Марк Хименес
Най-важният клиент (27)

Епилог

Точно в седем и половина в първия ден на юни шумна рок музика събуди Анди. Той протегна ръка и изключи радиото.

Поредното утро в понеделник.

Отново беше в малката къща на Нютон стрийт в СаКо. Пак отиваше с велосипед до кантората си и до съда за делата относно пътните нарушения. Отново се бе върнал към стария си живот.

Но главата не го цепеше. Не беше пиянствал предишната нощ в кръчмата „Хуеро“. Всъщност не беше близвал алкохол, след като Франки и Джеси си тръгнаха. Същата вечер се беше напил здраво, но това му беше за последно. Бе изгубил всякакъв интерес към алкохола.

Оттогава бяха изминали двеста и три дни.

Пусна Макс да излезе навън и помаха на Лиз, която разхождаше кучето си, после взе душ и се облече. Среса косата си назад; отново беше дълга и почти стигаше до раменете му. Излезе, възседна стъмпджъмпъра и се запъти към „Джо“. Забеляза един познат кадилак ескалейд, паркиран до бордюра.

До него стоеше Лоренсо Ескобар.

— Лоренсо!

Частният детектив му се усмихна сърдечно.

— Анди, човече. — Двамата чукнаха юмруци. — Как я караш, братко?

— Добре съм. Върви ли бизнесът?

— Жените продължават да мамят съпрузите си, така че бизнесът е добре.

Лоренсо сипа захар в кафето си и тръгна към колата си, но се обърна и каза:

— Анди… обаждай се винаги когато имаш нужда някой да ти пази гърба. Безплатно.

— Благодаря ти, Лоренсо.

Проследи с поглед как кадилакът пое на юг по Конгрес авеню, грабна един „Кроникъл“ и се приближи до прозорчето.

— Голямо.

— Сякаш не знам.

Гилермо Гарса му подаде кафето и две бананови кексчета с орехи. Анди му беше казал единствено, че вече не работи за Ръсел Рийвс и че е потрошил сламъра. Гилермо беше достатъчно тактичен да не задава излишни въпроси.

— Не се предавай, братко.

Анди седна на една маса и постави кексчето за Макс върху салфетка на земята. Отсипа му малко кафе, после загледа другите редовни посетители: Рей, който продължаваше да работи върху романа си, Дарла, която продължаваше да сервира сладолед от другата страна на улицата; Оскар, който продължаваше да работи в „Хуеро“; Джордж, който продължаваше да свири на улицата; и Дуайт, който продължаваше да описва живота си в блога.

Животът на Анди Прескот се беше променил и после отново бе влязъл в старото русло, но СаКо беше останал непроменен: с изключение на новите жилища, построени от Ръсел Рийвс. Той беше завършил трите проекта в СаКо: осемстотин градски къщи за жители с ниски доходи. Но Ръсел не беше дошъл за официалното откриване; те никога повече не бяха разговаряли. В последно време Ръсел Рийвс рядко се мяркаше на обществени места. Шушукаше се, че Катрин Рийвс обикаляла психиатриите из цялата страна. Тази новина натъжи Анди. Така и не се озлоби срещу Ръсел, защото не знаеше как би постъпил на негово място.

Изяде кексчето си и купи закуска за Флойд Ти. Намери го седнал на стъпалата на салона за татуировки с пазарската количка до него. Салонът беше затворен, така че Анди не можеше да си провери пощата. Всеки ден чакаше да получи имейл от Франки, но досега не му бе писала. Подаде на Флойд Ти закуската и пусна пет долара в кутията за пури. После се качи да вземе актовете за днешните дела, раницата си, якето и връзката на ластик; сгъна вестника и го напъха отзад под колана си да го прочете по време на някоя почивка в съда.

Съдийката Джудит го изгледа тъй, сякаш бе пълен неудачник — по същия начин собствениците на домове гледаха пренебрежително Флойд Ти. Прокурорката мис Манинг го игнорира. Така и не успяха да се усамотят в кабинета й. На излизане от съда Анди почти насила напъха визитната картичка в ръцете на няколко потенциални клиенти.

Отиде да обядва в „Хоул Фудс“. Брад и Шарлийн още се отнасяха към него по същия начин, но: а) Сузи сега излизаше с Рич Олсън (проклетото му копеле още караше порше), б) Боби вече дори не го познаваше, и в) спандекс вече не му изглеждаше толкова велико откритие.

Той все още имаше двайсет хиляди долара от хонорарите на Ръсел, с които можеше да изкара няколко славни месеца със Сузи и Боби, но беше загубил всякакъв интерес и към това. Ако не беше само на трийсет години, щеше да се разтревожи, че страда от криза на средната възраст.

Отби се в магазина за спортни принадлежности да поздрави Уейн, после подкара на юг по булевард „Ламар“ към работилницата за ботуши. Ръчно направените ботуши от кожа на черен елен бяха готови. Той плати втората вноска и подкара обратно по Конгрес авеню с кутията под мишница. Поздрави Ронда, която метеше предната веранда на „Хуеро“; Анди и момчетата продължаваха да се срещат тук всяка неделна вечер. Дейв и Къртис все още нямаха приятелки и Анди отново споделяше нещастието им. Къртис вече беше доктор Бакстър и от есента щеше да преподава в Масачузетския технологичен институт. Дейв беше напуснал бизнеса с недвижими имоти и сега продаваше женско бельо във „Виктория Сикрет“. Предлагаше на потенциалните си приятелки отстъпката, която му се полагаше.

