Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (4)

Глава четвърта
Съперникът на Хоремхеб

Щом се събуди, Ейе повика слугите си. От около половин час те чакаха пред вратата на стаята му. При неговата заповед педикюристът, маникюристът, бръснарят и фризьорът се поклониха ниско пред кревата на господаря и целунаха земята в знак на покорност и уважение.

Ейе се усмихна с пренебрежение.

— Станете, деца! — извика той. — Хората не са създадени да пълзят, а да вървят. Тази сутрин съм в добро настроение. Атон — да бъде благословено неговото име — навести съня ми и обеща днешният ден да не завършва, преди да ме е дарил с радост и доволство. Ето защо разрешавам на интенданта днес да удвои дажбата ви от хляб и бира.

Слисан от тази щедрост, Ахо — бръснарският чирак — изпусна абаносовото сандъче с бръсначите.

— А колкото до теб — измърмори Божественият баща, отправяйки към момчето недружелюбен поглед, — изпитвам желание да ти отрежа ушите като награда за несръчността ти. Какво мислиш по този въпрос, бръснарю? В края на краищата той ти е чирак!

— Режат ли се уши на магаре? — отговори бръснарят, поласкан, че господарят се обръща към него, и даде вид, че споделя неговото мнение.

— Не ушите на магаре — каза високо Божественият баща, — а на шпионин!

Като изрече тези думи, той задържа погледа на късогледите си очи върху очите на момчето.

Ахо бе леко побледнял. Нищо обаче по лицето му не издаваше голямото смущение.

Развеселен от думата, която намираше, че бе казал на място, Ейе седна на поднесеното му малко дървено столче. Приличаше на голям котарак, на който играта с мишка доставяше удоволствие.

От този момент Ахо разбра, че бе разкрит. Той мечтаеше вече само да се върне час по-скоро в къщата на Хоремхеб. Въпреки хитростта и търпението си момчето не бе успяло да събере сведенията, които генералът му бе заповядал да донесе. Присъствието на Божествения баща Ейе в Мемфис — градът, който му всяваше ужас — си оставаше без обяснение.

— Най-напред започнете с краката! — заповяда Ейе. — Под левия палец ми е влязло трънче от хинап^[1] и ужасно ме боли.

Педикюристът се спусна на пода и веднага започна работа. През това време Ахо, едва дошъл на себе си от тревогата, изваждаше от кожени калъфи различни бръсначи. Многобройните кривини по остриетата им позволяваха да се извършва най-щателно бръснене по всички части на тялото.

— Какво е това? — измърмори Ейе, сочейки две малки алабастрови шишенца и едно друго още по-малко, от черно стъкло, които един прислужник току-що бе поставил върху кръгла масичка.

Един човек с голям корем и едра брадавица на носа се поклони покорно.

— Помислих си, господарю — промълви той, подавайки пълните си твърде бели ръце, — че за един добре сложен офицер като теб ще бъде приятно да си служи с такива парфюми, помади и белила. Току-що се завърнах от страната Куш^[2]. Купих тези чудесни неща и дойдох да ти ги предложа.

— Да ми ги предложиш или да ми ги продадеш? — изръмжа Божественият баща, който винаги се проявяваше като голям скъперник, макар че имаше вкус към хубавото и обикновено за себе си търсеше най-добрите стоки.

— Господарю — започна да се извинява пътникът, — ако не бях задължен да се грижа за храната на жена ми и на шест хубави малчугана, голяма щеше да бъде радостта ми и душата ми щеше да…

С един жест Ейе го прекъсна.

— Спести ни твоите съжаления, оплаквания и приказки за семейството ти — каза той — и бъди щастлив, че са те пуснали до вратата на стаята ми. А ти — прибави той, обръщайки се към интенданта си — доведи писарите. Имам да диктувам писма. Извикай също и пажове да заслонят този прозорец с ленена завеса. Светлината пречи на очите ми.

Писарите пристигнаха с дъсчица за писане^[3], папирус и калам^[4], а пажовете опънаха пред прословутия прозорец голяма синя завеса.

— Така е добре — каза Ейе. — Ще се запазим малко от горещината, а и аз няма да имам непрекъснато пред очите си къщата на стария ми приятел генерал Хоремхеб.

Той се изхили.

— Дай да видим сега твоите помади — продължи той, като се обърна към пътника.

— Това, господарю — заобяснява дебелият човек, отваряйки първото флаконче, — премахва всички лоши миризми. То е някаква смес от тамян, терпентин, алое и мандрагорови зърна. А пък това — продължи той, като пое втория флакон — е чудотворно средство, което възвръща растежа на космите, премахва пъпките и луничките.

Ейе взе шишенцето и го поднесе под носа си.

— Фу! — извика той. — Сместа ти мирише така лошо, както вонят уличките от крайните квартали на Мемфис. В миризмата й ли се крие чудотворното действие?

— Освен тези неща, господарю — продължи колебливо търговецът, — имам алабастрова пудра и сода за укрепване на мускулите, а също така и сол, примесена с мед. Тя премахва бръчките от челото.

