Марк Хименес
Най-важният клиент (7)

6

Анди Прескот винаги си беше падал по рижите.

В момента оглеждаше една такава. Тя имаше дълги крака и чувствена усмивка. Устните й бяха червени, а полата къса. Рижата й коса беше всъщност перука, но въпреки това тя беше невероятно секси за един манекен на витрина.

— Имаш нужда от дама за абитуриентския бал ли, Анди?

Анди не беше забелязал Реджи. Намираха се пред ателието за карнавални костюми. Реджи се изкикоти и влезе вътре. Беше странна птица — с бяло лице, коса на масури и черна очна линия.

Анди се беше върнал в СаКо с хъфито, за да прибере Макс от „Хуеро“, но Оскар го бе завел при Рамон, така че завари наоколо Флойд Ти, който влачеше количка от контейнер на контейнер, търсейки нещичко ценно в хорския боклук.

След като се успокои, че Макс е на сигурно място, Анди тръгна да избира подарък за рождения ден на майка си.

Първо опита в „Тесоро“, след това в „Мая Стар“ и докато буташе велосипеда покрай ателието за карнавални костюми, се зазяпа в манекена. Хвърли един последен поглед към него и продължи по тротоара към „Ярд Дог“. И ето че на витрината зърна съвършения подарък за Джийн Прескот: един бял бухал, издялан от дърво. Беше произведение на изкуството, което можеше да украсява чудесната й градина. Щеше да й хареса. Взря се в табелката с цената: $1000.

Въздъхна и поклати глава. Не можеше да си позволи дори един приличен подарък за рождения ден на майка си. Натали беше права: липсваше му амбиция.

Той продължи надолу по улицата към антикварния базар. Обиколи сергиите за някаква оригинална вещ, която можеше да си позволи, но не откри нищо интересно, с изключение на една дамска чанта от кожа на броненосец, която струваше сто и двайсет долара — истински броненосец, превърнат в дамска чанта. Беше оригинална, но малко страховита. Джийн Прескот може и да беше особнячка, но не чак дотам.

Умори се да обикаля магазините и отиде в салона за татуировки да прибере Макс и да провери електронната си поща. Не можеше да си позволи компютър и интернет, така че Рамон му разрешаваше да ползва неговия компютър.

Салонът вонеше на антисептик. Хепатит C представляваше постоянна заплаха в бранша на татуировките, но за щастие на клиентите си Рамон Кабрера поддържаше идеална хигиена; дезинфекцираше цялото помещение по десетина пъти на ден. Тук беше чисто като в болница и изглеждаше по същия начин: бутилки със спирт и зелен антибактериален сапун, стерилни ръкавици и марля, автоклав, кошче за игли, ампули с цветно мастило.

Анди заобиколи плота до входа и откри Макс задрямал под него, така че се насочи към компютъра на Рамон в дъното, но в следващия миг се закова на място. Върху кушетката се бе излегнала блондинка по черна тениска и прашки; късите й панталонки бяха метнати на един стол. Голото й дупе беше гладко, заоблено и лъщящо под ярките флуоресцентни лампи. Без съмнение това беше някаква студентка от ТУ, която си правеше татуировка, за да демонстрира независимостта си от своите родители поне до момента, в който щяха да й потрябват пари.

— Актовете са на плота — промърмори Рамон, без да вдига поглед от дупето на момичето. Беше наведен напред и се взираше през кръглите си очилца само на няколко сантиметра от гладката й кожа. Господи. Първо Бритни в съда, после Сузи в „Хоул Фудс“, а сега и това голо дупе при Рамон. Напрежението на всекидневния живот в Остин беше почти непоносимо.

Анди грабна двата акта — към всеки беше закрепена по една стодоларова банкнота — после пристъпи напред да разгледа дупето по-отблизо, като внимаваше да не наруши стерилното поле на Рамон. Рамон носеше бял потник и бели латексови ръкавици; татуираше жълта тексаска роза върху левия й хълбок.

— Не е възпитано да се зяпа, човече — каза Рамон с усмивка.

