Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (9)

Глава девета
Да отстъпи или да изчезне?

С помощта на сребърен уреус^[1] във форма на диадема, инкрустиран със скъпоценни камъни, царица Нефертити успя да прикачи сама върху кафявите си коси голямата златна шапка, подарък от Ехнатон. После се обърна към огледалото и полираният метал вярно отрази образа на нейната удивителна красота. Макар че естественото й лице беше бледо като алабастър, от всяка нейна черта бликаше топла и лъчезарна светлина, сякаш в глъбините на плътта й денонощно бе горяла лампа. В това постоянно сияние имаше нещо обезпокояващо, поради което неповторимото й очарование лесно се отнасяше към небитието.

Никаква скръб или мъка като че не можеха да помрачат това същество. Смъртта на Ехнатон обаче бе отворила в сърцето й дълбока, жива рана. Любовта, която тя бе хранила към фараона, не бе познавала ни граници, ни делба. Именно любовта я бе накарала да възприеме големия религиозен идеал на съпруга си. В това отношение тя дори го надминаваше и бе лично подтикнала царя да затвори величествения храм на Амон в Карнак, както и големите светилища, посветени на старите египетски богове. Фараонът се бе поддал на прекаления фанатизъм, с който Нефертити приемаше новата религия и не си даваше сметка, че тези мерки бяха неуместни и прекалени. Когато народът в Тива въстана, за да не изгуби престола си, Ехнатон трябваше да се раздели с царицата. В очите на всички тя носеше отговорността за извършеното светотатство.

Макар и отстранена от съпруга си, Нефертити съвсем не бе престанала да работи за победата на Диска^[2]. Сега, когато фараонът бе умрял, тази фанатизирана жена бе решила да засили още повече борбата, за да постигне наистина блестяща победа за своя бог, каквато Ехнатон не бе нито могъл, нито успял да му засвидетелствува. По право регентството се падаше на нея, а за да го запази, тя бе готова на всичко, дори на съюз с Божествения баща Ейе срещу генерал Хоремхеб. Последният бе ожесточен противник на Атон и непременно щеше да се противопостави на нейните планове.

Царицата стана, извика компаньонките си и през един тесен коридор, покрит с плочки от зелен гранит, стигна до тронната зала. Когато фараонът беше жив, той имаше обичай да приема тук посланиците. Нефертити бе облечена в съвсем права, тясна рокля, придържана при гърдите от две широки презрамки. На златната огърлица от соколови глави, скачени за човките, висеше бръмбар, издялан от парче халцедон.

Царицата позабави ход, като стигна пред седемте каменни стъпала, водещи към подиума от бял мрамор, където се намираха двата трона. За момент тя се спря пред голямата стенна рисунка с лика на слънчевия диск в зенит, който със своите завършващи с ръце лъчи разпръсваше над земята тайнствените лъчения на космическия си живот. Тогава от сърцето на царицата се възвиси една гореща молитва към Атон. После бавно и величествено тя изкачи стълбите и седна на по-големия трон.

Единствената дама от нейната свита, която я бе придружила дотук, й подаде абаносов поднос, украсен с гравюри от слонова кост, върху който бяха поставени камшикът^[3] на Севера^[4] и куката на Юга^[5]. Нефертити хвана двата скиптъра с дългите си бели пръсти и кръстоса ръце на гърдите си. Компаньонката се оттегли. Появи се Хоремхеб и с бавни крачки доближи до трона. Оттам той се поклони почтително, но не коленичи както го изискваше протокола.

За първи път през живота си Нефертити и Хоремхеб се срещаха сами — лице срещу лице.

Генералът не беше безразличен към очарованието на царицата. Много черти от нейния характер дори го пленяваха. Харесваше му сърцатостта, която тази жена влагаше във всяко начинание. И най-после — моралната й чистота засилваше неговото уважение. За Хоремхеб обаче Нефертити е била, беше и оставаше душата на вероотстъпничеството, което той винаги се бе заклевал да унищожи.

Нефертити се боеше от Хоремхеб. Той беше единственото същество, над което тя никога не бе имала дори капчица власт. Въпреки че не искаше да си го признае, много пъти този човек я бе привличал. Те бяха съвсем различни по характер, но много добре се допълваха. За момент тя дори бе желала да спечели генерала за своето дело. В съюз тези две изключителни същества можеха да извършат велики неща. Отдавна обаче всеки бе избрал и своя лагер, и своя бог.

— С удоволствие се съгласих да те приема — каза царицата. — Бъди кратък, моля те, защото всичките ми мисли са съсредоточени към интересите на царството, на което съм регент.

Хоремхеб не можа да прикрие усмивката си. Това предисловие подхождаше на сцената, която Нефертити разиграваше, за да отбележи, че имаше намерение да запази властта в ръцете си до пълнолетието на Тутанхатон.

— Ще постъпя тъй, както желаеш — отвърна генералът. — Позволи ми само да ти кажа, че извънредно съчувствувам на скръбта, причинена ти от смъртта на фараона. Ние нямахме нито един и същи бог, нито едни и същи идеали. Той беше обаче моят цар и мога да кажа, че макар и да не съм го обичал, никога не съм му изменял.

