Марк Хименес
Най-важният клиент (19)

18

Кантората на Анди Прескот остана заключена през целия неделен ден, защото сутринта той беше излетял в първа класа за Сан Диего, където трябваше да открие осмата жена от списъка на Ръсел Рийвс. Така че Хармън и Сесил прекараха деня в гледане на футболни мачове на големия телевизионен екран в бара на хотела.

— Хармън, виж, тук пише, че един милион и половина мексикански прилепи живеят под моста на Конгрес авеню и излитат всеки ден по здрач. Може ли да отидем да погледаме? Казват, че било много впечатляващо.

— Не.

— Може ли да отидем до Градините на лейди Бърд Джонсън?

— Не.

— А до Капитолия?

— Не.

— Но той е най-големият в страната.

— Не.

— Можем да направим една обиколка на центъра с електрически тротинетки. Много ще е забавно.

— Не.

— Може ли поне да си хванем проститутки?

— Не.

 

 

Анди прекара неделята в следене на Сали Армстронг из Ла Хойя с едно ауди под наем.

Сали беше на трийсет и осем, привлекателна, омъжена и богата; живееше в голяма къща с изглед към Тихия океан. Имаше две деца, петнайсетгодишна дъщеря, която беше напълно здрава, и деветнайсетгодишен син, който беше с парализирани крайници. На шестнайсет Джими Армстронг беше изгубил контрол над чисто новия си мустанг и се беше забил в един телефонен стълб. Щеше да прекара целия си живот в инвалидна количка. Но за него вече бяха осигурени най-добрите грижи, които можеха да се купят с пари.

Той не се нуждаеше от финансовата помощ на Ръсел Рийвс.

Анди караше покрай една алея за скейтборд и гледаше русите калифорнийски момичета, които се пързаляха по бикини — през ноември. Той отседна в хотел „Дел Коронадо“ и яде енчилади с раци. Разходи се покрай брега и гледа слънцето, докато залезе в Тихия океан. Мислеше си за болните деца. Седем от общо осем на брой бяха болни. Нищо не можеше да разбере.

На следващата сутрин Анди облече дънките, обу маратонките и взе такси до летището. Обади се по телефона в градския съд на Остин и каза на секретарката на съдия Джудит, че е извън града по работа, възложена му от Ръсел Рийвс. Тя с готовност се съгласи да отложи делата му, насрочени за понеделник. След това се качи на самолета за Остин.

 

 

Докато Анди Прескот прелиташе над Големия каньон, доктор Глен Хол влезе в кантората на Ръсел Рийвс в изследователския институт „Рийвс“.

— ДНК-то съвпада — каза той. — Тя е.

Самолетът на Анди кацна на летището в Остин в три часа. Той веднага се обади на Ръсел Рийвс; разбраха се да се срещнат в кантората на Анди. Черната лимузина вече беше там, когато Анди пристигна; но на тротоара пред салона на Рамон имаше тълпа. Анди плати на таксито и излезе. Забърза напред и се проби път през тълпата: на тротоара лежеше Флойд Ти.

— Флойд Ти!

Ръсел Рийвс беше коленичил до него; Даръл се беше надвесил над тях. Анди го побутна.

— Какво си му направил?

— Нищо. Кълна се. Просто си седеше ей така и изведнъж падна.

— Получил е инфаркт, Анди — каза Ръсел.

— Диша ли? Бие ли му сърцето?

Ръсел провери пулса на Флойд Ти.

— Не.

Рамон се прекръсти.

— По дяволите — викна Анди и се извърна към тълпата. — Някой знае ли как се оказва първа помощ?

— Аз знам.

Ръсел повдигна брадичката на Флойд Ти, за да освободи дихателните пътища, и затисна носа му. Прилепи уста към устата му и бавно издиша — веднъж, два пъти, после се отдръпна, сложи дланите си една върху друга и започна да притиска гръдния кош на Флойд Ти — едно, две, три… и отново, и отново. Пак се наведе и му направи изкуствено дишане. После се изправи и каза:

— Даръл, да го качим в колата.

— Ама аз току-що я взех от автомивката, мистър Рийвс.

— Вдигни го!

Даръл се приведе, мушна ръце под Флойд Ти и го вдигна от земята с такава лекота, сякаш беше дете. Отнесе го до колата, където Ръсел вече държеше задната врата отворена. Даръл се сгъна на две и се напъха в колата с Флойд Ти на ръце. Постави го върху седалката, после се измъкна и тичешком заобиколи колата до мястото си на волана.

— Прибери количката му в салона! — викна Анди на Рамон, последва Ръсел в колата и затръшна вратата.

 

 

Хармън и Сесил наблюдаваха сцената от задната седалка на наетата краун Виктория, паркирана малко по-надолу.

