Жан-Франсоа Пеи
Тутанхамон (21)

Глава двадесет и първа
Завръщане от Нубия

Фараонът се появи сред бурните възгласи на тълпата и зае мястото си върху трона. Той беше облечен с дълга, бяла прозрачна дреха, широко заметната отпред така, че се виждаха долната част на гърдите му и набедреникът. Краката му бяха обути в папирусови сандали, темето му бе покрито със специална шапка. На гърдите си носеше златен пекторал, инкрустиран с червени и черни камъни.

По подставката на трона бяха изобразени птици с човешки ръце, а върху горната му част — свещени кобри, носещи на главите си слънчевия диск.

Тутанхамон стисна двойния скиптър и кръстоса ръце на гърдите си.

Селанке пристигна със закъснение. Преди по-малко от час при него бе дошъл Антеф и го бе поканил да отиде при Божествения баща Ейе. Макар и изненадано, момчето се бе отзовало на поканата.

Ейе прие Селанке много любезно и му обясни, че поради лични причини бе възпрепятствуван да присъствува на церемонията. Тъй като знаеше за близките отношения на момчето с фараона, той го упълномощаваше да заеме креслото до царя, което по право се полагаше на него, в качеството на регент.

— Господарю — отвърна смутено момчето, — никога не бих се осмелил. Много други деца от Кеп са по-достойни от мен. Самият Анахис…

Божественият баща го прекъсна с усмивка.

— Никой не е по-достоен от теб — отговори той, — тъй като никой друг не е спасявал живота на фараона. А сега иди да се облечеш.

Ейе плесна с ръце. Веднага се появи един слуга.

— Занимай се с това момче — заповяда Божественият баща — и му донеси накити и дрехи, каквито то няма.

Селанке поблагодари и целуна многократно пода, преди да се оттегли със слугата. Любезността на регента го бе изненадала, но не бе възбудила в него никакви подозрения.

Момчето се изкъпа, масажира, парфюмира, облече се и гримира лицето си. Накрая позволи да му поставят дреха, подобна на дрехата на фараона. На краката му обуха дори папирусови сандали, а на главата му поставиха къса перука от вълна, която прихванаха със златна диадема, инкрустирана с ахат.

Тази безкрайна подготовка продължи повече от час. Разтревожен от мисълта, че е закъснял. Селанке чу вече няколко пътя сигнала на тръбите. Той успя да се присъедини към процесията едва когато бе стигнала до навеса, под който се намираше трюмът.

Царят бе вече заел мястото си. Селанке и Анахис заедно изкачиха няколкото стъпала и едновременно седнаха върху креслото, отдясно на царя.

В същия миг, от двете страни на стола, момчетата впериха поглед едно в друго.

„Той завижда — помисли Селанке — и смята, че самият Тутанхамон ми е казал да седна до него.“

Нито за миг дори не предположи, че фараонът бе вече предоставил това кресло на сина на генерал Хоремхеб.

— Махни се оттук, куче! — изръмжа Анахис, щом като Селанке седна. — Това място е мое. Махай се или ще повикам стражата да те изхвърли.

Тутанхамон бе наблюдавал сцената, без да трепне нито мускул на лицето му. С една дума, той накара момчетата да млъкнат.

— Не искам да се карате — каза той с глас, в който се долавяше и раздразнение, и мъка. — Наистина аз бях обещал мястото на Анахис от уважение към баща му, на когото съм много задължен. Според протокола обаче креслото се пада на Ейе, а той от своя страна го е обещал на Селанке. Нямате никакво основание да се биете. Забравете това недоразумение и седнете и двамата до мен. Тронът има две страни. Нека приятелите ми бъдат поставени на равна нога, както са в моето сърце.

