Марк Хименес
Най-важният клиент (15)

14

След два дни, в петък, Анди отново летеше в първа класа, този път за Чикаго, като се надяваше издирването на втората жена да се състои от вечеря със сочна пържола в ресторант „Мортън“, среща с една богата жена със здрави деца в събота и посещение на мача на „Чикаго Беърс“ в неделя.

Той взе под наем един лексус, отседна в „Риц“, изяде сочната пържола и на следващата сутрин намери Аманда Пиърс. Тя беше на трийсет и седем години и изглеждаше здрава, когато излезе да прибере сутрешния вестник. Той направи снимки. Аманда живееше в приятно предградие; на алеята пред къщата беше паркиран последен модел буик. Не бяха богати, но не бяха и бедни. Няколко минути по-късно един мъж на средна възраст излезе от къщата, последван от красиво момиче в униформа на мажоретка; те също изглеждаха здрави. Анди направи още снимки. Според досието Аманда имаше и четиринайсетгодишен син.

Анди беше с добро предчувствие относно семейство Пиърс… до момента, в който се отвори вратата на гаража. Един микробус излезе на заден ход и спря на алеята. Той не беше семеен модел, нито товарен, нито туристически. Беше специално оборудван микробус. От него слезе Аманда, която се върна в гаража. На излизане буташе инвалидна количка, на която седеше момче.

По дяволите!

Микробусът беше с подемен механизъм за инвалидни колички. Аманда качи в него момчето, излезе на заден ход и потегли. Анди я проследи до футболното игрище на едно училище, което бе на няколко пресечки от къщата й. Аманда паркира микробуса в зоната за инвалиди и закара момчето до ниската ограда, която обикаляше терена. Анди застана на няколко крачки от тях и загледа играта, облегнат на оградата. След няколко минути той се усмихна на Аманда и момчето.

— Хубава игра — каза той. — Да не би да имате син, който участва в мача?

— Дъщеря ни е мажоретка. — Тя посочи към отсрещната странична линия. — Ей онова момиче отдясно. Казва се Беки. А това е нашият син Карл.

— Здравей, Карл.

Момчето имаше тремор. Опита се да каже „здравей“, но не успя да произнесе цялата дума. Аманда се приведе към Анди.

— Церебрална парализа. Вече не може да ходи сам. Има еластична парапареза на двата крака. — Тя замълча за момент, после каза: — Гледам всички тези силни и здрави момчета, които тичат по терена, и постоянно се питам: защо точно на Карл се случи това?

 

 

Анди се върна в Остин на следващата сутрин и следобеда се срещна с Ръсел Рийвс. Ръсел прочете досието и разгледа снимките на Аманда Пиърс и сина й. Анди седеше безмълвен, докато клиентът му не попита:

— Защо е в инвалидна количка?

— Церебрална парализа. Спастична парапа… парапара…

— Парапареза. Частична парализа.

Ръсел Рийвс опря лакти върху масичката за карти и много дълго остана така, заровил глава в ръцете си. Не изглеждаше изненадан от новината, че Аманда Пиърс също има болно дете.

— Те са нормално семейство от средната класа — каза Анди. — Имат здравна застраховка, но грижите за това дете са голямо финансово бреме. Когато попитах Аманда по този въпрос, тя само се усмихна и каза: „Той го заслужава“.

— Всяка майка ще каже така.

На сутринта Анди отново излетя за Чикаго и паркира пред къщата на Аманда Пиърс. Почука на входната врата и й връчи чек за един милион долара. Каза й да заведе Карл в Детската мемориална болница за лечение, което вече е платено. Тя се разплака.

 

 

На следващия ден Анди излетя с първа класа за Ню Орлиънс. Молеше се да не открие поредното болно дете. Това не стана.

Откри нещо още по-лошо.

Той нае един корвет, отседна във Френския квартал и обядва в ресторанта „При Пол“. Намери Тамека Евънс още същия ден. Тя беше афроамериканка на трийсет и пет, бедна самотна майка, която имаше три момчета и едно момиче — или поне така твърдеше досието. Беше привлекателна жена, която сигурно е била красива преди петнайсет години. Анди направи снимки от колата и седна на предната веранда на едноетажната къщичка, която беше оцеляла при урагана „Катрина“, но щетите от него бяха останали непоправени. Той разговаря с Тамека Евънс за живота й и за децата й. После седя дълго време в колата, преди да потегли.

