Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (1)

Глава първа
Царят, опиянен от бога

Силен буреносен вятър, идещ от близката пустиня, връхлетя над лъчезарния град^[1], като превиваше дърветата и духаше пламъците на факлите.

Аменхотеп IV Ехнатон, повален от някаква болест, колкото тайнствена, толкова и опасна, беше легнал към осем часа вечерта, малко преди слънцето да изчезне зад Нил. Нощта, както и животът на фараона наближаваха сега своя край; очите му бяха започнали да избледняват, тъй както с настъпването на деня от няколко минути бледнееха и звездите по небето.

От двете страни на тържественото легло, върху което лежеше владетелят на двете царства^[2], бяха коленичили жреците на Атон. Бръснатите им глави проблясваха слабо при светлината на напоените с ромбоидална мас^[3] факли. Трептенето на пламъците раздвижваше изписаните по гредите на тавана йероглифи. Петте дъщери на Ехнатон стояха в подножието на царското легло. До главата на фараона беше царица Нефертити, напуснала за една вечер усамотението си. С тънък ленен плат тя изтриваше капчиците пот, искрящи по челото на човека, когото пламенно бе обичала и чието романтично съществуване бе споделяла и вдъхновявала в продължение на двадесет години. Всичко, което бе останало в нея от силната, но отскоро замряла привързаност, сега тя въплъщаваше в това обикновено движение. И докато пръстите й отново откриваха през плата чертите на любимото някога лице, мислите й бавно плуваха по нишката на времето към далечните вече брегове на щастливите години.

Голямата хипостилна зала^[4] със стенописи, с двата си прозореца и тераса, гледаше както на запад, към реката, така и на изток, към града. Наредени по периферията на залата книжовници, офицери, царедворци и висши сановници мълчаливо следяха агонията на владетеля — фантазьор. Малцина от тях разбираха и поддържаха великите му начинания. Много от присъствуващите имаха вид на развълнувани. Някои тихо плачеха. Всички обаче единодушно преценяваха, че царуването, което сега завършваше, беше само дълга поредица от грешки и неудачи.

Религиозната реформа, с която Аменхотеп IV Ехнатон мечтаеше да свърже името си, бе влязла в разрез с вярата на народа и бе срещнала ожесточена съпротива от страна на великите жреци на бога Амон. В изместването на техния бог те всъщност виждаха намаляване на своите богатства и премахване на привилегиите им в полза на жреците на Атон, новия бог-слънце, на когото фараонът се бе нарекъл вече син. Художниците обикновено изобразяваха този бог като диск с лъчи, завършващи с ръце. За негова прослава царят дори беше построил чудесния град Ахетатон, където бе пренесъл и столицата си, изоставяйки древната Тива. След това, под влияние на неуместните в това отношение съвети на Нефертити, той бе заповядал да затворят храмовете на старите божества, което предизвика бурна реакция в Горен и в Долен Египет. Така, далеч не успявайки да се наложи като обща религия, за което бе мечтал Ехнатон, новият култ бе разделил страната на два лагера и бе превърнал бащи в неприятели на синовете си, жени във врагове на мъжете си, опълчил бе слуги срещу господари и офицери срещу царя.

Наред с това стопанското и политическо положение непрекъснато се влошаваше. Използувайки слабостта на царската власт, периферните провинции бяха възвърнали отчасти автономията си. Хиляди книжовници и висши сановници, които досега обезпечаваха нормалния ход на нещата в държавата, побързаха да се откъснат от опеката на царя. Те безсрамно увеличаваха състоянието си за сметка на народа. Отдавна вече васалите не внасяха договорените данъци и царската съкровищница, постоянно изчерпвана от безразсъдните разходи за двора на Амарна, беше празна. Външното положение също беше тревожно. Тъй като едва успяваше да осигури собствената си сигурност, Египет скоро престана да се интересува от съдбата на своите съюзници. Царят на Библес, Риб-Ади, беше подло изоставен при нападенията на амурутите^[5] под предводителството на сирийския цар Азиру. Амбицията на хетския^[6] цар Шупилулиума растеше с всеки изминат ден и пряко застрашаваше царство Митани^[7].

