Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (18)

Глава осемнадесета
Ну

Пазарят на Ну^[1] беше в разгара си. Селанке спря пред една купчина курабии.

— Не ти ли се струва, че ухаят ужасно хубаво? — пошушна той на Сузу. — Бих изял цяла дузина!

Над улицата се носеше благоухаеща миризма на топло тесто и на мед, който сладкарите разстилаха по горещите курабийки с помощта на дървени лъжички.

По-нататък сергиите на месарите бяха навесени с големи късове месо. Пазеха ги деца. Почти всички бяха с бръснати глави, но с дълъг кичур къдрава коса, спуснат върху дясното слепоочие^[2]. Въоръжени с малки тръстикови ветрила, децата се мъчеха да прогонят хилядите мухи, които неприятната миризма на кръв привличаше и които непрекъснато се лепяха по новоотрязаните късове месо.

От другата страна на улицата Селанке видя, подредени върху мрежи от прясно отрязани тръстики, чудесни кефали и грамадни сомове, гигантски хроми и една двойка батенсодаси^[3].

В малки ликови кафези се боричкаха гълъби, гъски, жерави, свраки и какви ли не други птици. Те се кълвяха едни други и правеха безуспешни опити да счупят тънките решетки на затвора си.

Някоя пирамида от дини от време на време се събаряше. Едрите плодове се изтърколваха на земята, пръсваха се и често напръскваха тези, които не успяваха да се отдръпнат навреме.

Навсякъде бяха натрупани купчини фурми, грозде и смокини. Безочливи хлапета гребяха с шепи от тях и предизвикваха търговиите да ругаят.

Селанке беше гладен. Главата му се въртеше при вида на толкова много лакомства.

„Един само от тези плодове ще ми бъде достатъчен — помисли той. — От онзи ден нищо не съм ял, а и коремът на Сузу не е по-пълен от моя. Ако имах малко смелост, щях да дръпна ей онази чепка, която стърчи. Никой ле ни гледа.“

Момчето протегна ръка. В този момент Сузу заподскача върху рамото му и тихо изскимтя. Селанке веднага се отдръпна и даде вид, че гледа някаква дебела жена, която хвалеше стоката си и се мъчеше да убеди един клиент. После погледна с укор Сузу.

— Какво те прихваща? — изруга той. — И то тъкмо когато щях да грабна нещо, което щеше да успокои бедните ни стомаси.

Той се замисли.

„Всъщност все едно е да откраднеш чепка грозде на пазари или украшение от някоя гробница.“

Той постави ръка на колана си и опипа чудесния амулет, скрит до тялото му.

— Имаш право, Сузу — каза най-после. — Не сме крадци. Хайде, ела, ще работим и ще спечелим пари за ядене!

Селанке изкачи уличката, като с мъка си пробиваше път сред тълпата. Мъжете носеха обикновени набедреници било богато надиплени, било по-дълги или по-къси — според възможностите си и според занаята. Набедрениците им бяха бели. Жените също носеха бели рокли, които им стигаха до глезените. Повечето бяха плисирани и почти всички подчертаваха шията и силуета на тялото. Ръкавите се носеха широки и пуснати. Някои от роклите бяха пристегнати с голяма ленена панделка, образуваща отпред нещо като триъгълна престилка. След като минеха известна възраст, децата носеха широки колани, обшити с разноцветни перли, които придържаха на кръста им парчета груб плат, наподобяващи панталони.

Селанке стигна до най-оживената част на пазара. Музиканти, разказвачи и фокусници показваха тук своя талант и своята ловкост. Около тях зяпльовците бяха образували кръг и им заплащаха с по някой плод, с хляб или с кана бира.

Сред тълпата сновяха меджаите, въоръжени с дълги камшици, с които от време на време плющяха. Това съвсем не пречеше обаче на момичетата и на момчетата да се трупат около разказвачите и с викове и подсвирквания да искат от тях нови и нови повествования. Артистите невинаги се съгласяваха веднага и използваха случая да събират възнагражденията предварително.

— Още, дай още — викаше един от тях, — и ще чуеш как великият Яхмос пленил коня на царя на хиксосите^[4], завързал го за своята колесница и се върнал в страната си, за да освободи своя любим народ.

Казвайки тези думи, разказвачът тикна голямата кошница пред едни от слушателите, който му бе направил впечатление с външния си вид и с вниманието, което проявяваше към разказа му.

