Мики Спилейн
Секс капан (25)

25

— Куче.

Не ме викаше. Не искаше обяснение. Просто го произнесе. Угасих лампата и я дръпнах в малкия кабинет, откъдето се виждаше смеещата се тълпа в дъжда. Хората се отправяха към колите си.

 

Този изстрел не беше неточен. Беше много добре обмислен.

Махни се от тълпата — казваше той. Арнолд Бел е дошъл, за да поиска наследството си. Убиецът на убийците. Не ме карай да го направя по лесния начин, защото всички трябва да знаят, че сме се изправили лице в лице и ти просто не си бил на ниво. Цената се покачва, Куче. За моите убийства получавам далеч повече, отколкото ти някога си получавал за твоите. Не можеш да се отървеш от мен, дори не можеш да ме откриеш. Аз ще избера времето и мястото, а за да направя нещата още по-вълнуващи, бих могъл да очистя и русата красавица… колко хубаво ще звучи разказа ми за това как сте напълнили гащите заедно пред Арнолд Бел, който се смее и вече може да харчи парите си. Ще ми платят където и да съм — дори и в Мадрид. В Марсилия. В Истанбул. В Париж. Дявол да го вземе, дори и в Москва, защото ти си вън от играта, а аз съм вътре. Котенце, целуни задника на тигъра.

 

— Внимавай, тигъре, котенцето има големи зъби.

— Куче… какво каза?

— Нищо.

Очите й отново станаха други.

— Куче…

— Слушай…

— Не, моля те… Куче.

Пред входа вече нямаше никой и угасих външното осветление. Някъде в сградата боботеше мотор.

— Вярно ли е това за Шийла?

Едно от ребрата на щорите беше изкривено и го изправих.

— Да.

— Тя… беше ли добра?

— Всички са добри.

— Но ти не си…

— Не спя с жени, защото ги обичам, котенце. Мълчи.

— Казаха ми за… топката. Преди да ти я покажат.

Погледнах я. Започвах да се ядосвам.

— Казах им да не ти я дават.

— Благодаря.

— Стенли ми се изсмя. Каза, че съм само… жена.

Това ме разсмя.

— Няма никакво съмнение, кукло.

— Преди малко исках да те видя мъртъв.

— Това няма да стане лесно. Зарежи тези приказки.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се махна от тук.

— Ще дойда с теб.

Тъмнината беше толкова приятна. Не се виждаше какво мисля или чувствам и можех да говоря с дрезгавия полушепот, който означаваше, че играта е навлязла в последната си фаза, че противниците все още имат някакъв шанс, но времето е много малко.

— Не става, малката.

— Заври си месарска кука в задника.

— Що за език е това в устата на една дама?

— Не съм ти никаква шибана дама! Аз съм само твоята мацка, Куче.

В тъмното виждах белотата на ръцете й.

— Не се захващай с мен само защото годеникът ти е умрял. Така става, когато някой отиде да воюва.

— Нима?

— Излизаш от играта.

Тя се разсмя — меко и зловещо. Усетих как ръката й улавя лакътя ми, а топлината на тялото й беше жива и ароматна, вещаеше капан през цялото време, но не можех да я отблъсна, защото вече нямаше никакво значение как точно ще умра.

— Идвам с теб, където и да отидеш — каза тя.

— Ще те заведа на място, което ще те накара да съжаляваш.

— Добре.

Прокарах ръка по косата й, после по гърдите и накрая докоснах прекрасното „V“ между краката й. Почувствах контура под дрехите й, женската гънка, топлата влага. След това отново докоснах лицето й.

— Ще те взема, след като стигна там.

 

 

Нощта хареса и на двама ни, но този път тя беше на моя страна, защото умишлено се превръщах в ловна плячка. Знаех къде съм и къде отивам. Ловецът не знаеше. Той трябваше да мисли, да крои планове, да действа в съответствие с тях, да не забравя, че и за него може да има заложен капан. Да е нащрек. Да е готов да убива. Той знаеше всички номера. Можеше да ме намери, можеше да намери колата ми. Можеше да изстреля куршум до главата ми, за да ми каже, че ме очаква, че е преценил всички шансове, че си дава сметка за риска, който поема. В този момент чух дълбок, гърлен смях и щях да се обърна, за да видя кой е, но си дадох сметка, че съм аз.

Кога лисицата надхитрява лисица?

Беше оставила колата си на паркинга и когато отидохме при нея, имаше други хора, които потегляха. Качихме се във Форда и улових кормилото. Подкарах заедно с другите коли, които отиваха към кръчмата на Тод и докато карах бавно, уж че търся свободно място за паркиране, изведнъж свих вляво, заобиколих и тръгнах в обратна посока. Минах през някакви пусти улици, поех по пътя към Ню Йорк и на първия разклон отново завих назад, към Линтън, но по старото шосе.

