Мики Спилейн
Секс капан (21)

21

Небето се разхълца и разкашля, а след това поля земята с тих дъждец. Вятърът влачеше черни облаци, които сякаш нарочно задържаха потопа, за да го излеят върху когото трябва. Изчакване.

Изчакване.

Всички изчакваха. Някъде.

Арнолд Бел изчакваше. Братята Гуидо изчакваха. Чет Линдън изчакваше. Филмовият екип изчакваше. Крос Макмилън изчакваше. Ферис 655 изчакваше.

Семенцето, от което бяха покълнали листенца и беше вързало цвят, сега даде и плод — спомних си кой е Ферис. Шест, пет, пет беше номерът на тайната пощенска кутия, но само веднъж успях да видя куриера, който бе организират всичко. Беше през 1948 година. Името му беше Ферис, но го наричахме Въртележката, защото беше дяволски находчив и не спираше на едно място, за да не може никой да го открие. Винаги вършеше работата си, без да задава въпроси, доставяше пратките навреме и нито веднъж не опита да направи лайната, които правят другите, когато почувстват, че са в благоприятно положение. Реших да го открия, защото исках да знам всичко за организацията, а освен това ме и предизвикаха, казвайки, че няма да успея. Успях. Най-накрая видях човека, който тормозеше нацистките шефове по време на краткия им престой в Париж. Той също ме видя. Усмихна ми се странно и се отдалечи с наведена глава, сигурен, че съм разбрал — не беше осемдесетгодишен, а на около петдесет — достатъчно силен и бърз, за да убива с ръце и крака и да бяга по покривите, докато гестаповците търсеха сакат старец.

Преди колко години беше това? Сега наистина трябва да е старец. Дявол да го вземе, Въртележката още се въртеше, но къде, защо и как? Най-вече защо?

След това си дадох сметка защо и си казах, че трябва да го накарам да излезе на открито. Ако тогава беше находчив, сега би трябвало да е по-находчив и при последните събития сигурно бе готов да захвърли всичко останало. Може би си мисли, че и сега е като едно време, че начините са същите и че ако нещата се вкиснат, реката ще отнесе всичко, а той ще се сбогува с всичко и ще се усамоти в някоя малка къщичка някъде, спомняйки си миналото може би с усмивка, защото у него все още има достатъчно сили, за да доведе почти докрай последната мисия.

Мисли къде може да е Въртележката. Къде може да се крие старият Ферис.

Замислих се и разбрах.

Нямаше начин да го открия, защото знаех къде е и освен ако не ме потупаше по рамото или ако не се намесеше дългата ръка на някакво невероятно съвпадение, той щеше да остане погребан под естественото си прикритие.

Ферис, копеле такова, мислех аз. Ще ме накараш да пусна димка в бърлогата ти. Добре, стар хитрецо. Мога да го направя. Чакаш да видиш дали мога, нали?

Небето се изсмя и отново се изплю върху мен.

 

 

Дъжд. Теди Гуидо също беше мъртвец. Някой хвърлил бомба през прозореца на кабинета му и го бе превърнал в купчина боклук, затворена в метален ковчег на някой от рафтовете на моргата на Марио Данадо в Ню Джърси. Погребението беше след два дни. Гранатата щяла да ликвидира цялото му семейство, ако по една случайност останалите не излезли от стаята минута преди това. Брат му в Южна Америка сигурно трепереше от страх, защото знаеше, че е негов ред. Аз бях в списъка на обречените на Чет. Трябваше да ме очисти веднага щом хората му успееха да се доберат до мен и аз го предупредих да изпрати най-добрите, защото ако не успеят, ще се заема с него лично по старите изпитани способи, така че да внимава. Всички връзки били прекъснати и дошло време да се пусне водата на тоалетната. Аз съм бил тапата, запушваща дебелото черво, която трябвало да отиде в канализацията. Казах му, че ако е така, ще трябва да ме отстрани с хирургическа операция, а той отговори, че ще го направи, ако се наложи. Предложих му да си вземе голяма лъжица с дълга дръжка, защото ще му потрябва.