Рамон Кабрера беше само шест години по-възрастен от Анди, но суровият живот и татуировките върху тялото му го състаряваха много. Рамон бе изобразил върху себе си онова, което проповядваше: целият му торс представляваше подвижно пано, възхваляващо Остин и Мексико, латино културата и католическата религия, ацтекския бог на слънцето и тексаската богиня Серена. Беше и красиво, и странно.

Рамон Кабрера беше художник с игла за татуировки.

Инструментът беше като зъболекарска бормашина, от която Анди настръхна. С лявата си ръка Рамон опъваше кожата на хълбока на момичето, а с дясната си местеше иглата от точка на точка върху очертания контур на жълтата роза в ритъма на латино музиката, която звучеше в помещението. Татуиращата машинка забиваше иглата в кожата й — всъщност прониквайки през епидермиса в дермиса — като пробождаше хълбока й стотици пъти в минута и пускаше капчица неразтворимо мастило при всяко бодване.

Болката беше отвратителна.

Момичето обаче беше пъхнало слушалките на айпода в ушите си и лежеше със затворени очи, без да обръща внимание на болката и света около себе си, най-малко пък на Анди, възхищаващ се на дупето й. След един продължителен блажен момент той откъсна очи от нея и седна пред компютъра на Рамон. Влезе в пощата си и провери съобщенията. Поклати глава.

— Получавам само спамове с обещания за уголемяване на пениса.

— Не си хаби парите — посъветва го Рамон. — Няма никакъв ефект.

Анди отвори уебсайта на „Кроникъл“ и кликна върху „Обяви“, после върху „Лични“ и върху „Любовна алея“. Провери за отговори на обявата си. Нямаше никакви. После прегледа новите обяви от „Жени, търсещи мъже“. Всички бяха на дами над четирийсет, надяващи се да намерят своя очарователен принц (тъй като с първите двама не се бе получило) и да живеят щастливо с него до дълбока старост. Зачуди се дали този номер имаше някакъв успех. Майка му твърдеше, че се е влюбила в баща му, когато завършила Тексаския университет и го видяла на сцената на „Броукън Споук“. Било любов от пръв поглед. Оженили се три месеца по-късно и вече трийсет и пет години бракът им беше непоклатим. Такъв вид взаимоотношения не се намираха по обяви за запознанства. Но въпреки това Анди продължаваше да търси.

— Човече, няма да си намериш жена чрез тези обяви — каза Рамон. — По-добре използвай старомодния начин: в някой бар.

— Като че ли тази рецепта ти е донесла успех.

Рамон се беше запознал с жена си в един бар преди две години. Беше го напуснала година по-късно заради друг мъж, с който се беше запознала в друг бар. Което напомни на Анди, че е обещал на Трес телефонния номер на частния детектив.

— Рамон, кой беше онзи частен детектив, когото нае да следи жена ти?

— Бившата ми жена.

— Била ти е жена, когато си наел частния детектив.

— Беше една кучка, боклук, за две песо се…

Анди никога не бе разбрал със сигурност кое тормозеше повече Рамон — дали че му е изневерявала с друг мъж, или че му е изневерявала с друг художник на татуировки. Тя беше позволила на любовника си художник да довърши паното, което Рамон беше започнал да рисува върху тялото й. Запалеше ли се веднъж на тема бившата съпруга, Рамон не можеше да спре, точно както майката на Анди се вбесяваше от футбола.

— Името на частния детектив!

— Лоренсо Ескобар, на няколко преки по-надолу по Конгрес авеню.

Анди затвори сайта, хвърли един последен поглед към дупето на студентката и се запъти към вратата.

— Ставай, Макс.

Но изведнъж спря като вкаменен при думите на Рамон:

— О, да, някакъв баровец те търсеше. С лимузина.

Анди се обърна.

— С лимузина ли? Тук? Търсил е мен?

— Нали това ти казвам?

— Кой беше?

— Бял мъж, облечен в костюм. Разгледа образците ми — това бяха стандартните му модели за татуировка, изложени в една витрина подобно на гравюри, — после ме попита дали знам къде се намираш. Казах му: „На секретарка ли ви приличам?“.

— Тия актове негови ли са?

— Не остави актове.

— Кой беше той?

Рамон избърса кръвта от хълбока на момичето, после посочи с върха на иглата към един вестник върху плота.