— Един бездомник по-малко на тоя свят — каза Хармън.

— Никога не съм се возил в лимузина — каза Сесил. — Държа бас, че е страхотно.

— Не и за бездомника.

Бяха наблюдавали кантората на Анди Прескот през по-голямата част от деня, но до този момент никой не беше влязъл или излязъл от вратата с номер 1514.

— Дори не знаем как изглежда тоя Прескот — каза Сесил.

— Като адвокат. Да видя някой от ония да прилича на адвокат?

— До този момент не съм видял никой в този град да изглежда нормално, ако изключим богаташа с лимузината. Мислиш ли, че това е Прескот?

— Адвокат по обжалване на пътни глоби с лимузина и бодигард? Едва ли, Сесил.

— Добър довод.

 

 

Ръсел нареди на Даръл да кара към Градската болница в центъра на Остин. Анди изрови мобилния си телефон от раницата и се обади да ги чакат, докато Ръсел през целия път правеше изкуствено дишане на Флойд Ти. Пред входа за линейките вече чакаше екип от медицински сестри и лекар. Анди отвори вратата и изскочи навън. Двамата с Даръл изнесоха Флойд Ти и го положиха на една носилка. Лекарят и сестрите останаха неподвижни, втренчени във Флойд Ти, сякаш беше някакъв нелегален мексикански имигрант.

— Хайде, да го вкараме вътре! — каза Анди.

— Бездомник ли е? — попита една от сестрите.

— Да. И какво от това?

— Ние сме частна болница. Ако няма здравна застраховка, трябва да го откарате в общинската болница.

— Той е герой от войната!

— Тогава го закарайте в болницата за ветерани — обади се докторът.

— Къде е тя?

— В Сан Антонио.

— Да го откараме на сто и трийсет километра оттук!

Ръсел излезе от лимузината.

— Той има здравна застраховка. Аз съм застраховката.

Физиономиите на сестрите и лекаря мигом се промениха.

— Мистър Рийвс — възкликна същата сестра.

— Погрижете се за този човек.

— Закарайте го в интензивното отделение! — каза докторът. — Веднага!

Целият медицински екип изведнъж се раздвижи. Един се надвеси над Флойд Ти и включи портативния респиратор. Останалите вкараха носилката през автоматичните врати и свиха по един страничен коридор.

Половин час по-късно Анди беше регистрирал Флойд Ти, Ръсел Рийвс беше подписал формуляра за финансова отговорност и сега седяха в чакалнята. Пиеха кафе от „Джо“. Ръсел беше изпратил Даръл да го купи. Флойд Ти беше в операционната, където му правеха байпас.

— Благодаря, Ръсел.

— Да, хубаво кафе.

— Не за кафето, за Флойд Ти.

— Знам. — Ръсел поклати глава. — Ето ти я медицинската помощ. Това е частна болница с идеална цел: не плащат нито щатски, нито федерални данъци, но това не им пречи да отказват безплатна медицинска помощ на бедните. Изпращат ги в общинската болница. А когато лекуват някой без здравна застраховка, го таксуват двойно.

— Защо?

— Защото никой не ги спира.

— Различни цени за различни хора за едно и също лечение? Това не е честно.

— Не, Анди, не е. Трябва да им отнемат данъчните привилегии. Но правителството не желае да прокара такъв закон. Политика. Досега бях срещу националното здравеопазване, но сега знам, че това е единственият почтен начин, по който може да се процедира. В противен случай скоро само хора като мен ще могат да ползват медицинските услуги. Поне тогава ще можем да управляваме индустрията на здравеопазването като бизнес, а не като политика. Американското правителство е най-големият купувач на лекарства в света — чрез „Медикейд“, „Медикеър“, центровете за лечение на ветераните, но то не договаря отстъпки от страна на фармацевтичните компании. Плащат толкова, колкото им поискат. Възможно ли е такава глупост? Фармацевтичните компании обаче подкупват политиците с пари за кампаниите им, така че Конгресът гласува закон, който забранява на американския гражданин да отиде в Канада и да си купи същите лекарства по-евтино.

На Ръсел му трябваха няколко минути да се овладее.

— А сега ми разкажи за осмата жена.

Анди му връчи досието. Ръсел го прелисти, докато Анди му даваше пълен отчет за Сали и Джими Армстронг в Сан Диего. Ръсел клатеше глава.

— Парализиран на шестнайсет години… цял живот в инвалидна количка.

— Това са седем болни от общо осем деца, Ръсел.

— Не е мое, Анди. Нито сестра му. Запознах се със Сали преди дванайсет години.

— Още една омъжена жена… когато и вие вече сте били семеен.

— Тогава беше разведена. Трябва да се е омъжила повторно по-късно.

