Марк Хименес
Най-важният клиент (14)

13

Когато на следващата сутрин Анди Прескот пристигна пред кантората си, завари един млад мъж с прическа на морски пехотинец и татуировки да седи с един пакет в скута си на тротоара пред салона редом до Флойд Ти, който размахваше протезата си като някакъв меч. Явно си разказваха военни истории. Мъжът вдигна поглед към Анди.

— Мистър Макклоски поръча да оставя този пакет в салона за татуировки, ако ви няма, но той още не е отворен.

— Рамон работи до късно, така че и спи до късно.

— Казах му — обади се Флойд Ти.

Анди връчи на Флойд Ти закуската му, после се подписа за пакета и се качи в кантората си. Седна на масичката и извади биографията на Сю Тод. Папката беше разделена на отделни секции: личен живот, трудова биография и криминално досие.

Тя нямаше криминално досие. Трудовата й биография беше кратка. Личният й живот беше много тъжен. Сю Тод беше на трийсет и шест години, неомъжена и безработна. Живееше в една къща под наем в Пасадина, работническо предградие на Хюстън. Караше дванайсетгодишна хонда и имаше дванайсетгодишен син на име Рики.

Анди погледна часовника: 9:15 ч. Той пъхна в раницата си фотоапарата, който беше купил предишния ден, и повика такси.

* * *

Стигна до летище „Хоби“ в южния край на Хюстън със самолет на „Саутуест Еърлайнс“; полетът трая само четирийсет и пет минути. Самолетите на „Саутуест“ летяха от Остин до Хюстън на всеки кръгъл час.

Той пристигна в Хюстън в 11:30 ч. и нае един кадилак с джипиес, нещо, което беше безсмислено, тъй като го нямаше Къртис, който да оперира със системата. Така че Анди се ориентира по картата на Хюстън, която намери в жабката на колата. Не беше трудно. Пасадина се намираше само на няколко километра на изток от летището, отвъд междущатската магистрала 45; на север се разпростираше до плавателния канал, който обслужваше пристанището на Хюстън.

То бе второто най-натоварено пристанище в САЩ — изумителен факт, като се имаше предвид, че Хюстън се намира на осемдесет километра от най-близкото дълбоководно пространство: залива Галвестън. Но след големия ураган през 1900 г., изравнил със земята град Галвестън, убил седем хиляди души и разрушил процъфтяващото му пристанище, строителните предприемачи от Хюстън съзрели златна възможност за бизнеса си. Те отишли във Вашингтон и убедили федералното правителство, че страната се нуждае от по-сигурно вътрешно пристанище, да речем, в Хюстън. Така че издълбали и разширили коритото на река Бъфало от самия център на Хюстън чак до залива Галвестън, за да прокарат плавателен канал.

През Втората световна война покрай канала били застроени безброй нефтените рафинерии и химически заводи, които да снабдяват армията с гориво и боеприпаси. Никой не се притеснявал от замърсяването на околната среда, защото имало война, която трябвало да бъде спечелена. Шейсет години по-късно пак никой не се притесняваше от замърсяването. Днес покрай плавателния канал имаше най-голямата концентрация на рафинерии и химически заводи откъдето и да е другаде в Северна Америка; водата бе отровена от диоксини и полихлорирани бифенили, а въздухът беше толкова наситен със замърсители, че човек по-скоро го преглъщаше, отколкото дишаше.

Анди навлезе в Пасадина.

Работниците бяха последвали рафинериите и заводите в търсене на препитание; от двете страни на канала бяха изникнали жилищни комплекси. Градовете Диър Парк, Галена Парк и Пасадина се бяха разраснали. Днес обаче покрай канала живееха и дишаха замърсения въздух само бедните. Средната класа се беше изнесла оттук. А богатите открай време обитаваха другия край на Хюстън.

Анди пристигна пред дома на Сю Тод малко след пладне.

Тя все още живееше на последния си известен адрес от списъка на Ръсел; телефонът все още се водеше на името на приятеля й, с когото се бяха разделили. Малкото й жилище бе засенчено от комините, надвиснали над комплекса и бълващи пушеци и пара. Старата й хонда беше паркирана отпред, така че Анди спря малко по-надолу по улицата, откъдето имаше добра видимост. Може би Ръсел щеше да купи на Сю Тод нова кола и една по-прилична къщичка в някоя хубава част на града.

Анди остави кадилака с работещ двигател и усили климатичната инсталация. Тъкмо зачете досието, когато една жена по дънки и тениска излезе от къщата. Анди щракна няколко снимки в едър план с телеобектива, преди жената да се качи в хондата. Той я последва до едно училище, където тя паркира на алеята за коли. След малко от училището излезе едно момче и се качи в колата. То носеше плетена шапка. Анди ги проследи до някаква клиника. Слязоха от хондата. Момчето беше свалило шапката си. Косата му беше окапала.

