Марк Хименес
Най-важният клиент (24)

23

Анди скри сламъра в хамбара и влезе в къщата. Майка му щеше да се прибере след няколко часа. Обядваха, след което баща му поведе Джеси към реката за урок по риболов. Анди и Франки ги последваха, но по-бавно. Той трябваше да говори с нея насаме; тя се нуждаеше от цигара.

— Боядисала си косата си черна.

Тя дръпна от цигарата и кимна.

— Била е червена.

Ново кимване.

— Червената коса е рецесивна.

— Какво означава това?

— Означава, че Джеси не е дъщеря на Ръсел Рийвс. Той ме излъга.

— Радвам се, че най-накрая ми повярва.

— А аз не се радвам. Ти също ме лъжеш.

— Добре, тръгваме си.

— Не, Франки, не е необходимо да си тръгвате. Просто се опитвам да разбера защо не можеш да ми кажеш истината.

Тя замълча. Стигнаха до реката и завариха баща му и Джеси да ловят риба от една надвесена над водата скала. Джеси записка от възторг, когато една малка рибка се хвана на въдицата й.

— Винаги съм искала Джеси да израсне на такова място, а аз може би да отглеждам коне.

— Остани тук докогато искаш.

— Или докогато Рийвс ме открие. А той ще го направи.

 

 

Макс се разлая.

— Виждам ги, момчето ми — каза Пол Прескот.

Бяха проследили Джийн Прескот до къщата. Един черен мерцедес-бенц беше спрял точно до портата. Десетина щрауса се бяха наредили от външната й страна подобно на дворцова стража; с двайсеткилограмовото си тяло всеки един от тях представляваше солидно препятствие. Бащата на Анди седеше в един стол-люлка на предната веранда с пушката в скута си, което беше още по-голямо препятствие за всеки неканен гост.

— Пол, за нас ли са дошли? — попита Джеси.

— Първо ще трябва да минат покрай птиците, след което ги чака тая двуцевка.

— Това „не“ ли означава?

— Това означава „не“. Няма да могат да влязат.

Засега не можеха. Но можеха и да се опитат. Така че Анди се обади на Ръсел Рийвс.

— Здрасти, Анди.

— Хората ти ме преследваха през целия град.

— Но ти им избяга.

— Пред вратата ни е паркирана още една немска машина. Какво искаш, Ръсел?

— Искам да разговарям с Франки.

— Не.

— ДНК-то съвпадна, Анди.

— ДНК-то е на Франки.

— Тогава й кажи да се качи в колата. Те ще я доведат при мен.

— Не! Няма да стане.

— Ще се обадя да те арестуват за кражбата на парите ми.

— Аз ще им кажа, че ти се опитваш да отвлечеш Франки.

— А привилегията на клиента, Анди? Не можеш да издаваш моите тайни. Ти си ми адвокат.

— Вече не съм.

— Ако разкриеш информацията, ще изгубиш адвокатските си права. Освен това никой няма да ти повярва. Твоята дума срещу моята.

— Вярно е, Ръсел, но не можеш да си получиш парите обратно.

— Мога да те съдя. Мога да подам жалба в Асоциацията на адвокатите и ще те лишат от правоспособност за кражба на попечителски фонд.

— Не, не можеш.

— Защо не?

— Защото съществува изключение от правото на конфиденциалност между адвокат и клиент. Ако клиентът съди адвоката или подава жалба, свързана с етиката, се смята, че се е отказал от тази привилегия.

— Което означава?

— Което означава, че аз мога да разкажа на целия свят всичко, което знам за теб. Няма да съм длъжен да опазвам тайните ти.

— Кой, по дяволите, го е измислил това?

— Адвокатите. Ние пишем правилата, за да защитаваме себе си.

По телефона се чу пуфтене.

— Ненавиждам адвокатите.

— Ръсел, преведох парите в банковата сметка на Франки.

— Знам. Деветстотин четирийсет и осем хиляди и три долара.

— Дължиш й ги.

— Ще й платя още, само да дойде.

— Защо?

— Питай я, Анди. Помоли я да ти каже истината.

Анди затвори телефона и отиде до прозореца при Франки.

— Трябва да тръгваме, Анди, преди да са започнали да стрелят.

— Няма да стрелят. Ръсел те иска жива.

— Какво каза?

— Каза, че си знаела истината.

— Не искам да те замесвам, Анди.

Анди посочи към мерцедеса до предната врата.

