Мики Спилейн
Секс капан (7)

7

— Мона Меримън — казах аз, — ти си чудна жена. Защо не се заемеш с някоя знаменитост?

— Минала съм ги всичките, скъпи. Ти ми се струваш по-добър вариант.

— Само дето съм господин никой.

— Не съвсем, Догрън. Вече говорих с приятеля ти Лий Шей. Виждаш ли, той не смее да скрие нищо от мен. Това, че си наследник на „Барин Индъстриз“ те прави добър екземпляр.

— Мона, истина е, че съм наследник, но не наследявам нищо. Както ти казах, аз съм копелето на семейството.

— Дори и това е новина — усмихна се тя ослепително. — В крайна сметка аз водя клюкарската колона.

Прокарах пръст по лицето й и ощипах кожата под брадичката й.

— Скъпа, нали не искаш да те схрускам?

— Звучи ми удивително хубаво.

— Нямах предвид това.

— Има ли друг начин да ме схрускаш? — тя ми се смееше.

— Представи си, че кажа на всички на колко години си.

Усмивката й не помръкна изобщо.

— Невъзможно.

— Хващаш ли се на бас?

Сега смехът започна да изчезва.

— Дай ми един час на телефона и ще ти кажа датата, мястото и часа.

Тя вдигна глава и ме изгледа, не съвсем уверена в себе си.

— Не го вярвам.

— Погледни ме в очите, Мона.

— Виждам ги.

— Значи вече си разбрала, че играя тази игра по-добре от всеки друг. Само ме докосни със зъби и ще отхапя цялата ти глава.

— Значи ти наистина си копеле, нали?

— Всички ми го казват.

— Наистина ли можеш да раздрънкаш каква е истинската ми възраст… ако я научиш?

— Просто се опитай да ме закачиш.

— Ти си интересен, Куче. На колко години съм?

— Да се опитам да позная?

— Да.

Отново прокарах пръсти по лицето й и почувствах тънките бръчки.

— Двайсет и една — ухилих се.

— Опитай още веднъж, но този път сериозно.

— Шейсет и две — казах.

— Даде ми една година повече, копеле такова. Ако кажеш на някого, ще те убия.

— Ако ме питат, ще казвам, че нямаш и трийсет.

Мона Меримън погледна почти празната си чаша, разклати съдържанието й и се вторачи в очите ми.

— Някога убивал ли си човек?

Кимнах.

— Говори ли ти се за това?

— Не държа особено.

— Предполагам, че съм попаднала на барут. Знаеш ли какво искам да ти направя?

— Естествено. Винаги съм си имал проблеми с младите мацки. Защо не си избереш някого на своята възраст.

— Добре, убиецо. А сега една целувка и да се прибираме вътре.

Устните й едва докоснаха моите, но долових тигрицата зад тях и цялото желание, което я бе обзело. Лекото докосване на венериния й хълм, изпъченият гръден кош, който така усилено се мъчеше да докара зърната на скритите под съоръжението от ластик и плат гърди до нещо като оргазъм. Преди двайсет години сигурно щеше да ме заинтригува.

Сграбчих ръката й. Целунах я както трябва само веднъж, тя за миг се стегна, после рухна, видях странния момичешки поглед, който ми отправи и казах:

— Стига толкова, Мона. Дели ни едно поколение. Цяла бездна.

— Бих искала да те погълна с моята бездна.

— Но няма да го направиш. А сега се дръж прилично.

— Попадала съм на какви ли не копелета — усмихна се тя. — Ще те сразя, Кели.

— И други са опитвали.

— Експерти?

— Експерти — отвърнах аз.

— Само така си мислиш, мистър Кели. — Ръката й се отдели от рамото ми, опипа ме долу и отново се качи върху рамото ми. — О, ти наистина си несломим.

— Не, скъпа. Просто обичам сам да подбирам времето и мястото.

— Хайде да се връщаме. Искам да те запозная с някои приятели.

Уолт Джентри ни видя да прекрачваме през френския прозорец и да влизаме в алкохолната глъчка на стаята, махна ни, извини се на двойката, с която разговаряше и дойде при нас с отпуснатата си походка. Стисна ръката ми, ухили ми се и намигна на Мона.

— Радвам се да те видя отново, Куче. Доста време мина.

— Аз също, Уолт.

— Мона успя ли да те улови в мрежите си?

Тя го ощипа по ръката и се нацупи театрално.