Анди изпита някакво много лошо предчувствие.

Направи още няколко снимки, след което влезе в сградата и се качи в техния асансьор. Жената му се усмихна тъжно. Слезе заедно с тях и ги последва по коридора до един кабинет, на който имаше табелка ОНКОЛОГ.

 

 

Рики Тод беше болен от рак.

По дяволите! Когато беше поел тази работа, Анди си бе представял, че ще лети из страната в първа класа, ще отсяда в петзвездни хотели и ще се храни в скъпи ресторанти. Щеше да живее за сметка на богатия си клиент. За един адвокат нямаше нищо по-хубаво от това. Щеше да се среща със старите приятелки на Ръсел Рийвс и да им дава пари да си платят дълговете или да си купят нова къща, или да осъществят пътуването на мечтите си. Да платят обучението на децата си в колеж. Скобите им за зъби. Сватбите им.

Никога не си беше представял, че ще види болно дете.

Анди остана в коридора. Мразеше лекарските кабинети. Те излъчваха лоша миризма, лоши мисли, лош край. Но той положи усилия и накрая влезе в кабинета на онколога. В приемната нямаше никого освен жената и момчето. Анди седна срещу тях. Тя го загледа; тъжната й усмивка се смени с объркан поглед. Той понечи да й обясни защо е тук, но в този момент един прозорец в стената се плъзна встрани и някакъв глас отвътре каза: „Сю Тод“. Тя се изправи, приближи се и заговори с някого зад прозореца. Анди чуваше разговора.

— Още ли нямате здравна застраховка? — обади се гласът.

— Не.

— А кредитна карта?

— Опитайте тази.

Сю Тод подаде една кредитна карта през прозореца. Минута по-късно тя й бе върната.

— Нямате ли друга?

— Не и такава, която те да одобрят.

— Мисис Тод, не може без да платите.

През отворения прозорец се появи ръка, която посочи един надпис върху стената: „ПРИ ЛИПСА НА ЗДРАВНА ЗАСТРАХОВКА УСЛУГАТА СЕ ЗАПЛАЩА В ПЪЛЕН РАЗМЕР ПРИ ИЗВЪРШВАНЕТО Й“.

— Моля ви, ще платя някак в най-скоро време. Той се нуждае от химиотерапия.

— Ще попитам търговския мениджър.

Прозорецът се захлопна. Сю Тод се облегна на стената и притвори очи. После поклати глава и чудейки се дали да се смее, или да плаче, каза:

— Търговският мениджър решава дали да му направят химиотерапия.

Анди надзърна към Рики. Погледите им се кръстосаха за миг, после момчето сведе очи и се взря в ръцете си. Прозорецът отново се плъзна встрани.

— Съгласи се, но само този път по изключение, мисис Тод. Трябва да уредите сметката си преди следващата процедура.

— Благодаря ви.

Прозорецът отново се захлопна. От една странична врата се показа медицинска сестра.

— Хайде, Рики.

— Ще те чакам тук, миличко — каза Сю Тод.

Момчето се изправи и прекрачи прага на манипулационната, както беше правило много пъти по-рано. Сестрата затвори вратата. Сю рухна на един стол и въздъхна тежко.

— Опитвам се да не плача пред него — каза тя и сълзите й потекоха. — Правят му химиотерапия, но не влиза в ремисия… Има лимфома. Преди няколко години го подложиха на експериментално лечение със стволови клетки в една клиника, но то не беше успешно. Нищо не помага.

— От колко време е болен?

— От четири години.

— И нямате здравна застраховка?

Тя поклати глава.

— Загубих работата си преди година. Никой не иска да ме наеме, тъй като заради рака се плаща по-висока здравна застраховка.

Тя избърса лицето си.

— Къде е баща му?

— Изчезна. Не случих на мъж.

— Как се справяте?

— С кредитни карти. Дължа вече сто хиляди долара. Непрекъснато ми пращат гадни писма. — Тя посочи прозореца. — Не знам как ще платя на клиниката. — Избърса лице с ръкава си и след малко рече: — Ох, разказвам си всичко пред един напълно непознат. Това прави ракът — убива те по всевъзможни начини. Унищожава финансите ти, гордостта ти, живота ти. Заравя те в калта.

— Какви са шансовете на момчето ви?

— Не са добри. Всичко това е от ония рафинерии и химически заводи.

— Ракът му ли?

Тя кимна.