— Ето го.

Анди вдигна вестника. На предната страница имаше снимка на трима бели мъже на средна възраст в костюми и на една по-млада бяла жена: кмета на Остин, губернатора на Тексас, един милиардер и красивата му съпруга, всичките добре познати в Остин.

— Кметът е бил тук?

Рамон се изсмя.

— Какво, по дяволите, ще иска кметът от теб?

— Губернаторът?

Последва още по-силен смях.

— Какво пушиш, ако не е тайна?

Оставаше само последната възможност, най-невероятната от всички.

— Ръсел Рийвс е бил тук?

Рамон кимна, без да вдига глава от дупето на момичето.

— Кога?

— Преди два часа.

— Какво искаше?

— Да се види с теб.

— Защо?

— Не каза. Не го и питах. Не е моя работа.

— Откога?

Рамон му хвърли поглед над очилата си, придружен от лека усмивка.

— Имаш ли нещо против да взема вестника?

Рамон поклати глава.

— Чао, мой човек.

Анди и Макс изкатериха стъпалата до кантората. Макс се завъртя три пъти и се сгуши върху постелята си в ъгъла. Анди седна и прочете статията във вестника. Ръсел Рийвс току-що беше дарил сто милиона долара на една академична фондация, така че студентите с ниски доходи да могат да посещават колеж. Губернаторът и кметът го възхваляваха като филантроп с визия, а преди тях бяха цитирани редица политици, отдаващи почит на Ръсел Рийвс.

Ръсел Рийвс се беше превърнал в една от легендите на Остин, подобно на Майкъл Дел. Само на двайсет и две години той бе направил някакво компютърно изобретение, което бе предизвикало революция в интернет; беше го продал за милиарди долари в акции по време на високотехнологичния бум на Уолстрийт. После бе инвестирал в други компютърни компании и бе натрупал още милиарди, когато индексът NASDAQ скочи до 5000 пункта. Той обаче бе предусетил спукването на технологичния балон, така че бе успял да продаде всичко точно преди краха на фондовата борса през 2000 г. В края на деветдесетте години на XX век притежаваше над двайсет милиарда долара в брой. Всичко, до което се бе докоснал, се бе превърнало в злато.

След това бе раздал златото.

Спонсорираше либерални политици и бедни хора, проекти за опазване на околната среда и изследвания в областта на алтернативните източници на енергия, изкуствата и борбата срещу СПИН; даваше пари за строеж на старчески домове и здравни клиники в Източен Остин и за закупуването на компютри за общинските училища и земя за паркинги; даваше пари за борбата с глобалното затопляне и за победата на Демократическата партия. Ръсел Рийвс беше самоотвержен благодетел със златно сърце и златни възможности. До този момент Фондацията на Ръсел и Катрин Рийвс беше дарила над два милиарда долара, за да превърне Остин в едно по-добро място за живот.

Рийвс беше четирийсетгодишен и женен за бивша мис Тексаски университет. Като го гледаше човек на снимката редом до красивата му жена, като чуваше как губернаторът го нарича „тексаски герой“, а кметът го обявяваше за любимия син на Остин и като знаеше, че според последната класация на „Форбс“ богатството му възлиза на петнайсет милиарда долара, би си помислил, че Ръсел Рийвс е най-щастливият мъж на земята… докато не научеше за сина му.

Неговият седемгодишен син умираше.

Закари Рийвс беше развил една изключително рядка форма на рак. Всички известни видове лечения, химиотерапия, лъчетерапия, присаждане на костен мозък бяха неуспешни. Така че баща му беше основал изследователския институт „Рийвс“ на територията на студентското градче, една супермодерна лаборатория, която имаше за цел да открие лечение за тази болест. Ръсел Рийвс беше издирил авторитетни учени от целия свят и ги бе довел в Остин. Беше харчил пари, без изобщо да се скъпи. Но пет години по-късно, въпреки петте милиарда изразходвани средства, все още нямаше лечение. Лекарите даваха на момчето още една година живот.

Така че, макар Ръсел Рийвс да беше обичан и възхваляван, никой не му завиждаше. Всички в Остин му съчувстваха за голямата трагедия. Именно този нещастен човек в момента беше застанал на прага на кантората му.