— Можеше да ме подготвиш за този звяр, Уолтър. Той внася освежаващо разнообразие сред обикновената група.

— Това е защото съм от простосмъртните — отбелязах.

— Ще останеш ли тук? — попита Уолт.

— Може би.

— Да не би да ти доскуча в Европа?

Свих рамене и се опитах да си припомня последните двайсет и няколко години.

— Това, което веднъж те забавлява, после се превръща в нещо доста обичайно. Може би съм като сьомгата, която отива да хвърли хайвера си там, където се е родила.

— И да умре — добави Мона. — Сьомгата винаги умира, след като хвърли хайвера си.

— Не съм по умирането, уважаема. Поне засега.

— Ах, да. Екземпляр. Ти си дошъл да хвърлиш хайвера си. И коя ще го получи?

Уолт се засмя и я потупа по рамото.

— Мона, момичето ми, трябва ли непрекъснато да мислиш за секс?

— Интересува ме интересният екземпляр, не друго. Читателите ми харесват такива неща. В нашите среди се появява един удивително подходящ и предизвикателен ерген, така че е съвсем естествено да проявявам любопитство. — Тя вдигна очи към мен, все още усмихната. — Не отговори на въпроса ми, Кели.

— Не съм се и замислял за това.

— Никое самотно сърце не очаква завръщането ти?

— Не мога да си спомня такова нещо. Повечето хора се зарадваха, като видяха, че заминавам.

Уолт махна на една келнерка с къса пола, която дойде с подноса, взе чаша и каза:

— Не се оставяй тази история с „Барин Индъстриз“ да те заблуди, Мона. Кучето е трябвало да се роди преди сто години. Не са останали много места, подходящи за човек с характер като неговия. Беше доволен, когато го изритаха.

— Кого са изритали? — попита един тих глас. Всички се обърнахме и кимнахме на човека със загоряло от слънцето лице и солидно телосложение, застанал зад нас.

— Мона, Уолт… — каза той.

— Дик Лейгън, Догрън Кели. Не мисля, че се познавате.

Подадох му ръка и той учтиво я стисна, само за миг.

— Редовно следя материалите ви, мистър Лейгън.

— Най-накрая и аз да срещна човек, който се интересува от новините с международен отзвук.

— Това е доста повече, отколкото той каза за моите литературни шедьоври — обади се Мона.

Лейгън се усмихна и прекара пръст по щръкналите си мустаци.

— Мона, скъпа, та ние не сме конкуренти. От репортажите, които подготвям аз, се интересуват само хората, които се занимават с финанси. Нали така, мистър Кели?

В гласа му се прокрадна особена нотка, а очите му ме наблюдаваха внимателно.

— Преследването на долара е необходимо зло. Винаги се радвам, когато мога да получа своето — отговорих аз.

— Разбрах, че сте тук, за да поискате наследството си.

Засмях се.

— Десет тлъсти хилядарки. Как разбрахте?

Дик Лейгън отпи от питието, докосна доволно устните си и каза:

— Направих първите си журналистически проучвания, когато „Барин Индъстриз“ беше на върха. Ще се изненадате, като разберете колко много неща знам за семейството ви.

— Е, аз искам да получа само своите десет хиляди и това ми е достатъчно. Не си падам особено по радостите на семейния живот.

— Да, разбрах това. Все пак десет хиляди долара не са кой знае какво в наши дни. Смятате да инвестирате в нещо ли?

— Дявол да го вземе, не. Смятам да ги изпукам. От парите няма полза, ако не се превърнат в нещо хубаво и приятно.

— Така разсъждават богатите, мистър Кели. — Странната нотка се появи отново.

— Ще се изненадате като ви разкажа колко богат може да бъде човек с десет бона. — Ухилих се, той също ми се усмихна.

— Между другото, мистър Кели, името ви е Догрън, нали?

— Да, защо?

— Необикновено име.

— Старомодно. Не сме останали много такива.

— Така е. Все пак съм чувал да го споменават няколко пъти. Истанбул, Париж… били сте там, нали?

— Разбира се — потвърдих аз.

— Възможно ли е да е ставало дума за същия Догрън?

Мона ни отправи бърз, пронизващ поглед.

— Слушай, Дик, ако знаеш нещо интересно за нашия приятел, не го хаби, за да запълваш песимистичните си репортажи…

Спрях я със смях.