Той не успя да продължи.

Отдръпвайки се от ръцете на педикюристите, Ейе се бе изправил.

— Ахо! Къде е Ахо? — крещеше той.

Изненадани, слугите се погледнаха с недоумение.

— Глупаци! — избухна Божественият баща. — Престанете да се гледате така и тичайте подир онова момче. Тежко ви и горко, ако го оставите да се изплъзне!

„Не ушите на магаре, а на шпионин“. Това късо изречение бе поразило бръснаря. Пръв той разбра онова, което ставаше.

— Следвайте ме! Дръжте го! — извика на свой ред той, повличайки със себе си слугите, които изоставиха веднага каквото държаха и изтичаха след него към вратата на стаята.

След няколко минути в краката на Божествения баща коленичи Ахо с извита дясна ръка и с лице, изкривено от болка.

— Пристигнахме точно навреме — измърмори бръснарят, като с мъка поемаше дъха си. — Ти имаше право, господарю. Проклетникът наистина искаше да избяга и го хванахме точно в момента, когато се качваше по голямата стена в градината.

Ейе бе възвърнал спокойствието си и разсеяно играеше със стъклените перли от нагръдника си, който току-що един паж му бе закачил на врата.

— Къде тичаше така? — запита сухо той.

Ахо не отговори, а бръснарят, ядосан от мълчанието на чирака си, сграбчи момчето за косите и го принуди да вдигне глава.

— Ти си неблагодарник — продължи Божественият баща. — Отнасях се към теб добре. Наредих даже да ти удвоят дневната дажба. Вместо да ми благодариш, ти търсиш начин да избягаш оттук като крадец.

После изведнъж Ейе спря да разиграва комедия и стана. В миг лицето му изцяло се промени. Жестока гримаса изкривяваше сега десния край на устата му, а на едното слепоочие се беше издула някаква дебела синя вена.

— Слушайте всички — каза той, обръщайки се към присъствуващите слуги — и нека това ви послужи за урок, ако случайно обещанията на някой от моите приятели ви подтикнат да последвате примера на това бедно момче. Преди по-малко от седмица Ахо служеше при генерал Хоремхеб. Осведомен съм от съвсем сигурен източник.

— Господарю — възрази бръснарят, — не знаех, че този гамен…

— Мълчи — прекъсна го Божественият баща. — Не те карам да се оправдаваш. Знам, че си невинен, а и да не знаех, усърдието, което положи за залавянето на това момче, би било достатъчно за моето доверие. Ахо се е наел при теб чисто и просто защото му е било известно, че работиш за мен и защото, като служи и на двама ни, е знаел, че ще има достъп до моите покои.

Ейе докосна младежа с върха на папирусовия си сандал.

— Хоремхеб те изпрати тук, нали?

Ахо не отговори и заопипва нервно със свободната си ръка по пояса, който прикрепяше дрехата му.

— И да отричаш, вече няма никакво значение — продължи Божественият баща, — тъй като вчера, докато разговарях с Антеф — пратеник на първия пророк на Атон, — едно от моите доверени лица те е издебнало с ухо, залепено на отвора на тръбата, която отвежда водата от банята ми. А банята се намира на първия етаж, точно над моята стая. Спущайки се надолу, тръбата минава ей тук — и Ейе посочи отрязъка стена, заключен между вратата и прозореца. — Почти всяка сутрин — продължи той — аз заставам до тази стена, когато диктувам писмата или приемам приятелите си. През тръбата ти можеше да чуваш всяка моя дума и да я донасяш на господаря си. Признай сега — заключи Ейе — и аз ще бъда снизходителен.

Ахо стисна зъби и каза „не“ с глава.

Ейе въздъхна.

— Тъй да бъде! Млад си. Исках да ти спестя известни неприятности и да не те поверявам така скоро на верния ми Антеф, който няма равен по умението си да развързва и най-ленивите езици.

Видимо смутен, че е присъствувал на тази сцена, търговецът на парфюми погледна окуражително момчето.

В същия миг главният вратар нахлу в залата.

— Господарю — извика той. — Хоремхеб… синът… Хоремхеб… той е тук. Идва… Той ти го носи.

Ахо трепна, обзет от силна надежда.

— Кой ми носи нещо и за какво? — попита с раздразнение Божественият баща, като скочи от стола си.

Вратарят, който трябва да бе минал седемдесетте, така бързо искаше да разкаже онова, което току-що бе видял, че изяждаше половината от думите си и не успяваше нито да започне, нито да завърши ясно изреченията си. Той жестикулираше, като размахваше дългите си мършави ръце, и се клатушкаше, стъпвайки ту на единия, ту на другия си крак, като крадец, осъден да върви по жарава.

— Успокой се — заповяда Ейе. — Защо ми говориш за Анахис? Онзи ден все още той беше в Ахетатон, при фараона Живот, Сила, Здраве. Самият пратеник на първия пророк на Атон ми го каза.

