Марк Хименес
Най-важният клиент (11)

10

Кели Фицджералд се измъкна през задния вход на болницата, за да изпуши набързо една цигара. Винаги се чувстваше малко гузна: медицинска сестра да пуши на работното си място. Беше се опитала да откаже цигарите, но безуспешно. Все пак ги бе намалила до две на дежурство. И никога не позволяваше на порока си да пречи на работата й с пациентите. Беше три часът сутринта и всички пациенти на третия етаж в западното крило спяха. Нищо не можеше да се случи през петте минути, когато нямаше да е там. Почти бе изпушила цигарата си, когато вратата зад нея се отвори и от болницата излезе мъж в костюм.

— Мисис Фицджералд?

— Да?

Мъжът размаха значка.

— Агент Смит от ФБР.

Тя се изсмя.

— А аз съм президентът на САЩ.

— Какво?

— Приберете си фалшивата значка и идете да си пробутвате номерата другаде.

— Простете, не ви разбрах.

— Пробвайте с нещо друго.

— Какво искате да кажете?

— Какво искам да кажа ли? Аз съм ирландка, омъжена за ченге, двамата ми братя са ченгета в Ню Йорк, баща ми също беше ченге. Вие обаче не сте. Приличате ми на адвокат.

Мъжът насреща й се смути.

— Как разбрахте?

— Ченгетата не използват изрази от рода на „простете, не ви разбрах“.

— Усетих, че не ме бива в тази игра още когато го казах. — Той въздъхна. — Добре. Адвокат съм.

— И използвайте някое по-особено име, да не е баналното Смит.

— Това е истинското ми име.

— О! Добре, адвокат Смит, какво искате?

— Вие ли бяхте главната сестра на нощната смяна на третия етаж, западно крило, преди три години?

— Да.

— Вие ли се грижехте за пациентите на доктор Фалко?

— Защо питате?

— Търсим една от тях.

— Коя?

— Пациентката X.

Кели засмука цигарата и изпусна дима, който заприлича на сив облак в студения нощен въздух.

— Не се учудвам, че я търсите. Питам се само защо ви отне толкова време.

— Тя се крие.

— И трябва да се крие.

— Значи просто ей тъй е изчезнала от болницата преди три години? Каква е тази ваша охрана?

— Ето че и вие сте се вмъкнали тук без никакъв проблем.

— И никой не я е виждал оттогава?

През въпросната нощ Кели беше изпълнявала задълженията си на главна сестра. На следващата сутрин Фалко не беше никак щастлив, като научи, че неговата толкова ценна пациентка е изчезнала.

— Не, никой.

— Няма да й причиним зло.

— Вие искате да я използвате, също като Фалко.

— Всичко, което искам, е името на жената.

Кели се извърна към адвоката.

— Името на жената?

— Да.

Умът на Кели заработи трескаво. Тя спечели малко време, като отново засмука цигарата си и изпусна дима.

— Никога не научих истинското й име. Фалко беше параноик в това отношение.

— Мис Фицджералд, няма да й направим нищо. Искаме само да я открием и да поговорим с нея. Ще й заплатим добре. Ще заплатим добре и на вас, ако ни кажете името й. Един милион долара, мис Фицджералд. За името й.

— Не знам името й.

— Два милиона.

— Сбогом.

Кели угаси цигарата си в железния парапет, захвърли угарката в градината и влезе в сградата; блъскаше си ума да отгатне какво се крие зад всичко това.

 

 

На следващата сутрин управителят на болницата Денис Лот седна зад бюрото си. Скоро щяха да го уволнят. Беше напълно сигурен в това. Бяха го наели преди две години, точно шест месеца преди Тони Фалко да се премести в онзи китайски научен институт. Беше все едно да скочиш в последната спасителна лодка на „Титаник“.

Фалко си беше заминал, а заедно с него и субсидиите за научни изследвания. Сега Денис беше управител на академична болница, която не разполагаше с финансови средства за провеждане на изследвания. Парите следваха знаменитите учени така, както групите следваха рок звездите. А Фалко беше звезда.

Денис Лот не беше.

Той бе претърпял пълен провал в привличането на нови учени и финансирането на болницата. Така че настоятелството скоро щеше да потърси друг управител, който можеше да постигне по-голям успех. Денис съзнаваше, че в най-добрия случай разполага с два месеца. Това беше петата му болница. Шеста нямаше да има.

Секретарката му Елън почука леко на вратата, влезе и затвори след себе си.

— Мистър Лот, търси ви един мъж. Представи се като Смит.

— Какво иска?

— Да дари пари на болницата.

— Дай му една брошура и му обясни до кого да адресира чека.

— Каза, че иска да ни предостави петдесет милиона долара.

Денис се надигна от стола си.

— Петдесет милиона?

Елън кимна. Денис се изправи.

— Покани го да влезе.

Денис заобиколи бюрото си, докато Елън отваряше вратата, и каза:

— Мистър Смит, заповядайте.