Върна се в Остин и на следващия ден се срещна с Ръсел. Клиентът му прочете досието и разгледа снимките, като зададе същите въпроси за Тамека и децата й.

— На колко години са синовете й?

— На седемнайсет, петнайсет и тринайсет.

— Има ли им нещо?

Сякаш очакваше нещо да не е наред с тях.

— Не. Здрави са.

— А дъщеря й?

— Сега щяла да е на десет.

Ръсел вдигна глава.

— Щяла?

— Тя е мъртва.

— Мъртва? Според досието е жива.

— Холис, изглежда, не се е натъкнал на смъртния й акт. Може би при „Катрина“ регистрите са изчезнали. Имала е сърповидно-клетъчна анемия. Преди няколко години са пробвали с експериментално лечение, но миналата година е починала.

Ръсел поклати глава.

— Три жени — каза Анди. — И трите с болни деца. Това е странно, не мислите ли?

— Лош късмет.

— Ръсел, има ли нещо, което криете от мен?

— За какво?

— За тези жени.

— Какво например?

— Ами Тамека Евънс е бедна чернокожа жена, която е завършила само девети клас. Вие сте милиардер с гениални заложби. Просто не мога да си представя, че сте имали връзка с нея.

Двамата се гледаха втренчено известно време, след което лицето на Ръсел посърна и той въздъхна.

— Не сме имали връзка, Анди. Просто я купих за една нощ в Ню Орлиънс, разбираш ли? Когато бях млад. Не се гордея с постъпката си.

Анди не се беше сетил за това.

— Виж, единственото, което знам за тези жени, е, че преди години съм имал кратка връзка с всяка една от тях. И днес те се нуждаят от помощта ми. Така че възнамерявам да им помогна. Е, искаш ли да ми помогнеш да им помогна, или не?

Анди си спомни Тамека Евънс, която плачеше за своята мъртва дъщеря на верандата на порутената си къща.

— Да, искам.

На следващия ден той пак излетя за Ню Орлиънс и връчи на Тамека Евънс чек за един милион долара.

 

 

През ден намираше в кантората си поредното досие, изпратено от Холис Макклоски. Излетя за Сиатъл и откри Бевърли Гриър; последният й известен адрес беше в Денвър, но междувременно се бе преместила в Сиатъл. Анди направи снимки, после се върна в Остин и се срещна с Ръсел.

— На колко години е?

— На трийсет и пет.

— А момчето й?

— На девет.

— Какво не е наред с него?

Явно очакваше детето да има проблем.

— Атрофия на очния нерв. То е сляпо.

Анди излетя за Далас и намери Пам Уорд, която се бе преместила там от Лос Анджелис. Той направи снимки и се срещна с Ръсел.

— Тя е на трийсет и две години.

— А момичето?

— На единайсет.

— Какво не е наред при нея?

— Страда от болестта на Батън.

Анди излетя за Маями и откри Силвия Гутиерес. После се срещна с Ръсел.

— На трийсет и осем е, а синът й е на петнайсет.

— Какво му има?

— Епилептични припадъци вследствие на травма на главата при игра на футбол.

Анди летеше в първа класа, наемаше луксозни автомобили, отсядаше в петзвездни хотели и ползваше румсървис. Намираше жени с болни деца; даваше на всяка чек на стойност един милион долара. Те се разплакваха; той също. Анди Прескот получаваше щедро възнаграждение, за да прави добрини. Чувстваше се като Робин Худ с тази разлика, че не му се налагаше да краде от богатите. Богаташът просто му даваше парите.

Луксозният начин на живот обаче губеше чара си с всеки изминал ден; Анди започна да изпитва панически страх от поредната среща с отчаяна жена — майка на поредното болно дете. Шест бивши любовници… шест болни деца. Какво ставаше тук? Когато богатият му клиент му позвъни да пита защо се бави с издирването на седмата жена, Анди реши, че е крайно време да си изясни странната ситуация. Ръсел Рийвс изпрати лимузината си да го вземе.

Даръл не продума и дума през целия път. Не слезе да му отвори вратата. Просто спря пред имението на Рийвс с изглед към езерото и изчака Анди да излезе. После отпътува.

Тъпанар.