Вдигнах поглед към къщата, в която баща ми е ебал майка ми, за да се родя и казах в нощта:

— Дявол да го вземе, татко, радвам се че си ебал майка ми, а не си имал полово сношение с нея. Има разлика, нали?

Може би вятърът имаше глас, но нещо ми отговори:

— Точно така, синко.

Кимнах и продължих по пътеката. Долу на брега видях озъбен скелет, с черен плащ. Имаше всички оръжия. Освен голямото. То беше у мен.

 

 

Събранието на акционерите се проведе и аз загубих. Притежавах цяла кутия хартия и бях избран в борда на директорите заедно с братовчедите си, но Крос Макмилън стана председател. Неговият пълномощник разполагаше с цялата власт, полагаща се на шеф и до това положение бяха довели само няколко колебливи гласове, но това се оказа достатъчно. За мен остана само съмнителното удовлетворение от факта, че Дени и Алфред разбраха кой е купил всички обезценени акции и че парите за тях бяха хвърлени на вятъра. Наистина, притежавах Мондо Бийч, но те имаха Гранд Сайта. Имението стоеше като стълб сред всичко останало и беше тяхно. Тяхно. Съветникът би могъл дори да го дока- [???]

Но времето изтичаше и те го знаеха много добре. Само аз не го знаех.

Бяхме се отървали от идиотите, седях срещу Лийлънд Хънтър и наблюдавах как си играе с питието си.

— Изгуби, момче — каза той. — Опитах се да те предупредя.

— Само опитването не върши работа.

— Знаеш ли, че ако поиска, Крос Макмилън може да спре и филма?

— Знам.

— Какво друго знаеш?

— Че няма да го направи.

— Защо?

— Защото иска да падна, ето защо.

— Но ти няма да паднеш?

— По дяволите, съветнико, не мога!

— Отказваш да напуснеш?

— А защо да умираме, преди да ни е дошло времето?

Лийлънд остави чашата и ме погледна.

— По-лош си от баща си.

— Актьори по наследство, адвокате.

— Наумил си нещо.

Довърших питието си.

— Нищо, което мога да ти кажа.

— Защо не?

— И без това няма да повярваш.

— Защо не? — повтори той.

— Веднъж ме предупреди. Мисля, че сега съм проучил ситуацията.

— Обясни ми я.

— Как бих могъл? Ти си стара юридическа хрътка.

— Мисля, че можеш. Какво знаеш?

— Както се изрази един мой стар приятел, направих няколко предположения.

— Разбирам.

— Глупости, нищо не разбираш.

— Добре. Като твой адвокат те питам, искаш ли нещо от мен?

— Разбира се, съветнико.

Дявол да го вземе, започвах да се напивам, а не можех да си го позволя. Бръкнах в джоба си и извадих един стар плик. Запълних един лист с жалкия си почерк и накарах Хънтър да се подпише. След това му хвърлих двете книжки от банката.

— Това достатъчно ли е? — попитах.

— Трябваше да станеш адвокат — отвърна той. — Ако това беше писано от умиращ, щеше да бъде зачетено от всеки съд. Почеркът…

— Смятай ме за мъртвец, могъщи Хънтър. Какво значение имат няколко дни?

— Изборът е твой, Куче.

— Разбира се. Между другото — добавих, — чукал ли си онази мадама пак?

Усмихна се непринудено и блажено.

— Взех ги и двете за любовници, докато си намерят някой по-добър. Даже им дадох и зестра.

— Стар мръсник си ти.

— Аз съм възрастен секси гражданин.

— А те?

— Един мъж на моята възраст трябва да се задоволява с това, което има, а си мисля, че и те са ми благодарни за нещата, които им давам и които не биха могли да имат по друг начин. Странното е, че клиентите ми сега сякаш имат по-високо мнение за мен. Помниш ли секретарката ми?

— Само не ми казвай, че си оправил и нея!

