаво.

Той ми се мръщи. На какво ли приличаме, като си крещим мръсотии над покрива на автомобила насред паркинга на болницата? Не ми пука. Той е такъв пещерняк понякога.

– Езикът! — изревава той, но трепва от силата на гнева си и болната му ръка се стрелва, за да притисне главата му. — Мамка му!

Избухвам в смях, докато го гледам как танцува в кръг, тръска ръката си и ругае като луд. Това ще даде урок на твърдоглавия глупак.

— Отвори шибаната кола, Ава! — изкрещява.

О, бесен е. Стискам устни, за да спра смеха си.

— Как е ръката ти? — питам през кикот, който избухва в истински смях. Не мога да го удържа. Толкова е хубаво да се смея.

Когато се съвземам и се изправям, виждам, че ме гледа свирепо над колата.

— Отвори! — настоява.

— Превръзката! — сопвам се и я хвърлям през покрива.

Той я сграбчва и я хвърля на земята, а след това се обръща към мен, като ме гледа яростно.

— Отвори!

— Понякога си дете, Джеси Уорд. Няма да отворя колата, докато не сложиш тази превръзка.

Гледам как очите му се присвиват към мен и ъгълчетата на устата му се вдигат в потайна усмивка.

— Три — казва силно и ясно.

Ченето ми увисва.

— Няма да ми пробутваш обратното броене сега! — изписквам недоумяващо.

— Две — тонът му е студен и безгрижен, а аз съм шокирана. Той обляга лакти на покрива. — Едно.

— Можеш да се разкараш — присмивам му се, заставайки пред него. Искам само да сложи проклетата превръзка за негово добро. Това не ми дава никаква преднина, но е въпрос на принципи.

— Нула — прошепва и започва да обикаля колата отпред към мен, докато аз инстинктивно тръгвам назад. Той спира и вдига вежди. — Какво правиш? — пита и обикаля от другата страна.

Познавам това лице. Това е неговото „много си загазила“ лице. Знам, че няма дори да се поколебае, преди да ме прикове към земята и да ме измъчва, докато се подчиня на всичко, което поиска.

— Нищо — казвам, като гледам да съм от другата страна на колата. Може да седим тук цял ден.

— Ела тук! — гласът му е с онзи познат нисък и дрезгав тон, който обичам. Още една част от него се е върнала. Но това ме разсейва.

Поклащам глава.

— Не.

Той спринтира около колата, преди да успея да предвидя следващия му ход, а аз се стрелвам в противоположна посока с писък. Хората ме зяпат, докато се промъквам около другите паркирани коли като откачена. Спирам зад кола с висок покрив. Надзъртам иззад ъгъла, за да видя къде е той.

Сърцето ми препуска лудо. Той се е превил надве с подпрени на коленете ръце.

„Мамка му!“

Какви ги върша? Как може да насърчавам такова глупаво поведение, когато той трябва да се възстановява? Притичвам към него. Няколко минувачи го забелязват и започват да приближават.

— Джеси! — викам, докато приближавам.

— Той добре ли е, скъпа? — пита мъж, когато стигам до Джеси.

— Не з… Какво! — Вдигната съм с една ръка и съм метната на рамото на Джеси.

— Не си играй с мен, Ава! — казва той самодоволно. — Досега трябва да си разбрала, че винаги печеля. — Бръква под полата ми и полага ръка от вътрешната страна на бедрото ми, докато крачи към колата с мен на рамото си.

Усмихвам се мило на всички, покрай които минаваме, но не си правя труда да се боря с него. Просто се радвам, че има силите да ме вдигне.

— Бикините ми са лъснали — оплаквам се, докато се пресягам да пригладя роклята над задника си.

— Не, не са — смъква ме бавно по тялото си, докато лицето ми не се озовава наравно с неговото. Краката ми са далеч от земята, а гърдите му са твърди и излъчват топлина. Очите му са си върнали част от блясъка и изучават моите. Ще ме целуне. Трябва да го спра.

Извивам се в ръцете му.

— Трябва да отидем до супермаркета — казвам, като заковавам поглед върху гърдите му, и се гърча, за да се измъкна.

— Как мога да оправя нещата, щом продължаваш да отбягваш опитите ми.

Приглаждам роклята си надолу и го поглеждам.

— Това ти е проблемът, Джеси. Не можеш да оправиш нещата, като ме разсейваш с докосване, вместо да говориш с мен и да ми дадеш някои отговори. Не мога да позволя това да стане отново — казвам, отключвам колата и се качвам вътре, като оставям Джеси с клюмнала глава да дъвче устната си.

Отбиваме към супермаркета и аз карам из паркинга в търсене на място за паркиране. Днес научих нещо ново за Джеси — не струва като пътник. Бях притискана да изпреварвам, да засичам хората и да сменям ленти. И всичко това в опит да спечеля няколко метра. Този мъж е луда глава, когато става дума за шофиране. Всъщност… този мъж е луда глава и точка.

— Там има място — мята ръка през зрителното ми поле и аз я избутвам.