Приседнал до един ъгъл в сянката на някаква бяла стена, пееше слепец. Той си акомпанираше на седемструнна арфа. Кордите й бяха опънати върху триъгълно рамо, долният край, на което завършваше с кутия за резонанс от дървени летви, слепени със смола. Селанке приближи. Момчето не можеше да разбере какво трагично имаше в думите на недъгавия човек, но те събуждаха в него дълбока скръб.

Много поколения са минали във вечността,

но никой още не се е завърнал оттам,

да ни обади какво е,

да ни каже какво им е нужно.

сърцата ни да утеши,

дордето и ние не идем в местата.

където те са отишли.

Затова утеши сърцето си,

и нека то да забрави,

че и ти ще бъдеш погребан.

Следвай желанието на сърцето си,

дордето си жив.

Миросвай главата си

и се обличай с най-хубав лен.

Мажи се с най-чудните благовония

от жертвеника на боговете.

Умножавай своето богатство.

Пази младо сърцето си, задоволявай свийте желания

и си угаждай.

Прави на земята това, което сърцето ти иска,

дорде не дойде ден и теб да оплачат…^[5]

Разчувствуван, Селанке се отдалечи тихо от музиканта, сякаш се боеше да не прекъсне неговия унес.

— Сега е наш ред — пошушна той на ухото на Сузу. — Постарай се да се държиш по-добре от вчера, тъй като само ти си виновен, мързеливецо, че вчера нямахме какво да ядем.

Момчето направи още няколко крачки и застана на слънце, на едно все още празно място.

Той извади най-голямата си флейта, подсвирна два пъти и извика:

— Елате тук, елате тук! Елате да видите нещо, което никога не сте виждали и никога няма да видите. Лисиче, малко лисиче — и той вдигна Сузу над главата си, — което за вас ще танцува, ще скача и ще се премята хиляди пъти. По-умно от слуги^[6], по-гъвкаво от маймуна, по-нежно от гълъб, по-гальовно от коте… Елате тук! Елате да видите чудото на чудесата.

Започнаха да се събират зяпачи. Селанке непрекъснато им дърдореше, а Сузу, разбирайки, че той бе център на вниманието на всички, се кланяше, клатеше опашка, мърдаше уши, оставяше се да го ласкаят.

Когато момчето прецени, че има достатъчно публика, той постави Сузу на земята.

Тогава лисичето се изправи на задни лапи и започна да се върти в такт с инструмента на Селанке.

Момчето също изявяваше своето майсторство. То бе направило и втора флейта, а на левия си крак бе прикачило един систър. С тях можеше сам да вдига шум колкото цял оркестър.

Селанке изведнъж спря свиренето и вдигна ръка нагоре.

— Хайде скачай, Сузу! Скачай! — извика той. — На два крака. Само на два крака.

Лисичето внимателно изчисли скока, обиколи много пъти около момчето, отпусна се на четири крака, затича се, но в последния момент, както беше поискал господарят му, се изправи отново на задните си крака и скочи, изтръгвайки от тълпата възгласи на изненада и възхищение.

— А сега нещо по-трудно! Двоен опасен скок! — оповести момчето, като доближи лисичето и описа с ръка два кръга във въздуха, за да може животното добре да разбере каква фигура господарят му желае да изпълни.

Зяпачите притаиха дъх.

Сузу отново се затича, преобърна се и падна на лапите си, леко замаян.

После повтори номера веднъж, два, три пъти. Тълпата викаше и размахваше ръце окуражително.

Едно момченце, подтиквано от майка си, плахо приближи. Ръката му стискаше една от славните курабии, които така хубаво ухаеха.

Сузу веднага разбра какво се искаше от него. Спря да се върти и много внимателно доближи, за да не изплаши детето.

Леко треперещо, момченцето му подаде лакомството. Сузу се вдигна на задни лапи, хвана нежно сладкиша със зъби, поблагодари с уши и с глава и се върна в краката на Селанке.

Момчето пое курабийката, раздели я, взе едната половина за себе си и подаде другата на лисичето.

Всичко това предизвика бурни смехове. Отвсякъде се протегнаха ръце, предлагащи смокини, хляб, грозде, лук, разни сладкиши.^[7]

Селанке бе във възторг.

— Какъв успех! — прошепна той на Сузу. — Какъв успех!

И усмихвайки се с белите си зъби, той обиколи зрителите, за да събере продуктите, които с такава радост им предлагаха. В краката му подскачаше Сузу. Той благодареше, като изпълняваше своите пируети. Никога Селанке не се беше чувствувал толкова щастлив.