— Не съм, но тя ни хвана да се чукаме с полякинята. Изпусна очилата си и ги настъпи. — Хънтър се изправи ухилен. — Ако искаш да знаеш, когато я погледна, се появяват известни физически… а…

— Възбужда се.

— Точно така.

— Възрастен секси гражданин! Ти си мръсен старец.

— Не е ли хубаво?

— Надявам се да ти е мъчно за мен.

— Не се съмнявам в това, Куче. Просто ми направи една услуга.

— За теб всичко, съветнико.

— Все още не си умрял.

Повторих неговите думи:

— Не е ли хубаво? Едва ли е някаква утеха, но мисълта е приятна въпреки всичко. — Запалих цигара и поех дим. — Кога Крос ще изсмуче „Барин“?

— Разгрома?

— Да.

За първи път го видях да вади сребърно цигаре, да си избира дълга, тънка пура и да отрязва края й. Беше нещо репетирано и съвсем ново — само полска курва може да те научи на такива номера.

— Скоро — каза той. — Може би след като утихне шумотевицата. Няма как да не стане, знаеш това.

— Не, не знам.

— Какво, според теб, можеш да направиш?

Усмихнах се и му показах зъбите си — големи, тлъсти, без нито една паднала пломба.

— Например да вдигна още малко шумотевица.

— Не ми харесва тона ти.

— На никой не му харесва, съветнико. Това е едно от нещата, които пазя за резерва.

— Неприятности?

— Абсолютни. А може би не. Зависи от обстоятелствата.

— Кои обстоятелства?

— Всички хора се чукат, могъщи Хънтър.

— Отново ме плашиш.

— Такива са намеренията ми. Между другото, къщата е добра. Благодаря.

Адвокатът ми сви рамене.

— Парите са твои.

— И полякините — отговорих. — Забавлявай се.

 

 

Бяха променили сценария, за да се възползват от дъжда. Според прогнозата трябваше да се очакват три дни с обилни валежи, докато облаците се изнесат над Атлантика и сега една малка армия от облечени в дъждобрани хора се щураше между брезентовите навеси, пазещи камерите и магнетофоните. Готвеше се следващият кадър. Звездите бяха прибрани на сухо в огромна каравана, където се смееха и подрънкваха с чаши, а второстепенните роли и статистите висяха под една голяма шатра.

Около района бе поставена полицейска ограда и въпреки дъжда, когато нямаше какво да се гледа, край нея се бе събрала тълпа местни зяпачи. Някои носеха фотоапарати, готови да снимат птичето, щом изхвръкне от караваната. До бордюра бяха паркирани две полицейски коли, а десетина полицаи разговаряха лениво с приятели отвъд преградата.

Мина половин час, преди да зърна Хобис и Сатъра. По някакъв начин бяха успели да се присъединят към служителите на С. К. Кейбъл и сега охраняваха района с подострени пръчки в ръка. Старият войнишки трик — никой не те закача, ако се занимаваш с нещо. Казах им да ме чакат до един камион след пет минути, заобиколих караваните и камиона за гардероба и отидох при тях.

Хобис нямаше вид на щастлив човек. Извади цигара, запали я и хвърли клечката в локвата до краката си.

— Прекалено спокойно е, Куче.

— Това е добре — отвърнах аз.

— Никак не е добре. Вони.

— Как така?

Погледът му се плъзна покрай мен към тълпата пред оградата.

— Там има някой. Чувствам го.

— Само с чувства не става.

— Лицата. Никога не съм ги виждал, но са специфични. Движат се различно, изглеждат различно. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Там има някой. — Той дръпна още веднъж от цигарата, събори огънчето и пусна фаса в джоба на ризата си. — Може би знаеш.

— Досещам се, но това не влиза в задълженията ви. Вие двамата се грижете за Шарън и Лий.

Сатъра избърса дъжда от лицето си с ръка и отбеляза:

— Никой не се интересува от тях.

— Знам. Искат мен.

— Може би трябва да се въртим около теб.

— Зарежи това. Ако ви видят, ще заиграят хитро. Предпочитам фронталната атака, ако ще има такава.

