Мики Спилейн
Секс капан (19)

19

С. К. Кейбъл и екипът му пристигнаха в Линтън с целия рекламен шум, който Лий и хората му успяха да организират. Бяха настанени в два мотела, разположиха офисите на продукцията в стария хотел в центъра, а работниците започнаха да подготвят местата за снимките. Някак си градът оживя и се възцари дух на надежда. Сякаш хората крачеха малко по-бързо и малко по-щастливо.

Макмилън също играеше картите си умело. Пълнеше страниците на местния вестник със снимките си заедно със С. К. Кейбъл и Уолтър Джентри, обширни материали разказваха за другите му съвместни дейности с Уолт и за обикновения читател всичко изглеждаше много добре. Всичко това щеше да направи сериозно впечатление на акционерите, когато дойдеше време за събранието и ако все още имаше някой, който не беше сигурен как ще гласува, той много скоро щеше да застане на негова страна. Старият Крос беше умен, не може да му се отрече. Странното бе, че започваше да ми харесва. Човек не среща често добри врагове. Когато този човек пожелаеше нещо, правеше всичко възможно, за да го получи.

Слънцето започваше да залязва на запад и аз се качих на терасата, която стърчеше на покрива, облегнах се на стария парапет и заоглеждах околността с бинокъл. Няколко птици все още се втурваха след оттеглящите се вълни и кълвяха нещо в мокрия пясък, а високата трева на сушата се огъваше под напора на вятъра. На около четвърт миля някакво бездомно куче обикаляше сред дюните и освен него на брега нямаше жива душа. Две рибарски лодки с вдигнати платна преминаха на път за дома. Самотният човек във втората се бе изтегнал на кърмата и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи. Щастлив е, помислих си. Този човек нямаше за какво да мисли, освен за това, кой ще му изчисти рибата.

Прибрах бинокъла в кутията, слязох долу и се качих в колата. Времето наближаваше.

 

 

Малкото, които бяха останали, носеха царствените си доспехи, състоящи се от корсети и блестящи диадеми, с пози отпреди две поколения — очукани от живота възрастни жени със застаряващите си половинки и раболепни роднини, които някак си се налагаха с присъствието си в балната зала на хотела.

— Твои ли са? — попита Роуз.

Засмях се и поклатих глава.

— Това е друг клон на семейството. Тези, които са влагали парите си разумно и са ги стискали.

— Общество, а?

— Висше, скъпа. Наистина висше.

— Братовчедите ти са глупави. Виж ги как целуват ръце.

— Ще зацелуват и нещо друго, защото искат да са в добри отношения с роднините. Тези стари кукли тежат на мястото си.

— С кой от тях трябва да се заема?

— С Алфи. Онзи със змийското лице.

— Ако това, което мислиш е вярно…

— Няма да се стигне чак дотам. Просто се надявам наистина да си толкова добра актриса, колкото казваш.

— Когато нещата опрат до мъже, няма по-добра. — Тя ме погледна над чашата си за шампанско и повдигна едната си вежда. — И ако направя това, ще получа ли роля във филма?

— Аха. Гарантирано.

— Сигурен ли си, че Лий знае за това?

— Донякъде. И без да му казвам всички подробности е достатъчно нервен.

— Ами ако се наложи да го целувам?

Засмях се.

— Професията ти изисква такива прийоми, нали?

— Значи ще искам по-сериозна роля. — Тя се засмя звънко и натопи езика си в шампанското. — Само се шегувам, Куче. Ще направя каквото мога. — Роуз се вгледа съсредоточено в Алфред, който се суетеше около най-старата ми леля. — Знаеш ли, ако си прав, той няма да е способен на нежности. И преди съм виждала такива типове. Избиват си комплексите по други начини. Все още имам няколко белега.

— Значи ще разбереш кога да се ометеш.

— Стаята готова ли е?

Подадох й ключа и тя го пусна в малката си дамска чантичка.