Анди отиде до вратата и натисна звънеца. Отвори му латиноамериканка на средна възраст. Беше ранен следобед.

— Мистър Прескот?

— Да, госпожо.

— Заповядайте.

Анди се озова във великолепно мраморно фоайе.

— В момента мистър Рийвс провежда конферентен разговор. Каза, че след малко ще дойде. Желаете ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— За среща с татко ли си дошъл?

Във фоайето току-що бе влязло мършаво момченце със синя бейзболна шапка на „Ню Йорк Янкис“, сложена наопаки, и зелен суитчър с емблемата на „Бостън Селтикс“.

— Ъъъ… да. Аз съм Анди Прескот.

— Зак.

Момчето протегна стисната си в юмрук ръка. Анди я чукна леко.

— Играеш ли „Китара герой“? — попита Зак.

— Зак, аз самият съм герой с китара.

— Ясно. Не се излагай и замълчи.

Анди се ухили и каза:

— Ще се пробвам, човече.

 

 

— Ей, разсипа ме.

Момчето беше добро. Много добро. Анди не можеше да се мери с него.

— Предавам се — каза той.

Отпуснаха се назад в геймърските си столове. Стаята на Зак беше по-голяма от квартирата му на Нютон стрийт и съдържаше всяко електронно устройство и игра, които можеха да се купят. Момчето, изглежда, забеляза завистта в очите на Анди.

— Прекарвам повечето време затворен тук. Благодаря ти за играта, Анди. Татко е по-зле от теб.

— Не играеш ли със съучениците си?

— Никога не съм ходил на училище. Татко ми наема частни учители. Асистенти от Тексаския университет. Преподават ми английски, специални предмети, испански. ¿Le gustaria una revancha, por favor?^[1]

— Харесват ли ти?

— Чуждите езици ли?

— Частните учители.

— Добри са. Но ми се иска да можех да ходя на училище като нормалните деца.

— И какъв искаш да станеш, когато пораснеш, Зак? Професионален играч на „Китара герой“ ли?

— Искаш да кажеш, ако порасна.

— Когато!

— Или централен нападател в „Янкис“, или защитник в „Селтикс“, или куотърбек в „Каубойс“.

Анди загледа момчето. То беше зареяло поглед, сякаш претегляше шансовете си да стане прочут спортист… или да порасне. След малко Зак се извърна към Анди.

— Ами ти, Анди? Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Още не съм решил.

— Кой сте вие?

Твърд женски глас. Анди се обърна; пред него беше Катрин Рийвс. Той подскочи от стола. Тя дойде и застана до Зак като майка, изправила се между детето си и непознато куче.

— Здравейте, мисис Рийвс. Аз съм Анди Прескот. Работя за Ръсел.

— В коя сфера?

— В юридическата.

— Да не сте куриер в адвокатската му фирма?

Анди носеше дънки, маратонки и тениска с надпис „Остин е блато — не отивайте там“. Не беше ден за пътуване или за обжалване на актове за пътни нарушения.

— Ъъъ… не, госпожо. Аз съм адвокат. Имам собствена фирма.

Е, фирма беше малко пресилено, но какво трябваше да й каже — истината ли? Ръсел едва ли беше споделил с жена си за издирването на седемнайсетте му приятелки.

— Не съм чувала да споменава името ви. И какво точно работите за Ръсел?

— Работи по специални проекти, Катрин.

Ръсел Рийвс го бе спасил.

— Анди е моето тайно оръжие — каза клиентът му с широка усмивка. Той посочи към видеоекрана и се обърна към Зак. — Ти ли спечели?

— Разбира се.

— Искам реванш, човече — каза Анди.

— Окей, на рождения ми ден. В петък. Става ли?

— Ама, разбира се, там съм. Тоест тук. Където и да е.

Зак му се усмихна и отново протегна юмрук за поздрав.

— Да отидем в кабинета ми, Анди — каза Ръсел.

— Чао, Зак. Беше ми много приятно да се запозная с вас, мисис Рийвс.

— И на мен, Анди. — Гласът й обаче не прозвуча убедително.

Анди последва клиента си. В коридора усмивката на Ръсел изчезна моментално.

— Катрин не знае какво работиш за мен.

— И аз така предположих.

Продължиха по коридора в неловко мълчание.

— Зак е страхотно хлапе — каза накрая Анди.

