Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (23)

Епилог

Тутанхамон лежеше с безжизнени очи и с лице, обърнато на юг. Около него горяха осемнадесет кадилници с тамян. Тялото му бе покрито с червен като кръв воал. Смъртта силно и бързо го бе поразила в корема, тъй както той винаги се бе страхувал. Едва осемнадесетгодишен, фараонът бе понесен към далечните брегове на земята, която обича мрака и спокойствието.

В продължение на седемдесет дни утите^[1] бяха балсамирали тялото му, за да може един ден отново да се събуди за живот. Преди още жреците да бяха го облекли и преди да го бяха обсипали със злато, един от тях привършваше четенето на обредните молитви.

— Ти ще живееш вечно. Ето че отново се подмлади, и то завинаги. О, всемогъщи господи — слънце, твоят син идва към теб. Приеми го, обгърни го с ръце, защото това е той, лично, вовеки веков… Царят пътува към небето, носен от крилата на вятъра. Той изяде красивата си корона с лилия и с папирус… Озирис, покровителят на възкресенията, го чака на своя прославен трон, а богинята на правосъдието Маат поставя сърцето му на везната на живота. Царят, откакто свят светува, има запазено място сред околополюсните звезди. Портите на небето са отворени за него. Той си пробива път между съзвездията, а Анубис, който проверява бъбреците и отчита сърцата, изтрива от списъка на земните богове този, който е станал поданик на Озирис, и го причислява завинаги към боговете на небето^[2].

Жрецът замълча. Приближиха свещениците, водени от великия канцлер^[3]. Те повдигнаха покривалото от трупа и навиха около обръснатата глава на царя четири наниза перли. После обвиха челото му с широка златна лента и поставиха над носа му сокол с разперени криле. На главата му положиха царската диадема — кръг от чисто злато, инкрустиран с червеникав ахат, а по краищата украсен със син емайл, с лазурити и тюркоази. По тялото му навиха тънки ленени ивици. По тях бяха изписани пасажи от „Книга на мъртвите“, в които се говореше за безсмъртието.

„Нека отправят молитва към Озирис, за да може лежащият тук да блести завинаги като Сириус и като Зорницата, за да може той да вкуси горчивото опиянение на възкръсващите за живот тела отвъд студените брегове на страха и на нощта, където всяка вечер спира свещената ладия на слънцето“.

Тогава около врата на мъртвия фараон навиха две чудесни перлени огърлици и пет пекторала, инкрустирани със скъпоценни камъни. Между ивиците, които вече покриваха тялото и крайниците на фараона, те подмушнаха над сто и четиридесет предмета. Всички те бяха предназначени да осигурят задгробния живот на покойния. Повечето от предметите бяха златни. Само няколко бяха от камък. Единствено най-скъпият беше железен^[4]. Това беше острието на една кама, дръжката, на която беше направена от скален кристал, а калъфът — целият златен — бе украсен с нежни фигури, изобразяващи палми.

Късно през нощта обвиха мумията на царя в бял саван, прикрепен от седем ленени връзки. Тогава вратите на залата широко се разтвориха и се появи прочутата златна маска, която трябваше да покрие лицето на царя. Тя тежеше повече от сто и петдесет килограма и толкова вярно предаваше чертите на владетеля, че човек би я помислил за жива. Фараонът беше изобразен с немзет^[5], на гърдите със златен пекторал, около шията с широка огърлица от лазурит, кварц и фелдшпат, украсена с две глави на сокол. Челото му се пазеше от кобра и сокол — двойният символ на двойната власт. Жреците положиха маската с безкрайна предпазливост и прибавиха към нея още една огърлица от жълти, червени и сини перли и един пекторал, с образа на птица с човешка глава и разперени криле — символ на отлитащата душа.

— Поздравявам те, тъй като лицето ти е живо. Дясното ти око прилича на ладията на деня, а лявото — на ладията на нощта.

После върху гърдите на фараона скръстиха две златни ръце, в които великият канцлер на бога постави камшика и куката. Накрая положиха украсената мумия върху съвсем ниско легло, поддържано от прекомерно удължените тела на два абаносови чакала^[6].

Един по един жреците коленичиха. Лицето на фараона сияеше. Нощта преваляше. Скоро щеше да настъпи денят.