— Луд човек! — обади се Сатъра. — Би трябвало да знаеш за какво става дума. Тези хора те познават много добре. Никога няма да тръгнат открито срещу теб.

— Мисля, че те ще го направят.

— Погребението ще е твоето.

— Може би тяхното.

— Поне ни е платено предварително — каза Хобис. — Лошото е, че ми е приятно да си изкарвам парите по този начин. Между другото, това онази вечер твоя работа ли беше?

Кимнах.

— Спретнато. — Той ме погледна одобрително и се ухили. — И аз не бих могъл да го направя по-добре.

— Благодаря. Стойте близо до приятелите ми. Бурята едва сега започва да се надига.

— Добре. Ако открием някой от онези типове, ще ти съобщим.

— Направете го.

Изчаках, докато се отдалечат и отново тръгнах във вятъра и дъжда, който превръщаше земята в кална каша малко преди да я залее с потопа, затаил се зад ниските надвиснали облаци. Беше рано следобед, а сякаш бе привечер. Най-малкото всички се чувстваха скапано.

Освен Дик Лейгън, който седеше на задната седалка на един кадилак с климатична инсталация и изобщо не се изненада, когато се настаних до него.

— Трудно е да те намери човек, Куче.

— Не чак толкова.

— Седя тук почти… — той погледна часовника си — два часа.

— Мен ли чакаш?

— Помислих си, че ще искаш да знаеш.

Той ми предложи пакета си с цигари. Взех една и я запалих от златната запалка, която ми поднесе. Отворих прозореца леко, за да може димът да излиза навън.

— Грешиш, приятел. Интересуват ме само методите ти. Мога ли да направя нещо за теб?

— След малко. Чакам твоята… приятелка.

— Моите приятели са малко.

— Тази е нещо специално. Всъщност… ето я, идва.

В прекалено големия за нея дъждобран Шарън приличаше да изоставено джудже. Тя махна качулката и по косата й заблестяха водни капчици. Засмя се, отвори вратата и скочи до Дик, без да ме забележи. След това по лицето й се изписаха няколко физиономии едновременно и едва тогава се усмихна пак.

— Здрасти, Куче.

— Здравей, кукло. — Ухилих й се в отговор и хвърлих цигарата през прозореца. — С минипола ми харесваш повече.

Тя сви рамене, измъкна се от дъждобрана, извади някъде от гънките му няколко папки и седна. Полата й се дръпна до средата на бедрото.

— По-добре ли е така?

— Много.

Шарън се вгледа в двама ни за миг, после махна от челото си залепените от дъжда кичури коса и попита:

— Да не би да прекъснах важен разговор? Когато ме повика…

Дик Лейгън я потупа бащински по бедрото и се изкиска.

— Никакъв разговор. Предполагах, че ще се срещна с двама ви поотделно, но щом се събрахме…

— Какво си наумил, Дик? — попитах го.

— Няма нужда да бързаме, момче. В края на краищата аз съм само един репортер, който си върши работата в името на обществения интерес, а ако прочетеш последните вестници, ще се убедиш, че е точно така. Заводът на „Барин Индъстриз“ се задейства отново, на територията му се снима филм, в смятания за мъртъв град се съживява някакъв нов дух и така нататък, но близките до събитията хора долавят, че над всичко това витае един злокобен призрак, възприел формата на мистър Крос Макмилън. И когато дойде развръзката, тя със сигурност ще е подходяща за отразяване в пресата.

— Само в местната, Дик.

— Може би. Но участваш и ти. Куче. Голямото неизвестно. Тоест, досега.

Шарън помръдна на мястото си, а лицето й доби напрегнато изражение. Аз свих рамене.

— Да й кажа ли, Кели? — попита Лейгън.

— Защо не? Просто гледай да документираш отговорите. — Обърнах се към него и го погледнах. Това, което той видя на лицето ми, го накара да се изтегне като струна. Езикът му облиза внезапно изсъхналите му устни, но вече беше стигнал дотук и нямаше как да не продължи. Стрелна с очи едрия си шофьор, който разговаряше с едно от местните ченгета на около петдесетина метра и увереността се върна на лицето му.