— Химиотерапията потиска рака, така че след като се възстанови от процедурите, той се чувства добре. Но всеки път ремисиите траят все по-кратко.

— Иска да може да ходи на училище като нормално дете.

— И на мен ми се иска да можеше. Но винаги е бил много болен, за да ходи на училище. Така че му наемам частни учители. Като се замисля, трябва ми нов учител по математика. Мислиш ли, че приятелят ти Къртис ще пожелае да му преподава?

Имаше ли нещо, което Ръсел Рийвс да не знаеше за Анди Прескот?

— Ръсел, Къртис Бакстър си е жив математически гений. След седем месеца ще е защитил доктората си. Не смятате ли, че нивото му ще е прекалено високо за седемгодишно дете?

— Коефициентът на интелигентност на Зак е сто шейсет и пет.

— Ще ви дам номера на Къртис.

Влязоха в просторен кабинет, какъвто Анди си бе представял за един милиардер. Той отиде до прозорците, от които се разкриваше невероятна гледка към реката.

— Зашеметяващо красиво е.

Ръсел Рийвс седна зад бюрото си и се прегърби в стола. За три седмици беше раздал шест милиона долара на шест различни жени. Ръсел Рийвс компенсираше с голям размах. Но от това не ставаше по-щастлив.

— Не им е бил лек животът — каза Анди. — Говоря за старите ви приятелки.

— Да.

— Какво става, Ръсел?

— С кое?

— С тези жени. Вие имате болно дете, те имат болни деца. Защо така?

— Нали ти казах, Анди. Лош късмет.

— Шест от шест… Каква е вероятността да ти се случи това?

— Едно на милион. Такава беше вероятността Зак да се разболее от този тип левкемия. Но когато става въпрос за болест, Анди, статистиката няма значение. А и ние имаме шест от седемнайсет жени, а не шест от шест. Още не сме открили всичките.

Вярно беше.

— Всъщност това са шест от всичките техни деца — шестнайсет до момента, може би ще станат трийсет или четирийсет, след като открием всички жени.

Това също беше вярно.

— И все пак, Ръсел, защо си мисля, че има нещо, което криете от мен?

— Защо да крия нещо от теб? Ти си моят адвокат. Длъжен си да пазиш тайните ми. — Той помълча малко и продължи: — Виж, Анди, знам, че не ти е лесно да виждаш всички тези болни деца. Не се въртиш всеки ден около болно дете като мен. Но ние им помагаме и това е, което има значение. Ако прецениш обаче, че работата е прекалено трудна за теб, ще намеря някой друг.

Анди се загледа през прозореца и се замисли за всички онези жени и болните им деца, чийто живот беше станал по-поносим благодарение на Ръсел Рийвс. Нямаше значение дали богатият му клиент криеше нещо от него — а той беше абсолютно сигурен, че не му казва всичко — в крайна сметка те помагаха на тези хора. Това беше важното. Беше благородно дело. Анди Прескот не можеше да помогне на баща си, но поне успяваше да помогне на тези деца.

— Ще го направя.

— Благодаря ти, Анди. Коя е следващата?

— Холис каза, че има проблем със седмата жена.

— Какъв проблем?

— С издирването й.

— Следите й се губят, така ли?

— Очевидно да.

— Пак иди при Макклоски. Плати му колкото е необходимо, Анди, но искам да намерите тези жени.

Ръсел изпрати Анди до входната врата. Лимузината чакаше отпред. Анди се качи и Даръл потегли през портала към града. Анди прегледа списъка за името на седмата жена, която Холис не можеше да открие.

— Къде си, Франки Дойл?

 

 

На Карън Джеймс й се пушеше адски, но беше твърдо решена да откаже цигарите. Когато колата пред нея напредваше с няколко сантиметра, тя също напредваше с няколко сантиметра. Насочи старата тойота към алеята за паркиране пред основното училище и спря. Децата се изсипваха от сградата, затичваха се по тротоара, нарамили огромните си раници, с които изглеждаха като малки алпинисти, и скачаха в колите на родителите си.

Джеси я нямаше.

Карън се огледа наоколо. Другите шофьори бяха най-различни: имаше майки, баби, няколко бащи и две-три мексикански бавачки. Те караха коли, джипове и пикапи — луксозни, по-евтини и таратайки. Общинското училище приемаше всички, без оглед на класа, раса, етнос, поданство или продължителност на пребиваването в този квартал. Което беше добре; те се бяха преместили в градчето само преди два месеца, точно преди началото на учебната година.