Фараонът беше още в пълно съзнание. Той си даваше сметка за големия провал. Горчиво се упрекваше, че бе допуснал безредици в земите си и че не бе съумял навреме да прекрати машинациите на войнствените си съседи. Осъзнал грешката си, той обхвана с поглед лицата на околните, като търсеше да открие кой от тях пръв ще изневери на паметта му, нанасяйки първия удар на неговото дело.

В дъното на залата едни около дванайсетгодишен младеж, подпрял гръб на стената, следеше с особено внимание всяко движение на агонизиращия фараон. Черните къдрици на младежа се спущаха по тясното му чело и изящно притулваха сравнително широкото лице с плоски скули, оживявано от две пъргави очи с леко придръпнати клепачи. От кръста до колената той беше облечен с лека дреха от бял лен, придържана от червен колан със сребърна закопчалка. Гърдите му бяха покрити от меден пекторал^[8], украсен с лазурит. На главата си не носеше нищо. Младежът често хапеше устни и нервно барабанеше с пръсти по десния си хълбок. Цялото негово държане издаваше едва сдържано нетърпение.

„Анахис, син на Хоремхеб, твоят баща ли ще ми нанесе този удар? — запита се фараонът. — В теб ли в крайна сметка ще преминат короните ми?“

При тази мисъл сърцето на фараона се сви. Нефертити му бе дала само дъщери и той нямаше пряк наследник.^[9] Болестта внезапно го бе изненадала и след смъртта на своя съвладетел Сменхкара^[10] той не бе имал време да уреди престолонаследничеството. По всяка вероятност престолът щеше следователно да премине у брат му — деветгодишния Тутанхатон, който в момента се интересуваше повече от игри и лов, отколкото от религия и политика.

Фараон на девет години! Това щеше да означава Египет да бъде изложен на нови безредици и на пълновластието на генерал Хоремхеб. Несъмнено последният щеше да прояви своите амбиции, за да възвърне култа на бога Амон — нали винаги се бе проявявал като негов най-пламенен защитник.

Съзнанието на фараона започна да се помрачава. Тази нощ може би нямаше да има край! Щеше ли той още веднъж да види деня? Щеше ли за сетен път да почувствува върху ръката си, пламтяща от огъня, още един слънчев лъч, преди да бъде обгърнат от гробовната хладина? Постепенно тази мисъл се оформяше като единствено негово желание. Обхващаше го безкрайна мъка. Ами ако се беше лъгал? Ами ако новият бог, чийто култ напразно се бе опитвал да наложи в Египет и за славата, на който бе посветил царуването и живота си, не беше единственият и истински бог? Внезапно той като че получи недостиг на въздух. Погледът му помътня. От мрака изникнаха десетки разкривени образи — старите богове, чийто култ той беше преследвал и забранил и чийто храмове бе заповядал да затворят.

— Не! — извика изведнъж той. — Аз не съм искал това! Не съм го искал!

Той разтърси главата си и направи върховно усилие да изгони ужасното видение.

Нефертити стоеше наведена над лицето му. Ръката й потърси неговата. Пръстите им се съединиха и вплетоха едни в други. Това съприкосновение успокои царя.

След няколко минути в голямата зала, където лежеше фараонът, влезе принц Тутанхатон. Преди малко той бе пристигнал в двореца на брат си от Тива.

Хуу — герой от кавалерията на негово величество и велик интендант на страните на златото, собственост на владетеля на двете царства — бе отишъл да го извика от стаята му. Още сънен, младият принц пристъпваше като автомат и с усилие държеше очите си отворени. На лявата му буза подглавникът^[11] бе отпечатал следа, която отдалеч приличаше на белег.