— На равна нога ли? — извика Анахис. — О, царю! Искаш да ме приравниш с този червей, с този въшльо, който няма дори прилични дрехи, за да се представи пред теб, и който трябва да заеме облекло от гардероба на твоя регент…

— Стига! — прекъсна го фараонът. Гласът му бе станал особено твърд. — Ако този въшльо бе само пожелал, той щеше да има сега толкова много богатства, че ти щеше наистина да го уважаваш повече. Той обаче отказа да вземе от мен каквото и да било и именно тази безкористност ме привърза към него завинаги. Ако обиждаш момчето, ти засягаш и мен. Искаш ли да обиждаш своя цар, Анахис?

Лицето на сина на Хоремхеб бе побеляло, а устните му се бяха толкова изтънили, че приличаха на някаква чертичка в долния край на лицето. В замяна на тях пък очите му бяха станали необикновено големи. Изведнъж в тях пламна някакъв огън. Чувствуваше се, че момчето бе готово да скочи и че едва се владееше. После внезапно завистта надделя и гневът му се изля.

— Да обиждам моя цар! — повтори той глухо, едва доловимо. — Кой говори за обиди и кой говори за царя. Ако баща ми беше поискал, ти никога нямаше да бъдеш цар, а и сега, ако поиска…

Той нема̀ време да продължи. Фараонът вдигна дясната си ръка, въоръжена с едни от скиптрите, и я стовари силно върху лицето на Анахис. Всички царедворци наоколо се втурнаха към трона, но само с един поглед фараонът ги спря.

— Който помогне на това момче да стане — каза той, сочейки Анахис, — ще си спечели моята ненавист и моя гняв.

Всички отново седнаха. Само Селанке дръзна да доближи Анахис. Кръв се стичаше от слепоочието и от устните му. Гневът бе изчезнал от лицето му и сега то изразяваше недоумение, уплаха и болка.

Селанке искаше да му помогне да стане, но Анахис грубо го отблъсна. После той слезе надолу по стълбите и се отдалечи, без да се обърне.

Останал сам с фараона. Селанке искаше да му обясни какво всъщност се беше случило. От вълнение обаче той не можеше да намери подходящи думи. Тутанхамон го прекъсна и го оправда.

— Не ти се сърдя — каза той, — защото познавам как действува моят регент. Отдавна Ейе търси повод да ме отдели от Анахис, за да лиши Хоремхеб от облагите, които му носи моето старо приятелство със сина му. И ако той те е задържал повече от час под предлог да те приготви за празника, то е било само за да ти попречи да се срещнеш с мен, преди да е тръгнало шествието. И така, забрави всичко това! Ти не си виновен за нищо и с нищо не си се провинил. Ти си оставаш мой приятел. Дързостта на Анахис заслужено бе наказана. Иди сега и седни на обичайното ти място при децата от училището Кеп.

В този момент се чу тръбен призив, придружен от виковете на тълпата.

Многоочакваният флот най-после се появи.

Корабите така бяха препълнени със съкровища, че бордовете им почти опираха до повърхността на водата. Техните гребла се огъваха до счупване, когато при всяка заповед се потапяха в зелената вода на Нил. По върховете на мачтите плющяха толкова много знамена, че небето за момент изглеждаше покрито с хиляди птици. Едва ли някой бе виждал през живота си такава красота.

Фараонът очакваше този миг с изключително нетърпение. Благодарение на вестителите, изпращани всеки час от неговия пълномощник, той имаше възможност мислено да следи всеки етап от победоносното завръщане. Онова, което току-що се случи, обаче така силно нарани сърцето на фараона, че сега, след тази драма, видът на флота не можеше да събуди в него никакъв отзвук.

„Сбърках, като се увлякох — мислеше си той. — Анахис е злопаметен като баща си и никога няма да ми прости тази обида.“

И докато корабът на царския пълномощник в Нубия плуваше начело на флота и се готвеше да акостира под възторжените възгласи на тълпата, докато две хиляди роби чакаха да разтоварят около сто и двадесет тона злато и други скъпоценности, донесени от Хуу от далечния Юг, Тутанхамон почувствува как две едри сълзи изплуваха под клепачите му и се търколиха по бузите.

Ясната нощ превръщаше околния пейзаж в някакъв недействителен свят. Селанке седна край пътя и се загледа в босите си крака.

