Джоди Елън Малпас
Под този мъж (3)

Трета глава

— Обичам те.

Слабо усещам дланта му, която държи тила ми, а пръстите му се движат из косата ми. Усещането е толкова успокояващо… толкова приятно. Отварям очи и срещам по-мътнозелените езера, които познавам толкова добре.

Скачам на крака и удрям глезена си в масичката за кафе.

— Мамка му! — изругавам.

— Внимавай с езика! — гълчи ме той, а гласът му е дрезгав.

Стискам глезена си, но тогава се събуждам напълно и си спомням къде съм. Пускам крак и обръщам поглед към дивана. Джеси е полуседнал и изглежда ужасно, но поне е буден.

— Ти си буден! — извиквам.

Той трепва и стиска глава със здравата си ръка.

„О, мамка му!“

Сигурно има адски махмурлук, а аз съм се разпищяла като жена призрак. Отстъпвам няколко крачки назад до стола зад мен и сядам. Нямам представа какво да кажа. Нямам намерение да го питам как се чувства, това е очевидно. Няма и да го заливам с лекции за лична сигурност или за пренебрегване на здравето.

Искам да го питам дали помни скандала ни.

Искам да го питам защо не ми е казал, че притежава секс клуб или че има проблем с пиенето.

Искам да го питам дали се чуди какво правя тук и дали иска да си тръгна.

Искам да му кажа, че го обичам.

Но не го правя. Вместо това изтърсвам:

— Как се чувстваш?

И моментално ми се приисква да си бях държала устата затворена. Той въздъхва и оглежда наранената си ръка.

— Гадно — заявява рязко.

Сигурно се нуждае от течности, затова ставам и се отправям към кухнята.

— Къде отиваш? — пита той леко паникьосан и скача от дивана.

— Мислех, че се нуждаеш от вода — казвам и сърцето ми олеква малко. Виждала съм това изражение много пъти. Обикновено го следва доминиращият властен маниак, който ме приковава някъде, но не мога да се надявам на толкова много. Той няма силите да ме преследва, приковава или да властва над мен в този момент. Разочарована съм.

Джеси се задоволява с моя отговор и аз продължавам към кухнята. Поглеждам към часовника на фурната, докато вадя чаша. Осем часът. Спала съм цели десет часа. Това не се е случвало от… откакто бях за последно с Джеси.

Грабвам бутилка вода от хладилника и пълня чашата, преди да се върна. Заварвам го да седи на дивана, отпуснал глава в ръцете си, а одеялото е на купчина в скута му.

Отивам при него. Той вдига поглед и очите ни се срещат, когато му подавам водата. Той взима чашата със здравата си ръка и пръстите му обхващат моите. Отдръпвам се бързо и водата се разплисква от чашата. Не знам защо го правя, а изражението на лицето му ме кара да се чувствам безсърдечна. Той трепери страшно и се чудя дали е от това, че е спрял да пие. Сигурна съм, че четох някъде, че треперенето е симптом заедно с цял списък други признаци.

Той проследява погледа ми до ръката си и поклаща глава. Това е странно. Нещата никога не са били такива помежду ни. Никой от нас не знае какво да каже.

— Кога пи за последно? — питам. Това е глупав въпрос, но трябва да кажа нещо.

Отпива от водата и се срива обратно на дивана. Коремните му мускули изглеждат по-релефни от загубата на тегло.

— Не знам. Кой ден е днес?

— Събота.

— Събота? — пита и е очевидно шокиран. — Мамка му!

Приемам, че му се губи много време, но не е възможно да е бил в този апартамент пет дни и само да е пил. Със сигурност щеше да е мъртъв, нали?

После мълчанието отново се спуска и аз се озовавам пак на стола срещу него — въртя палци и ровя в ума си за нещо, което да кажа. Мразя тази ситуация. Обикновено не бих се замислила дали да се хвърля върху му, да увия ръце около него и да му позволя да ме обгърне напълно. Но той изглежда толкова крехък в този момент, което е глупаво, като се има предвид високото му мускулесто тяло. Моят силен немирник се е превърнал в трепереща купчина. Това ме убива. Този мъж не е мъжът, в когото се влюбих. Това ли е истинският Джеси?