— Ако мистър Лейгън е чуват името ми да се споменава в Истанбул и Париж, можеш спокойно да използваш информацията му, Мона. Аз съм запален любител на бардаците с кючеци и кан-кан. Ако сте посещавали такива места, мистър Лейгън, много е вероятно да сте чули нещо за мен. Изградил съм си известна репутация там. Обичате ли този род развлечения?

Ръката му отново докосна мустаците, за да прикрие плътта на лицето му. Мона се разсмя и го дръпна за ръкава.

— Ей, Дик, стар развратнико! А аз тук да си мисля, че си приличен човек! Куче, ти си сладур. Най-накрая имам с какво да го държа в ръцете си.

Лейгън се засмя сдържано и на лицето му се появи гримаса на объркване.

— Хванахте ме на местопрестъплението, мистър Кели. Сега тайната ми е разкрита. Аз всъщност съм доста срамежлив воайор. Имам възможност да се отдавам на порока си рядко и при пълна дискретност.

— Не се безпокойте — отвърнах аз. — Тайната ви ще бъде запазена. Вече заплаших Мона с разкрития по един въпрос. Ще имам предвид и вашата слабост.

— Забележителен гост имаш, Уолт — каза Лейгън. — Въобще не прилича на европеец. Радвам се, че се запознахме, мистър Кели.

Когато се отдалечи, Уолт поклати глава.

— Надявам се да не си поръсил със сол някоя рана, приятел.

Мона тръсна глава и се изкиска.

— Не бъди глупав. Щеше да се разтопи от удоволствие. А ние си мислехме, че е надут. Куче… с какво друго се занимаваш? Струва ми се, че имаш някакъв странен усет за хората.

— Идва с възрастта, уважаема. Освен това, нали всички мъже са еднакви?

— Ако беше така, нямаше да си губиш времето с жена на моята възраст. Защо, както се изразяваш, не се заемеш с някоя от твоя калибър? Забелязвам доста дамски очи, отправени с копнеж в тази посока. Разведи го между гостите, Уолт. Горя от желание да го видя как се справя с малките професионалистки, които излагат стоката си на показ. А пък аз… ех, дните на твърдите гърди и свежите бедра…

— Хайде, стига, Мона. Опитността е повече от компенсация.

— Уолт, махни го оттук, преди да съм му се нахвърлила!

Когато с възторжен писък се отправи към две телевизионни звезди, Уолт отбеляза:

— Бива си я.

— Аха.

— Но не се оставяй да те заблуди. Готова е да надуе свирката и за баба си, ако се появи някоя клюка. Няма никаква съвест. Лейгън е същият. Напоследък се взема за нещо като благороден рицар. Един сенатор го нарече финансов копой на безскрупулната индустрия и той се стреми да оправдае името.

— А какво търси на място като това? — Огледах помещението. — Тези хора изобщо не са от неговия тип.

— Както толкова безмилостно успя да разкриеш, Дик обича да гледа жени. Тайфата от шоу бизнеса му доставя удоволствие. Успя ли да се запознаеш с всички?

— С повечето.

— Караш типовете тук да нервничат. Разпределили са територията помежду си и сега чакат да видят чий участък ще бъде измъкнат под носа на собственика му.

— Къде е Лий?

— На бара. Увещава две градски знаменитости да се снимат в телевизионни реклами. Защо е толкова наежен?

— Не знам.

— Държа се, като че ли се страхуваше да те остави сам. Бях останал с впечатлението, че едно време ти си бил големият брат.

Ухилих се.

— Лий се притеснява прекалено много. Трябва да се ожени.

— Чуй кой го казва! Между другото, коя ще сграбчиш в лапите си тази вечер? Дори на мен ми е любопитно. Всички са на разположение, трябва да знаеш. Е, почти всички.

— Така ли?

Уолт се обърна към ъгъла на стаята, където беше блондинката, на която попаднах като дойдох. Седеше на перилото на някакво кресло и разговаряше с мъж, напомнящ тиква — един от по-големите издатели на евтини романчета.

— Онази там. Стоманени гащи. Сексуален коктейл „Молотов“, чийто фитил никой не може да запали.

— Звучи интересно.

— Думата е „отегчително“. Дори един психиатър не успя да стигне до заключение. В момента кара главата на Раул да пуши. Преди да се захване с нея, той се имаше за олицетворение на мъжа завоевател.

— Чух как му отряза квитанциите. Вярно ли е това, което ми каза?