— Това място е за родител с дете — отхвърлям предложението му и подминавам.

— И?

— И… не виждам никакво дете в тази твоя прекрасна кола. А ти?

Той отпуска поглед към корема ми и аз започвам да се чувствам изключително неудобно.

— Намери ли хапчетата си? — пита и не помръдва поглед от корема ми.

— Не — отговарям и се мушвам на едно празно място. Искам да обвиня него за това, че ме разсейва, но истината е, че личните ми организационни умения винаги са били скапани. Бях принудена да посетя отново доктор Монро, за да заменя втората опаковка противозачатъчни, която загубих в рамките на една седмица. Освен това си направих изследвания, за да съм сигурна, че не съм пипнала някоя полово предавана болест след постоянния секс без предпазни средства с Джеси. Намекът за активния полов живот, който е водил, не ми остави голям избор.

— Пропусна ли някое? — пита той и се хили присмехулно.

Тревожи се да не съм бременна ли?

— Цикълът ми дойде в неделя вечер — казвам. „Като някаква поличба“, искам да добавя, но не го правя. Изключвам двигателя.

Остава мълчалив, докато аз излизам от колата и чакам и той да излезе.

— Не можа ли да паркираш още по-далеч? — оплаква се, когато се присъединява към мен.

— Поне съм паркирала законно. — Тръгвам към редицата колички, подредени под навеса, и пъхвам монета, за да освободя една. — Някога пазарувал ли си в супермаркет? — питам, докато вървим по пътеката. „Джеси“ и „супермаркет“ не са неща, които си пасват естествено.

Той свива рамене.

— Кати го прави. Обикновено ям в Имението.

Споменаването на суперлуксозния секс клуб на Джеси ме кара да кипна и да загубя всякакъв ентусиазъм за разговор. Усещам, че ме гледа, но го пренебрегвам и заковавам поглед пред себе си.

Докато се върнем в „Луссо“, вече е почти шест часът и откриваме, че вратата е поправена. Джеси отива да легне на дивана, изтощен от няколкото часа, прекарани навън, а аз стоя в кухнята, след като съм разопаковала покупките и се чудя какво да правя. Събота вечер е и наистина ми се иска да се настаня някъде с чаша вино. Няма вино и не мога да се настаня никъде, така че вместо това звъня на Кейт.

— Какво правиш? — питам, докато се разполагам върху един стол с кафе — не вино, а кафе.

— Тъкмо излизаме — казва тя радостно.

— Къде отивате? — Не мога да не й завидя малко за вечерта, която ще прекара навън.

— Сам ще ме води в Имението.

— В Имението? — изтърсвам невярващо и цялата ми завист се разпада. Тя майтапи ли се с мен?

— Да, но да не ти хрумне нещо! Аз го помолих. Любопитна съм.

По дяволите! Хладнокръвието на Кейт не познава граници. Докато аз избягах от мястото, щом открих какво точно е Имението, тя иска да се върне и да общува там? Проклятие!

— И Сам е щастлив да те заведе? — питам колкото мога по-небрежно, но не мога да скрия шока в гласа си. Не мога да повярвам, че той се е съгласил на това.

— Да, той ми каза какво става там и искам да видя — отвръща тя. Звучи толкова спокойно, докато аз се чувствам смазана дори само като мисля за мястото. Какво ли е да си с толкова отворено съзнание? И какво точно става в Имението все пак? — Как е Джеси? — пита тя и ме измъква от мислите ми.

Не мога да открия нервност в гласа й.

— Добре е. Ръката му има лека мускулна травма и той настоява, че не е алкохолик.

— Радвам се — прямотата й е мила и съм облекчена, че не сипе ругатни по телефона и не настоява да си тръгна.

— Слушай! Бих ти пожелала да се забавляваш довечера, но съм по-склонна да кажа… бъди непредубедена!

— Ава, не си по-непредубедена от мен. Нямам търпение. Ще говорим утре.

— Доскоро! — отвръщам, затварям и се замислям за посещенията си в Имението, когато смятах, че е невинен хотел. Клатя глава на себе си. Как може да съм го пропуснала, когато всичко изглежда толкова очевидно сега? Не трябва да съм много сурова със себе си, защото вниманието ми беше напълно отвлечено от висок, мускулест мъж с тъмноруса коса и хипнотизиращи зелени очи. Той беше съвършен. Все още е, макар и отслабнал с няколко килограма и натежал с няколко проблема.

Отправям се нагоре, за да сменя роклята с чифт памучни шорти и потник и да извадя всички фиби от косата си.

Когато слизам, Джеси все още спи на дивана. Мъча се с шкафа за телевизора известно време, но не мога да накарам проклетията да се отвори и да разкрие телевизора, затова се стоварвам на стола и гледам как Джеси спи. Осакатената му ръка е положена върху гърдите му и се издига и спуска в ритъма на равномерното му дишане. И докато мислите ми естествено се отнасят към шоколадови еклери, калии и „Ангели“, се унасям в сън.