Анди си спомни, че разводът и вторият брак на Сали Армстронг бяха упоменати в досието.

— Всички тези болни деца…

— Търсиш под вола теле, Анди. В живота има случайни съвпадения. Жестоки съвпадения.

— Поне Джими получава най-добрите медицински грижи.

— Въпреки това ще прехвърля един милион в попечителската ти сметка. Можеш да се върнеш в Сан Диего и да й връчиш чека… след като откриеш Франки Дойл.

— ДНК-то доказа ли бащинството?

Ръсел Рийвс кимна.

— Момичето е моя дъщеря, Анди.

 

 

— Натали Ригс е бременна?

Лицето на Трес беше мрачно.

— От два месеца, така каза докторът.

Анди и Трес седяха на обичайната си маса пред кръчмата „Хуеро“. Дейв беше на йога с групата нудисти, а Къртис водеше вечерен семинар.

— Как го понася?

— Щастлива е. — Трес вдигна рамене. — Хормоните трябва да са си свършили работата. Сега е с майка си в „Нейман Маркъс“, избират дрехи за бременни.

— Сигурно ще почне вече да носи бельо.

— Да… голям размер.

— На теб не може да ти се угоди, Трес.

— Води си и оператора с нея.

— Да избират заедно бельото й?

— Да я снима. Щяла да прави серия предавания за бременността и майчинството в реално време. — Той отпи от бирата си. — Разбира се, това означава, че вече трябва да се женим. Ще ми станеш ли кум?

— Ще черпиш ли една бира?

Двамата пиеха „Корона“ и известно време безмълвно размишляваха върху живота, сякаш отдаваха почит на ергенския живот на Трес с едноминутно мълчание.

— Човече, тя имаше страхотно тяло — каза тихо Трес, сякаш споменаваше починал скъп приятел.

— Ще си го възстанови, Трес. Натали не е от тоя тип жени, които ще се запуснат след раждането.

— Точно така казва и тя. Но трябваше да я видиш снощи как излапа една двойна порция шоколадов сладолед с бишкоти.

Последва нова минута мълчание, този път за страхотното тяло на Натали. Трес пръв наруши тишината.

— Как е Флойд Ти?

— Добре е. Направиха му два байпаса. Казаха, че има нужда от сън, така че аз си тръгнах и веднага дойдох тук. Докторът каза, че се налага да прекара една седмица в болницата.

— Ръсел го е закарал там с лимузината си? И е платил за лечението му?

— И му прави изкуствено дишане уста в уста.

— Не мога да кажа, че съм способен на това. Той наистина е добър човек, както разправят.

— Да, предполагам.

Трес се обърна към него.

— Предполагаш? Намекваш ли нещо? Хайде, кажи.

Анди се поколеба, преди да започне.

— Искам да ми се закълнеш, че няма да се изтървеш пред никого, дори и пред Натали.

— След като знаеш такива неща за мен, които можеш да й кажеш?

— Не мога дори да си представя какво ще направи с мен Ръсел Рийвс, ако тая работа се разчуе. А Натали е репортер.

— И аз не мога да си представя какво ще направи с мен Натали, ако открие, че съм наел частен детектив да я следи. Спокойно, гроб съм.

Анди отпи от бирата за кураж.

— Издирвам бившите любовници на Ръсел Рийвс. Седемнайсет на брой.

— Седемнайсет? Не може да бъде.

— Може. Из цялата страна.

— Значи затова постоянно обикаляш нагоре-надолу.

Анди кимна.

— Открихме първите шест жени много лесно.

— Кои сте тези вие?

— Един частен детектив, чийто офис е в центъра на града. Бивш агент от ФБР. Ръсел ми даде името му, но детективът не знае, че клиентът е Ръсел. Както и да е, открихме ги и Ръсел даде на всяка по един милион долара. Анонимно.

— Защо?

— Не иска никой да разбере…

— Не питам за това. Защо им дава пари?

— За компенсация, така каза. Защото се е отнесъл зле с тях навремето и животът им се е объркал.

Трес кимна и каза:

— Явно страда от комплекс за вина заради богатството си. Чувства се виновен, че е безбожно богат, и облекчава терзанията си, като раздава пари. Често срещана болест сред богаташите… Аз не страдам от нея, но има доста такива. — Трес вдигна рамене. — Разбира се, за него да дадеш милион е като за нас да дадем долар на някой бедняк. Е, поне за теб.

— Благодаря ти.

— Значи раздава купища пари. Какъв е проблемът?

— Доста се измъчихме, докато открием седмата жена: казва се Франки Дойл. Отидох на последния й известен адрес в Бостън, разговарях с бившия й съпруг. Казва се Мики. Биел я, така че тя се развела с него преди три години и изчезнала с петгодишната си дъщеричка. Преместили се първо в Монтана, после в Ню Мексико и Западен Тексас, а напоследък в Бюда.