— Абсолютно. Мога да гарантирам. И аз съм оставал на сухо. Хайде, ела да й кажеш „здрасти“. Да видим какво впечатление ще й направиш.

— По-добре не. Прекалено млада е за куче като мен.

— Приеми го като забавяне на темпото.

— Както искаш.

Тиквоподобният издател кимна при приближаването ни и се впусна да преследва най-новата придобивка на компанията, появила се като лятна буря, заобиколена от изнежени млади мъже.

— Шарън Кас, Догрън Кели — каза Уолт и се усмихна. — Правя го официално, защото Шарън не обича случайните запознанства.

В големите й кафяви очи се появи блясък и тя ми протегна ръка.

— Уолтър винаги се заяжда с мен, мистър Кели.

— Куче. Така е по-лесно.

— Успя ли да ти разкаже за стоманените ми гащи, Куче?

— Да.

— Истинска клюкарка. Далеч по-добре е, когато мераклиите го открият сами.

— Внимавай — прекъсна я Уолт. — Някой ден един от тях ще дойде с отварачка за консерви.

Блондинката издърпа ръката си внимателно и наклони глава.

— Някой ден.

Шарън Кас беше красива. Различна. Красотата й беше колкото физическа, толкова и вътрешна, но вътрешната сякаш бе старателно прикрита. Косата й беше изрусена и се спускаше на меки вълни около раменете й, подчертавайки зрелостта на гъвкавото й, чувствено тяло. Съвършено оформените й кръстосани бедра се показваха наполовина под миниполата без никакъв срам. Беше пряма и непринудена, не се нахвърляше на мъжете както повечето жени. Нямаше как да не се разсмея.

— Уолт каза, че трябва да те приемам като забавяне на темпото.

— Не особено ласкателно от негова страна.

— Защо двамата не си поговорите? — намеси се Уолт. — Аз трябва да продължа да се правя на домакин.

Проследихме го с очи, а след това Шарън вдигна чашата си.

— Мисля, че Уолт нарочно те натресе на мен, Куче.

Погледнах я озадачено.

— Преди малко му измъкнах пет милиона за една копродукция с „Кейбъл Хауърд“.

— Толкова лесно?

— Като агне на заколение. Шефът ми очакваше да има интриги. Смяташе, че сделката ще бъде изконсумирана в копринените чаршафи на Уолт. — Тя се изкикоти като малко момиченце. — Но Уолт беше прекрасен. Мисля си, че му отмъщава.

— Ас какво се занимаваш ти? — попитах.

— С голи тела и целулоид. „Кейбъл Хауърд“ произвежда филми. Добри или лоши, всичките носят пари. Уолт знае, че ще удвои милионите си.

— И ти трябва да подмамваш възможните инвеститори?

— Това не е нова игра, Куче. Освен това я играя по свои собствени правила.

— Дявол да го вземе!

— Само не ми казвай, че си моралист.

— Не бих се хванал на такава въдица.

— А на каква? — На лицето й се изписа искрено любопитство.

Усетих как физиономията ми се стяга и зъбите ми се показват.

— Зарежи. Може би наистина съм моралист. И аз имам своите правила.

— Ще свършат ли работа?

— Моля?

— Разбрах, че си един от наследниците на „Барин Индъстриз“.

— Новините наистина се разпространяват бързо — отбелязах.

— На това място тайните не се запазват дълго — съгласи се Шарън. — До утре сутринта ще се превърнеш в митичен европейски мултимилионер, финансист, дошъл да грабне „Барин Индъстриз“ изцяло за себе си.

— Глупости.

— Защо, мистър Кели?

— Трябва да получа само десет хиляди. Това е всичко.

— Лий наистина спомена нещо такова, само че е далеч по-интересно да са милиони. Кога ще ги прибереш?

— Няма да го направя. Ще ми ги отнемат. Дядо ми по майчина линия е поставил в завещанието си някои условия, които са почти непреодолими.

— Харесва ми думата „почти“. Ще ги преодолееш ли все пак?

— Нямам какво друго да правя.

— Усмивката ти е твърде мрачна, Куче. Какво криеш в ръкава си?

— Една дълга ръка, която иска да те изведе от това място.

Тя остави чашата си и се изправи. Главата й достигна до височината на моята уста и когато вдигна лице към мен, очите й блестяха, а устните й бяха влажни.

— Достатъчно е да го поискаш.

— Искам.

— Тогава да тръгваме.