— Ти ме замеси здравата, Франки. Хората на Ръсел ме преследваха из целия Остин заради теб. Пак заради теб тези мъже стоят пред къщата на родителите ми.

— Тези мъже ме намериха с твоя помощ.

Беше права.

— Не можем да се измъкнем през предната врата — каза той, — а колата ти няма да успее да прекоси пасището.

— Твоят мотоциклет не може ли да вози трима?

— Обичаш ли да нощуваш на открито?

 

 

Бяха в хамбара и закрепяха багажа върху сламъра. Анди беше взел спален чувал за Джеси. Майка му го прегърна и каза:

— Съжалявам.

— Не е твоя вината, мамо. Рано или късно щяха да ни открият.

После тя прегърна сърдечно Франки и Джеси.

— Пол, искам да живея тук с теб и Джийн — каза Джеси.

Баща му я стисна за раменете.

— Винаги сте добре дошли, моето момиче, можете да се върнете, когато поискате.

— Не можем да се върнем — каза Франки.

Очите на баща му се насълзиха.

— Анди, аз все още мога да стрелям.

— Благодаря ти, татко, но по-добре да се махнем.

Анди запали мотора. Франки и Джеси се качиха зад него. Излязоха от хамбара и поеха по пътеката, която извеждаше към задната врата. Мъжете отпред не можеха да ги видят.

— Знам едно място за къмпинг. Много е хубаво, с бунгала и душ.

Анди прекоси градчето и пое на запад към залеза. Двайсет минути по-късно стигнаха градския площад на Бланко. На юг от него се простираше паркът, през който минаваше река Бланко. Анди спря пред магазина на парка и плати за бунгало край реката. Купиха си храна и тоалетни принадлежности и поеха към брега. Намериха бунгалото си и Анди разопакова багажа. Франки и Джеси отидоха да събират речни камъни за пръстен около огъня. Петнайсет минути по-късно се върнаха; Джеси се кикотеше, а Франки беше вир-вода.

— Паднах в реката.

Тя влезе в бунгалото и след малко се появи загърната в хавлия; имаше чудесни крака. Окачи мокрите си дрехи на парапета на верандата и седна до огъня. Анди печеше кренвирши върху телени закачалки, които беше намерил в бунгалото. Тя взе една, окачи бельото си на нея и я вдигна над огъня.

— Не обичам мокро бельо.

Бельото й беше черно.

Беше началото на ноември и паркът беше пуст, макар че тази нощ температурата нямаше да падне под десет градуса. В Тексас зимата идваше едва през януари. Изядоха кренвиршите и Франки се изправи.

— Трябва да се изкъпя.

Тя грабна изсъхналото бельо, сапуна и шампоана, които бяха купили от магазина на парка, и отиде до душовете от другата страна на бунгалото. Анди я проследи с поглед, после се обърна към Джеси.

— Искаш ли още един кренвирш?

— Не, наядох се.

— Защо си избрала името Джеси Джеймс?

— Защото бягаме от закона.

Анди наниза кренвирш на закачалката и го разклати над огъня.

— Обичаш ли да ходиш на къмпинг?

— Това ми е първият път.

— Наистина ли? Аз обичам да спя под открито небе.

— Никога не съм спала под открито небе.

— Наех бунгалото за теб и майка ти.

— Може ли и аз да спя навън?

— Ако майка ти разреши. Но е влажно, така че придърпай спалния си чувал по-близо до огъня, за да не настинеш.

— Няма.

— Смело момиче.

— Чух да казваш на мама, че може да имам рак.

— О, миличко, виж… просто се притеснявах и…

— Не се тревожи. Нямам рак. Аз никога не се разболявам.

— Браво на теб, имаш късмет.

Тя вдигна десния крачол на дънките си.

— Аз не мога да се разболея.

Анди кимна.

— Точно както планинското колоездене. Нужно е самовнушение. Казваш си, че никога не можеш да катастрофираш. Ако си мислиш обратното, наистина ще се претрепеш.

— Не, не, искам да кажа, че не мога да се разболея. Никога.

— Никога не си боледувала от нищо?

— Не.

— А си на осем години, нали?

— Аха. Ооох!

Кракът й беше доста ожулен.

— Паднах миналата седмица и си ожулих крака. Сега зараства.

— Никога ли не си ходила на лекар?

— О, преглеждаха ме много лекари.

Тя зачеса крака си.

— Недей, ще го разкървавиш.

