Мики Спилейн
Убиецът (1)

1

Някои дни висят над Манхатън като огромни невидими клещи, които бавно стискат града, докато стане невъзможно да дишаш. Глух тътен на гръмотевица отекна в пещерата на Пето Авеню и аз погледнах нагоре, където започваше небето от седемдесет и първия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Подуших дъжда. Беше от онези, които увисват над редиците бетонни небостъргачи, докато се просмучат с прах и остатъци, и когато слязат долу, вече изобщо не са дъжд, а потта на града.

Стигнах до моя ъгъл, пресякох при светофара и се гмурнах в партерната аркада на сградата, в която беше кантората ми. Рядко си правех труда да идвам тук в събота, но клиентът ми не можеше да дойде в друго време освен този следобед, а от думите на Велда разбрах, че той представляваше доста голям интерес.

Още двама души чакаха асансьора — един архитект от надстройката на сградата и едно момче за поръчки от магазина за доставки по домовете от същата улица. И двамата изглеждаха отегчени и изнервени. И на тях денят им беше крив. Асансьорът дойде, влязохме в него, натиснах своето копче и го закарах до осмия етаж.

В делничен ден коридорът щеше да е препълнен с подранила за обяд тълпа, но сега пустотата му придаваше мрачна тайнственост — сякаш бях престъпник и скрити очи ме следяха. Само дето бях там сам и единственият признак на живот беше светлината, която проникваше изпод вратата на кабинета ми.

Завъртях бравата, отворих и застинах за миг, защото нещо не беше наред, дяволски сигурно не беше наред, а мъртвата тишина беше гръмка като див писък. Имах четирийсет и пет калибров револвер в ръката си, свих се и се притиснах към стената, като се ослушвах, чаках, бдях.

Велда не беше на бюрото си. Джобният й бележник беше там, а една картонена чашка за кафе се бе разляла и изцапала пачка хартия преди да падне на пода. Не трябваше да отида далече, за да видя тялото й сгърчено до стената и половината й лице покрито със съсирена кръв, която струеше изпод косата.

Вратата към кабинета ми беше полуотворена и там все още имаше някой, седнал зад бюрото ми. Виждаше се част от горната половина на ръката му. Не можех да действам разумно. Връхлетях през вратата в сляп бяс, готов да пръсна на кървави парчета някого… и спрях без дъх, защото това вече беше направено.

Човекът, който седеше там, беше завързан за стола ми, тялото му бе неподвижно. Широката ивица лейкопласт през устата му го беше лишила и от глас, но целият ужас на станалото все още присъстваше в мъртвите му изцъклени очи, вторачени в ръце, чиито пръсти бяха отрязани до първото кокалче и лежаха акуратно подредени на бюрото. Около дузина разрези с нож бяха отворили кожата на лицето и гърдите му и дрехите му представляваха наквасена маса съсирена кръв.

Но предметът, причинил смъртта му, бе шишът, на който държах квитанциите за разходите си. Някой ги бе измъкнал от петнайсетсантиметровия стоманен пирон, беше го наместил точно в средата на челото му и го бе забил с бронзовото преспапие, което притискаше папките ми. Убиецът беше оставил бележка, но не спрях да я прочета.

Пулсът на Велда бе слаб, но го имаше, и когато повдигнах косата й, видях огромен хематом над ухото й с широко разцепена кожа от страшната подутина под него. Дишането й беше плитко и признаците на живот в нея бяха съвсем слаби. Грабнах палтото й от закачалката, обвих го около нея, изправих се и се насилих да прогоня гнева си, след това намерих номера в телефонния указател и го избрах.

Сестрата каза:

— Кабинетът на доктор Рийди.

— Мег, тук е Майк Хамър. Бърк там ли е?

— Да, но…

— Слушай, повикай линейка с носилка и накарай Бърк да дойде веднага. Велда е тежко ранена.

— Злополука?

— Не. Нападната е. Някой се е опитал да й разбие черепа.

Докато набираше, тя поръча:

— Не я помръдвай. Веднага ще пратя доктор. Пази я на топло и…

Затворих насред изречението.

Пат Чеймбърс не беше вкъщи, но телефонният му секретар заяви, че е на работа. В номератора се обади един сержант, взе името ми, свърза ме и когато Пат каза „Капитан Чеймбърс“, му наредих да дойде в кантората ми с чувал за трупове. Не можех да губя време за обяснения, когато Велда може би умираше до мен.