 

 

Дъждът я бе превърнал в разцъфнало пролетно цвете, обсипано с капчици роса. Не носеше шапка и бе оставила вятърът да си играе с косата й, не обръщаше внимание на локвите по тротоара. Смееше се в нощта, вплела пръсти в моите, а малкото минувачи, сгушени под чадърите си, ни гледаха странно и се усмихваха.

Хапнахме в едно затънтено италианско ресторантче, а след това извървяхме още шест пресечки, докато стигнахме до един бар, в който единственото живо същество беше отегченият барман. Поръчахме питиетата си и го отпратихме пред телевизора му, а ние седнахме край витрината и се загледахме в мокрия град.

— Забавно е, Куче. Не съм правила такова нещо от много отдавна.

— Разкажи ми за това утре, когато се тръшнеш от пневмония.

— Ще има ли утре?

— Разбира се. Изпълваш ме с чувство за отговорност.

— Като да прибереш у дома си ранена птичка?

— Нещо такова.

— Добре, ще ти се обадя. Пращяща от здраве, енергия и младост… — Млъкна и шеговитостта изчезна от лицето й. — Не, нямах предвид това…

— Котенце — напомних й, — не съм сукалче. Всеки ден, когато се бръсна, се виждам в огледалото. Сивите косми са налице, бръчките се виждат. Случва се с всеки.

— Харесваш ми, какъвто си.

— Това е добре, защото нямам избор. Освен това като скитам с теб наоколо, се чувствам подмладен. Напомня ми за старото време.

— Мондо Бийч?

Чашата ми замръзна във въздуха.

— Откъде знаеш за това?

Очите й зашариха наоколо.

— Защото и аз съм оттам. На около шест мили. Когато бях малка, ходехме на север в гората… участъкът, който Барин не беше оградил в имението си. Понякога се къпехме в потока и си устройвахме пикници. Играехме на богати.

— Разкажи ми за това.

— Ходил ли си някога там, Куче?

— Няколко пъти. Общо взето бях самотник.

— Ще ти кажа и още нещо — продължи Шарън. — Баща ми работеше в „Барин Индъстриз“… Около петнайсет години. Веднъж дори влизах в господарската къща, когато татко трябваше да занесе някакъв доклад от завода.

— Светът е малък. Не е трябвало да напускаш провинцията. Не мога да проумея какво толкова привлекателно виждаш в града.

— Виждам търговия, голямо Куче. Човек трябва да се храни и облича. Не си падам по труда във фабрика, а след смъртта на татко за мен там не остана нищо друго. Това чувство би трябвало да ти е познато.

Придърпах купичката с фъстъците и я поставих между нас.

— Трябва да знаеш, че не напуснах изцяло по собствено желание. Бях насърчен да го направя. Ако не си чула тези стари истории, значи си пропуснала много помия.

— О, дочухме това-онова, но преди всичко подслушвахме какво си говорят възрастните. Не се впечатлих особено. Точно преди да се махна оттам, се вдигна голям шум около братовчедките ти. Но не обърнах особено внимание. Пристигането ти доста ще ги изненада, нали?

— Адвокатът ми ги подготвя психически за изпитанието. — Погледнах я. — Защо проявяваш такова любопитство към делата на семейство Барин?

— Предполагам, че изпитвам глад за новини от родния край. Не съм се връщала, откакто заминах.

— Добре. Хайде да го посетим заедно.

Тя вдигна очи към мен за няколко секунди, после се усмихна и кимна.

— Става. Кога?

— Утре. Ако успееш да се измъкнеш.

— Мистър С. К. Кейбъл ми е задължен, Кели. Известно време ще мога да разполагам с времето си.

Погледнах часовника си. Минаваше един след полунощ.

— Тогава нека те заведа вкъщи. Не остава много време за сън. Къде живееш?

— Наблизо. Можем да стигнем пеша.

Поклатих глава, засмях се, хвърлих малко пари на бара, грабнах шепа фъстъци и й подадох шлифера.

— Хайде, морж.

Апартаментът й беше в един небостъргач в Ийст Сайд — огромен блок от бетон и стъкло, който се издигаше редом до близнака си. Във фоайето дежуреше униформен портиер, чийто пресметлив поглед проникваше зад всякакви лъжи, но някак си не искаше да приеме реалността изцяло.