— Точно както ти я нарисувах. Всичко е нагласено, само трябва да запалиш лампата. Копчетата за активиране са поставени на четири различни места. Ако стане напечено, ще избягаш през шкафа в банята към съседния апартамент. Там има дрехи, ако се наложи да хукнеш по гол задник.

— Парите наистина могат да купят всичко, нали?

— Не всичко.

— Как изглеждам?

— Като че ли си оставила десетина години някъде. Как го правиш?

— Козметична наука, чиста съвест и щастлив ум.

— Практична си.

— Момиче в моето положение трябва да е. Не искам цял живот да съм проститутка.

— Тогава се омъжи за Лий.

— Мисля за това. През последните три дни ми предложи два пъти.

— А защо не го направиш?

— Защото не съм много сигурна дали няма да съжалява заради миналото ми. Повечето мъже искат да започнат отначало.

— Лий не е от тези, скъпа. Обича да язди обяздени кобили. Предложил ти го е искрено.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

След малко тя се усмихна и кимна замислено.

— Добре, убеди ме.

— Тогава на работа.

— Слушам, шефе!

Лийлънд Хънтър изчака докато тя си отиде и се приближи до мен.

— Поемаш голям риск.

— Не е така. Един от моите хора ще стои наблизо за всеки случай, ако играта загрубее.

Бях застанал в ъгъла така, че да не ме виждат и оглеждах тълпата. Току-що през главния вход бе влязла нова група и се здрависваше наляво и надясно. В центъра й бяха Крос Макмилън, Шарън, увиснала на ръката му, Уолт Джентри и Шийла. С. К. Кейбъл беше усмихнатият продуцент, придружаван от кълбо бяла лисица, достойно да стиска ръката му. Новата му главна актриса бе истинска англичанка, минала през стария Холивуд.

— Поеми нещата, могъщи Хънтър.

— Да, предполагам, че ще е по-добре да отида при останалите. В името на доброто старо време, разбира се.

— Естествено. Погрижи се представителите им да са на линия.

— Боя се, че няма да могат да помогнат особено. Ще се съюзят с братовчедите ти в името на семейната чест, но акциите им са номинални. Ще мога ли да се свържа с теб, ако се наложи?

— Нека аз те търся, съветнико. Не искам да се показваш в присъствието ми повече от необходимото.

Хънтър ме изгледа царствено, кимна и се отдалечи сред тълпата от дребни знаменитости и местни големи клечки.

Някакъв самотен келнер ме забеляза в тъмния ъгъл и се приближи с поднос пенливо шампанско.

— Напитка, сър?

— Не, благодаря.

— Много добре, сър.

Тъкмо щеше да се обърне, за да се отдалечи, когато името, изписано на значката му ме удари като с юмрук.

— Ферис — казах тихо.

Не се спря.

— Ферис!

— Сър?

Посочих значката.

Той я погледна, усмихна се и поклати глава.

— Това ли… Съжалявам, сър. Не, не съм Ферис. Казвам се Дейли, Джон Дейли. Изглежда са разменили саката ни. Наеха ни само за тази вечер. Сигурно Ферис е някъде тук, с моето име на ревера си.

— Кой ви нае?

— Във вестника имаше обява преди два дни. Просто се обадихме.

— Всичките ли сте от града?

— Познавам повечето от тези, които се обадиха на обявата. Имаше и няколко непознати. Ако видя кой носи значката с моето име, да го изпратя ли при вас?

— Не, сам ще го намеря, благодаря.

— Всичко е наред, сър.

 

Контактът е осъществен. Но от коя страна? Ферис 655 ме бе проследил и бе намерил начин да се свърже с мен. Това е бил един от вариантите, защото не е можел да е сигурен, че ще бъда на това място, но го беше измислил хитро, така че да се досетя. Знаех, че няма да открия човек със значка „Дейли“ наоколо, което означаваше, че или ме наблюдават, или ме подканят да се замисля. А какви биха могли да бъдат другите варианти?

 

Ферис 655. Семенцето, покълнало в главата ми наред с листенцата, започна да връзва цвят, който щеше да се превърне в плод. Ферис. Ферис. Беше нещо отпреди много години. Нещо смътно и неясно, което трябваше да се помни.

