Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (17)

Глава седемнадесета
Сбогуването на Селанке

— Селанке! Събуди се! Селанке!

Бауа се бе навел над момчето и го разтърсваше. От страх Сузу избяга на другия край на терасата.

— Какво! Какво става? — запита стреснато детето, отваряйки очи.

— Ставай бързо! Трябва да заминеш!

— Да замина ли? Къде? Защо? Сега ли?

Робът кимна. Лицето му беше сериозно.

— Да — потвърди той. — Трябва да заминеш веднага, завинаги, където искаш. Джазер има намерение да те премахне. Страхува се да не разправяш какво си видял онази нощ в гробницата и да не ни арестуват заради дърдоренията ти. Ей сега ги сварих, че спореха с Малинхера. Говореха за теб. Малинхера се мъчеше да го разубеди да предприема каквото и да било, но на няколко пъти Джазер му се изсмиваше в лицето. Почти съм сигурен, че този злочест златар ще се опита да изпълни плана си, преди още слънцето да е изгряло. Страхът не му дава мира, а когато човек се страхува, е способен на всичко.

Селанке скочи на крака и сложи ръцете си на рамената на едрия негър.

— Да ме премахне? Какво искаш да кажеш? Все пак нали няма да ме убие!

— Напротив — отвърна Бауа. — Повтарям ти, че го е страх. Трябва да напуснеш Тикина още тази нощ. Малинхера ще разбере, а пък ако не разбере, аз ще съумея да му обясня.

Като говореше. Бауа стиска огромните си юмруци.

Селанке повика Сузу. Лисичето доближи боязливо, душейки краката на Бауа.

— Страхува се от теб. И то като мен, никога не е обичало много тоягата ти.

Робът бурно се изсмя и показа на лисичето, че ръцете му бяха празни.

— Тоягата съм я оставил в обора, животинче — каза той, — и никога вече няма да я видиш.

Селанке наведе глава. Тъга изпълваше сърцето му. С босия си крак той повали Сузу и прокара пръстите си по коремчето на мъничкото лисиче.

— Бауа — промълви той, — мисля, че ще ми бъде мъчно за теб.

Последва мъчително мълчание.

— Можеш ли да ми направиш една услуга?

— Каквото пожелаеш.

— Иди тогава да събудиш Хорая. Не искам да замина, без да я видя.

— Разбирам — отвърна робът. — Не мърдай оттук. Ще съумея да я изпратя.

Бауа се оттегли. Като стигна до стълбата. Селанке го извика.

— Няма ли да ме целунеш?

Без да изчака отговор, Селанке целуна едрия негър по двете бузи.

— Никога няма да забравя окова, което направи за мен — прибави той. — Никога! Каквото и да стане.

Бауа поиска да отговори, но гласът му бе пресипнал. Изкашля се. Задавен от вълнение, той се завъртя на пети и изтича до стълбата.

Щом стъпи на терасата. Хорая избухна в ридания. Селанке поиска да се доближи до нея и да я утеши, но девойчето рязко се отдръпна. От срам закри лицето си с ръце.

— Бауа ми обясни всичко — каза тя с нежен глас, сподавян от сълзи. — Не искам да заминеш. Баща ми има много връзки. Той ще измоли да ти простят. Инспекторът не е чак толкова лош и щом види Сузу, ще се разнежи.

Като разбра, че говорят за него, лисичето се изправи на задните си лапи. То направи дори няколко танцови стъпки, размърда уши и зачака похвала. Никой обаче не му обърна внимание. Изпълненият от него номер не бе възнаграден нито с милувка, нито с някое лакомство. Скоро лисичето прекъсна играта и огорчено се сви на кълбо в краката на господаря си.

Селанке не знаеше какво да каже и какво да направи. За момент дори съжали, че е повикал Хорая. Без нея нещата щяха да се наредят много по-лесно.

„Разбира се, тя не е в течение — помисли той — и си представлява, че бягам от къщи, защото се страхувам да не дойдат помощниците на инспектора, за да изпълня наказанието, от което миналата сутрин се изплъзнах. Така е по-добре. Хорая не бива да се замесва в тази история. Надявам се, че никога няма да узнае какво е правил баща й предишната нощ.“

— Ще идваш ли да ме виждаш често? — измънка девойчето, като разбра, че всеки опит да задържи момчето е напразен.

После изведнъж поривисто извика:

— Не искам да те изоставя. Вземи и мен?

Хорая сграбчи ръката на Селанке. Момчето за момент се поколеба. То направи няколко крачки назад.

— Да те взема ли? — каза той. — Знаеш много добре, че е невъзможно. Не ми е известно нито къде отивам, нито какво ще ям, нито къде ще спя. Обещавам ти обаче един ден да се върна за теб.

— Вярвам ти — отвърна Хорая с необичайно спокоен и сериозен глас.

Тя вече не плачеше. Изведнъж сякаш нещо се бе преобразило в нея. Селанке се смая от новото изражение, което изведнъж бе придобило лицето й. Той не можеше да определи какво точно се беше случило, но знаеше, че девойчето не е вече същото и че техните отношения се бяха променили. Момчето почувствува едновременно и радост и скръб. Усещаше, че всеки момент ще се разплаче. Сълзите пареха на очите му.

Той побърза да прекрати тази сцена, взе тръстиковата си флейта и извика Сузу. Лисичето скочи върху рамото му.

— Хайде, да вървим — каза той.

Хорая ги изпрати до стълбата.

— Почакай малко — извика умолително тя, когато момчето бе вдигнало десния си крак във въздуха, за да прекрачи парапета.

Тя бръкна в пазвата си и извади оттам амулета, подарен и от Малинхера.

При вида на украшението момчето подскочи.

Представляваше окото на бога Сокол, изработено от изумруд с големина на бадем. Той блестеше в нощта със странен блясък. Окото беше заобиколено от сребърен клепач, инкрустиран с кризолити. Клепачът и окото бяха монтирани във фино изработена златна рамка, дебела колкото палец.

„Единствено фараонът е могъл да притежава такава прелест — помисли Селанке. — Но как ли е приела Хорая от баща си подаръка, без да се усъмни, че го е откраднал?“

— Фараон Аменофис III го е дал на баща ми като възнаграждение за неговия труд — обясни Хорая. — Окото на Уджа! Погледни само как блести. Според орисниците украшение с окото на небесния Сокол закриля онзи, които го носи. Вземи го със себе си и то ще те пази. Ще те пази, защото аз съм го носила, а ти го давам, защото те обичам.

Селанке пое подаръка с треперещи ръце. Дълго се гледаха двете деца, без да промълвят нито дума. Терасата се обля със синкава светлина. Над главите им луната бе вече погълнала звездите от небето.

— Побързай — извика Бауа от улицата.

Дебелият му глас прекъсна унеса на двамата.

„Всичко си казахме“ — помисли Селанке.

Той прекрачи парапета и се спусна долу.