Вях безпомощен, неспособен да направя друго освен да коленича, да държа ръката й и да й говоря. Кожата й бе студена и влажна, пулсът отслабваше. Безсилието, което изпитвах, беше като в сънищата, когато се опитваш да избягаш от нещо ужасно, което те преследва, но не можеш да тичаш достатъчно бързо. А сега трябваше да стоя тук и да гледам как Велда се разделя с живота, докато някакво копеле навън непрекъснато се отдалечаваше все повече и повече.

Ръце обвиха раменете ми, дръпнаха ме назад и Бърк каза:

— Хайде, Майк, пусни ме до нея.

Почти се метнах върху него преди да разбера кой е и когато видя лицето ми, той попита:

— Добре ли си? След малко отговорих:

— Добре съм — и се отстраних от пътя му.

Бърк Рийди беше лекар, излязъл от касапницата на Виетнам с целия опит, необходим за да се справи със спешен случай като този. Той и сестрата се движеха бързо и усещането за безпомощност, което изпитвах, отслабна. Преместих бюрото, за да им направя място, като се опитвах да не слушам коментарите им. В тяхната интонация имаше нещо, което носеше белег на безнадеждност. Почти веднага пристигнаха и хората с линейката, явно доволни, че виждат лекар, дошъл преди тях. Те внимателно сложиха Велда на носилката и я изнесоха от кабинета, а Бърк отиде с тях.

През цялото време Мег внимателно ме бе избутвала настрани, като нарочно закриваше полезрението ми, защото разбираше какво става в главата ми и когато те излязоха, ми подаде чаша с вода и капсула от пластмасово флаконче.

Поклатих глава.

— Благодаря, но нищо не ми трябва.

Тя затвори капачето на флакончето.

— Какво е станало, Майк?

— Още не знам — посочих вратата на моя кабинет. — Иди и погледни там.

В очите й се мярна безпокойство, отиде до вратата и я отвори. Не мислех, че сестрите от нейното поколение могат така да се задъхат. Мег закри уста с ръка и главата й се затресе от ужас.

— Майк… Ти не спомена…

— Той е мъртъв. Велда не беше. Ченгетата ще се погрижат за него.

Тя отстъпи заднешком от вратата, после се обърна и ме погледна.

— Това е първото… умишлено убийство… което виждам — бавно, много бавно очите й се разширяваха.

Поклатих глава.

— Не, не съм го направил аз. Който е ударил Велда е извършил и това.

Облекчението в изражението й беше явно.

— Знаеш ли защо?

— Още не.

— Извикал си полицията, нали?

— Веднага след като ти се обадих — кимнах към вратата. — Защо не се върнеш в кабинета? Аз ще се погрижа за нещата тук.

— Докторът смяташе, че трябва да се грижа за теб.

— Аз съм добре. Ченгетата ще искат да говорят и с теб, и с Бърк по-късно, но няма нужда още сега да се омотаваш с тях.

— Сигурен ли си? Кимнах.

— Просто стой при Велда, нали ще го направиш?

— Веднага, щом докторът ми се обади, ще се свържа с теб.

Когато излезе отидох до миниатюрното барче под прозореца и си взех чаша. По дяволите, не беше време да се пие. Върнах чашата обратно и влязох в кабинета си.

Мъртвецът все още гледаше своите осакатени ръце, като явно игнорираше шиша, забиван в черепа му чак докато гравираната основа бе направила вдлъбнатина в кожата. Изцъклените му очи сякаш бяха потъмнели.

За пръв път погледнах бележката на бюрото си. Едрите главни букви бяха написани почти триумфално през една от моите бланки под логотипа. Гласеше: „УМИРАШ, ЗАДЕТО МЕ УБИ“. Под тях с нарочно изтънчен почерк стоеше подпис: Пента.

Чух, че входната врата се отваря и Пат извика името ми. Отвърнах:

— Насам, Пат.

Пат беше ченге, виждало всичко. Този бе само поредният в списъка му. Но не убийството го смути. А мястото, където бе станало. Обърна се към униформения на вратата.

— Има ли някой отвън?

— Само нашите хора. Те спират всички пред асансьорите.

— Добре. Задръжте всички навън за пет минути — нареди той. — И нашите също.

— Разбрано — каза ченгето и излезе.