Нефертити разбираше, че тържествеността на обстановката, бледостта на фараона и строгите лица на околните всяваха страх у момчето. За да го успокои, тя го привлече до себе си и го обгърна с ръце.

Тогава Тутанхатон забеляза сина на генерал Хоремхеб. Предишната вечер двете момчета бяха играли на сене^[12]. Младият принц беше загубил. Той се усмихна леко на победителя си, но се изненада, че не му бе отвърнато с усмивка.

„Какво им става? — помисли си той. — Какво правят по това време в тази зала? Защо брат ми лежи, а другите стоят прави? А защо ли всички ме гледат така?“

Наистина Хуу му бе казал, че фараонът е болен и че лекарите допускат най-лошото. За това деветгодишно дете обаче „най-лошото“ не значеше нищо.

Фараонът започна да говори, но толкова тихо и с така променен глас, че младежът не можеше да долови и половината от думите му. Голяма част от тях му убягваха. Ала той разбираше, че брат му се опитваше да му обясни някои много важни неща, свързани с името на бога Атон.

Фараонът непрестанно говореше, а Тутанхатон изпитваше все по-голямо желание да спи. Мимо волята си той затвори очи и скоро усети как сънят, напираш, от глъбините на цялото му същество, нахлу в мозъка и парализира крайниците му. Главата му се отпусна тежко на гърдите. Беше му необходимо страшно усилие, зя да се върне в съзнание.

Внезапно той осъзна, че наоколо се разиграваше някаква драма. Нефертити нямаше повече сила да крие сълзите си. Жреците на Атон мълвяха своите молитви. Факлите пращяха. Горещината ставаше непоносима. Разпръснати в залата, двадесетте пажа размахваха големи ветрила^[13], украсени с пера от камилски птици.

Фараонът вече бе спрял да говори. Лицето му бе станало каменно — такова, каквото Тутанхатон го бе видял изобразено върху стената на големия храм в Ахетатон. Единствено неравномерното движение на гърдите му, покрити от тънката бяла ленена риза, свидетелствуваше, че все още беше жив.

Изведнъж жреците прекъснаха молитвите. Панхези, първият пророк на бога Атон, стана и отиде при южния прозорец. Всички, които бяха присъствували на продължителната агония на царя, се обърнаха към този прозорец, срещу който бе положен и Ехнатон, върху леглото си, за да поздравят наближаващия изгрев на слънцето. Следвайки Панхези, те запяха великия химн, композиран лично от фараона в чест на неговия бог:

„Атон. Единственият, чиято лъчезарна милувка вдъхва на птицата сила да лети, на цветето енергия да цъфти и без който нищо нямаше да бъде така, както е сега…“

Великият жрец притаи глас. Гигантски трепет премина по небето. След това, подобно на някакво морско чудовище, слънцето бавно изплува от хоризонта и разгъна в нощта едно по едно дългите си пипала от светлина. Първият лъч огря голямата фреска, нарисувана по поръка и за прослава на царя върху стената на тронната зала, после бавно, плъзгайки се по една папирус оформена колона^[14], докосна фараона по лицето. Ехнатон потръпна и за сетен път отвори очите си, потъмнели вече от тънките сенки на смъртта. Един миг той съзерцава действителния образ на своите мечти и сякаш чудотворното видение му вдъхна сили — той се надигна на лактите си и направи знак, че желае да стане. Нефертити го подкрепи. С лявата си ръка царят се опря на раменете на царицата. Той протегна дясната си ръка по посока на прозореца, откъдето сега нахлуваше поток от светлина. На прага на терасата той се отдели от жена си и за кратко време се задържа прав с лице, сияещо от екстаз. После залитна и след напразния опит да се улови в светлинните лъчи, които подобно на миражи убягваха от ръцете му, Ехнатон се строполи на земята като житен клас под ръката на жътвар. Той бе покосен от радостта, че е могъл още веднъж да види бога, въплъщаващ смисълът на целия му живот.