Излязох през страничната врата, тръгнах по задния коридор, който водеше към паркинга и се промуших между колите към улицата. Движението по платното беше нормално, а малкото пешеходци на тротоара не ми обръщаха никакво внимание. Без да излизам от сенките стигнах до колата си две пресечки по-нататък, проверих паркираната отпред, седнах зад кормилото и се загледах в звездите. Ферис, не преставах да мисля.

Дявол да го вземе! Бях отделил прекалено много внимание на името. Почти бях забравил за цифрите и сега половината от тайнственото съобщение проблесна в ума ми.

Преди двайсет и три години 655 беше номер на пощенска кутия, а картичка, пусната в нея, означаваше, че е подготвена пратка контрабандна стока и аз трябва да уговоря времето и мястото чрез Мел Тарбък. Но Мел бе умрял преди петнайсет години и пощенската кутия отдавна не се използваше.

Оставаше Ферис, а аз нямах никаква представа кой или какво е това.

Запалих мотора и го оставих да поработи минута на празен ход, после потеглих след един пикап. Видях, че фаровете на една кола зад мен светнаха и тя потегли. На първото кръстовище завих наляво. Когато тя подкара след мен, аз вече бях паркирал и чаках в един вход с пистолета в ръка. Светлината от отсрещния прозорец осветяваше улицата много добре, така че видях лицата на хората в колата. Двама пубертети се кискаха, единият пиеше бира от кутия. Минаха покрай мен и малко по-надолу по улицата единият се показа през прозореца, за да подсвирне на някакво момиче.

Прибрах пистолета и се качих в колата. Отново ми се бяха привидели призраци и започнах да се ядосвам на себе си, но си спомних, че това беше спасявало кожата ми неведнъж. Този път се уверих както трябва, че никой не ме следи и подкарах по една улица, която трябваше да ме изведе вън от града, надявайки се да не объркам указанията на Тод.

Любопитството ме накара да погледна стария публичен дом и да проверя в бюрото за недвижими имоти. Старецът там ми каза, че къщата никога не е била обявявана за продан, а Тод го потвърди.

— Куче, Люси Лонгстрийт не отиде далеч — каза ми той по телефона. — Тя и чернокожата й прислужничка се преместиха в една малка ферма, на мястото, където беше автобусната спирка, когато тръгнаха първите автобуси. Доколкото знам все още е там. Преди година ги видях да играят карти на верандата. Не искат да имат нищо общо с когото и да било.

Сега също бяха на верандата и пак играеха карти с негърката Бет — и двете стари и уморени, с пискливи гласове. Годините бяха стопили тлъстините на Люси и кожата й висеше на гънки по брадичката и ръцете, но косата й беше боядисана в същия странен червен цвят, на който никак не му беше мястото там и по пръстите й блестяха диамантените пръстени. Само че сега нямаше какво да ги крепи и повечето висяха с камъните надолу.

Позна ме Бет, остаряла, но до неопределена възраст.

— Боже! Я гледай кой е дошъл, мис Люси! — извика тя.

Мадам Лонгстрийт имаше ум, който можеше да се връща назад, да се огъва и усуква като стоманена пружина, така че след пет секунди оглеждане остави картите и кимна:

— Копелето, внук на Камърън с идиотското име.

— Позна, Люси — казах аз.

— Четох за теб — продължи Люси и ми посочи стол. — Седни. Бет, върви да налееш по питие. — Хвърлих шапката си на масата и седнах. — Радвам се, че те виждам, момче.

— Не си се променила много.

— Шегуваш ли се? Я погледни хубаво!

— Имах предвид маниерите ти.

Бет се върна с бутилка и три чаши върху излъскан сребърен поднос. Спомних си, че го използваха и в някогашното заведение. Негърката напълни чашите, сложи лед и малко джинджифил и се отдалечи.

— Не ми обръщай внимание — каза Люси и изпи питието си на един дъх. — Рядко ми се отваря възможност да си наквася устата.