Къде беше Джеси?

Карън беше пристигнала навреме на мястото, откъдето прибираха децата, но дъщеря й още не се беше появила. Дежурната разпоредителка на паркинга — учителка по физическо възпитание, която изглеждаше така, сякаш можеше да смачка тойотата на хармоника — вмъкна глава през отворения прозорец откъм пътническата седалка и й каза да се премести на страничния паркинг. Карън излезе от алеята пред училището и свърна встрани, но се наложи да направи път на един черен ван със затъмнени прозорци, който излизаше от паркинга. Тя изгледа шофьора и за миг погледите им се срещнаха. Внезапно я полазиха тръпки.

Къде беше Джеси?

Карън трескаво започна да прехвърля възможностите и в главата й нахлуха кошмарни картини. Тя слезе от колата, проследи с очи черния ван, докато се изгуби от погледа й, и влезе в училището. Крачките й все повече се ускоряваха, докато вървеше по коридора към стаята на третокласниците. Мисис Наш, учителката на Джеси, проверяваше контролни на бюрото си. Беше сама в стаята.

— Извинете ме.

Мисис Наш вдигна поглед.

— О, здравейте, Карън.

— Къде е Джеси?

— Тръгна си.

— Не я видях отпред на паркинга.

— Нямаше ли я?

— Не.

— Ами тогава…

Карън вече летеше по коридора и проверяваше всяка стая. Мисис Наш я настигна пред директорския кабинет.

— Карън, сигурна съм, че е някъде наоколо.

Директорката излезе от кабинета си.

— Някакъв проблем ли има?

— Не можем да открием Джеси — каза мисис Наш.

— Ще извикам полицията.

— Не! — възпротиви се рязко Карън.

— Джеси излезе с другите деца — обясни мисис Наш. — Майка й казва, че не се е появила на паркинга.

— Нека да проверим по стаите.

Претърсиха всяка стая в западния коридор. Не я откриха. Отидоха във физкултурния салон; вътре имаше деца, които играеха на волейбол и баскетбол. Джеси обаче я нямаше. Провериха и в съблекалните.

— Джеси! Джеси!

Лицето на директорката Стивънс издаваше страха й: да се изгуби дете от нейното училище.

— По-добре да извикам полицията.

— Нека проверим източния коридор — каза Карън.

Те бързо излязоха от физкултурния салон и тръгнаха по източния коридор. Джеси я нямаше нито в кабинета по химия, нито в библиотеката, нито в стаята по трудово обучение. Карън беше на ръба на пълната паника, когато зърна една червенокоса главичка в музикалната зала.

— Джеси!

Осемгодишната й дъщеря се извъртя на стола пред пианото. Усмихваше се.

— Привет, мамо.

Очите на Джеси се преместиха върху учителката и директорката, застанали зад Карън; усмивката изчезна от лицето й.

— Ох, не казах на никого къде ще бъда. Съжалявам.

— Обиколихме цялото училище да те търсим.

— Исках само да се поупражнявам малко.

Карън си пое дъх и се обърна към двете жени.

— Съжалявам.

Те кимнаха и я потупаха по рамото. Бяха майки като нея. След като си отидоха, Джеси попита:

— Ще ме накажат ли?

— Не, миличко. Да си тръгваме.

Господи, така жадуваше за една цигара.

 

 

Работилницата за тексаски ботуши по поръчка в южния край на булевард „Ламар“ в Остин делеше едно малко пространство с ателие за препариране на животни; с едно ходене човек можеше да си поръча ботуши и да даде главата на някой елен за препариране. Пол Прескот стоеше по чорапи върху лист амбалажна хартия, докато обущарят записваше какво точно желае клиентът: извивка на носа, височина на токовете, шпори, каишки, кръстат бод, кожа и цвят, след което очерта стъпалото му на хартията и взе точните мерки.

— Кожа от черен елен — каза Анди. — Мека, но издръжлива.

— Също като майка ти.

