Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Common Lawyer, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Марк Хименес
Заглавие: Най-важният клиент
Преводач: Тодор Стоянов
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-214-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17597
История
- — Добавяне
На Клей и Коул
Привилегия на клиента: правото на клиента да изисква от адвоката си да пази в тайна споделената при взаимоотношенията им информация и да не допуска разкриването й на свидетелската скамейка.
Пролог
Детска болница „Св. Алоизий“, Итака, Ню Йорк
2:55 ч.
Той я гледаше втренчено. Изражението му беше строго и непреклонно. В него се долавяше неодобрение, както и бе очаквала.
— Не ме гледай така, Луиджи. Не съм луда.
Бяха сами във фоайето точно зад централния вход, където топлината и дезинфектантите пропъждаха нахлуващия леден въздух и ордите микроби. Тя изтръска снега от якето си и свали ръкавиците си, пресегна се и погали студената му буза. Беше толкова млад.
— Не си прав. Поне ти трябва да ме разбереш. Господ не ни е създал да живеем вечно.
През последните три месеца помежду им се бе създала особена връзка. Тя често слизаше тук късно нощем, за да разговаря с него като католичка с католик за живота и смъртта, за живота след смъртта и за всички онези неща, които той познаваше добре. Вглеждаше се в очите му в очакване на отговорите, които така и не получи. Очите му сякаш проникваха в душата й, но тази нощ в тях се четеше само тъга, сякаш му беше известно какво се кани да направи тя.
— Това е единственият начин.
Той остана безмълвен както винаги, така че тя сведе очи като разкаяло се дете под строгия поглед на баща си. Взря се в текста, гравиран върху постамента на каменната статуя, който разказваше за краткия му живот.
Луиджи Гонзага, роден през 1568 г. в Италия, постъпил в Ордена на йезуитите на седемнайсет, учил за свещеник; заразил се от чума, докато работил в една католическа болница в Рим. Грижил се за най-тежко болните, до които никой не смеел да се докосне, и умрял на двайсет и три годишна възраст.
Църквата го беше обявила за светец, защото бе пожертвал живота си за спасението на другите: свети Алоизий, покровителя на децата.
— А аз съм Дева Мария.
Очите й пробягаха по статуята на момчето светец, спряха се за последен път върху лицето, изразяващо укор. Не можеше да я разбере. Тя се извърна и продължи към вътрешността на болницата, покрай рецепцията и асансьорите. Не видя никого и никой не я видя. Нощем коридорите на болницата опустяваха; често бе крачила по тях през тези мъртви часове, когато не я ловеше сън. Не искаше обаче да оставя детето само за дълго. През последните няколко нощи беше засичала времето, за което отиваше при статуята и се връщаше: седем минути и половина.
Стените на коридорите бяха ярко изрисувани, а по тавана бяха накачени шарени висулки. В кътовете за игра имаше огромни плюшени играчки на герои от анимационни филмчета, които очакваха децата. Пъстрите рисунки на малките пациенти бяха подредени като в галерия. Униформите на сестрите бяха в най-веселите цветове. Багрите, картините, обляният в слънце атриум, лечебните градини: болницата полагаше отчаяни усилия да създава ведро настроение, но дъхът на смъртта просмукваше цялата сграда. Беше неизличим.
Те обаче щяха да избягат тази нощ.
Гумените й подметки докосваха безшумно пода, докато изкачваше стълбите към третия етаж. Зави наляво. Третият етаж, западното крило. Нощем там дежуреха няколко сестри, които имаха кратка почивка в 3 ч. сутринта. Когато приближи сестринската стая, тя забави крачка и се ослуша: не чу никакви звуци и забързано я отмина. Миг преди да завие зад ъгъла, долови приближаващи стъпки и мигом се шмугна в един килер. Стъпките заглъхнаха. Тя предпазливо подаде глава и зърна в гръб Кели Фицджералд, главната сестра. Кели също беше ирландка, на трийсет години, само пет години по-възрастна от нея. Нощем често бяха пили кафе и пушили заедно на задното стълбище.
Тази нощ обаче тя се скри от приятелката си.
Излезе от килера, затвори тихо след себе си, зави покрай ъгъла и продължи по коридора. Спря пред стая 312, отвори вратата и надникна вътре.
Детето спеше.
После отиде в стая 320. В сумрака зърна спящото шестнайсетгодишно момче. Джими беше парализиран от шията надолу при злополука в Калифорния — бе загубил контрол върху управлението на колата и се бе забил в един телеграфен стълб. Бяха го подложили на експериментално лечение на гръбначния мозък. Представляваше опитно свинче. Всички в западното крило на третия етаж бяха опитни свинчета.
Джими също й беше приятел. Бяха разговаряли често и тя го бе утешавала, когато той плачеше. Джими знаеше, че никога няма да проходи отново, никога вече няма да играе футбол, няма да излиза с момичета, няма да води нормален живот. Една глупава момчешка постъпка го бе приковала завинаги към инвалидната количка. Беше й казвал, че иска да умре. Тя се приведе над него и го целуна по челото, след което изключи апарата за дишане.
Изскочи от стаята и се втурна обратно към стая 312. Хлътна вътре и затвори вратата миг преди цялата нощна смяна, предвождана от сестра Кели, да се появи иззад ъгъла, бутайки количка с апаратура за спешни случаи. Алармата току-що беше прозвучала в сестринската стая. Бяха хукнали да спасяват Джими, както и знаеше, че ще направят. Тя не беше тук, за да убива момчето.
Беше тук, за да спаси детето.
Бързо нахлузи една плетена шапчица върху главата на петгодишното момиченце и напъха под нея рижите къдрици. Навън беше студено. Мушна в пижамката на детето синджирчето и медальона със св. Алоизий, които бе купила в магазина за подаръци още първия ден, после го загърна с болничното одеяло и го вдигна от леглото. Адреналинът препускаше по вените й; детето беше като перце в ръцете й. Тя отиде до вратата и надзърна в коридора. Беше пуст. Измъкна се от стаята и забързано отмина празната сестринска стая.
Слезе до партера по стълбището. Само бюрото на рецепцията я отделяше от централния вход. Спря се на ъгъла и се ослуша; не долови никакъв шум. Бърт, дядото, който понякога работеше тук като нощна охрана, по това време обикновено си вземаше някаква безалкохолна напитка и отиваше да си бъбри със сестрите в стаята за почивка. Тя си пое дълбоко дъх и се стрелна покрай бюрото и статуята на св. Алоизий. Този път обаче не спря да го погледне в очите; нямаше да понесе разочарованието му. Само изрече „Сбогом, Луиджи“, изхвърча през входа и изгази дебелия сняг до джипа на паркинга. Отвори задната врата и положи детето върху седалката. То се размърда.
— Мамо?
Тя погали личицето му.
— Шшшт. Всичко ще е наред, миличко. Край на изследванията.
Детето се усмихна в съня си.
Закопча дъщеря си с предпазния колан и седна зад волана. Запали двигателя, включи на скорост и двете потънаха в нощния мрак.
Бяха свободни.