Поканата на Шарън за едно последно питие за приспиване беше искрена и топла. Остави ме да отключа вратата вместо нея, влезе първа, запали осветлението и окачи шлиферите ни в гардероба в антрето.

— Налей питиетата — каза ми тя. — Барчето е ей там. Аз ще се преоблека в нещо по-комфортно, както казват. Ти можеш да съхнеш. — Отново прозвуча звънливият й смях. — Ще трябва да страдаш. Не мисля, че някой от халатите ми ще ти отива.

— Няма да умра.

Напълних чашите и обиколих стаята. Питах се как, по дяволите, хората могат да понасят ледената организираност на съвременния живот. Всичко беше функционално по американски, педантично подредено съгласно правилата на Манхатън. Минаха няколко минути, преди да си дам сметка какво не беше наред. Нямаше нищо човешко на това място. Беше просто… като хотелските апартаменти, които се обзавеждат според свои собствени правила.

Гласът й долетя от тъмния край на стаята и усетих, че ме гледа.

— Какво се замисли, Куче?

— От колко време живееш тук?

— От четири години. Защо?

— Това изобщо не е апартамент на момиче.

Обърнах се и я видях да излиза на светло — олицетворение на красотата, с тънка блуза, завързана на възел под гърдите и широка пола, която обвиваше прекрасните й крака. Беше увила косата си с тюрбан и напомняше на нещо, излязло от „Хиляда и една нощ“. Успях да се овладея, защото стомахът ми се сви на топка.

— Странна забележка. Повечето мъже не биха го забелязали. — Шарън пое чашата, която й подадох, седна със свити крака на пластмасовото канапе и се отпусна с усмивка. — Не мога да приема един манхатънски апартамент за свой дом. Просто пребивавам тук. Нямам дори желание да го украся с красивите финтифлюшки, с които жените обичат да си играят. Предпочитам да чакам.

— Какво?

— Истинският дом, който някой ден ще имам.

Раздрънках леда в чашата си и се опитах да отпия.

— Оптимистично настроена малка кукличка, така ли? Кого ли си избрала?

На лицето й се появи дяволита усмивка.

— О, вече съм сгодена, така че мога да си позволя да съм оптимистка.

— Ръцете му няма да останат празни с теб, котенце.

— Да, знам. — Тя остави чашата си и стана, след това бавно се приближи до мен. Дланите й се вдигнаха и обвиха врата ми, устните й бяха влажни и полуотворени. — Ти не би ли искал да напълниш ръцете си с мен, Куче?

Целувката беше странна — бавна, отпусната, след това, както се привличат магнитите, Шарън се вкопчи в мен трескаво и тялото й се разтопи в ръцете ми, пламнало от страст и лудо желание. Възелът на блузата се развърза и почувствах топлината й, чух дълбокия гърлен стон от устните й.

Когато я отдалечих от себе си, едва успях да овладея гласа си, за да не трепери.

— Ти си сгодена, Шарън, не помниш ли?

— Понякога забравям много лесно.

Завързах отново възела под гърдите й.

— Престани да ме караш да се задъхвам. Започвам да се чувствам като някой от смахнатите типове от партито на Уолт. Трябва да тръгвам.

— Можеш да останеш, ако искаш.

— Не мога.

— Защо? — Тонът й стана закачлив, а дяволитата усмивка се появи отново.

— Не съм си донесъл отварачката за консерви — отвърнах.

— Ще ти дам една на заем.

След това и двамата се разсмяхме и тя донесе шлифера ми. На вратата я целунах за лека нощ — лека, невинна целувка. Видях отново огромните й очи и поех дълбоко въздух.

— Само се опитай да ми създадеш неприятности, котенце, и ще те оправя.

— Прекрасно!

— Не исках да кажа това. — Засмях се.

— Утре?

— Утре.

 

 

Когато влязох, в апартамента се носеше тътена на филм за войната от четирийсетте години. Лий се бе проснал на пода до препълнения пепелник. Под главата му имаше мека възглавница, а в ръка държеше чаша. Бе втренчил стъклен поглед към телевизора. Когато го докоснах с върха на обувката си, той се стресна и се заоглежда, едва след това ме позна и се успокои.

— Куче, как ги правиш тия работи?

Отидох до барчето и си налях чаша бира.

— Сега пък какво има?

— О, нищо. Абсолютно нищо. Никой не е в състояние да се доближи до тази кукла Кас, без да си изпати като германците в края на войната, а ти идваш и след пет минути излизаш с нея под ръка. Как го правиш, Куче?