Джийн Прескот се усмихна като влюбена тийнейджърка. Баща му наистина беше чаровен, Анди не можеше да му го отрече. Пол Прескот имаше онова дяволито пламъче в сините си очи, което покоряваше жените от всички възрасти; може би това беше причината съпругата му и синът му да го съпровождат на толкова много турнета. Един ден преди седем-осем години, когато двамата бяха край реката, Анди го подкачи за момичетата, които висяха по баровете. По този повод Пол Прескот беше казал: „Анди, ти си вече голям и трябва да знаеш истината за баща си. Аз съм пияница, но верен пияница. На Хосе Куерво и майка ти. Никога не предадох любовта й“.

И Джийн Прескот беше стояла твърдо до съпруга си.

Тя го бе докарала в града този следобед за месечната преценка на възможността за трансплантация. В комисията имаше различни лекари (хепатолог, хематолог, кардиолог, гастроентеролог и психиатър), социален работник (който да се увери, че има кой да се грижи за него в периода след трансплантацията), и финансов инспектор (който да потвърди, че все още има застраховка, която да покрие операцията и скъпото медикаментозно лечение). После бе подложен на обичайните изследвания, за да запази мястото си в списъка на чакащите. Комисията установи, че продължава да е абсолютно трезвен; само една капчица алкохол беше достатъчна да свалят Пол Прескот от списъка и да го оставят да умре.

Обущарят приключи с мерките, Анди даде предплата — половината от хиляда и петстотинте долара за ботушите, които щяха да са готови след седем-осем месеца — и тримата излязоха навън. Минаваше шест.

— Какво ще кажете да вечеряме в ресторант „Тредгил“? — каза Анди. — Аз черпя.

Анди очакваше баща му да откаже; той вече не искаше да се показва на публични места, защото кожата му беше придобила оранжев оттенък. Но баща му го изненада.

— По дяволите, не виждам защо да откажа един пилешки шницел в „Тредгил“. Това е единствената възможност да хапна истинско месо.

Анди метна велосипеда в багажника на волвото (майка му го караше от 1989 г. и беше страшно горда от километража, който показваше близо петстотин хиляди километра) и седна на задната седалка. Изминаха краткото разстояние до крайбрежния ресторант, който се намираше до мястото, където някога беше „Армадильо“.

— Къса ми се сърцето — каза баща му, — като гледам тая сграда, заради която разрушиха „Армадильо“. Хубави времена бяха. Особено когато подгрявахме публиката преди концертите на Уили Нелсън.

— На колко години е Уили сега? На деветдесет?

Баща му се разсмя — това беше звук, който Анди умираше да чува.

— Повече от сигурно е, че ще доживее до деветдесет, но иначе навърши седемдесет и пет миналия април.

Уили Нелсън беше поет, певец, композитор и тексаска икона; живееше в едно ранчо близо до Остин.

— Уили ще пее и ще пише песни до деня на смъртта си. Такъв е той. Такива сме всичките — Уили, Били Джо, Джери Джеф, Крис… Ние сме певци, които си пишат сами песните.

Анди и баща му си поръчаха пилешки шницел — прочутия специалитет на „Тредгил“. Майка му си поръча салата.

— Как е апартаментът? — попита го тя.

— Страхотен е.

— А приятелката ти?

— Коя: блондинката или брюнетката?

Баща му се облегна назад и се засмя.

— Ти да видиш! Допреди два месеца се мъкнеше само с Къртис и Дейв, а сега трябва да разпъжда с пръчка ухажорките си.

— Блондинката.

— Че къде си ни видяла?

— В „Хоул Фудс“. Беше доста разголена.

— Ти би ли покрила с дрехи такова тяло?

— По дяволите, синко — каза баща му, — по-добре изяж две от тия пържоли. Имаш нужда от протеини. — Той допи чая с лед и каза: — Рийвс промени живота ти.

— Към по-добро.

— Анди…

— Да?

— Недей да свикваш прекалено с този нов живот.

— Още ли работиш по онези строителни проекти в СаКо? — попита майка му.

— Благоустройствени проекти. Вече имам три одобрени от местните жители. Дори започнаха да ги осъществяват. Но понеже в последно време пътувам доста, другите ще почакат.

— Къде пътуваш? — запита баща му.

— До Хюстън, Далас, Ню Орлиънс, Сиатъл, Маями, Чикаго.

— Заради Рийвс ли?

Анди кимна.

— Сделки с недвижими имоти?

— Не точно.

— А какво точно?

— Татко, не мога да ти кажа. Поверителна информация. Но всичко е наред.