Той сяда и върти чашата в ръцете си замислено. Познатият признак, че зъбните колелца се въртят в ума му, е утешителен. Това е нещо дребно, което разпознавам, но не мога да търпя мълчанието.

— Джеси, мога ли да направя нещо?

Той въздъхва.

— Има много неща, които можеш да направиш, Ава. Но нямам правото да искам да направиш нито едно от тях. — Не поглежда към мен.

— Искаш ли душ? — питам тихо.

Той се навежда напред и трепва.

— Да.

Гледам го как се мъчи да се изправи на крака и се чувствам като студенокръвна гад, задето не му помагам, но не знам дали би приел, а и не съм сигурна, че мога. Атмосферата между нас е толкова мъчителна.

Когато става, одеялата падат в краката му и той поглежда надолу към голото си тяло.

— Мамка му! — изругава и се навежда, за да вдигне едното. Увива го около кръста си и се обръща към мен. — Съжалявам — казва и свива рамене.

Съжалява?

Сякаш не съм виждала всичко това и преди. Много пъти при това. Според неговите думи няма място по тялото ми, което да не е покорил.

Раменете ми увисват и аз въздъхвам, когато тръгвам с него нагоре по стълбите към основната спалня. Отнема време и през целия път сме обгърнати от неловко мълчание, но накрая стигаме.

— Дали една вана няма да ти се отрази по-добре? — питам, като влизам напред в банята. Изглежда изтощен след катеренето на стълбите, така че няма да е забавно да стои под душа. Едно добро накисване във ваната вероятно ще помогне.

Отново свива рамене.

— Предполагам.

Пускам гигантския смесител, подлагам ръка под струята, нагласявам, докато температурата става подходяща. С всички сили се опитвам да не мисля за разговори във ваната и за факта, че Джеси е самопровъзгласил се Батман^[1], но само когато съм там с него.

Обръщам се и се озовавам точно срещу плота на мивката. Тук беше първата ни сексуална среща. В тази баня неведнъж сме взимали душ заедно, къпали сме се във ваната заедно и сме правили невероятен секс. И точно тук го видях за последен път.

Престани!

Отпъждам мислите си и започвам да търся соли за вана. Най-общо се мотая наоколо, докато Джеси стои, подпирайки се на стената в мълчание. Ваната се пълни цяла вечност и вече ми се иска просто да го бях набутала под душа.

— Готово — казвам, щом се напълва, после се обръщам, за да избегна неловкия момент.

— Държиш се като непозната — изрича той тихо точно когато стигам до вратата и спирам. Това е толкова болезнено.

Не се обръщам.

— Чувствам се като непозната — казвам тихо, преглъщам с мъка и се опитвам да спра треперенето, което заплашва да обземе тялото ми.

Отново настава мълчание. Наистина не знам какво да правя. Мислех, че болката не може да стане по-силна. Мислех, че вече се намирам в най-долния кръг на ада. Но състоянието, в което го виждам, ме осакатява. Трябва да си тръгна и да продължа да се мъча да преживея раздялата си с този мъж. Имам чувството, че съм блъсната рязко назад с няколко стъпки, след като го видях отново, но истината е, че не бях постигнала никакъв напредък в опитите си да продължа напред.

— Моля те, погледни ме, Ава!

При тези думи усещам сърцето ми да се качва в гърлото, а думите му са като молба, а не обичайното настояване. Дори гласът му звучи различно. Не е дълбокото дрезгаво секси боботене, което познавам. Сега е пресипнал и накъсан. Джеси е пречупен, което значи, че и аз съм пречупена.

Бавно се извъртам, за да застана лице в лице с мъжа, който сега за мен е непознат, и откривам, че долната му устна е впита между зъбите му, а той ме гледа през празни зелени очи.