— Той и бездруго кърви.

— Значи си била болна?

— Не, бях в една болница.

Тя посегна към шията си и извади един медальон на сребърно синджирче. Прекараните дванайсет години в католическо училище му помогнаха веднага да познае лика на него.

— Свети Алоизий, покровителят на децата.

— Това беше името на болницата.

— Значи наистина си боледувала?

— Не, не бях болна.

— Тогава какво си правела в болницата?

— Провеждаха експерименти с мен.

— Тези лекари психиатри ли се наричаха?

— Не съм луда, Анди.

Сега тя се зарови в дамската чанта на майка си.

— Но не си била болна?

— Не.

— Тогава защо са те вкарали в болница?

— За да ме изследват.

— Защо?

— Защото не мога да се разболявам.

— Искаш да кажеш, за научно изследване?

— Аха. Това беше научноизследователска болница.

Тя измъкна нещо от чантата.

— И какво откриха?

— Че имам имунитет.

— Срещу какво?

Тя покри ожуленото място с една голяма лепенка, като тази, която Анди беше намерил в боклука им, после вдигна поглед към него.

— Срещу всичко.

 

 

Анди рязко дръпна дървената врата на душа. Франки беше мокра и гола. Тя не трепна, нито се опита да се прикрие. Просто стоеше неподвижно под струята.

— Оная кръв на лепенката е била нейна. Ръсел не иска теб. Иска нея.

Тя спря водата.

— Подай ми хавлията.

Анди й подхвърли хавлията.

— Защо тогава ме излъга за лепенката?

— За да го кажеш на Рийвс и да не ми я отнеме.

— Защо му е нужна?

— За да спаси сина му.

— Как може тя да го спаси?

— Има имунитет срещу всички известни болести.

— Значи не може да умре?

— Е, може да умре. От старост. Или при престъпление. При катастрофа с кола или ако ни претрепеш с мотоциклета си. Но няма да умре от рак или СПИН, или грип. Тя е Детето X… а аз съм Дева Мария.

— Дева Мария?

— Майката на Спасителя.

— Спасителя на какво?

— На човечеството. Те смятат, че нейните стволови клетки могат да лекуват всичко.

— Всичко?

— Да, всичко. Всяка болест, известна на човека. Искат да я клонират, да я превърнат в опитно свинче. А аз искам тя да живее нормален живот… да бъде обикновено дете.

— Значи Ръсел мисли, че стволовите й клетки могат да спасят сина му.

Тя кимна и посочи.

— Бельото ми.

Той й хвърли черното бельо заедно с един последен поглед и излезе.

 

 

— Започнах да се притеснявам за нея. Беше вече на пет години и до този момент не беше боледувала от нищо. Не е нормално за едно дете, нали?

Анди хвърли още един сух клон в огъня. Джеси спеше дълбоко в спалния чувал. Франки пушеше цигара.

— По онова време всичките й приятелчета имаха възпалено гърло, но не и тя. После половината й клас се разболя от грип, но не и тя. Започнах да се чудя дали нещо не е наред с нея.

— Значи никога не е била болна от нищо?

— Дори и хрема не е хващала. Заведох я при един педиатър. Той ми каза, че не е имал петгодишен пациент, който никога да не е боледувал от нищо, поне от някакво възпаление на очите или на ушите, или носа. Попита ме дали може да й вземе кръв, за да я изпрати на свой приятел, имунолог в една изследователска болница в Ню Йорк. Съгласих се. По-късно съжалих за това.

— И какво стана после?

— След няколко месеца лекарят ми се обади и ме помоли да я заведа в кабинета му. Неговият приятел беше там.

 

 

— Мистър Дойл, мисис Дойл, това е доктор Тони Фалко.

Ръкуваха се и седнаха около една масичка също както в кантората на нотариуса, където завериха завещанията си. Доктор Фалко им се усмихна.

— Бих искал да изследвам дъщеря ви.

— Защо? — попита Франки.

— Защото може да е някаква феномен.

— Искате да кажете, някакво чудо на природата?

Мики Дойл се засмя.

— Като Шак, само че в умален вариант.

— Мистър Дойл, дъщеря ви е далеч по-специален случай, отколкото който и да е атлет. Тя може да спаси света.

— За какво говорите? — попита Франки.

— Говоря за една съвършена имунна система. Говоря за стволови клетки, които могат да излекуват всяка болест. Говоря за промяна на света.

