Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (3)

Глава трета
Завръщането в Мемфис

Свещената ладия^[1] на бога Ра изплува внезапно, от подземния свят и пое към запад всекидневния си курс по небето. И така, на петнадесетия ден от третия месец на перит, в 17 година по Ехнатон, главнокомандуващият на египетските войски генерал Хоремхеб видя изгрева на слънцето над Мемфис — любимия град на неговото сърце. Предишния ден по същото време бе умрял фараонът в своя дворец в Ахетатон, оставяйки без наследник трона си, който винаги му беше малко или много оспорван.

С тежки стъпки Хоремхеб стигна до терасата на стаята си. Той беше висок мъж в разцвета на силите си, с кафява кожа и вече прошарени коси, които придаваха на квадратното му лице с остри черти загадъчна доброта.

Наскоро той се бе завърнал от контролна обиколка по сирийската граница и беше разбрал какви са последиците от равнодушието на царската власт за авторитета на Египет и за сигурността на неговите граници. Оттогава той едва сдържаше гнева си; отправяше едно след друго разпореждания до управителите на различните гарнизони и най-внимателно четеше изпратените от неговите хора доклади от четирите края на империята. Той впрочем имаше на разположение толкова много платени шпиони, че хората бяха навикнали да го наричат „Голямото ухо“. В Египет никой не знаеше по-добре от него какво се крои в чуждестранните дворове. Царят на хетите Шупилулиума се боеше от него повече, отколкото от фараона и от митанийския цар Тушрата и се стараеше винаги да бъде в съюз с него. Войската, уморена от бездействие и объркана от политическите борби, беше на негова страна. В негово лице много египтяни виждаха единствения човек, способен да изведе страната от обезпокоителното положение, до което я беше довела религиозната реформа на Ехнатон. Дори съвсем наскоро някои хора настояваха Хоремхеб да се възползва от смъртта на съвладетеля Сменхкара, да свали фараона и сам да поеме двойната корона^[2]. Съветваха го също да нападне тогава азиатците. Генералът отказа да се впусне в подобни приключения, но не обясни на приятелите си причините, поради които бе останал верен на този, когото винаги беше презирал и чието неблагородно поведение публично бе порицавал.

Привързаността му към старите египетски божества беше известна, но още по-известна бе неговата ненавист към новия бог в Ахетатон. За никого не беше тайна, че върху подметките на сандалите си Хоремхеб бе изписал проклетия образ на новия бог Атон, който царят бе опитал да наложи на своя народ. Така той можеше да го тъпче при всяка стъпка, както и фараонът тъпчеше под подметките си имената на деветимата врагове на Египет. Поради тази причина жреците на Амон гледаха на Хоремхеб като на борец за тяхната кауза и тайно работеха за възкачването му на престола. Те бяха уверени, че тогава генералът щеше да смаже вероотстъпничеството и възвърне изцяло култа на великия бог на Тива.

Ала Хоремхеб беше честен по природа и обичаше реда и справедливостта. Той страдаше при вида на разкъсваната от произвола страна, потънала в подкупи и скована от безредици. Сам или почти сам той се бореше стъпка по стъпка, за да възвърне на Египет загубената мощ и слава. За тази цел първата му и постоянна грижа беше да осигури сигурността по границите и да поддържа съюзите, сключени след дълги борби с митанийските и хетски царе от великите фараони на династията, създадена от Яхмос I^[3].

Неговите недостатъци не бяха по-малко от положителните му черти. Говореше се, че бил ревнив и извънредно злопаметен. Често той страдаше от страшна горделивост, а не му липсваше и суета. Когато трябваше да преследва някаква цел, Хоремхеб нямаше задръжка от скрупули. Той не беше обикновен военачалник, а държавник с определени принципи. Беше обаче лудо амбициозен. Уединението, в което го поставяше горделивостта му, и обаянието на неговата мощ създаваха около личността му известна загадъчност. Никога не можеше предварително да се гадае как той ще реагира на дадено действие. Всичко това създаваше около генерала известно напрежение, което смущаваше приятелите му и обезверяваше неговите съюзници.