Трес и Натали се бяха оженили и техният син — Артър Торндайк IV щеше да се роди всеки момент. Те вече бяха запазили персонални номера за беемвето, което щяха да му подарят на шестнайсетия рожден ден: CUATRO. Трес беше напуснал Данъчната служба и вече работеше в една голяма адвокатска фирма в центъра, Натали се надяваше, че сутрешното й предаване „Бебешки свят“ ще я изстреля в национален ефир, а бъдещата бавачка на наследника им беше една хубавичка деветнайсетгодишна мексиканка.

Анди отдалеч забеляза тълпата, скупчена пред входа на салона за татуировки. Моментално разбра какво се е случило: Флойд Ти беше получил втори инфаркт. Скочи от велосипеда и разблъска тълпата.

— Флойд Ти!

— Какво?

Анди се обърна. Флойд Ти си седеше кротко на стълбите пред салона.

— Добре ли си?

Флойд Ти повдигна рамене.

— Като за бездомник — бива.

— Какво става?

— Хареса ми.

— Кой?

Рамон се откъсна от тълпата.

— Анди.

Беше ухилен. Но в последно време усмивката не слизаше от лицето му. Новата дама на сърцето му беше му позволила да разгърне художническия си талант върху цялото й тяло. Рамон Кабрера беше щастлив човек.

— Какво става, Рамон?

Рамон се дръпна настрани и Анди видя един лъскав черен американски „Айрън Хорс“ сламър. На седалката бе качено сладко червенокосо момиченце; красивата му червенокоса майка стоеше редом до него. Анди Прескот открай време имаше слабост към червенокосите. Рамон тупна Анди по гърба.

— Имам няколко акта за теб, братле. — Той влезе в салона си, където го чакаше клиентка.

Анди се обърна към червенокосата жена.

— Аз съм Кони Кантрел — каза тя. — А това е дъщеря ми Каси.

— Кони и Каси. Чудесни имена.

— И ние си ги харесваме.

— Какво ви води насам?

— Нуждая се от адвокат.

— Неприятности ли имате?

Жената на име Кони кимна.

— Съставиха ми акт за пътно нарушение. Определиха ми доста голяма глоба. Разбрах, че вие сте били най-добрият адвокат по отмяна на актове в Остин.

— Е, не искам да се хваля, но…

— Мога ли да използвам услугите ви?

— Виновна ли сте?

— Абсолютно.

— Виждате ли, работата е там, че ще се наложи да обжалвам. И ще мине година и половина — две, преди да насрочат дело.

Кони повдигна рамене.

— Няма за къде да бързаме.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Записах Каси да учи от тази есен в католическото основно училище.

— В четвърти клас — обади се Каси.

— А аз се записах в Тексаския университет. Във Факултета по изящни изкуства.

— Наистина ли?

— Да. Там имам познати.

— Значи обичате рисуването?

— Да.

— Аз пък планинското колоездене.

— Ще ми се да пробвам.

— Бих могъл да ви науча.

— Добре, ще се радвам. Само че имам един въпрос: ако вие бъдете мой адвокат, нали всичко, което научите за нас, ще остане тайна? Няма да я споделите с никого, нали?

Анди кимна с важен вид.

— Нарича се привилегия на клиента. Вашата тайна остава неприкосновена.

— Можем ли да отидем да видим Пол? — обади се момичето на име Каси.

— Да, можете. Той ще ви се зарадва. — Обърна се към Кони. — Успя да…

— … да си получи черния дроб.

Баща му щеше да си носи ботушите от кожа на черен елен. Но кой беше умрял, за да може Пол Прескот да се радва на живота? Кого не бяха успели да спасят, за да се спаси Пол Прескот? Беше ли използвал връзките си Ръсел Рийвс, за да го премести на върха на списъка? Той ли беше човекът, комуто трябваше да са благодарни за новия живот на баща му? Анди не искаше да знае отговорите на въпросите си. Всичко, което знаеше, беше, че баща му е жив… и че най-после бе успял да запише диска, за който мечтаеше.

— Откъде знаеш?

— От майка ти.

— Ти си й се обадила?

Кони кимна.

— В университета.

— Не ми е споменавала.

— Каза ми, че може да пази тайна… и че ти също можеш.

— А как е твоята майка?

Тя посочи към салона на Рамон. Анди се вгледа по-отблизо и видя клиентката: беше мисис Колин О’Хара. Плъзгаше пръсти по рекламните пана на Рамон.

— Сега живее при нас. Когато потеглихме оттук, Марти О’Конър продаде къщата й и я качи на самолет за Финикс. Реших, че няма къде да избяга на борда на един боинг.

— Значи там си живеете, във Финикс?

— В Седона.

— Град на художници.

— Там отказах цигарите.

Рамон подаде глава от салона.

— Кони, майка ти искала сърце на хълбока. Какво ще кажеш?

Кони повдигна рамене.

— Сега вече и тя е от племето.

— Анди, повози ме — примоли се Каси.

— Сложи си каската — рече майка й, после подаде ключовете на Анди.

Той измъкна вестника от колана си и го хвърли в кошчето за отпадъци, после подаде кутията с ботушите на Кони. Пое ключовете, възседна сламъра и запали двигателя. Изправи мотоциклета, ритна стъпенката назад и форсира двигателя. Усети как мощният двигател заръмжа под него. Погледна към Кони: устните й се движеха, но той не можеше да долови думите от шума на двигателя.

— Какво?

Тя пристъпи по-близо.

— Казах, че те харесвам с дълга коса.

— Митът за Самсон.

И го целуна. По устните.

Каси обви ръце около кръста му и го стисна здраво. Той превключи на скорост и потегли първо по тротоара, а после по платното на Саут Конгрес авеню. Даде газ и усети вятъра върху лицето си. Чу как момиченцето зад гърба му изписка от възторг. „Може да не съм кой знае какъв адвокат, но съм неин адвокат. И тайната й ще бъде неприкосновена.“