Селанке се наведе и докосна с устни маската. В момента голямата зала беше празна. През прозореца се виждаше избледняващото небе. Хоремхеб бе дал съгласието си на Селанке да се сбогува с фараона.

Селанке дълго остана неподвижен. Не можеше нито да мисли, нито да се мръдне. Гърлото му се стягаше от вълнение, а главата му се пръскаше от спомена за загубеното приятелство. Върху маската се отразяваше трептящата светлина на факлите, които още продължаваха да горят. Светлината сякаш оживяваше маската и създаваше илюзията, че металическото лице леко потръпваше, дишаше, пулсираше.

Заслепен, Селанке се приближи още и опря бузата си до бузата на своя приятел. Не заплака. Тъгата и болката, която изпитваше, бяха много по-силни от сълзи.

„Всичко свърши“ — помисли си той.

В същото време обаче някакво тихо гласче вътре в сърцето му шепнеше:

„Никога не свършва всичко. Всичко започва.“

Натовариха мумията на нещо като шейна, теглена от четири чифта волове. Своеобразната катафалка имаше формата на лодка с покрив, украсен със соколи и кобри.

Пред шествието вървяха оплаквачките. Те плачеха и викаха безспир, късаха дрехите си, драскаха лицата си с нокти. След тях пристъпваше цяла армия от слуги, които носеха на гръб най-необходимите погребални мебели и множество други предмети, които трябваше да бъдат поставени в гробницата: ковчези, съдове, скиптри, разглобени колесници, сенници, бастуни, гребла, шишенца с парфюм, прибори за ядене, оръжие, тронове, кресла и лодки. Повечето от предметите бяха обсипани със злато и скъпоценни камъни, които блестяха на слънцето.

По-нататък от двете страни на катафалката следваха „деветте приятели на царя“^[7]. Те бяха обути с бели сандали, носеха бели манта и всеки от тях размахваше в лявата си ръка черен бастун със златна дръжка. След генерал Хоремхеб пристъпяха висшите чиновници и сановници на царството, чуждестранните принцове, посланиците и децата от училището Кеп. Много от тези ученици бяха другари по игра на младия фараон, по-нататък следваха жреците, които бяха извършили балсамирането. Божественият баща Ейе беше между тях. На главата си бе поставил синята корона на Нил.

Косите на жените бяха пристегнати с бели панделки. Царица Анхесенпаамон вървеше първа, облечена в дълга траурна рокля. От двете й страни я подкрепяха две девойки с изцапани от прах и сълзи лица.

Накрая процесията — дълга повече от два километра — завършваше с останалите царедворци.

От двете страни на пъти се беше струпала многобройна тълпа. От време на време прокънтяваше някой продължителен вик, който веднага се подемаше от хиляди гърла, нарастваше във всеобщ вой, после намаляваше, заглъхваше в ридания, в шепот и най-после във въздишка. Целият народ страдаше от една и съща болка.

Пред катафалката и пред четирите урни — канопи^[8], затворени в цяла поредица от сандъчета, жреците поливаха с мляко по земята. Този обред се правеше, с цел да се осигури безсмъртен живот за тялото и покойният да бъде допуснат в царството на боговете.

Когато стигнаха до канала, свързваш Нил с погребалния храм, процесията се натовари на една флотилия и по строго определен ред се спусна по реката. Всичко се извършваше съобразно изискванията на обреда, датиращ от незапомнени времена.

Плуването продължи четири дни. През това време спираха на много места, където жреците извършваха церемонии за упокоение душата на покойника.

Последния ден Божественият баща Ейе, облечен с котешката кожа на жреците Сатем и с шапката кепереш, пристъпи към „отварянето на устата“. Тази тайнствена церемония се извършваше, за да се възвърнат сетивата на мумията. Процесията бе посрещната от мъдреците на Буто. Те бяха облечени с къси набедреници, а на главите си носеха тръстикови шапки. Мъдреците трябваше да проводят Тутанхамон до вечното му жилище. Работниците от Тикина току-що биха завършили гробницата. Тя не беше голяма. Работена беше набързо и украсата й бе сравнително бедна. Предметите, който щяха да поставят вътре обаче, представляваха сами по себе си огромно богатство със стойност, която надхвърляше човешкото въображение.