— Мога ли да вляза?

Анди изтърва вестника и се изправи. Макс усети, че става нещо необичайно, така че и той се изправи.

— Мистър Рийвс. Да, сър. Моля, заповядайте.

Рийвс хвърли поглед към Макс.

— Хапе ли?

— Само кексчетата от „Джо“. Казва се Макс. — Анди протегна ръка. — Анди Прескот.

До този момент Анди не се беше ръкувал с милиардер. Дори не и с милионер, ако не броеше Трес.

— Анди, аз съм Ръсел Рийвс.

Поради стойността на богатството му Рийвс изглеждаше някак внушителен, макар че в действителност не беше по-едър от Анди. Костюмът му беше скъп и като излят по него. Навремето беше носил очила с голям диоптър, но Анди беше чел, че се е подложил на лазерна операция. Черната му коса, навремето невероятно гъста и къдрава, сега беше оредяла и посивяла на слепоочията. Никое от момичетата в „Хоул Фудс“ нямаше да го нарече красив, но те всички биха му налетели като оси на мед. Особено Сузи. Петнайсет милиарда долара можеха да превърнат всеки мъж в красавец.

Ръсел Рийвс се намръщи.

— Да не са те нападнали и ограбили?

— Не. Вчера излетях в една пропаст с планински велосипед.

Рийвс кимна и огледа миниатюрната стая.

— Използваш всеки сантиметър от пространството. Това ми харесва.

— Харесва ви?

Рийвс се усмихна.

— Когато започнах моя бизнес, живеех на работното си място, една стара сграда в квартала със складовете. Не можех да си позволя апартамент, така че се къпех в спортния комплекс. — Той посочи към отворения прозорец. — Нямаше климатик както и при теб.

От съседната стая долетя мелодия на цигулка. Ученикът беше напреднал. Рийвс наклони глава и се заслуша.

— Чудесно.

— Безплатни екстри.

— Имаш ли нещо против да седна, Анди?

— О, разбира се, че не, мистър Рийвс.

Седнаха един срещу друг на масичката за карти. Ръсел Рийвс изучава Анди продължително и смущаващо; последния път, когато Анди изпита такова чувство, беше при срещата с декана на Юридическия факултет, за да разбере дали е приет.

— Анди, имам нужда от адвокат.

— Вие имате на разположение стотици адвокати.

— Това е по-особен случай.

— Да не са ви спрели за превишена скорост близо до училище?

Ръсел се усмихна.

— Въпросът е малко по-особен от глоба за превишена скорост, Анди. Искам да се заема със СаКо.

— Че какво му има?

— Искам да вложа един милиард долара в благоустройството му.

— Аз не представлявам строителни предприемачи.

— А, човек на принципите.

— О, не. Просто никога не са ме молили за такова нещо.

— О, ясно. Всъщност искам да купя онези разяждащи квартала язви — стари и изоставени бакалии, стриптийз клубове, порутени къщи — и да построя качествени жилища за хора с ниски доходи, така че обикновеният човек да може да си позволи дом в СаКо. Сгради с басейни и игрални площадки за децата.

— От години се опитваме да принудим общината да построи жилища за хората с ниски доходи.

— Общинските чиновници са бюрократи, Анди. Аз разполагам с парите и властта да преодолея бюрокрацията и да доведа нещата докрай. Същите хора твърдяха, че това не може да се направи в Източен Остин, но ние успяхме. Сега искам да го направим и тук. Остин трябва да бъде за всички хора, без значение колко са богати, и искам ти да ми помогнеш да го постигнем. Анди, искам да бъдеш моят адвокат в СаКо.

— Но защо аз?

— Както вече ти казах, разполагам с парите и властта да прокарам проекта в общината. Това обаче, което не притежавам, е доверието на хората тук. Те ще решат, че се опитвам да заграбя СаКо. Да го променя. Да го превърна в подобие на Северен Остин.

— Хората тук нямат никакво доверие на никого от северната страна на реката.

— Ето защо се нуждая от адвокат, на когото хората на юг от реката се доверяват.

— Аз се занимавам с дела за пътни нарушения.