— А може би ще проявиш суетността да ги документираш сам, Куче.

— Известно е, че съм правил това.

— Куче…

— Спокойно, малката, остави човекът да говори.

— Благодаря — кимна Лейгън. Долових причината за тона му. Смяташе, че е голям състезател и играе срещу слаба защита. Беше готов да троши кости, изпълнен с увереността, че всички шансове са на негова страна и се наслаждаваше на ефекта. — Както споменах, направих някои проучвания, мистър Кели.

— Пак започваш с този официален тон. Зарежи това, Дик.

— Добре. — Замълча и ми подаде още една цигара. — Може би няма да ти е приятно младата дама да чуе всичко това?

— Защо не? След като го знаят всички?

— Шарън?

Тревогата съвсем ясно се четеше в очите й, но аз свих рамене.

— Говори.

— Нали не възразяваш да поглеждам бележките си?

— Не, разбира се.

Лейгън извади малък бележник, отвори го и се вторачи в него. Цялата проклета история беше театър, но ми беше все едно.

— Освободил си се от армията в Англия през 1946-а и си предпочел да останеш там, вместо да се върнеш в Щатите.

— Така е. — Дръпнах от цигарата. Беше добра. Шарън ме гледаше съсредоточено.

— Имал си приятел, който се е оказал математически и финансов гений.

— Точно така. Роли имаше усет за бизнес.

— Но не и пари.

— По онова време положението му беше отчайващо, ако трябва да бъдем точни.

— Но — Лейгън продължи веднага, — Ролан Холанд е получил финансов подарък от някого — дадох му да разбере, че приемам наблягането на тази дума с насмешка — и е успял да го превърне в значително състояние за доста кратко време. Всъщност, станал е милионер за една нощ, както се казва.

— Напълно законно — отбелязах аз.

— Несъмнено. Във всеки случай той е решил да върне жеста на своя благодетел и му е превел значителна сума, която на свой ред е била вложена в дейности, които… да кажем, не са били съвсем законни.

— Защо не оставиш заобикалките и не ги наречеш направо престъпни?

— Добре, престъпни. Става дума за гигантски операции на черния пазар, които са донесли огромно състояние, но в същото време са свързали въпросния човек с една от най-злокобните престъпни групировки, съществували някога в Европа. — Лейгън ме погледна, видя как пускам кръгчета дим към белия като сметана таван на колата и се обърна напред, спокоен, че държи положението в ръцете си. — Но не е само това. Престъплението поражда престъпление. Черноборсаджийството с лекарства преминало в черноборсаджийство с цигари, след това с оръжия и накрая стигнато до най-едрия престъпен бизнес — търговията с наркотици.

— Това не е краят — отбелязах аз.

— Какво имаш предвид? Премахването на хора?

— Наречи го убийство.

— Ах, да. Не бъди толкова самодоволен. Неофициален въпрос, отричаш ли всички тези неща?

— Съвсем официално, не.

— Убивал ли си?

Пуснах още едно кръгче дим.

— Разбира се.

— Удивително искрен си.

Много лошо, че изобщо не можеше да разбере. Оставих го да говори.

— Шеф на най-голямата европейска престъпна организация — продължи той. — Връщаш се тук. След себе си носиш смърт и унищожение.

— Дявол да го вземе! Зарежи поезията. Пишеш статия, нали?

— Все още не съм я написал. В момента събирам факти. Между другото, как се справям?

— Прекрасно — отвърнах.

— В Ню Йорк имаше инциденти, тук също… Полицията е проверила всички тях. Работа на експерт.

— В какъв смисъл?

— Всичко е свършено умно и предвидливо. Но това не е краят. Очаквам финалното убийство.

— И тогава ще се нахвърлиш?

— С удоволствие.

— А кой ще го извърши?

— Всички, които очакват да получат милиони долари от една пратка хероин, която ти… си отклонил?

— Смахнал си се, журналисте.

— Някакви възражения, мистър Кели?