— Може би не трябваше да се оттегляш от бизнеса.

— В наши дни аматьорите владеят положението. Не виждам кой може да завърти прилично заведение. — Тя извади от джоба си дълга пура, отряза края с ножица и я мушна в устата си.

— Можеше да я отхапеш — отбелязах.

— Не съм за еманципацията, синко.

— Никога не си била.

Люси се облегна удобно, кръстоса крака и дръпна от пурата. Усмихна ми се.

— Чух, че може да ме потърсиш.

— Кой е проявил толкова ум?

— Едно ченге, на име Бени Сакс. Малко хора знаят, че съм жива, но той смяташе, че си наумил нещо странно и ми се обади.

— Какво е това нещо?

— За братовчедите ти.

Свих рамене и опитах питието. Беше много силно.

— След като вече си се усамотила, защо се тормозиш? Бих могъл да дойда и само, за да те видя.

— Глупости, синко. Имам телефон, обичам клюките, все още се намират и някои приятели, с които ми е приятно да разговарям. Бет слиза до града редовно и научава някои неща и от други места. Във всеки случай старата информационна агенция все още функционира. Какво те интересува?

— Някои неща за братовчеда Денисън.

— Ами за Алфред?

— За него говорих със Сакс.

— Мога да се хвана на бас, че ти е казал истината.

— Сериозно?

— Напълно. Едно от момичетата беше дъщеря на хлапачка, която работеше при мен. Това знам аз.

— Тогава разкажи ми за Алфред.

Люси направи три кръгчета от дим и ги духна.

— Игрив е, няма съмнение. Прави го скрито-покрито, но го прави. Знаеш ли колко обратни има, за които изобщо не подозираш?

Кимнах.

— Няма да го хванеш.

— Не ми и трябва. Просто искам да знам.

— Сега знаеш.

— Бих могъл сам да го тласна към това. Има много хора, които са готови да ми окажат съдействие или просто да се позабавляват по особен начин.

— Не бих се изненадала, синко.

— Да го направя ли?

— Защо ти е? По-добре се захвани с другия.

— Какво е положението при него, Люси?

— Опасен е. — Тя дръпна от пурата и изпусна дима през носа си. — Следващата ще я убие.

Ръцете ми се свиха около облегалките на стола и изругах тихо. Люси изглежда забеляза физиономията ми, защото извади пурата от устата си и каза:

— Да не би вече да си му заложил капана?

— Да.

— Бъди внимателен, синко. Бъди дяволски внимателен.

— Опитвам се.

Люси извика на Бет да й напълни чашата и когато я получи, примлясна доволно с уста и тръсна пепелта от пурата на пода.

— Преди известно време дойде да ме види един стар приятел.

Гледах я и чаках.

— Стенли Крамър. Май сериозно си се заел да се ровиш в старата засъхнала помия.

— Просто събирам късчета от миналото.

— И задаваш чудати въпроси.

— Така ли?

— Досега никой не се е интересувал. Запалил си главата на Стенли и той иска да знае къде се намираш ти в цялата тази работа.

— Чакам пред задния вход, ето къде. Семейните копелета не се допускат на масата за вечеря.

— Престани да се самосъжаляваш.

— Люси…

— Сериозно говоря, синко, не се оставяй да те сграбчи. — Тя се усмихна, изпи втората чаша по същия начин, както и първата и я остави на масата с въздишка. — Старите момчета около дядо ти бяха страхотни.

— Те създадоха бизнеса.

В очите й се появи нещо далечно.

— Можеха да го направят още по-голям.

— Как?

Люси разпери нетърпеливо ръце.

— Дявол да го вземе, сигурно и аз остарявам.

— Не ти личи.

— Ха, ха! Аз живея само със спомените си. Връщам се твърде далече назад… Изслушала съм прекалено много истории и прекалено много хора са полагали глава в скута ми, за да ги галя по челата. Но се забавлявах, не се оплаквам. Все пак понякога се чудя дали приказките им са били истински или само фантазии. Едно време беше по-добре. — Погледна ме пак и лицето й стана сериозно. — Стенли и момчетата са твои приятели. Грижи се за тях.