— Говорите за превръщането й в опитно свинче.

— Не, госпожо. Ние просто трябва да я изследваме. И вас, и нея. Били ли сте някога болна, мисис Дойл?

— Да.

— А вие, мистър Дойл?

— От махмурлук — изхили се той. — Да, боледувал съм.

— И след като ни изследвате… тогава какво?

— Ако тя е онова, което аз мисля, бихме могли да използваме стволовите й клетки, за да създадем една нова линия…

— Искате да кажете, да я клонирате?

— Да.

— Не.

— Мисис Дойл, лечебните свойства на нейните стволови клетки могат да бъдат неограничени.

— Но вие не го знаете със сигурност, нали? За вас това е само един експеримент.

— Също както и кацането на Луната, докато не го направихме. Мисис Дойл, представете си един свят без болести. Без малки деца, умиращи от левкемия и други болести на детската възраст. Без африканчетата, умиращи от СПИН. Без фармацевтичните компании да решават кой да живее и кой да умре. Вашата дъщеря може да промени всичко това.

— Ще има ли достатъчно стволови клетки за всеки?

— Не.

— Кой ще решава кой да живее и кой да умре? Вие ли?

— Да.

— И какво ще й се случи, когато всичко това се разчуе?

— Няма да се разчуе. Всичко ще бъде анонимно. Гарантирам.

Франки поклати глава.

— Никой не може да опази такава тайна. Тя ще се разнесе. И тогава медиите ще я нападнат. Ще я показват по телевизията, както са показвали разни странни същества по панаирите. Тя никога няма да живее нормален живот. Никога няма да постъпи в колеж или да се омъжи, или да има деца. Винаги ще бъде панаирджийско чудо.

— Мисис Дойл, аз ще бъда единственият човек в болницата, който ще знае истинското й име. Ще я приема като Детето X. Името й няма да присъства в никакви болнични регистри, в никакви компютри. Мога да пазя тайна.

— И няма да кажете на никого? Да напишете за вашето велико откритие? Разбира се, че ще го направите. Ще поискате да го споделите със света. Ще искате признание. Слава.

Последва слаба усмивка.

— Размишлявал съм вече върху това. Ще напиша изследването така, сякаш вие сте пациентката. Пациентката X, а не Детето X. Жена на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години. Никой няма да знае, че става дума за дете.

— Но ще знаят, че вие сте авторът на това изследване.

— Аз ще го напиша анонимно.

— Те ще ви открият. А когато открият вас, ще открият и нея.

— Можем да ви платим.

* * *

Франки вдигна поглед от огъня.

— И ние го направихме.

— Защо?

— Дължахме трийсет хиляди долара на Данъчната служба. Мики не беше плащал данъците от приходите си в гаража. Заплашваха да ни отнемат и дома, и гаража му.

— Колко ви плати Фалко?

— Петдесет хиляди. Като начало.

— Това са много пари.

— Не и когато Мики ги харчи. Платихме данъците, а останалото той го профука на комар. Пиене, залагания, бокс — омъжиш ли се за такъв човек, животът ти се превръща в кошмар, от който няма събуждане.

— Значи ти я заведе в болницата?

Тя кимна.

— В Итака. Беше страшно изплашена. Знаех, че правя ужасна грешка. Мики се прибра вкъщи, а аз останах при нея. Всеки ден й правеха изследвания, които потвърждаваха, че е „чудо на природата“. Така я кръстиха. Искаха да се преместим да живеем в болницата, за да могат да я изследват през целия й живот. Щеше да бъде като някаква маймуна в зоологическа градина. Питах ги къде ще учи. Отговориха ми, че не можела да се върне в обикновено училище. Била прекалено важна за науката, за да се поема такъв риск. Светът имал нужда от нея. Щели да водят частни учители в болницата. Учени от цял свят щели да идват да я изследват. Детето X.

Анди погледна Джеси.

— Плачеше всеки ден, молеше ме да спрат изследванията. Искаше да си ходим у дома. А Мики искаше парите.

— И какво направихте?

— Знаех, че докато плащаха на Мики, това няма никога да свърши. Казаха, че щели да ни дадат много пари, ако решим да се преместим в болницата, къща, коли — всичко, от което сме се нуждаели или желаели. Разбира се, Мики не искаше и да чуе за нещо друго. Казваше, че все едно е спечелила „Американ Айдъл“. Така че трябваше да изхвърля Мики от живота й. Прибрах се вкъщи и когато се напи, взех да го дразня, за да ме удари. Преби ме здравата. Извиках ченгетата, повдигнаха му обвинение, подадох молба за развод. Той вече беше съден два пъти за побой при сбивания в барове, така че сега наистина щеше да влезе в затвора. За да му се размине, се съгласи да се откаже от родителските си права. После избягахме от болницата и изчезнахме.