— Нека поговорим — рече Пат. Не трая дълго.

— Трябваше да се срещна с перспективен клиент на име Брюс Люизън на обяд в кабинета си. Велда е дошла по-рано, за да отвори и да свърши някои други работи. Влязох малко преди дванайсет и я намерих на пода, а човекът — умрял.

— И не си пипал нищо?

— Тук не, Пат. Но не можех да чакам да се появиш, за да повикам лекар за Велда.

Пат ме погледна с оня познат поглед. Усетих, че усмивката ми се изкривява. Нямаше нищо смешно.

— О, ще пипна копелето, Пат. Рано или късно.

— Стига си дрънкал, ясно ли е?

— Разбира се.

— Познаваш ли този тип? Поклатих глава.

— Нов е за мен.

— Някой си е мислел, че убива тебе, момче.

— Хич не си приличаме.

— Ама е на твоя стол.

— Да, там е.

Той прочете бележката и попита:

— Кого си убил, Майк?

— Стига, Пат. Не си играй.

— Тази бележка нищо ли не ти говори?

— Нищо. Не знам защо, но някой положително го мисли сериозно.

— Окей — очите му изглеждаха уморени. — Нека пуснем тук нашите момчета.

Когато фотографът засне трупа от всички посоки и осакатяването — в едър план, Пат и аз отидохме в стаята на Велда, където униформени полицаи ръсеха прах за отпечатъци и претърсваха мястото за всякакви случайни улики. Пат вече беше нахвърлял в бележника си това, което му бях разказал. Сега помоли:

— Дай ми цялото разписание на деня си, Майк. Започни със ставането си тази сутрин и ще проверя всичко, докато е прясно.

— Виж какво… Когато Велда дойде на себе си… — видях израза на лицето на Пат и кимнах. Стомахът ми беше станал на възел и исках само да глътна малко чист, студен въздух. — Станах в седем. Взех душ, облякох се и отидох в магазинчето за кифли, взех вестника, върнах се в апартамента, ядох, прочетох новините и тръгнах на гимнастика.

— Къде?

— В салона на Бинг. Знаеш къде е. Пристигнах там в девет и половина, занимавах се повече от час в една зала, взех душ и излязох в единайсет и половина. Бинг лично може да потвърди това. До кантората ми е двайсет минути пеша, а по пътя срещнах двама познати. Единият беше Бил Шийн, ченгето-бияч, а другият — Манюъл Флорио, собственикът на бар „Помпели“ на Шесто Авеню. Вървяхме заедно известно време, после се разделихме. Дойдох в кантората няколко минути преди дванайсет и влязох в… това — посочих с ръка стаята. — Бърки Рийди ще ти даде медицинския си отчет за Велда, а медицинската експертиза ще може да установи часа на смъртта доста точно, така че не ме замесвай със заподозрените.

Пат свърши с писането, откъсна лист от бележника си и го затвори. Повика един от детективите, подаде му листа и му каза да провери всички детайли на моя разказ.

— Нека се придържаме стриктно към системата, момко. Погледни истината в очите, ти не си сред любимите й.

Медицинският експерт беше нисък бъчвоподобен човек със светлосини очи, настръхнали от любопитство. Всяка дреболийка беше съществен пункт и когато свърши с физическата страна на изследването отстъпи назад и бавно обиколи трупа, сякаш извършваше психологически анализ на престъплението. Пат не се опита да го прекъсне. Това беше времето на медицинската експертиза и каквото и да видеше при своето изследване сега, щеше да бъде ценно, защото тялото никога вече нямаше да бъде огледано в това положение. Два пъти той се връща, за да разгледа критично настолния шиш в челото на мъртвеца, след това направи доволна гримаса и с щракване затвори чантата си. Пат попита:

— Какво мислиш?

— За времето?

— Да, да кажем.

Медицинският експерт погледна часовника си.

— Бих казал, че е убит между десет и единайсет часа. Положително не след единайсет. Ще кажа по-точно след аутопсията. Идентифициран ли е?

— Не още — каза Пат.

— Интересна смърт. Тези лицеви и гръдни разрези са направени с изключително остър инструмент с късо острие.

— Джобно ножче? — попитах го аз.

— Да, възможно е. Някои хора носят такива неща.

— Някаква медицинска причина за разрезите?

— Искате да правя предположения?