— Разбира се, Люси.

— В града се появиха много непознати физиономии. Твоето име също се споменава тук-там. Тези, които питат за теб, имат змийски езици, синко. Ако бях в твоето положение, не бих се задържала на едно и също място прекалено дълго. Дори и тук. Ще се ослушвам и ако чуя нещо, ще ти го съобщя. Не се безпокой, знам къде да те намеря.

Станах и взех шапката си.

— Радвам се, че те видях, Люси.

— Аз също. — Тя остави пурата си и се изправи с усилие, за да ме изпрати. — Между другото, какви са тези приказки за теб и момичето на Кас?

— Приятели сме, само толкова. Къде си ги чула?

— Чета вестници. Пишеше, че с нея сте били при Тод. Не ми прилича на обикновено приятелство.

— Доста любопитна си.

— Както винаги. И си я водил долу на плажа, нали?

— Пак ли Бени Сакс?

— Никой не води приятелка по този начин на плажа, освен ако не му е много добра приятелка.

— Тя с сгодена, Люси.

— Да, познавам годеника й.

Спрях на вратата и се обърнах.

— Кой е той?

Люси ме изгледа с безизразни очи и поклати глава.

— Едва ли си го виждал. — Протегна ръка и ме улови за китката. — Внимавай с момичето. Добро е. Познавах стареца й. Бет акушира при раждането й.

— Тя няма да пострада.

— Не знам. Ти си като баща си. И дядо си. Понякога и те излизаха от релсите.

Потупах я по рамото.

— Така е. Пази се, Люси.

— Да си ме виждал някога с деца? Винаги съм се пазила.

 

Възможностите да избирам намаляваха. Повече не можех да се крия по ъглите и да се мушкам в сенките. Ферис щеше да пожелае да се свърже с мен и трябваше да съм на линия. А ако можеше да ме намери той, можеше и Арнолд Бел.

Дявол да го вземе, опитах се да остана настрана! Бях се открил изцяло, така че всички да видят, че съм се чупил, но играта имаше свои собствени правила и играчите не позволяваха на никой да се махне, освен на количка в моргата. Само така можеха да са сигурни. Времето и разстоянието не означаваха абсолютно нищо. Зловещите подозрения, че само чакаш удобен момент, за да започнеш отначало, винаги бяха налице.

Това е, отново трябваше да се крия. Като заек от хрътки, само че заекът бе успял да се изплъзне и сега хрътките лаеха по петите му. Този заек беше отрасъл в джунглата и имаше дяволски огромни зъби и дяволски остри нокти. Баща му беше тигър, а майка му от лъвско потекло. Наближаваше ръба на пропастта, където трябваше да се обърне и да пусне в действие всичките си оръжия, независимо какви са шансовете за успех. Веднъж се умира… това е… Времето дойде, Чарли, надявам се, че живя приятно. Заври си го в задника. Мак, просто гледай наистина да умра, това е всичко.

 

Тълпата беше оредяла и се бе оформила на малки групички, които отстояваха възгледите си със пиянско съвършенство. Умореният оркестър свиреше на пет-шест двойки, които триеха задници На малкия дансинг. Уолт Джентри се усмихваше на русата актриса, която бе оставила някъде лисицата си и сега го държеше на такова разстояние, че да може да види максимално добре бюста й, увит само в някаква полупрозрачна материя. Имаше вид на напълно доволен човек, може би и заради сделката, сключена преди няколко часа.

Братовчедът Денисън се бе надвесил над Лийлънд Хънтър, който пишеше някакъв документ. Крос Макмилън гледаше отстрани, а С. К. Кейбъл говореше оживено на Шарън. Тя си водеше бележки и от време на време задаваше въпроси на двамата възрастни господа встрани, които очевидно бяха доволни от всичко и всички. Единият притежаваше голям парцел в центъра, а другият беше кметът на Линтън.