— Не мога да го направя — обръщам се и излизам. Сърцето ми блъска в гърдите, но в същото време забавя ритъма си. Скоро ще спре.

— Ава!

Чувам, че идва след мен, но не поглеждам назад. Той не е възстановил силите си, така че това може да е единственият път, в който му се измъквам. Какво си мислех, когато дойдох тук? Спомени от неделята нахлуват в главата ми, докато препускам по стълбите. Зрението ми е замъглено и краката ми са вдървени.

В основата на стълбището усещам познатото стискане на ръката му около китката ми. Паникьосвам се и се обръщам, за да го избутам от себе си.

— Не! — крещя и неистово се опитвам да се освободя от грубия му захват. — Не ме докосвай!

— Ава, не прави това! — умолява той, хваща и другата ми китка и ме задържа пред себе си. — Спри!

Сривам се на пода. Чувствам се безпомощна и крехка. Вече съм смазана, но той може да ми нанесе един последен удар, който ще ме довърши.

— Моля те, недей! — хлипам. — Моля те, не прави това по-трудно!

Той се отпуска на пода до мен, придърпва ме в скута си и ме обгръща напълно. Хлипам неуморно в гърдите му. Не мога да се контролирам.

Лицето му се притиска в косата ми.

— Съжалявам — прошепва. — Толкова много съжалявам. Не го заслужавам, но те моля да ми дадеш втори шанс! — Той ме стиска силно. — Нужен ми е втори шанс.

— Не знам какво да правя — признавам честно. Изпитвам силен порив да избягам от него, но в същото време имам нужда да остана и да му позволя да оправи нещата. Но дали, ако остана, ще получа този смъртоносен удар? Или ако си отида, това ще бъде смъртоносният удар… и за двама ни?

Знам само, че силният, твърд и самоуверен Джеси, Джеси, който изпада в мрачно настроение, когато не му се подчинявам, който ме носи на ръце, когато заплашвам да го напусна, и който ме чука до безсъзнание, в момента го няма. Човекът до мен е възможно най-далеч от този мъж.

— Не бягай повече от мен! — моли той и ме държи здраво. Забелязвам, че треперенето му е отминало.

Отдръпвам се, избърсвам насълзеното си лице с опакото на ръката си, а очите ми са заковани върху корема му. Белегът му е по-голям и по-забележим от когато и да било. Не мога да го погледна в очите. Те вече не са ми познати. Не са потъмнели от гняв, нито проблясват от удоволствие, не са присвити свирепо, нито са засенчени от страст по мен. Те са безжизнени и не ми предлагат утеха. Но въпреки това знам, че ако изляза през тази врата, съм свършена. Единствената ми надежда е да остана, да намеря отговорите, от които се нуждая, и да се моля те да не ме убият. Той има силата да ме унищожи.

Студената му ръка се плъзва под брадичката ми. Придърпва лицето ми нагоре към своето.

— Ще оправя това. Ще те накарам да си спомниш, Ава.

Взирам се в очите му и виждам решителност през зелената мъгла. Решителността е нещо хубаво, но дали ще успее да премахне болката и лудостта, които са били там преди нея?

— Може ли да ме накараш да си спомня по традиционния наш начин? — казвам. Не е шега, въпреки че той се усмихва леко.

— Това се превръща в цел на мисията ми. И ще направя всичко, което е необходимо.

Тези думи, повторение на думите от вечерта на откриването на „Луссо“, са казани със същата непоколебимост, с каквато и тогава. Той удържа на обещанието си да докаже, че го искам. Малка искра надежда облекчава натежалото ми сърце и аз отново притискам лице в гърдите му. Прилепвам се към него и чувам как от устните му се откъсва тиха въздишка, когато ме придърпва по-близо и се държи за мен така, сякаш животът му зависи от това.

Вероятно зависи. Моят също.

— Водата във ваната ще изстине — мърморя малко по-късно, притисната в голите му гърди, докато все още седим сринати на пода в здрава прегръдка.

— Удобно ми е — оплаква се той и долавям познатия глас на Джеси.