Момчето бе стигнало вече близо до колибата си, но мислите му бяха останали при фараона, под големия тържествен свод, пред който в продължение на четири часа принцовете от Нубия, придружили царския пълномощник до Тива, бяха дошли да коленичат пред Тутанхамон и да му връчат чудните си дарове. Хеканефер бе особено приветствуван. Синът на принц Аниба бе донесъл от своята страна едно необикновено растение, което след израстването си щеше да се превърне в дърво, наречено маслинено. Главата на Селанке бе още пълна с тези чудеса. Особено много го занимаваше обаче инцидентът с Анахис.

„Той сигурно ще опита да ми отмъсти“ — си каза той.

Момчето продължи пътя си и помисли за Сузу. Бедното лисиче бе стояло цял ден затворено в колибата и сигурно се беше отегчило. Всъщност Селанке се връщаше на своя остров само за да му прави компания и за да го отвърже. Ако не беше животинчето, той щеше да нощува в двореца, както му бе предложил фараонът.

В тръстиките крякаха жаби. Селанке обичаше тези равномерни и монотонни звуци, които месеци наред бяха съпътствували нощите му.

Ниско прелетя птица.

Островът бе отделен от брега само с тесен ръкав, който лесно се прегазваше. Момчето го премина, без дори да намокри своя набедреник. Точно тогава му се стори, че чува нещо като плач. Лисичето скимтеше. Той спря учуден.

„Какво става? Сузу никога не е викал така. Сякаш нещо го боли“ — помисли той.

С няколко скока Селанке се отзова пред вратата на своята колиба. След миг я отвори и се намери пред Анахис. Синът на Хоремхеб бе хванал Сузу за кожата на врата, а лисичето се бранеше гневно, като правеше напразни опити да ухапе ръката му.

Двете момчета бяха страшно изненадани. В миг те се погледнаха втренчено. Ужасно ядосан от факта, че Анахис е дръзнал да пипа лисичето, Селанке се наведе и взе един камък.

— Толкова по-зле! Ти си си виновен! — извика той.

Изплашен от заканата на своя неприятел, синът на генерал Хоремхеб направи опит да отстъпи. Кракът му се закачи в някакъв корен и той падна. Селанке се хвърли отгоре му, принуждавайки го да пусне Сузу. Лисичето използува този момент и избяга, а двете момчета се вкопчиха едно в друго.

Анахис беше по-голям, по-тежък и по-висок. Селанке обаче проявяваше голяма гъвкавост и успяваше на моменти, когато неприятелят му съвсем не очакваше, да се изплъзва от него и да променя положението в своя полза.

Двете момчета за миг останаха неподвижни, лице срещу лице, с вкопчени едни в друг крайници. Всеки така здраво държеше другия, че можеше дълго да стоят така, ако Анахис не бе успял да прокара ръка зад гърба на неприятеля си и да го хване за врата.

Ръката на Анахис стягаше като менгеме. Селанке беше прикован. Той рязко отпусна ръце. Синът на Хоремхеб използува момента, за да се отскубне. Успя дори да се изправи. Тогава Селанке обви крака около кръста на Анахис и със силен тласък наново го повали. При падането си ръката на сина на Хоремхеб дръпна набедреника на Селанке. Коланът изпращя. Дрехата се разцепи. На земята падна един предмет — амулетът, който Хорая му беше дала.

Анахис видя предмета, извика и го грабна, бърз като светкавица. Селанке бе като обезумял. Напразно се помъчи да си върне амулета. При вида на накита силите на Анахис се бяха сякаш умножили и той успя да нанесе с юмрук на противника си толкова силен удар, че Селанке почти загуби съзнание.

Тогава, като през червена мъгла, момчето видя как Анахис избяга. Селанке направи върховно усилие да стане, но отново пред очите му се спусна мрак. Почувствува дори, че изведнъж тялото му престава да лежи на земята и започва да плува. Постепенно загуби съзнание.