Не видях нито Роуз, нито Алфред.

Никой не беше виждал и келнер на име Дейли.

Шийла стоеше в отсрещния ъгъл с две чаши шампанско в ръка и когато ме забеляза да стоя сам край рояла, ги остави, заобиколи тълпата и дойде при мен.

— Изведи ме оттук, Куче — каза тя.

Един келнер донесе дрехата й и през кухнята минахме към задния вход, който вече бях използвал по-рано тази вечер. Тя леко се олюляваше и лицето й ми се стори особено.

— Защо оттук?

— Хората обичат да приказват — отговорих.

— Пет пари не давам за хората вече.

Когато стигнахме до вратата, угасих външната лампа. Шийла се облегна на мен и пое дълбоко хладния нощен въздух.

— Искаш ли да походим пеша?

— Да, имам нужда от това.

Паркингът беше почти празен, но никога не съм обичал редици безмълвни коли, така че свих надясно зад едни храсти и излязохме на алеята, която водеше към главния вход.

На осветеното място пред вратата видях Бени Сакс да разговаря с друго униформено ченге и това също не ми хареса. Дръпнах Шийла към тревата и я отведох до улицата, в сенките на дърветата, където спрях, за да се огледам.

— Чакаш ли някого? — попита тя.

— Не.

— Там има някой.

— Навсякъде има по някой, котенце.

Почувствах как потрепери и я улових за ръката.

— Махни ме от хората, Куче.

— Хайде, ще те заведа у дома.

— Не искам у дома. Взех стая в един хотел за тази вечер. Крос ще се върне в Ню Йорк и не искам да оставам сама в голямата къща. Уморих се да съм сама.

— Какво те тормози?

— Нищо, само ме заведи в хотела.

Отидохме до колата, заслушани в звуците на нощта, а ушите ми се мъчеха да доловят сред тях нещо необичайно. Отворих й вратата, за да се качи, заобиколих от другата страна, качих се и аз и мушнах ключа в стартера. Шийла потрепери пак и се втренчи право напред.

— Нещо тревожи ли те? — попитах.

— Защо хората постъпват лошо с другите хора?

— Не знам, скъпа.

Машинално сложих ръка на бедрото й и въпреки че докосването беше съвсем кратко, ме обзе остър копнеж, който изчезна едва когато улових кормилото с две ръце.

Хотелът беше двуетажен и до входа се стигаше по полукръгла алея. Една друга обикаляше около постройката и водеше към служебните помещения отзад. За да се подсигуря минах по нея и когато спрях, от едно такси слязоха трима.

Шофьорът прибра парите и потегли, а аз включих на скорост. В този момент скочиха.

Проблемът им беше, че ги видях, като идваха. Улучих единия в средата на челото, той за миг остана изправен, с кървава каша вместо око и се строполи на земята. През другия минах с двете предни колела и веднага включих на заден ход. Сякаш изхрущя плетена кошница.

Изскочих от колата и видях третия, който бързаше да разбере какво се е случило. Точно когато погледът му се спря на двата трупа, счупих ръката му с първия саблен удар и врата му с втория.

И тримата имаха пистолети със заредени пълнители — два 38-и калибър и един 9 милиметров — с дръпнати назад ударници, готови за стрелба. Само че не бяха достатъчно бързи, за да ги използват. Прерових джобовете им само за няколко секунди. Този, когото застрелях, не ми беше познат и името му не ми говореше нищо. Лицето на другия беше застинало в някаква ужасна болезнена гримаса, но въпреки това го разпознах. Отблизо изобщо не приличаше на пубертет, но със сигурност той седеше до шофьора на колата, която бях видял преди това. Името на третия, този със счупения врат, ми беше познато. Това беше един от главорезите на братята Гуидо, вероятно дошъл, за да гарантира, че задачата ще бъде изпълнена.

Вдигнах очи и видях лицето на Шийла зад предното стъкло на колата. Гледаше ме през дупката, която беше оставил куршумът. Усмихваше се като в някакъв унес и долавях ужаса, който достигаше до всеки нерв на тялото й. Качих се в колата и когато отново докоснах коляното й, тя не реагира. Само очите й леко се разшириха.