— И си адвокат, нали?

Анди хвърли поглед към дипломата си, която висеше на стената редом до плаката на мотоциклета „Айрън Хорс“.

— Ами да.

— И познаваш всички тук, и всички те познават, нали?

Анди вдигна рамене.

— И предполагам, че хората ти имат доверие.

Анди отново вдигна рамене.

— И кантората ти се намира над салон за татуировки. Обзалагам се, че и ти имаш татуировка.

Анди кимна. Ръсел Рийвс разпери ръце в знак на задоволство.

— Ти си най-подходящият човек!

— Така ли?

— Анди, ако изпратя моите адвокати в СаКо с костюмите им от „Армани“ и самонадеяното им поведение, местните хора ще ни направят бойкот още преди да сме започнали. Ще бъде пълна катастрофа. — Имаше право.

— Мистър Рийвс, как научихте за мен?

— От секретарката ми Дорис Съливан. Успял си да отмениш пътната й глоба.

— Звъних й тази сутрин.

— Неволно дочух разговора ви. Тъкмо си мислех как да реша този проблем, така че, когато тя те спомена, направих проучване за теб и останах доволен от резултатите.

— Сериозно?

— Виж, Анди, не си се дипломирал с отличие, известно е и на двама ни. И аз не бих те наел да листваш компанията ми на борсата, но за тази работа си много подходящ. Каква ти е таксата?

— Ами…

До този момент Анди никога не бе имал клиент, който да го наема почасово за работа.

— … какво ще кажете за чети…

— Четиристотин? Моите адвокати вземат двойно повече. — Рийвс махна с ръка. — Но ти пък, за разлика от тях, нямаш техните разноски. Добре, спираме се на четиристотин долара на час.

Четиристотин долара на час! Анди се канеше да каже четирийсет. Пулсът му се ускори, докато разумът му препускаше трескаво, пресмятайки финансовите резултати при хонорар от четиристотин долара на час: един работен час щеше да покрие наема на кантората му за два месеца, два работни часа щяха да покрият наема на апартамента му и режийните му, а още един — разноските му за цял месец. А пък двайсет работни часа… Господи, с тях щеше да си купи стъмпджъмпър.

— И така, Анди, искаш ли да бъдеш мой адвокат, или не?

В този момент Анди си представяше как щурмува Хълма на живота, яхнал страхотен велосипед, как препуска по планинските пътеки, взема с лекота завоите, стремглаво лети по склона…

— Анди?

Анди примига и се върна към действителността. Взря се в милиардера, седнал срещу него — той представляваше отговорът на всичките му мечти.

— Да, сър… мистър Рийвс. С удоволствие ще бъда ваш адвокат.

— Чудесно. Първата покупка е районът със старите бакалии от тази страна на Олторф.

— Искат пет милиона за него. Спрели сме строежа на две офис сгради.

— Ще се съгласят на четири, а ние възнамеряваме да построим там двеста жилища за бедните. Покупката зависи от одобрението на благоустройствения проект от местните жители. Това е твоята задача. Събираш ги и ги уговаряш да се съгласят на сделката. Моите адвокати ще оформят договорите и ще уредят всички въпроси във връзка със собствеността. Избрали сме още десетина имота. Ще си затрупан от работа, Анди. Надявам се, че имаш достатъчно време, което да отделиш за нея.

— Ще си коригирам графика в движение.

— Добре.

Ръсел Рийвс се изправи и му подаде визитната си картичка.

— Ето номерата ми. Обаждай ми се на мобилния по всяко време.

Визитката на Рийвс беше много луксозна, с релефен печат. Визитката на Анди беше съвсем скромна, отпечатана на принтера на Рамон. Подаде една на Рийвс.

— Това е моят мобилен номер.

Сякаш имаше друг телефон.

— Добре дошъл на борда, Анди.

Те отново си стиснаха ръцете, след което Рийвс бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик, който връчи на Анди.

— Това трябва да покрие разходите за първата седмица.

Ръсел Рийвс се запъти към вратата и на прага се обърна към Анди.

— Но да се подстрижеш, става ли?

— Да, сър… мистър Рийвс.