Първият ковчег, в който бе положено тялото на фараона, покрито с червен саван, беше от чисто злато и тежеше повече от един тон. В неговите орнаменти се преплитаха крилете на богините Изида и Нефтида. Преди да затворят ковчега, Селанке, придружен от един жрец, положи над тялото на приятеля си венец от незабравки от името на учениците в Кеп.

След като запечатиха първия ковчег, поставиха го в дървен саркофаг, обкован със злато. Той от своя страна бе положен в трети ковчег. И трите възпроизвеждаха точно формата на мумията на фараона — с немзет на главата, със скръстени върху гърдите ръце, в които бе втикнат двойният скиптър.

Трите ковчега поставиха в един купел, изсечен от пясъчник, който пък захлупиха под три втикнати една в друга богато украсени катафалки.

След това се чу шум от изскърцване на врати…

И така през една априлска утрин хиляда триста и четиридесет години преди новата ера Тутанхамон влезе във вечността.

Селанке се обърна за последен път. Беше сам. Останали му бяха само спомените. С тях трябваше сега да устрои живота си.

Фараонът беше мъртъв.

Една вечер Сузу изчезна в планината и никога вече не се върна.

При всеобщо неодобрение Анхесенпаамон поиска от царя на хетите ръката на Зананза. Хоремхеб на никаква цена не желаеше престолът на Египет да се заеме от чужденец. Той изпрати Анахис срещу принца, за да не го допусне в царството и да го помоли да се върне в своята страна. Между Анахис и Зананза възникна разпра, последвана от страхотен бой: Загинаха и двете момчета.

Потресен от смъртта на своя син, Хоремхеб се оттегли от политическия живот. Той се усамоти в един храм, при жреците на Амон.

Божественият баща Ейе използва този момент и взе короната. За да узакони обаче посегателството си, накрая се ожени за вдовицата на Тутанхамон.

Почина фараонът. Почина Анахис. Сузу изчезна. На Селанке оставаше само Хорая. Нейната любов растеше с всеки изминат ден, но сърцето на момчето беше толкова изстрадало, че не можеше поне за момента да се отдаде на радост. Ето защо той реши да замине за Нубия и да постъпи на служба при Хуу — пълномощника на царя. Предстоящите приключения, трепетът пред неизвестността, различната природа на тази далечна страна може би щяха да му помогнат да преодолее скръбта и разочарованието.

Търкулна се някакъв камък, после втори. Селанке скочи. Срещу него тичаше Хорая, махайки с ръце.

— Ела да видиш, ела да видиш! — извика тя.

Селанке тръгна с нея. Тя го хвана за ръка и го повлече към къщата на Малинхера.

— Качи се — каза тя, като посочи стълбата.

Скоро Селанке бе на терасата. В единия ъгъл лежеше на сянка едра лисица. От нея бозаеха три малки лисичета. До тях беше Сузу, седнал на задните си части, с наострени уши, с пухеста опашка и потръпващи от вятъра мустачки.

— Сузу! — извика Селанке. — Ти си се върнал!

Лисичето затича срещу него и с един скок се качи на рамото му.

— Помниш ли кравата на Дешуба? — каза Хорая. — Тогава Сузу се побираше в шепата ти. Но ето че вече се е оженил и е станал баща на три деца. Дошъл е да покаже семейството си. Чудно, че не те е забравил.

Селанке мълчеше.

— Слънцето вече е високо — продължи Хорая. — Трябва да се сбогуваме, иначе корабът ще замине без теб.

Селанке обгърна с ръце шията на девойката и я привлече към себе си.

— Нека замине без мен — прошепна той, — и като Сузу…

— Като Сузу…

Изправени един срещу друг, двамата млади избухнаха в смях. Слънцето сипеше върху тях лъчите си.

В далечината сред тучните си брегове бавно течеше Нил. От край време голямата река бе вливала, а и все още вливаше живителни сокове в Египет. По небесния океан плуваха свещените ладии на боговете.

Четири години по-късно, след смъртта на стария си враг Божествения баща Ейе, генерал Хоремхеб напусна усамотението си и зае престола. Той царува повече от трийсет години, възвърна на Египет предишната слава и мощ и изличи завинаги от съзнанието на всички делото на еретика Ехнатон.