В стаята влезе мъж на средна възраст, облечен в костюм. Денис се беше срещал с достатъчно адвокати по време на кариерата си, за да не сбърка професията му. Той протегна ръка и двамата се здрависаха.

— Мистър Смит, аз съм Денис Лот. Моля, седнете.

Смит се настани на стола пред бюрото; Денис седна зад него.

— Разбирам, че искате да дарите петдесет милиона долара на болницата ни, така ли?

— Точно така, мистър Лот.

— Денис. Ами това е чудесно, мистър Смит. Мога ли да ви попитам каква е причината да станем обект на вашата щедрост?

— Имате нещо, от което се нуждая, Денис.

— И какво е то?

— Едно име.

— Чие име?

Мистър Смит извади някакви документи от куфарчето си и ги постави върху бюрото. Денис погледна най-горния и се засмя.

— Какво, да не работите за фармацевтична компания? — Мистър Смит не отговори. — Наистина ли мислите, че Пациентката X е реално лице?

— А вие не мислите ли?

— Не. Според мен беше шумотевица, предизвикана от Фалко, за да рекламира изследванията си и да привлече още финансиране. Нали знаете, учените често правят така. По дяволите, той дори успя. Китайците му платиха милиони, за да продължи експериментите си при тях.

— Разговарях с Фалко.

— Ходили се в Китай?

— Да. Това име ми трябва.

— А Фалко не пожела да го разкрие?

— Не.

— Предложихте ли му дарение?

— Да.

— Такъв си е Тони. Мистър Смит, аз бих взел парите ви и бих ви дал името, но за съжаление не разполагам с имената на пациентите от изследванията на Фалко.

— Няма ли ги в болничните регистри?

— Не. Фалко държеше да пази в тайна самоличността на пациентите си. Само той знаеше имената им.

— Но това е вашата болница.

Денис изсумтя.

— Не е съвсем така, мистър Смит. Фалко донесе на болницата стотици милиони долари, отпуснати за научни изследвания. Третият етаж на западното крило беше неговото царство.

— Е, Денис, имам за вас петдесет милиона, ако можете да ми дадете името на тази жена.

— Коя жена?

— Пациентката X.

Денис се облегна на стола си и се замисли какво знае и какво не знае мистър Смит. Това го накара да се усмихне. Неосведомеността на този човек току-що беше спасила кариерата на Денис Лот.

— Мистър Смит, аз разполагам с нещо далеч по-ценно от името на някаква си жена. Но то ще струва на клиента ви сто милиона долара.

 

 

Лари Смит бе плувнал в пот. Как бе възможно да свърши така, коленичил върху бетонния под на някакъв изоставен склад в Итака, Ню Йорк, с двама негодници, надвесени над него, и дуло на пистолет, опряно в главата му? Той бе завършил право в Йейл и бе работил за престижни фирми в Ню Йорк и Лос Анджелис. Десет години по-късно беше станал съдружник в адвокатска кантора и печелеше по 800 000 долара годишно. Разбира се, от време на време се налагаше да изпълнява и някои доста съмнителни поръчки, но дори и съмнителните клиенти имаха нужда от адвокати, нали? Е, стига да разполагаха с достатъчно пари.

— Какво ти каза медицинската сестра?

— Нищо, кълна ви се.

— А какво каза Лот? Даде ли ти името й?

— Не мога да ви кажа. Господи, та това са конфиденциални взаимоотношения между адвокат и клиент.

Мъжът на име Хармън притисна дулото на пистолета в главата на Лари.

— Това е деветмилиметров глок. Той не признава конфиденциалните взаимоотношения.

По дяволите правата на клиента.

— Вижте в куфарчето ми.

— Отвори го.

Лари отвори куфарчето.

— Ето.

Мъжът извади документите, които Лот беше дал на Лари, и ги прелисти.

— Много добре. Това ли е всичко, което ти даде?

— Да — излъга той.

— Кой още знае тази информация?

— Не мога да кажа.

— Искам имена.

Лари се опита да измисли нещо. Вече беше изпратил купените от Лот данни на клиента си. С експресна поща. Така че беше изпълнил задълженията си. Ако разкриеше самоличността му пред този негодник и той го убиеше, с кариерата на Лари беше свършено, защото щеше да остане без най-богатия си клиент; от друга страна, ако разкриеше името му и той оцелееше, Лари пак щеше да се прости с кариерата си — щеше да е нарушил конфиденциалността между адвокат и клиент и щяха да го лишат от адвокатски права. Със сигурност щяха да го уволнят. И в единия, и в другия случай ставаше въпрос за заплатата му от 800 000 долара. Така че нямаше никаква полза да разкрива самоличността на клиента си. Но единственият начин да избегне смъртта беше да каже някакво име на този негодник. Така че той му даде името на човек, с чийто живот с готовност би платил за своя собствен.

— Анди Прескот.

— Кой е този Анди Прескот?

— Един адвокат в Остин. — Лари вдигна поглед към Хармън. — Моля ви, не ме убивайте.

— Искането ви се отхвърля, мистър Смит.