Това ми отне близо час и половина, но най-накрая открих разклона, стигнах до мястото, което търсех и оставих фаровете включени достатъчно дълго, за да може Шарън да види.

Лийлънд Хънтър беше наел добри работници. Вяха свършили работата си блестящо. На светлината от фаровете старата й къща блестеше в бяло. Велосипедът й беше поправен и сега стоеше подпрян на парапета на верандата. От пролуката на вратата стърчеше един бял плик и аз знаех какво има в него. Излязох от колата, заобиколих и помогнах на Шарън да слезе.

Тя също знаеше, но не беше съвсем сигурна, докато не отвори плика, не видя ключа и документите за собственост.

— Твоя е, красавице.

— Куче… — гласът й едва се чуваше.

— Възстановена е… такава, каквато си я оставила.

— Защо?

— Поне един от двама ни трябва да спечели нещо от всичко това.

Тя понечи да каже нещо, сълзите й попречиха. Мушна ключа в ключалката и натисна дръжката. Вратата се отвори безшумно. Шарън натисна ключа и лампата се запали. Чух как дъхът й секва.

— Предполагам, че адвокатът е задавал въпроси.

Нямаше нищо претенциозно. Беше просто една старомодна къща, толкова топла и уютна, че сякаш от кухнята ухаеше на пай и откъм двора се чуваха детски гласове, докато мъжете играят на карти, а жените сервират бира с кани и клюкарстват. Мястото изобщо не беше за еманципирани жени. Все още миришеше на боя, мекият килим беше на мястото си и всичко беше готово за живеене — ако някой искаше да живее с носталгията по миналото.

— Хубаво е, Куче.

— Това е късмет, скъпа. И на мен ми се ще да имах такава.

— Но ти имаше голямата къща на хълма.

— Не аз. Аз бях копелето.

— Ами… на горния етаж…

Свих рамене.

— Иди да погледнеш.

Изкачихме се по стълбата, застлана със синя пътека. Започна да отваря стаите една по една и да се усмихва. Стигнахме до нейната. Тук бяха вложили особено старание. Очите й бяха мокри, устните й бяха мокри, в този момент трябваше да я оставя сама.

 

Навън беше тъмно. Искаха мишената да излезе от района, където има други хора.

 

Щарън се обърна бавно, вгледа се продължително в очите ми, разкопча блузата си и я пусна на пода. Нямаше сутиен и гърдите й бяха пълни, дръзко вирнати.

— Недей, скъпа — казах аз, а тя откопча полата си и също я остави да се свлече на пода. Изрязаните бикини останаха на нея само още няколко секунди и тя застана пред мен, без да се срамува, съвсем гола. Девствената й путка се усмихваше с раздалечени устни, защото не знаеше какво друго да прави и Шарън легна на леглото, в което бе спала като дете с подканящо разтворени крака. Преди да зададе въпроса, погледна ръцете си.

— Кой си ти, Куче?

— Познаваш ме.

— Никой не те познава. Не и сега. Може би знам повече, отколкото си мислиш, но искам да го чуя от теб.

— Защо? И без това не би повярвала.

— Съблечи се.

— Не.

— Искам да видя пишката ти.

— Дявол да го вземе, престани!

— Покажи ми я.

Краката й потрепериха, тя се усмихна, а ръката ми започна да се занимава с копчета и ципове.

— Дявол да го вземе…

— Куче… не се притеснявай… и аз не мога да се сдържа.

Хвърлих ризата и панталоните. Имах ерекция, която не заслужавах, а тя лежеше гола и едната й ръка галеше космите между краката й. В ушите ми нещо запищя, стомахът ми се сви и легнах до нея, така че да може да протегне ръка и да ме пипне.

— Шарън…

Тя намокри пръста си и го прокара между краката си.

— Кой си ти, Куче?

— Слушай…

— Започни от войната. Разкажи ми за Роланд Холънд.

Протегнах ръка покрай проклетата си ерекция, взех пистолета, който бях хвърлил на леглото и го преместих до възглавницата. Положението беше невероятно и можех единствено да мисля, трябваше да мисля.

— Роланд Холънд — продължи да настоява тя.

— Гений в бизнеса. Дадох му спестяванията си и парите, които получих, когато се освободих от армията, за да основе фирма. Получих десет процента. Всичко е напълно законно.

Шарън погледна едната си ръка, реши, че все още не е достатъчно мокра и докосна пръстите си с език.

— Десет процента от много милиони са много милиони.

— Браво, умна си. А сега можеш да умреш, защото смятам да се облека.