Дръпнах за последен път от цигарата, свалих стъклото и хвърлих фаса навън. Шофьорът и ченгето се обърнаха за миг към колата, после възобновиха разговора си.

— Никакви възражения. Просто искам да чуя версията ти.

Лейгън се усмихна тайнствено под мустак, погледна Шарън, после пак се обърна към мен.

— Струва ми се, че по някакъв начин тя действа като катализатор. Когато започнеш да се скапваш, ще се скапеш без остатък.

— Не преставай да говориш.

— Може и да замълча.

— За да ме убият?

— Точно така. Известни са ми и други неща.

— И не искаш да ме предупредиш, за да не се подготвя?

— Естествено, че не.

— Думи на добър репортер. Готов на всичко, за да стане дописката.

— Обвиняваш ли ме?

Усмихнах му се злокобно и той се сви в черупката си. Отворих вратата, излязох и отворих другата, за да слезе Шарън. Тя взе папката си, измъкна се навън в дъжда и застана зад мен. Аз се наведох към стъклото и показах на Лейгън всичките си зъби още веднъж.

— Естествено, че не — казах.

Изчакахме на дъжда, докато той махна на шофьора си и потегли, а после Шарън ме дръпна за ръката и ме заведе до оградата, където висяха зяпачите, без да каже дума.

Някой наду свирка. Статистите излязоха изпод шатрата, стиснати сандвичи и книжни торбички. Отправиха се към един човек с жълт дъждобран, получиха напътствия, застанаха на местата си и когато включиха камерата, тръгнаха към големия портал на „Барин Индъстриз“.

— Вярно ли е всичко това? — попита Шарън. Обърнах се към нея.

— Пропусна най-хубавото.

— Наистина ли си престъпник?

— В известен смисъл.

— Но си убивал хора?

— Често, скъпа.

— След всичко, което си започнал… тези хора тук…

— Никой няма да пострада, котенце.

— Той спомена, че ще се случи нещо още по-лошо.

— Прав е.

— Куче…

— Остави това, русокоса кукличке. Изживял съм живота си. Опитах се да се махна, но не искат да ме оставят. Това е краят. Не го вземай навътре. Надхитрявал съм ченгетата на три континента, оставил съм своя малък отпечатък в обществото, няма кой да плаче за мен, така че какво ме интересува, разбираш ли? Всичко свърши, само че преди проклетият последен чип да отиде на масата, ще изчистим къщата както трябва.

— Куче… каза „ние“.

— Не обръщай внимание. Това е множественото число на кралете.

— Обичам те.

Начинът, по който го каза, ме блъсна право в стомаха и всички мускули по тялото ми се стегнаха. Погледнах замръзналото й лице и разбрах какво е видял баща ми, когато е бил с майка ми в онази самотна малка стаичка на втория етаж в къщата на Мондо Бийч. За първи път разбрах и какво ми е дал дъждът. Беше изписано на лицето й наред с леката усмивка. В ума ми като в калейдоскоп се завъртяха образи, които не можех да разпозная и се наложи здравата да помисля, преди да кажа:

— Недей, дете.

Беше като първия път, когато я видях, когато Раул се беше надвесил над нея с мераците си и тя го бе разгадала толкова блестящо. Шарън отърси дъжда от лицето си и се усмихна.

— Куче, аз съм имала секс. Познавам мъжете и съм им налагала волята си. Чукали са ме отзад, експериментирала съм и с жени… но все още съм девствена. Не е ли ужасно?

— Разкарай се.

— Да. Чаках.

— Тогава чакай своя тип. Може и да не е умрял.

— Вече не ме интересува. Наистина.

— По-добре да те интересува, защото на тоя скапан свят трябва да остане нещо свястно.

— Кой ще те убие, Куче?

— Всички — отговорих.

— Може ли да гледам?

Пакетът цигари остана в ръката ми прекалено дълго. Бяха се намокрили и ги захвърлих в калта. Шарън се усмихваше, усмихнах й се и аз.

— За мен ще е удоволствие.