Царицата кимна с глава в знак на благодарност. Това движение разлюля малкото златно камшиче, което тя силно притискаше към гърдите си. Металическите му ремъци се чукнаха. Чу се звънтене, дълго отекващо в залата, гдето няколко дни преди това бе издъхнал Ехнатон.

— Твоята преданост ти прави чест — отвърна царицата. — Ще може ли да се гордее с нея и принц Тутанхатон — младият наследник на фараона?

— Амон ми е свидетел — каза генералът, — че докато е живо това дете, няма да предприема нищо срещу трона.

Нефертити дълго време не отговори. Тя се мъчеше да прочете мислите на изправения пред краката й човек. „Докато е живо това дете…“ Ами ако Тутанхатон изчезне?… Трябва ли да приеме тези думи като някаква тъмна закана? „Хоремхеб — помисли, освен това царицата — е роден за короната. Чудно ми е, че неговите амбиции все още не са засенчили предаността му.“

— А срещу мен? — запита най-после тя.

— Като жена — отвърна генералът, — винаги ще възхвалям красотата ти. Като царица — имаш уважението ми. Като майка на пет принцеси, в мое лице винаги ще имаш закрилник.

— А като регентка на царство Египет? — запита царицата, без да съумее да прикрие едно леко потрепване на устните си.

Въпросът беше зададен пряко и Хоремхеб трябваше да отговори.

— Като регентка на Двойното царство — отвърна той бавно, като натъртваше на всяка дума, — от мен няма да получиш никаква помощ.

Силна надежда обзе царицата.

— Мога ли да разчитам поне на твоя неутралитет? — извика тя.

Хоремхеб помисли, че не са го чули добре. Това го раздразни. Той не искаше да си служи с обидни думи и предпочиташе царицата да разбере намека му.

— Царице — каза той тихо, — не се интересувай повече за моето отношение към регентката на царство Египет, тъй като от този момент нататък регентството престава да ти принадлежи. Дойдох от далечния Мемфис, за да ти съобщя това, а за да ти го докажа, батальоните ми се събират вече в равнината Хермополис на другия бряг на Нил. Те чакат само сигнал от мен, за да преминат реката. Спести ми неудобството да давам такава заповед.

Нефертити бе притисната до стената. В един момент тя едва ли не напусна борбата, която явно не беше по нейните сили. После помисли за Божествения баща Ейе. От страх, че някой ден Хоремхеб ще вдигне глава срещу него, фараонът бе поверил на Ейе цялостното командуване на конницата. Така той бе поставил под негов контрол голяма част от войските си.

„Той ще ми помогне — помисли царицата. — Ние сме от една вяра и той дължи всичко на Ехнатон. Срещу пехотата на Хоремхеб ще пусна конницата на Божествения баща. В Ахетатон разполагам с твърде силен флот, който би могъл да спре преминаването на войските на генерала през реката. Ще дам ръката на дъщеря ми Анхесенпаатон на Зананза — сина на хетския цар Шупилулиума. Техният брак ще бъде залог за нашия съюз и ако се наложи, хетските войски ще ми се притекат на помощ.“

По заповед на царицата, отидоха да извикат Божествения баща.

Ейе се просна на земята пред царицата и зачака разрешение да стане. Хоремхеб се бе отдалечил от трона и даваше вид, че разговорът не го интересува.

— Като майка — каза царицата — твоята жена ме е хранила с млякото си, а фараонът те е обсипвал с почести и богатство. Поради неговата благосклонност ти стана един от най-влиятелните хора в царството. Сега аз искам да изразиш благодарността си към неговата памет.

С няколко думи Нефертити предаде същността на разговора си с генерал Хоремхеб.

— Ваше величество — отвърна кавалерийският генерал-лейтенант, — нека богът на Ахетатон ти дарява живот, сила и здраве. Чух това, което ми каза, и не отричам, че дължа много на покойния фараон. Важността на този момент обаче, както и интересите на царството ме задължават да ти дам един съвет: изпълни предписанията на генерал Хоремхеб, макар и да не са били направени в подходяща форма.

— Стига! — прекъсна го царицата. — Значи ли това, че твоите войски ще вървят срещу мен?

— И моите войски, и твоите кораби — каза с въздишка Божественият баща. — Преди малко адмирал Сауре ми предаде сабята си.

В този момент по заповед на Хоремхеб група войници под командуването на поручик Зай влезе в тронната зала и зае всички изходи.

Тогава царицата бавно стана. Лицето й бе като лед. Малкото пламъче, което обикновено озаряваше лицето й с топла и живителна светлина, сега угасна. Тя постави върху трона двойния си скиптър — камшика и куката, после величествено слезе по седемте стъпала на подиума, мина край Ейе, без да го погледне, и спря в центъра на грамадната зала. Там тя свали сребърната кобра, обвиваща главата й, разтвори китката си и пусна диадемата на земята.

Короната дълго се търкаля по гранитните плочи и спря в краката на генерал Хоремхеб.