Бяха навсякъде около мен и нямаше къде другаде да отида, освен в старата дървена къща край морето.

 

 

Беше много уплашена — като че ли някой я бе изстискал с центрофуга. Крачеше странно леко с изкривени като на Мона Лиза устни и нямаше никакво желание да обяснява какво чувства. Нито се противеше, нито се оплакваше — просто тръгна с мен през пясъчните дюни към къщата. Влязохме и остана неподвижна, докато спуснах щорите и запалих газените фенери.

— Добре ли си? — попитах.

Тя не отговори, обърна се към мен и едното ъгълче на устата й потрепери. Очите й блестяха. Улових я за ръката, заведох в до един стол и я сложих да седне.

Отидох в кухнята, сложих чайника на газовия котлон и докато водата завря разглобих пистолета, смених цевта с нова и зарових в пясъка старата заедно с изстреляната гилза, която се бе ударила в арматурното табло на колата. След това се върнах в кухнята и направих кафе.

Шийла все още седеше там, където я оставих, в непроменена поза. Това никак не ми хареса. Подадох й чашата кафе, но минаха цели десет секунди, преди да забележи и да я поеме с леко кимване. Отпи.

Нямаше да е възможно да се разговаря с нея още доста време, така че седнах да изпия кафето си, наблюдавайки лицето й.

Вече трябва да са намерили труповете, помислих си. А може би не? Може би никой нямаше да мине по онази служебна алея, докато не започнат да идват доставчиците на сутринта. Бях стрелял в затворената кола, откъм тъмната страна на сградата, след това бях изчакал достатъчно, за да видя какво ще стане. Не се появи никой, никакво раздвижване. Вероятно не бяха чули изстрела. Никой от тримата не извика, преди да се превърне в размазан труп. Самоувереността бе приспала вниманието им и може би си бяха дали сметка за това в ужаса на последната секунда.

Сутринта трябваше да сменя стъклото и гумите на наетата кола и се надявах да имам достатъчно време за това. Оставаше и проблемът със свидетелката, която седеше срещу мен, изпаднала в някакво вцепенение. Можеше да се разприказва, можеше и да мълчи, но ако някой я видеше в това състояние, непременно щях да си имам неприятности. Мислите на Шийла Макмилън бяха като неуправляема вихрушка, която искаше да се мушне на някакво тъмно, скришно място — и най-малкото невнимание от моя страна можеше да ги насочи в лоша посока.

Тя допи кафето и взех празната чаша от ръката й.

— Хайде, Шийла.

Улових я за лакътя, тя инстинктивно стисна дамската си чантичка и бавно се изправи. Взех газения фенер и я поведох нагоре по стълбата към единствената стая, която бях пригодил за живеене. Оставих фенера и отметнах завивките на леглото, а тя остана неподвижна, вперила поглед в стената. Прекосих полезрението й, а очите й проследиха движението ми, без беглата усмивка да слиза от лицето й.

Съблякох я лесно. Просто трябваше да дръпна ципа на гърба на роклята й и тя се свлече в краката й. Отдолу беше съвършено гола, ако не се броят обувките. Събух ги и извадих глезените й извън купчината плат, прегърнах я през раменете и я накарах да седне на ръба на леглото. После внимателно я сложих да легне и махнах косата от лицето й.

Наистина беше красива — с приятен слънчев загар, бяла на гърдите и таза, със зряло чувствено тяло.

За първи път очите й се раздвижиха и замръзналата усмивка изчезна от лицето й. Гледаше ме объркано. Прокарах пръсти надолу по тялото й, по издатините на гърдите, по плоския корем, покрай мекия триъгълник между краката й и надолу по бедрата. Ощипах леко палеца на крака й, завих я и я потупах по бузата.

— Горкото дете! — казах тихо.

Очите й сякаш потъмняха, клепачите се спуснаха, устните й омекнаха и се чу равномерното й дишане.