— Защо не си тръгнахте официално? Тя е твое дете.

— Бяхме подписали договор. Бяха ни платили голяма сума. Не можеха да я пуснат ей така да си тръгне. Беше прекалено важна за тях. Те знаеха за нея и други също щяха да узнаят. Проумях, че трябва да избягаме и да си сменим самоличностите. Това беше единственият начин да й осигуря безопасност.

— С какво живеехте?

— С парите от второто плащане. Още петдесет хиляди. Този път не ги дадох на Мики.

— Умно. Как се научи да сменяш самоличността си?

— От интернет. От библиотеките.

— Значи бягахте три години, но не знаехте дали някой наистина ви преследва?

— Знаех, че е само въпрос на време.

— Защо?

— Защото тя има това, за което всеки жадува.

— Кое е то?

— Безсмъртието. Или поне гаранцията за дълголетие. Само си помисли, Анди. С нейните стволови клетки ти няма да умреш от рак. Ще живееш до сто години без болести. Какво не би дал да е така? Защо ти плаща Ръсел Рийвс да ни откриеш?

— Заради сина си.

— Той иска да спаси сина си. Следващият богаташ ще иска да спаси себе си. — Тя подхвърли още един клон в огъня. — Какво ще правим, Анди?

 

 

Ръсел Рийвс седеше на един стол до леглото на сина си и държеше ръката му. Момичето беше единствената му надежда. Мобилният му телефон звънна. Ръсел погледна номера и отговори.

— Анди, къде си?

— Ръсел, Франки ми каза истината. Знам, че ти трябва момичето. И защо. Как разбра за нея?

— Учените ми търсеха по целия свят подходящ донор. Един от тях предложи да се опитаме да вземем стволови клетки от Пациентката X. Другите му се присмяха, защото смятаха цялата тази история за вестникарска сензация. Реших да проверя дали Пациентката X е реална личност или вестникарска измишльотина.

— Как?

— Открихме един източник в Ню Йорк от издателството, което публикуваше медицинските журнали със статиите за Пациентката X. Той ни даде името на Фалко.

— Това ли правеше за вас Лорънс Смит в Ню Йорк?

— Да.

— И сега той е мъртъв.

— Случайно убийство, Анди. Случва се и тук.

— А Мики?

— Случва се също така и в Бостън.

— И после какво?

— Открихме Фалко в Китай, в един център за лечение със стволови клетки. Той отказа да ни даде името на Пациентката X. Така че отидохме в американската детска болница, където беше работил преди това — „Свети Алоизий“ в Итака. Управителят ни оказа съдействие.

— С помощта на подкуп?

— С помощта на дарение. Той не ни даде името й, но за сто милиона долара получихме три неща: първо, информацията, че Пациентката X не съществува. Съществуваше Детето X. Не жена, а дете. Второ, списък на жените, чиито деца са били в центъра на Фалко по време на изследването; той също така е изследвал и майките. И, трето, получихме образец от ДНК-то на Детето X.

— Значи за това ти е трябвало неговото ДНК.

— Да. За да бъдем сигурни, че наистина е то. И това наистина беше ДНК-то на момичето, нали?

— Да. Значи всички тези жени…

— Това са майките на децата, изследвани по времето на престоя на Детето X. Децата са били анонимни, но не и родителите им. Ние просто не знаехме кое точно е било Детето X.

— Значи аз не съм търсел жените. Търсил съм децата им.

— Ти търсеше едно дете. Детето X.

— Значи затова всички други деца бяха болни.

— Да.

— Защо даде пари и на другите жени?

— Защото децата им са болни.

— А ти знаеше, че болните деца няма как да бъдат Детето X?

— Да. Търсихме единственото, което не е било болно. И ти го намери.

— И кога ще приключиш с нея?

— Ще дам на майка й десет милиона долара. Или двайсет. Или петдесет. Не ме вълнува колко ще й дам. Само да спаси Зак. Ще им осигуря нова самоличност, пари, всичко. Ще ги настаня някъде, където ще бъдат в безопасност.

— Безопасност от какво?