За да намали неговите мощ и обаяние, фараонът му бе създал съперник в лицето на Божествения баща Ейе — съпруг на Ти, храненицата на царица Нефертити. Той беше генерал-лейтенант от сухопътните войски и личен съветник на царя.

Двамата по различен начин бяха достигнали върха на славата, почестите и могъществото. Ето защо се очакваше рано или късно техните пътища да се кръстосат. Трудно можеше обаче човек да си представи съперници с по-противоположни характери и с по-различна външност. Ейе беше дребен, слабо мускулест, с блед цвят и крехко тяло. Поради късогледите си и слаби очи той се боеше от пустинята и особено обичаше големите тъмни стаи и кичести градини. Физическото влечение към тъмнината беше само естествена изява на неговия дух: Ейе беше изцяло човек на заговорите, на хитростите и на компромисите. Той се чувствуваше най-добре, когато биваше замесен в интриги, способен беше на най-безсрамни комбинации и на най-неочаквани поврати. Поради лукавия си характер той беше опасен човек, а егоизмът му го караше да се интересува от хората дотолкова, доколкото можеше да ги използува за собствените си планове. Надарен бе с известна интелигентност, която беше успял да развие до най-висока степен. Хоремхеб го уважаваше като съперник и понякога се разбираха. Неговите амбиции също изостряха апетита му за престола и тъй като живееше в Ахетатон в близост до фараона, той беше в това отношение в много по-изгодна позиция от съперника си, който обикновено живееше в Мемфис, но поради служебното си положение бе принуден често да се мести. Ейе бе съмишленик на новата религия и почиташе бога Атон, в прослава, на който бе написал много молитви. Никой обаче не можеше да каже доколко неговата вяра беше искрена и дали тя се ръководеше от сърцето или от потайните сметки на човек, изпечен в тънкостите на политическите игри. Също така с право можеше да се постави под съмнение и неговата преданост към династията в Тел ал-Амарна. Въпреки това обаче Ейе бе годен за подвизи, а понякога и за добри дела.

„Присъствието на този човек на по-малко от седемстотин лакътя^[4] срещу моята къща разваля удоволствието ми, че живея в Мемфис — мислеше Хоремхеб, гледайки навъсено двореца, който Божественият баща притежаваше западно от града, на другия бряг на реката. Той скоро бе пристигнал в двореца, и то само за няколко дни. — Ейе не обича никак нашия хубав град. Комарите и лошите миризми му досаждат и се питам коя ли е причината да дойде тук през този сезон. Надявам се, че Ахо скоро ще може да ме осведоми.“

Хоремхеб сви юмрук и стовари ръката си върху една тлъста зелена гъсеница, бавно пълзяща по тухлената стена, върху която за момент генералът се беше облегна. После той помисли за сина си. Още не го беше виждал, откакто се бе върнал в делтата. Той въздъхна дълбоко. След смъртта на жена му момчето беше действително единственото нещо, което бе останало в неговия живот, опустошаван от самотата с всеки изминат ден.

Анахис се вкопчи с две ръце в дървената част на колесницата, с позлатени палмови листа, поставени върху червени и сини стъкълца. Тя носеше герба на главнокомандуващия генерал на египетската армия. Момчето беше тръгнало от Ахетатон предишната вечер, непосредствено след смъртта на царя. То беше пътувало целия ден и по-голямата част от нощта. Мемфис — големият град от делтата — му изглеждаше сега като в ореол от светлина. Предната част на града изпъкваше пред очите му, а в далечината къщите се сливаха.

— По-бързо, карай по-бързо! Фараонът умря заедно със своя бог! Искам пръв да известя добрата новина на баща си! — викаше момчето, стараейки се да заглуши с гласа си шума от колелата и от конския тропот по прясно утъпкания път.

Без да изпуска от очи конете, кочияшът му даде да разбере, че беше невъзможно да кара по-бързо и за да покаже, че няма намерение да ускорява хода, той втикна дългия си камшик в перваза на колата.