— Трябва и да ядеш — информирам го. Чувствам се странно да му раздавам заповеди. — И тази ръка се нуждае от преглед. Боли ли?

— Адски.

Не съм изненадана. Изглежда ужасно.

— Ела! — измъквам се от здравия му захват, което го кара да мърмори, но все пак ме пуска. Изправям се и протягам ръка към него. Той ме поглежда с лека усмивка, след което поема ръката ми и се вдига от пода.

Качваме се мълчаливо по стълбите и се връщаме в основната спалня.

— Влизай вътре! — нареждам тихо и соча ваната.

— Нареждаш ли ми? — веждите му се вдигат.

— Така изглежда — кимвам към ваната.

Започва да дъвче устната си, без да прави опит да влезе във ваната.

— Ще влезеш ли вътре с мен? — пита тихо.

Внезапно се чувствам неловко и не на място.

— Не мога — отвръщам. Клатя глава и отстъпвам леко назад. Искам, отчаяно искам, но знам, че щом се поддам на неговата привързаност и на допира му, ще бъда отклонена от целта си да сложа в ред мислите си и да получа отговори на толкова много въпроси.

— Ава, ти не искаш да те докосвам. А това е против моите инстинкти.

— Джеси, моля те! Трябва ми време.

— Това не е естествено, Ава. Не мога да не те докосвам.

Прав е, но не мога да си позволя да бъда погълната от него. Трябва да задържа разума си, а щом Джеси ме докосне, се разсейвам.

Не казвам нищо. Само поглеждам отново ваната, преди да го погледна отново. Той поклаща глава и развива одеялото от кръста си, след което стъпва внимателно вътре и се спуска във водата. Взимам чаша от плота на мивката и клякам до ваната, за да измия косата му.

— Не е същото без теб тук — оплаква се той, обляга се назад и затваря очи.

Не обръщам внимание на мърморенето му, а започвам да мия косата му и да сапунисвам красивото му тяло от глава до пети, като се боря с неизбежните тръпки, които пробягват през мен при допира.

Задържам се около белега на корема му замислено и тихо се надявам, че това ще го накара да обясни. Не става. Той държи очите и устата си затворени. Имам чувството, че ще бъде трудно. Никога не е давал доброволно информация и обикновено отбягва въпросите ми със строго предупреждение или с разсейваща тактика. Не мога да позволя това да се случи отново. За мен не е естествено да го избягвам.

Прокарвам ръка по грубата му челюст.

— Нуждаеш се от бръснене.

Отваря очи, обгръща брадичка със здравата си ръка и гали четината.

— Не ти ли харесва?

— Харесвам те какъвто и да си.

„Само не пиян!“

По лицето му за кратко прелита изражение, което почти ме убеждава, че чете мислите ми.

— Няма да изпия и капка повече — заявява уверено, като се старае да не прекъсва контакта ни с очи, докато го казва.

— Изглеждаш уверен — отвръщам тихо.

— И съм. — Сяда във ваната и обръща лице към мен. Вдига наранената си ръка, за да обгърне лицето ми, но трепва, когато осъзнава, че не може. — Сериозен съм. Никога повече. Обещавам ти. Аз не съм бесен алкохолик, Ава. Признавам, че се самозабравям, след като започна да пия и че ми е трудно да спра, но мога да пия и да не пия. Бях в лошо състояние, след като ти ме остави. Просто исках да притъпя болката.

Сърцето ми се стяга в гърдите и изпитвам чувство на облекчение, смесено с малко съмнение. Всеки се самозабравя по-малко, когато започне да пие, нали? Милиони думи се блъскаха в мозъка ми от дни, но сега не мога да си спомня нито една от тях.

— Защо не ми каза по-рано? Това ли имаше предвид, когато каза, че ще причиня повече щети, ако си тръгна?

Той отпуска глава.

— Беше гадно да го кажа.

— Беше.

Отново ме поглежда.