— Децата в квартала кашлят през цялото време, имат кръвоизливи от носа. Ако живееш край плавателния канал, има петдесет процента по-голяма вероятност децата ти да се разболеят от рак заради токсичните химикали, които заводите бълват. Концентрацията на канцерогени тук е двайсет пъти по-висока откъдето и да е другаде в страната. Писаха го във вестниците. Химикалите убиват децата ни, но правителството нехае.

— Защо не се преместите на друго място?

— Това ще означава да живеем в колата.

Сю Тод изглеждаше с двайсет години по-стара, отколкото беше всъщност. Животът я бе смачкал, лишил я бе от средна възраст, бе й отнел най-хубавите години. Вероятно от младостта направо бе преминала в старостта. Тя не беше като онези трийсет и няколко годишни „жени, търсещи мъже“ от рубриката за запознанства; Сю се опитваше да оцелява. И да спаси сина си.

 

 

Три часа по-късно Анди седеше в кантората си срещу един милиардер, чийто син също умираше от левкемия. Ракът не подбираше жертвите си.

Анди бе прелетял обратно до Остин, бе взел такси до СаКо и бе занесъл цифровия апарат в едно фотографско студио. Снимките, които беше направил на Сю Тод и сина й, сега лежаха пръснати върху масичката за карти.

— Познахте ли я? — запита Анди.

Ръсел Рийвс разгледа снимките и поклати глава.

— Не. Изглежда много състарена. Рак ли има момчето?

Анди кимна.

— Проследих ги до една онкологична клиника и разговарях със Сю. Тя няма здравна застраховка, така че е изчерпала кредитните си карти и дължи сто хиляди долара. Клиниката не искаше да направи химиотерапия на момчето, защото Сю не можеше да плати. Но тя им се примоли.

Ръсел разтри слепоочията си, сякаш имаше главоболие.

— Ще ти преведа петстотин хиляди долара в попечителската сметка. Ще й занесеш чек за осребряване. — Той направи пауза. — Не, нека да бъде един милион. И ще се обадя да уредя лечението. Изпрати я в детската онкология в болницата „Андерсън“. Те ще я чакат. Синът й ще получи най-доброто лечение, което може да съществува. Безплатно.

— Били ли сте там?

— Да, Анди, бил съм. И синът ми също.

Ръсел се изправи и излезе безмълвно. Анди можеше да се закълне, че видя сълзи в очите му.

* * *

На следващата сутрин Анди пак замина за Хюстън. По време на полета не пи бира, нито флиртува със стюардесата. Мислите му бяха заети със Сю и Рики Тод и чека, който носеше в джоба си.

Щяха ли парите да спасят живота на момчето?

Той се насочи право към къщата на Сю Тод. Хондата беше на алеята. Подготвяше се какво точно да й каже, когато входната врата се отвори и тя се появи на прага. Отиде до пощенската кутия на тротоара и измъкна купчина дебели пликове. Без съмнение бяха предупреждения за просрочени вноски по кредитните карти. Тя седна на една пейка на предната веранда и започна да отваря пликовете, като след всяко писмо сякаш се смаляваше все повече. Накрая захлупи лице в ръцете си. Анди излезе от колата и тръгна към нея.

— Сю.

Тя изтри лицето си.

— Срещнахме се вчера в клиниката. Мога ли да седна?

Сю кимна и Анди седна до нея.

— Казвам се Анди Прескот. Адвокат съм.

— Не мога да платя.

— Не съм дошъл да събирам дълговете ви, Сю. Тук съм, за да ги изплатя.

Той измъкна плика от джоба си и извади от него чек на стойност един милион долара на името на Сю Тод. Ръката му трепереше, докато й го подаваше. Тя отново избърса лицето си и се втренчи в чека.

— Какво е това?

— Чек.

— Един милион долара. За кого са?

— За вас. И за Рики.

— Защо?

— За компенсация.

— За какво?

— За миналото.

— От кого е?

— Не мога да ви кажа, Сю. Но клиентът ми е уредил лечението на Рики в болницата „Андерсън“.

Анди й връчи визитката си с името и номера на един лекар, записани на гърба.

— Те ще ви очакват. Лечението му ще бъде безплатно.

— Може ли да отидем днес?

— Да. Но първо депозирайте чека.

Тя обърна чека, сякаш искаше да се увери, че е истински.

— Нали не е някаква шега?

— Не, Сю, не е шега.

Очите й се насълзиха, но тя се усмихна и сякаш внезапно се подмлади. Той се изправи и Сю го последва.

— Благодаря ви, Анди. Благодаря и на клиента ви.

— И още нещо, Сю… Махнете се оттук.

Тя го прегърна, зарови лице в рамото му и заплака. Сълзите й измокриха ризата му. Когато Анди си тръгна, Сю продължаваше да плаче.