— Анди, винаги ще има хора, които ще търсят Детето X под дърво и камък.

— Франки едва ли ще продаде дъщеря си.

— Аз не искам да я купувам, Анди. Просто искам да купя нейните стволови клетки. Зак има нужда от тях.

— И би я отвлякъл, за да ги получиш? Какъв ти беше планът, Ръсел?

— Да се опитам да купя стволовите й клетки. Ако това се провалеше, тогава да ги отвлека, да ги упоя, да извлека нейните стволови клетки и да ги пусна… с десет милиона долара, преведени от офшорна сметка, която по никакъв начин не може да се свърже с мен.

— Съвършеното престъпление.

— Едно необходимо престъпление.

— Всяко престъпление си има жертва.

— Ти какво би направил, Анди, за да спасиш сина си?

— Във всеки случай не бих отвлякъл дете.

— Абсолютно сигурен ли си? Ако това дете означава животът или смъртта за твоето дете? Ако разполагаш с парите, с властта да го направиш, да отвлечеш едно дете за кратко време, колкото да вземеш стволови клетки, нима ти би гледал безпомощно как синът ти умира? Само защото майката не желае да сподели дарбата на детето си?

— Не е редно, Ръсел.

— Как да не е редно да спасиш сина си?

— Не и когато причиняваш страдание на други хора.

— Никому не съм причинил страдание, Анди. Опитах се да купя още години живот за сина ми. Какво лошо има? Без нейните стволови клетки Зак ще умре. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава я доведи при мен.

— Не мога да ги принудя, Ръсел.

— Анди, говори с майка й, моля те. Ще й платя колкото иска.

— Ти ме нае за проектите в СаКо, така че аз вече съм бил твой адвокат, когато си научил името й и си се нуждаел от някого, който да я намери.

— Да. Тогава смятахме, че сме близо до откриването на името. Вместо това получихме седемнайсет имена.

— Но защо аз?

— Защото си бил посредствен студент, Анди. Нямаше да задаваш прекалено много въпроси… нямаше да знаеш какви въпроси да зададеш. И се нуждаеше от пари. Ти беше идеалният вариант.

— Бил съм глупав.

— Човешко е. На теб ти трябваха пари. На мен ми трябваше момичето. Е, ще говориш ли с Франки? От мое име.

— Но защо да го правя?

— Защото си мой адвокат.

— Аз бях твой адвокат.

— Защото мога да ти помогна.

— Нямам нужда от твоята помощ.

— Баща ти има.

— Как можеш да му помогнеш?

— Мога да му осигуря донор.

— Как?

— С едно телефонно обаждане.

— Можеш да му го осигуриш?

— Да, Анди, мога. Петнайсет милиарда долара все още значат нещо на този свят. Ще се обадя да преместят баща ти на първо място в списъка на чакащите за трансплантация. Мога да му купя още години живот, ако момичето спаси живота на Зак.

 

 

— Какво каза Рийвс? — попита Франки.

Анди й предаде разговора.

— Значи ако получи стволови клетки от Джеси, ще осигури черен дроб за Пол? — попита тя.

— Така каза.

— Вярваш ли му?

Анди кимна.

— Той не е лош човек, Франки. Просто е отчаян. Синът му всеки момент ще умре.

— Ще говоря с Джеси сутринта. Нека тя реши.

Джеси се размърда и се надигна на лакът.

— Съгласна съм. Ще го направя, за да спася момченцето. И Пол.

 

 

— Съгласна е, Ръсел — каза Анди по мобилния телефон. — Само че е прекалено късно да идвате през нощта. Изпрати Даръл да ни вземе сутринта. Ние сме в парка на Бланко. Ще се срещнем пред магазина на входа.

— Ще бъде при вас на разсъмване. Лекарите ще имат готовност. Благодаря ти, Анди.

— Ръсел, обади се за баща ми.

 

 

— Ще спаси ли Пол? — попита Франки.

Анди кимна, легна в топлината на огъня и се загледа в звездите. Беше ли редно да използва парите и влиянието на Ръсел Рийвс, за да спаси баща си? Да го придвижи на челно място в списъка, като измести други? Повече ли от тях заслужаваше да живее Пол Прескот? Беше ли това измама? Какво щеше да направи самият той, ако имаше парите на Ръсел и можеше да окаже влияние? Какви бяха правилата, когато ставаше въпрос да спасиш от смърт баща си?

Или сина си?