— По-бързо! Заповядам ти! — изрева Анахис, луд от гняв. — Длъжен си да се подчиняваш на баща ми!

— На него да, господарю, но не и на теб — отвърна кочияшът, оставайки спокоен. — Генералът те е поверил на мен и ако моят живот принадлежи на него, то аз не бих могъл да излагам твоя на опасност.

Анахис не отговори. Той знаеше, че нищо повече не можеше да изтръгне от упорития нубиец, чиято преданост надминаваше всякаква представа.

Тогава той внимателно обмисли движенията си, премери с едно око разстоянието от лявата си ръка до камшика, а с другото пресметна пространството между дясната си ръка и задната част на конете. После, преди още кочияшът да разбере какво става. Анахис сграбчи камшика и с всичка сила шибна най-близкия до него кон. Едрото животно, с цвят като вълчи кожух, изцвили от болка, отклони се встрани и ненадейно премина от тръс в галоп. Колесницата рязко смени посоката на движението и едва не се обърна. Тогава нубиецът прояви съобразителност и почти в същия момент подгони и левия кон. Така той успя да възвърне равновесието, но същевременно изгуби контрол над животните.

С опънато назад тяло и с опрени на колесницата крака той се опита след това да възпре лудешкия бяг на подплашените чистокръвни коне. Те обаче не чувствуваха вече направлението на юздите и продължаваха в галоп с изправени глави, без да виждат наоколо поради наочниците. Скоро по ъглите на устните им, прорязвани от ремъка, се появи червеникава пяна.

От колесницата гледката беше като сън. На другия край на четирите кожени юзди, изпъстрени с блестящи на слънцето метални плочки с лика на Сутех, покровител на конете, двете животни изведнъж бяха придобили вид на чудовища. На върха на главите им имаше сини покривала, а от тях излизаха букети от щраусови пера, които полягаха от вятъра. Задните части на конете, отстоящи на по-малко от лакът разстояние от колесницата, приличаха на жива стена, която непрекъснато се издигаше и спущаше, надуваше се и спадаше с главозамайваща бързина. На моменти момчето имаше чувството, че конете не бягаха, а се плъзгаха по земята като кораб с издути платна по Нил, оставящ зад себе си дълбока бразда от пяна.

— Дръж се! — извика кочияшът. — Изпуснах ги!

Околният пейзаж се промени. Не се виждаха повече ни пътища, ни хоризонт, ни реки, ни планини, ни небеса, ни град, а само една плетеница от цветове и линии, образуващи чудни краски. За щастие пътят беше свободен. При тропота и при вида на връхлитащата колесница с подплашени коне редките пешеходци едва сварваха да отскачат в блатата от двете страни на пътя.

Люшкан на всички страни, окът на колесницата докосваше от време на време краката на конете. Този досег, както и дългите ленени панделки с ярки цветове, развявани от вятъра и допиращи се от време на време до хълбоците на животните, ги държаха в състояние на постоянна уплаха.

— Скачай! — извика изведнъж нубиецът.

Колесницата беше поела по един малък второстепенен път, широк колкото да мине по него, но построен върху насип, успоредно с Нил. Ако пресметнеше добре скока, Анахис имаше шанс да падне право във водата, при положение че конете забавеха за миг хода.

Нубиецът извърна към детето лицето си, посивяло от прах, и се усмихна окуражително.

Вратичката на колесницата беше отворена зад тях. Анахис направи няколко малки крачки назад. С едно рязко движение робът отпусна юздите, а конете, изненадани от внезапното чувство, че са свободни, забавиха малко хода и инстинктивно се приближиха към края на пътя.

Тогава Анахис почувствува, че го изтръгват от колата. Той нададе вик и видя гърдите на нубиеца пред лицето си. В миг разбра, че коларят го държеше в ръце и щеше да скочи с него. Изведнъж подът на колесницата престана да трепти под краката му. За момент той се почувствува неподвижен. После усети първия удар, който разтърси до болка цялото му тяло. Накрая, почти и същия миг, реката ги погълна.