— Мил съм.

— Глупости. Не знам към какво се стремиш, но всички те гледат като че ли си ястреб. Вече не си господин никой. — Лий се оригна, довърши бирата и запрати празната кутия към кошчето, което не улучи. Изправи се на краката си и застана, олюлявайки се.

— Дик Лейгън се обади по телефона.

— Браво на него.

— Беше във връзка с теб.

— Страхотно — отбелязах.

Лий направи отвратена физиономия и се доклатушка до един стол.

— Слушай, Куче, когато този тип се захване с нещо, никога не го изоставя, преди да стигне докрай. Не можах да чуя всичко, но се захваща с пълно проучване за теб и „Барин Индъстриз“.

— Е, и?

— Ако смяташ да правиш нещо, прави го бързо.

Допих бирата си и започнах да се събличам.

— Защо?

— Защото ако смяташ, че ще успееш да скриеш нещо, много се лъжеш. Вестникарският синдикат му осигурява всичко, от което се нуждае. Имат връзки по целия свят и…

— Лий — прекъснах го аз, — зарежи това. Ако иска да напише биографията ми, ще му я връча лично.

— Не се съмнявам. А каква част от нея ще е истина?

— Нито дума.

— Точно това имах предвид. — Той се вгледа в ръцете си за секунда, след това изтри с тях лицето си. — Куче, говоря сериозно. Имаш ли някакви проблеми?

— Проблем е и да останеш жив — отговорих аз, метнах шлифера си на един стол и започнах да разкопчавам ризата. Погледът му спря върху белезите, очите му се разшириха, езикът му се показа бързо, за да оближе устните.

— Куче, знаеш ли, че този апартамент е под наблюдение?

— Кой ти каза?

— Портиерът. Дани… Той е пенсионирано ченге. Видял ги е днес следобед. Чух да казва на Кларънс кога са се сменили. Слушай, никой никога не се е интересувал от тази сграда, дори когато на таванския етаж имаше курви. И тези типове не са били ченгета.

Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах един номер. Когато чух познатия глас, попитах на испански:

— Чет, пуснал ли си опашка по петите ми?

Бях събудил Чет Линдън, но той отговори бодро и съсредоточено.

— Аха. Решихме да те наблюдаваме, докато се убедим. Добре ли прекара с онази блондинка, Куче? Ако искаш някаква информация за нея, мога да ти я дам.

— Приятелю, нали не искаш да ме ядосваш? — попитах го.

— Разбира се, че не.

— Тогава махни опашката. Следващия път просто ще им се изплъзна. Ако пак продължават, ще ги подредя както подобава и ще тръгна срещу теб.

— Лесно избухваш, Куче.

— Хайде да поддържаме отношенията си добри. Това не е театър за аматьори. Би трябвало да го знаеш. Е, ще махнеш ли опашката?

След миг попита:

— Какъв ти е маршрутът?

— Утре ще се срещна със семейството си. След това, предполагам, ще се върна тук. Ако не прекратиш представлението, с радост ще го направя аз.

— Няма да ме прецакаш, нали, Куче?

— Ако го направя, дори няма да разбереш.

— Окей. Ще си отварям очите.

— Чет…

— Да, Куче?

— Какво забрави да ми кажеш?

Той се засмя и си представих как лицето му се сбръчква в усмивка.

— Все същия хитрец, нали?

— Хайде, изплюй камъчето.

— В Парижкия район има раздвижване. Някои от бившите ти сътрудници се опитват да те открият. Рано или късно ще надушат следите ти.

— Никак не е трудно да ме намерят, по дяволите. Използвах собствения си паспорт и влязох оттам, откъдето излязох.

Отново чух същия смях.

— Това ги е заблудило. И през ум не им е минало, че ще постъпиш така. Прилича на елегантен капан.

— Кажи им къде съм.

— Да, разбира се. Спокойно, Куче, знаеш какви са условията в този бизнес.

Изсумтях и затворих телефона. Лий изглеждаше объркан, не беше в състояние да разбере какво става. Най-накрая той промърмори:

— Отговори ми само на един въпрос, Куче. Има ли за какво да се тревожа или не?

Въпросът беше твърде добър, за да мога да му устоя.

— Едва ли — отвърнах.

Той изглеждаше леко пребледнял около устата. Преглътна с мъка и повлече крака към спалнята си.

— Едва ли! О, Боже!