— Щом казваш — въздъхна шумно той. — По дяволите, какво ли не бих дал за една студена бира с тая пържола.

* * *

— „Търся приятел. Да не е лъжец и да има постоянна работа.“

Къртис вдигна очи от рубриката за запознанства.

— Доста строги изисквания.

Анди плати на Ронда поредната поръчка бири за масата. Родителите му го бяха оставили пред „Хуеро“ на връщане за Уимбърли, Натали беше разписала книжката на Трес за вечерта, Къртис четеше на глас вестникарските обяви, а Дейв стоеше пред входа на кръчмата в очакване на момичето, с което имаше среща. Изглеждаше точно толкова спокоен, колкото адвокат преди разпит с детектора на лъжата.

— Направо не мога да повярвам, че някоя му е отговорила — каза Трес.

— Това ме обнадеждава — обади се Къртис.

— Къртис — рече Трес, — по-добре си потърси някоя в сайта на Менса.

— Дейв носи каубойски ботуши, за да изглежда по-висок — отбеляза Анди. — Ама пак не може да се изкара метър и деветдесет.

— За целта трябва да се качи на стол — каза Къртис и премина към следващата обява.

— Това момиче твърди, че „жадува да открие справедливост и равноправие в живота“.

— И търси неангажиращ секс?

— Как разбра?

Трес се обърна към Анди.

— Доста време те нямаше. Заради Рийвс ли?

— Аха.

— Къде беше?

— Из цялата страна.

— И за какво?

— Поверителна информация. Закле ме да пазя тайна.

— Нали не вършиш нещо, за което си нямаш и понятие, Анди?

— Нищо подобно. Всъщност играя ролята на Робин Худ.

— Тя е тук — каза Къртис.

Всички се обърнаха към входната врата. Една много привлекателна блондинка току-що се бе приближила до Дейв. Не беше от класата на Сузи и Боби, но пък и Дейв не беше адвокат на Ръсел Рийвс. Те размениха няколко думи и тя го целуна по бузата.

— Охооо! — възкликна Къртис.

Къртис Бакстър никога не бе имал късмета да го целуне жена, която не му е роднина.

Дейв и блондинката влязоха вътре и бяха настанени на една маса в предния салон, близо до бара. От мястото си на верандата тримата преспокойно можеха да ги наблюдават през прозореца. Ронда взе поръчката им и след малко се върна с коктейлите. Разговаряха, смееха се и ядяха мексиканска храна. Дейв плати на мексиканските певци да пеят на масата им.

— Тя яде фахита — каза Къртис.

— Е?

— Значи Дейв има шанс. Обича месо като него.

— На мен ми се струва, че момичето се забавлява — каза Трес.

— Представям си колко й е забавно! — рече подигравателно Къртис.

Дейв и момичето изпиха поредните маргарити, след което той стана и се отправи към големия салон зад двойните врати. Тя се усмихна и му помаха с малкото си пръстче.

— Отива в тоалетната — каза Къртис. — Маргаритите явно са му дошли в повече.

Тоалетните се намираха в дъното на ресторанта. Веднага щом Дейв изчезна от погледа й, усмивката върху лицето на блондинката се стопи. Тя извади мобилния си телефон. Каза някому нещо, изправи се, допи маргаритата си, грабна дамската си чанта и излезе навън. Много бързо. Притича покрай тях по верандата и надолу по тротоара покрай „Оук Гардън“, където свиреха „Лос Фламес“. Една кола спря до бордюра; тя се метна вътре и колата потегли.

— Прецака се, горкият.

Те се обърнаха и погледнаха през прозореца. Дейв току-що се бе върнал на масата и се оглеждаше с объркано изражение. Погледна към тях и Анди му махна да излезе. Дейв дойде при тях.

— Да не е в тоалетната?

Трес и Къртис отместиха очи от този пословичен неудачник. Оставиха на Анди да съобщи лошата вест.

— Духна.

— Искаш да кажеш, че си е тръгнала?

Анди кимна. Дейв се спихна като спукан балон и рухна на един стол.

— А аз си мислех, че се забавляваме.

Анди помаха на Ронда с празна бирена бутилка. Поредната поръчка за масата. Къртис съчувствено потупа по рамото Дейв.

— Тя и без това нищо не струваше.

Дейв поклати глава.

— Човече, ухаеше божествено!