— Просто исках да останеш. Бях смаян, когато ми каза, че имам хубав хотел — усмихва се леко и аз се чувствам глупаво. — Нещата станаха доста бързо. Не знаех как да ти кажа. Не исках да избягаш отново. Ти. Продължаваше. Да. Бягаш.

— Но не стигнах далеч, нали?

— Щях да ти кажа. Не трябваше да идваш в Имението така. Не бях подготвен, Ава.

Очевидно. Всеки път, когато бях в предполагаемия хотел, бях придружавана или затваряна в кабинета на Джеси. Сигурна съм, че хората са били предупредени да не говорят с мен и никой да не доближава Джеси, когато съм с него. Но той е прав. Нещата наистина станаха доста бързо, но това няма нищо общо с мен. Боже, има толкова много теми, за които да говорим. Толкова много въпроси. Гадното малко същество, което Джеси удари в Имението, имаше да каже някои доста интересни неща. Имал ли е връзка Джеси със съпругата му?

Въздъхвам.

— Излизай! Сбръчкваш се — вдигам кърпа и той също въздиша, след което се измъква от ваната, подпрян на здравата си ръка. Прокарвам кърпата по тялото му, а той ме наблюдава внимателно.

Ъгълчетата на устните му се вдигат леко в подобие на усмивка, когато стигам врата му.

— Преди няколко седмици аз лекувах твоя махмурлук.

— Обзалагам се, че главата ти дрънчи много по-силно от моята. — Отказвам да се отдам на спомените и увивам кърпата около кръста му. — Храна, а после болница.

— Болница? — изтърсва той със стреснат глас. — Не ми трябва болница, Ава.

— Ръката ти — пояснявам. Вероятно мисли, че искам да го настаня в болница.

Виждам, че ме е разбрал, защото вдига ръката си, за да я огледа. Кръвта е отмита, но все още изглежда гадно.

— Добре е.

— Не съм убедена.

— Ава, няма нужда да ходя в болницата.

— Не ходи тогава! — обръщам се и влизам в спалнята.

Той ме следва и се срива в края на леглото. Наблюдава ме как изчезвам в огромното гардеробно помещение. Ровя из вещите му и намирам сив анцуг и бяла тениска. Нуждае се от нещо удобно. Взимам някакви боксерки от чекмеджето му и се връщам. Откривам го проснат на леглото. Качването по стълбите и ваната са го довършили. Не мога да си представя толкова силен махмурлук.

— Ето, облечи тези! — Поставям дрехите на леглото до него и той се обръща да огледа избора ми с тежка, уморена въздишка.

Когато не прави никакъв опит да се облече, вдигам боксерките му и коленича пред него, като ги държа при краката му. Правил е това с мен много пъти. Чуквам глезена му и той се вдига от леглото и гледа надолу към мен. Лек блясък се появява в очите му. Още един познат знак.

Мълчаливо вдига крака, за да мога да му обуя боксерките, но кърпата му пада, когато съм на половината път нагоре по тялото му, и аз се озовавам с лице пред огромния му възбуден член.

Пускам боксерките и отскачам назад от него, сякаш може да ме изгори или нещо такова. Значи не всичко у него е пречупено, мисля си, като се опитвам да не му обръщам внимание. Хвърлям бърз поглед нагоре към него и за първи път очите му искрят, но аз не се нуждая от това сега, въпреки че тялото ми е напълно несъгласно с ума ми. Боря се с порива да го бутна на леглото и да го яхна. Няма да рискувам да отклоня и двама ни със секс. Има много неща, за които да говорим.

Той посяга надолу и издърпва боксерките догоре.

— Ще отида в болницата — казва. — Ако искаш, ще отида.

Мръщя му се.

— Няма да ме накараш да падна в краката ти от благодарност, като се съгласиш да ти прегледат ръката — казвам рязко.

Очите му се присвиват леко от грубостта ми.

— Няма да обърна внимание на лошия ти тон.

— Трябва да те нахраня — прошепвам и се обръщам да изляза от стаята, като оставям Джеси да облече анцуга и тениската.