Рийвс изчезна надолу по стълбите. Анди отиде до прозореца и го видя да се отправя към една лимузина, заела две места за паркиране. Един полицай беше застанал до висок плешив шофьор с черен костюм и очила и му съставяше акт. При появата на Рийвс полицаят вдигна поглед и поведението му внезапно се промени: личеше си, че се извинява. Мигом прибра кочана с актовете, усмихна се и стисна ръката на Рийвс. После побърза да се отдалечи. Високият шофьор отвори задната врата и я придържа, докато Рийвс се качи, после седна зад кормилото.

Анди отвори плика и извади чек на името на Андрю Пол Прескот. За 10 000 долара.

Десет хиляди! Усети радостна възбуда и… неприятен мирис, който можеше да означава само едно нещо. Той се извърна към Макс, който го гледаше невинно.

— Ял си бурито с боб в „Хуеро“, нали така?

 

 

Едва изчака лимузината да се скрие от погледа му, и препусна по стълбите. Остави Макс в салона (където направи кратък оглед на произведението на Рамон върху дупето на студентката), след което се метна на хъфито. Направо летеше по паважа към банката. Депозира чека с разтуптяно сърце и когато касиерът каза „Редовен е“, на Анди му се прииска да се хвърли на врата му и да го разцелува. Вместо това каза небрежно: „Благодаря“, сякаш му се случваше минимум по веднъж на ден. После се отправи към магазина за спортни принадлежности.

Щеше му се да има фотоапарат, за да снима изражението на Уейн, когато му каза какво ще купи. Разбира се, Уейн позвъни в банката, за да се увери, че чекът има покритие, преди да го приеме. „Нищо лично“, каза той. Два часа по-късно Анди Прескот караше един планински велосипед „Стъмпджъмпър“ покрай езерото Лейди Бърд. Макс подтичваше редом с него.

Правилата за движение по велоалеите изискваха да се кара с под петнайсет километра в час, а и тази алея беше претъпкана с колоездачи, излезли да се поразходят след работно време, така че Анди въртеше педалите кротко, но за сметка на това се наслаждаваше на завистливите погледи на младежите наоколо. Имаха право да му завиждат; рамка от хромирана стомана, амортисьори на двете колела, хидравлични дискови спирачки, превключвател на скоростите, алуминиеви главини и гуми. Всичко беше върхът. Чувстваше се така, сякаш возеше Сузи, седнала на рамката по шорти и бюстие от спандекс.

Петнайсеткилометровата велоалея, покрита с чакъл, следваше контура на бреговата линия. Всеки работен ден след пет и по цяла събота и неделя по нея гъмжеше от бегачи и колоездачи; някои бяха вглъбени в себе си, други общителни, но почти всички бяха в страхотна форма, с която се гордееха. Тичането и колоезденето около езерото се бяха превърнали в неразделна част от социалната сцена на Остин, а велоалеята бе поредното място, където бе модно да те видят и ти да видиш другите. Да спортуваш и да си атлетичен. Да обожаваш природата. Да носиш дрехи от спандекс.

Анди се чувстваше превъзходно.

Като истински мъж. Като истински адвокат. С богат клиент. Не че не беше озадачен от странната ситуация: каква беше вероятността милиардерът Ръсел Рийвс да се появи изневиделица в кантората на Анди Прескот, адвокат по оспорване на пътни глоби, за изпълнението на сделка с недвижими имоти за милиони долари? Практически нулева. И това го безпокоеше. Както баща му обичаше да казва: „Ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да бъде вярно, то вероятно не е“.

От друга страна обаче (Анди с изненада установи колко отчаяно се вкопчва в тази „друга страна“), Рийвс беше напълно прав относно жителите на СаКо: те щяха да се противопоставят на всяка негова стъпка. Бяха активисти и щяха да се задействат, да вдигнат невъобразим шум в общината и да блокират всяко едно негово действие. Не вярваха на никого от северната страна на реката, така че на Рийвс му трябваше адвокат от южната страна на реката, на когото хората да имат доверие. Някой като Анди Прескот.

Той беше идеалният избор.