— Имаш предвид градчето, което се намира наблизо.

— Да. И всеки път си е сменяла името.

— Трябва адски да се бои от тоя Мики.

— Може би. Но ние я открихме. Всъщност Лоренсо я откри.

— А защо не я откри човекът от ФБР?

— Той спазва стриктно закона.

— Ти разговаря ли с нея?

— Да, казва, че не е спала с никого освен с Мики.

— Лъже.

— Но защо й е да лъже?

— Всеки лъже.

— Възможно е.

— Добре, значи бяга от Мики. А Рийвс иска да й даде един милион долара. Не виждам какъв е проблемът.

— Ръсел твърди, че момичето е негово.

— Лелеее! Чакай малко, как е възможно?

— Ами той твърди, че имали връзка, докато е бил в Бостън и е преподавал в Масачузетския технологичен институт. Преди девет години.

— Докато е бил женен?

— И докато тя е била омъжена.

— А, ето го вече проблема, Ръсел Рийвс с извънбрачно дете. Но откъде е сигурен, че момичето е негово?

— От ДНК пробата.

— Но как е взел пробата?

— Той не я е взел.

— А ти ли?

Анди кимна.

— Как?

— Намерих една лепенка за рани в боклука й.

Трес се впечатли силно.

— Тя знае ли, че Ръсел е бащата на детето й?

Анди сви рамене.

— Когато се върнах да взема ДНК пробата, тя и момичето вече бяха духнали.

— Но защо?

— Защото са уплашени.

— От какво? От кого?

— Не знам.

— Значи Рийвс те накара да проследиш бившите му гаджета, за да откриеш това момиченце?

— Да… по-скоро да разбере дали има друго дете. Тук обаче идва и най-странната част.

Трес се засмя.

— Сякаш това досега не е странно.

— Седем от осемте жени имат болни деца, също като Ръсел.

— Колко болни?

— Рак, церебрална парализа, парализа на крайниците. Единственото дете, което не е болно, е…

— Извънбрачното дете на Рийвс.

Анди кимна.

— Но Ръсел се притеснява, че момиченцето може да се разболее. Каза, че може да му е предал същия раков ген, който е предал и на сина си.

— Който умира.

— Именно. Каза, че ако и тя е наследила същия ген, ще накара учените си да я подложат на генна терапия, за да спасят живота й.

— Значи тя бяга от Мики или от някой друг, но не знае, че дъщеря й може да има рак… или може да развие рак.

Анди пак кимна.

— И Ръсел иска отново да я откриеш.

— Да.

— Сложно.

Двамата замълчаха и допиха бирите си.

— Трес, мога ли да ти задам въпрос като на богат човек?

— От общинските облигации ли се интересуваш?

— Мислиш ли, че Ръсел Рийвс е сложна личност, защото е богат? Или е богат, защото е сложна личност?

— Богат е, защото е гений. А животът му е сложен, защото, когато си богат, елементарните неща от ежедневието не са проблем. Няма нужда да се тревожиш за плащане на сметки, купуване на лекарства или таксата за обучението на децата. Така че животът става скучен, ако ти не си го усложниш, за да го направиш интересен.

— Като например да имаш любовници, докато си женен за Мис Тексаски университет?

Трес кимна.

— Като повечето богати хора той смята, че правилата не се отнасят за него. Може да прави каквото му скимне. Разбира се, миналото винаги се връща и те захапва по задника… откриваш например, че имаш извънбрачно дете. И тогава животът става сложен.

— И при теб ли е така?

— Вероятно ще стане, като наближа четирийсетте.

Те проследиха с поглед как един минувач притича през Конгрес авеню и като по чудо не попадна под колелата на прелитащ джип.

— Без малко да го размаже — каза Трес и се обърна към Анди. — Внимавай, приятелю.

Анди се засмя на сериозното изражение на приятеля си.

— Трес, цялата работа наистина е много шантава, но не мисля, че аз самият може да загазя по някакъв начин. — Той посочи към минувача. — Ето там, на платното, е истинската опасност.

— Чете ли вчерашния вестник?

Анди поклати глава.

— Вчера бях в Сан Диего.

Трес посегна към задния си джоб и измъкна една нагъната страница от вестник. Сложи я върху масата и я изглади с длан. Беше статия за някакъв адвокат от Остин, застрелян в Итака, Ню Йорк, очевидна жертва на случаен грабеж. Беше само на четирийсет години.

— Но какво общо има това с мен?

— Прочети края.

Анди зачете на глас:

— „Лорънс Смит е бил партньор в «Ранкин Едуардс и Филипс», изтъкната адвокатска фирма в Остин, чиито клиенти включват… Ръсел Рийвс.“