Божественият баща не бе още завършил последното изречение, когато вратата на стаята му отново се отвори. Появи се Антеф, носейки на ръце сина на генерал Хоремхеб. Момчето беше в безсъзнание, лицето му бе окървавено и кално. Главата му бе отпусната назад. Устните му бяха сини, а тялото — покрито с рани. Не се виждаха нито гривните му, нито обиците, нито големият нагръдник, обсипан с лазурити. Неговият набедреник, все още мокър, бе залепнал за кожата и в плачевен вид се мяташе по краката му.

Ейе изтича пред верния си слуга.

— Какво си направил? — извика той. — Какво си направил, нещастнико? Та ти си го убил!

— Позволи ми, господарю, да го поставя на леглото ти — отговори Антеф.

— Слагай, слагай! — измърмори Божественият баща. — Само че говори! Искам обяснения.

С внимателни движения, несвойствени за атлет като него, Антеф положи детето и се обърна към господаря си.

— Отивах в Хелуан, както ти ми беше заповядал — заобяснява той, жестикулирайки. — Преди да тръгна, изчаках изгрева на слънцето. Тогава, щом като излязох от Мемфис, в една местност, наричана от селяните Хекат, забелязах, че се бяха натрупали хора на брега на реката. Готвех се да продължа пътя си, без да проявя внимание към случая. Събралите се обаче започнаха да ме викат и да ми правят знаци. Приближих се и видях това момче, проснато на земята пред една жена, която правеше опити да го съживи, духайки в устата му. Разбира се, в момента не познах детето. До него обаче забелязах трупа на един едър нубиец, облечен като слуга на генерала. Хората ми обясниха, че колата с нубиеца и момчето се била обърнала и че ги видели как паднали в Нил. Някакъв селянин, който се намирал близо до местопроизшествието, неведнъж се гмуркал, за да ги извади, но мъжът бил вече умрял. Когато пристигнах, детето беше в безсъзнание, но няколко пъти бе проговаряло и произнасяло името на фараона. Разбира се, щом като познах Анахис, бързо взех една чужда лодка, за да доведа тук час по-скоро тази необикновена плячка. Ако съумеем да я използуваме, тя може да ни донесе неоценими облаги.

Ейе се намръщи.

— Ще се погрижим за него и ще го върнем на баща му — заяви той, след като помисли няколко минути. — Отвратително ми е да си служа с детето, за да изнудвам генерала.

Антеф злобно се изсмя.

— Чувствата, господарю — започна с ирония той — не са всякога…

— Тишина! — прекъсна го Божественият баща. — Казах вече. В този случай с удоволствие ще се лиша от твоя съвет. Иди извикай моя лекар.

Антеф излезе разгневен, но скоро отново се появи, придружен от лекаря, който прегледа внимателно Анахис. След като опипа крайниците, той няколко пъти преобърна момчето, прокара ръка по неговия гръб, провери ставите, почука с пръсти по корема и като разтвори клепачите, прегледа и очите му. После от обемистата си кожена чанта лекарят извади малко чудновато шишенце и поиска мокра кърпа.

Един слуга му донесе веднага. Лекарят направи масаж с нея по тялото на Анахис. След това отвори шишенцето и го поднесе под ноздрите на ранения. Почти веднага гърдите на детето едва забележимо потрепнаха, а главата му леко се наклони към рамото. Ейе запита с поглед лекаря.

Той кимна утвърдително.

Устните на момчето се раздвижиха. Опита да проговори, но не можа.

Дясната му ръка се размърда, като че ли търсеше нещо. Ейе пое тази ръка и я стисна със сила.

— Татко — промълви момчето.

— Сине — отвърна Ейе, изменяйки леко гласа си.

— Татко — продължи момчето, без да отваря очи. — Не беше по моя вина… не беше…

Виждаше се, че всяка дума му струваше ужасно усилие. Сякаш трябваше да я откъртва от тъмната кариера, представляваща сега неговата памет.

После, внезапно, една-единствена фраза, ясна и проста, избликна едновременно и от устата, и от сърцето му.

— Слава на боговете! — извика то. — Фараонът е мъртъв!

Поразен от изненада, Ейе отпусна ръката на момчето.

В този момент, възползувайки се от невниманието на всички присъствуващи, търговецът на парфюм прекоси стаята с няколко скока, повали с юмрук бръснаря и като повлече след себе си и Ахо, изтича до прозореца.

В ръката си сега той размахваше една къса сабя, появила се неизвестно откъде. С нея той изтърбуши голямата синя завеса, която Божественият баща беше наредил да поставят.

Мъжът и момчето стигнаха до терасата, притичаха до оградата, прекрачиха я и преди още да успеят да ги догонят, скочиха в реката, която течеше на петнадесетина лакътя по-ниско от двореца.

Безсилен да направи каквото и да било и побледнял от гняв, Ейе пристигна точно в момента, когато те бяха изплували на повърхността и се прехвърляха в една лодка, която ги чакаше.

От другия бряг на реката Хоремхеб бе наблюдавал цялата сцена. Широка усмивка озаряваше лицето му.