Някакъв шум привлече вниманието му. Анди караше по онази част на алеята, която бе успоредна на Сезар Чавес стрийт. Точно от другата страна на улицата група протестиращи беше застанала пред строителната площадка на проекта „Сийхолм“ — най-голямата сграда в Централен Остин, строяща се от даласки предприемач — и скандираха: „Общината ни предаде! Гласувайте, за да ги изгоним“. Държаха плакати, на които пишеше: ТЕ ИСКАТ ДА НАПРАВЯТ ОСТИН ДВОЙНИК НА ДАЛАС и СТРОИТЕЛНИЯТ ПРЕДПРИЕМАЧ Е ДЕМОН. А също и нещо, което си беше вярно: СТРОИТЕЛНИТЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ СА БОКЛУЦИ. Според остинчани на земята нямаше по-отвратителни същества от строителните предприемачи. За местните жители дребният диктатор, който сега управляваше Северна Корея, изглеждаше по-малко чудовищен от тях. А ето че Анди Прескот работеше като адвокат за такъв човек.

Така ли беше наистина?

Анди извърна поглед от протестиращите и се замисли за намеренията на новия си клиент. Ръсел Рийвс не искаше да застроява СаКо. Той искаше да го обнови. Анди не представляваше интересите на някой безогледен предприемач, а на един обновител. Той не беше адвокат на дявола, а на богат благодетел. Милиардер, който искаше да превърне порутените сгради в модерни къщи за хора с ниски доходи. Кой друг се бе заел с такова нещо днес? Не и общината. Не и който и да е строител, гонещ бърза печалба. Само един благодетел беше способен на такова нещо. Само Ръсел Рийвс. Местните жители напускаха СаКо заради високите наеми, високите цени на имотите и високите данъци. Те се нуждаеха от това, което предлагаше Рийвс. Ако ги убедеше да се съгласят с плановете му, Анди щеше да им окаже безценна помощ. А и на себе си щеше да помогне.

Четиристотин долара на час!

Анди се беше въодушевил, че е изкарал четиристотин долара за един ден. Но сега можеше да ги изкара за един час! Ако работеше така четирийсет часа месечно, това правеше шестнайсет хиляди долара. Той не можеше да изкара такива пари от дела по оспорване на пътни глоби за цяла година. Трябваше ли просто ей тъй да зареже подобна възможност? Трябваше ли да върне този страхотен велосипед на Уейн и пак да кара някой стар шуин? Трябваше ли да остави дървения бухал в магазина и да се появи на шейсет и втория рожден ден на майка си без приличен подарък? Това ли желаеха местните жители на СаКо?

Едва ли.

Баща му казваше и следното: „Кацне ли птичка на рамото ти, не я прогонвай“.

 

 

На две хиляди и петстотин километра североизточно от Остин Алвин Адамс седеше в един бар в Куинс, отпиваше от бирата си и ядеше хамбургер и пържени картофи. За днес беше приключил досадната си работа. Сега имаше нужда от две-три бири, за да облекчи главоболието си. С други думи, беше изминал още един ден от безкрайно скучния живот на Алвин Адамс: осем часа взиране в текста на статиите от медицинските журнали, които компанията му издаваше, коригиране на грешки и телефониране на авторите за потвърждение на бележките под линия и правилното изписване на екзотичните болести, които изучаваха. По дяволите, след всички тези изследвания, които беше прочел за последното десетилетие, беше по-квалифициран от магистър, ако не и от доктор на науките.

Ненавиждаше работата си. Но поне му покриваше сметките. Или най-малкото му позволяваше да не закъснява с плащането им, като тегли от десетте си кредитни карти, които наближаваха лимита си. Поне успяваше да внася месечния минимум по тях. Трийсет процента лихва, мръсните им копелета. Навремето имаше закони срещу лихварството, но компаниите в бизнеса с кредитни карти си купиха федерален закон, който анулираше всички щатски закони срещу лихварството. Каква сделка само. Тъкмо отхапа за пореден път от хамбургера, когато един мъж на средна възраст с костюм и куфарче се настани срещу него в сепарето му. Имаше вид на адвокат. Алвин преглътна и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Можем да си помогнем взаимно, Алвин.

— И как точно?