Тя се обърна към мен и ме улови здраво.

— Каза, че ще ме вземеш.

— Шарън…

— Онзи човек в Ню Йорк… Винсънт Тобано. Той е ченге, нали?

— Дявол да го вземе, защо не…

— Просто трябва да ми кажеш. Направи всичко възможно, за да ме накараш да те мразя. Защо просто не ми кажеш?

Щеше ми се проклетият ми пенис да омекне. Но той нямаше никаква съвест. Взех гащетата си, извадих цигара от джоба си и я запалих. След това седнах на ръба на леглото с гръб към нея.

— Наеха ме — отвърнах.

— Кой?

— Правителството. Имах съвършено прикритие. Вече бях богат. Направиха ме черноборсаджия. Включих се в голямата игра и когато нещата отиваха по дяволите, никой не можеше да обвини мен. Винаги го отдаваха на някоя лошо скроена операция. Отдавна съм в бизнеса, но само работодателите ми знаеха кой съм всъщност.

— В Ню Йорк…

— Скъпа, Винс Тобано е най-честното ченге, което някога съм срещал. Типът, когото изритах от леглото, е Чет Линдън — голям шеф от Вашингтон. Беше се побъркал, защото мислеше, че ще проваля цялата им операция, а когато им дадох ковчега едва не припаднах, защото трябваше да сдържа смеха си. Знаеш ли, че Тобано ще получи повишение за всичко това, а старецът от Пентагона ще изяде задника на идиота Чет, защото е допуснал нещата да стигнат чак дотам? Чет не би се осмелил да ми посегне, защото Винс щеше да го разкъса на парчета. Или щеше да ме ядоса, което е още по-лошо. Шибаният синдикат загуби милиони с този хероин, могъщите се срутиха, Организацията смуче палци и се чуди как да ни пипне, макар и да си дава сметка, че е невъзможно и…

Погледнах панталона си и Шарън проследи очите ми. Джобът, в който бях сложил металната топка, беше издигнат във въздуха.

— Искам да те чукам — казах.

— Защо?

— Защото те обичам.

— Тогава защо още не си го направил?

— Беше сгодена. Сега казваш, че годеникът ти е мъртъв.

— Наистина ли се чувстваше морално задължен да не спиш с мен?

— Предпочитам да мисля така.

— Наивник — отсече тя.

Обърнах се към нея и леко сложих длан на гърлото й.

— Не казвай това.

— Тод почти ти го обясни.

— Кое?

— Когато тръгна към Европа, на гарата те изпрати само едно десетгодишно момиченце. Ти обеща да се ожениш за него, когато се върнеш и купи един зелен пръстен от будката. Момиченцето не го свали от ръката си, докато не помисли, че мъжът, когото чака, е умрял. — Шарън се усмихна, бръкна в джоба на блузата си и извади глупавия пръстен. Пак го сложи на пръста си. — Сигурно е ужасно да чакаш една девственица толкова дълго. Надявам се всичко да мине добре.

Всичко това стана твърде бързо, беше твърде нелепо и твърде истинско. Обля ме като някаква вълна, която изкоренява старото и засажда новото. Беше красива, гладка и руса, тялото й беше извито като мокра от дъжд състезателна писта с всичките извивки и заоблени склонове, мускулите й трепереха от напрежението, което трябваше да се освободи с оргазма и се намирах в стаята, където някога е спала, като онази, в която са спали баща ми и майка ми, а сега всичко щеше да бъде наред, завода, старците. Линтън, завръщането у дома… всичко щеше да бъде наред, защото ми дадоха тази малка метална топка, която можеше да обърне света надолу с главата…

И когато се качвах върху нея чух глас:

— Колко хубаво, колко хубаво.

Но не трябваше да го казва втория път, а да се наслаждава на голата плът — отчасти мека, отчасти твърда, защото когато те удари куршум 45-и калибър, дупката става огромна, а моят беше непосредствено до ръката ми. Първият изстрел откъсна ръката му, а вторият заличи спомените за лицето на Арнолд Бел, защото той вече нямаше лице, което може да се запомни. Стената зад него бе оплескана с кръв и мозък, и утре трябваше да наемам нови работници, за да почистят. Ако имах късмет литрите кръв нямаше да се процедят през дъските на пода и нямаше да развалят тавана на долния етаж.

— А сега? — попитах Шарън.

Двата изстрела все още отекваха в ушите й. Тя погледна кървавата купчина до вратата и не й прилоша. Не ме чу, но знаеше какво казах.

Шарън ми се усмихна и обърна евтиния меден пръстен наопаки, така че заприлича на брачна халка.

— Млъкни и ме чукай — каза тя. — Като куче.