Мъжът отвори куфарчето си и извади един плик. Плъзна го по масата. Алвин остави хамбургера и вдигна плика. Беше дебел. Отвори го. Вътре имаше стодоларови банкноти. Много стодоларови банкноти. Той затвори плика и го сложи на масата.

— Това са много пари.

— Петдесет хиляди долара.

— Кой сте вие?

— Да речем, Смит.

Алвин се подсмихна.

— Е, мистър Смит, какво желаете?

— Едно име.

— Какво име?

Мистър Смит отново бръкна в куфарчето си, като този път извади някакви листове. Постави ги на масата, така че Алвин да може да прочете заглавието: „Пациентката X: Спасителката?“. Алвин разпозна текста — представляваше статия, публикувана в един от журналите, които компанията му издаваше. Кога беше това: преди две или три години? Спомняше си я, защото авторът се беше подписал като „Анонимен“ и защото тя беше…

— Пълна фантасмагория.

— Какво?

Алвин посочи с един пържен картоф към страниците.

— Това е фантасмагория.

— Какво, вие да не сте учен?

— Горе-долу. Изчел съм стотици такива статии. Тази беше голям боклук. Никой в научните среди не вярва на подобни глупости. Всичко това е един огромен сапунен мехур.

— Знаете ли кой е той?

— Пациентката X ли?

— Авторът.

— Защо ви интересува?

— Трябва ни източникът, Алвин, а на вас не ви е нужно да знаете защо. Стига ви да знаете, че това име струва петдесет хиляди долара. Без данъци.

Алвин беше разбрал кой се крие зад този „Анонимен“, защото си беше разменял електронни писма с него относно корекциите на тази статия, както и на две други по-късно.

— Знаете, че това е конфиденциална информация.

— Адвокат ли сте, Алвин?

— Не.

— Тогава какво има да губите?

— Работата си.

— Че как ще научат?

Алвин се замисли върху този аргумент. Наистина, как щяха да научат?

— Никой няма да разбере. Ако обаче не желаете…

Мъжът протегна ръка над масата и похлупи плика, сякаш възнамеряваше да си го прибере.

— Тони Фалко.

Алвин си спомняше името, защото не беше имал друг анонимен автор.

— А кой е този Тони Фалко?

— Лекар е.

— Къде?

— Тук, в Ню Йорк. Поне по онова време беше тук.

Мистър Смит се изправи и излезе от бара. Алвин отново погледна парите в плика, после го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Поръча си още една бира, макар главоболието му да бе минало.

 

 

След два часа и четири бири Алвин излезе от бара, залитайки. Вече беше тъмно. Малко по-надолу по тротоара забеляза един висок мъж, облегнат на капака на черна лимузина, паркирана до бордюра. Когато Алвин го приближи, мъжът се изправи, пристъпи към него и обви силната си ръка около раменете му.

— Какво каза на адвоката, Алвин?

— Какъв адвокат?

— Адвокатът, който ти даде парите.

— Какви пари?

Мъжът потупа с пръст по сакото на Алвин, на мястото, където се намираше вътрешният джоб.

— Тези пари. Виж, Алвин, парите не ми трябват. Трябва ми информацията.

— Нямам никаква информация.

Мъжът разтвори якето си, за да му покаже пистолета.

— Хайде, Алвин, това не е нещо, заради което си струва да умреш.

Той беше прав.

— Тони Фалко.

— И?

— Лекар е тук, в Ню Йорк.

— Благодаря ти, Алвин.

Мъжът свали ръка от раменете на Алвин, който изпусна въздишка на облекчение точно преди да бъде изблъскан в една уличка недалеч от бара. Алвин се извърна назад към мъжа в мига, когато той опря дебелото дуло в главата му. Алвин Адамс разбра, че никога повече няма да страда от главоболие.

 

 

— Господи, Хармън, защо ти трябваше да убиваш Адамс? — възкликна гласът по телефона.

— За да му затворя устата.

— На кого щеше да каже? Те просто го подкупиха, за бога. А и той ти съобщи името. — Дълбока въздишка. — От този момент нататък оставяш на адвоката да ти върши работата. Край на своеволните убийства, Хармън, ясно ли е? Не забравяй: има само един човек, когото искаме да видим мъртъв.