— Разбира се — потвърди Пат.

— Направени са, за да изплашат жертвата. Смайващо е какво може да направи с психиката на човека видът на острие, което разкъсва собственото му тяло. Тези рани са прекалено дълбоки, за да ги нарека повърхностни, но не достатъчно дълбоки, за да бъдат фатални.

— И това ни довежда до ръцете.

— Едно твърде необикновено обезобразяване — неговите ярки сини очи погледнаха двама ни, после се спряха на Пат. — Виждал ли си нещо такова досега? — Пат поклати глава. — Спомням си, че някъде съм чувал за подобно нещо. Ще направя малко разследване по въпроса, когато се върна в кабинета си. Откровено казано, мисля, че е подписана стратагема.

— Какво?

— Нещо, което убиецът оставя, за да го запомнят с него.

— Това е доста сложен начин да си напишеш името — подхвърлих.

— Съгласен съм — каза медицинският експерт, — но пък никога няма да го забравите. Ала този, на когото е искал да направи впечатление, е самата жертва. Вижте, нека ви покажа как го е направил.

Взе ръката на мъртвеца, вдървена след смъртта, като я насили да опъне показалеца и остави другите кокалчета да се свият надолу към бюрото. Там, където свършваше пръстът, се виждаше драскотина от острието по дървото.

— Представете си какво е да си длъжен да гледаш как ти режат всеки пръст точно на кокалчето, и да не можеш даже да извикаш за облекчение! Болката трябва да е невероятна, но дори и тя не може да бъде толкова ужасна, колкото финалното забиване на шиша в главата му.

— Какво пазите за накрая, докторе? Медицинският експерт отправи към Пат всезнаеща усмивка.

— Искаш да знаеш как един възрастен човек се е оставил да бъде напълно обездвижен по този начин ли?

— Именно — отговори Пат.

Като обърна въртящия се стол така, че гърбът на жертвата се оказа срещу нас, медицинският експерт повдигна рошавата коса и отмести малко снопче над ухото.

— Удар с обичайния тъп предмет, достатъчно силен, за да направи жертвата безчувствена за около десет минути.

Устата ми пресъхна и сякаш нещо запълзя по гърба ми. Ударът, който беше отправил към Велда, не беше, за да я зашемети. Онова беше убийствен удар, замах с обмислено намерение да умъртви. Отново погледнах телефона. Мег все още не се бе обадила.

Пат се наведе и внимателно разгледа трупа. Ръката му закачи сакото и го разтвори. От джоба на ризата стърчеше чек от „Кон Едисън“, сгънат на две. Пат го разгъна и прочете името:

— Антъни Сика — той ми го показа. — Познаваш ли го, Майк?

— Никога не съм го виждал — адресът му беше от Лоуър Ийст Сайд в Манхатън.

— Късметлия си, че си имал заместник.

— И е ужасно, че Велда не е имала.

Напрежението отново ме обхвана и започнах да дишам тежко, без да го съзнавам. Пат разтърси ръката ми.

— Стига, Майк!

Избърсах уста с опакото на ръката си и кимнах. Медицинският експерт посочи бележката.

— А това е грешната стъпка на неговото его, не мислите ли?

Мъртвецът не може да чете, кой тогава? И кой е Пента?

— Оставяш ни цялото това забавление, докторе.

— Дръжте ме в течение. Много съм заинтригуван. Ще получиш доклада ми утре — когато минаваше край мен ми отправи отново оня син поглед. — Познавам ли ви, сър?

— Майк Хамър — казах аз.

— Чувал съм да ви споменават.

— Това е моята кантора.

— Да — той се огледа, странно критичен. — Кой ви е мебелирал?

— Това е неговото чувство за хумор — поясни Пат, когато експертът излезе. След това повика двама от хората си да се заемат със самия труп.

Отидох до телефона и се обадих на Мег. Телефонният секретар каза, че тя ще се върне в шест часа. Обадих се директно в болницата, но там още нямаха доклад за състоянието на Велда. Никой не искаше да прави предположения.

Мина още час, докато специалистите свършат работата си и тялото беше откарано в гумирания си саван. Пат беше на телефона и когато затвори се обърна към мен и каза уморено:

— Вестникарите току-що са подушили събитието. Още ли са на твоя страна?

— По дяволите, повечето от старите са приятели, но някои от младите са фатални.

— Почакай да прочетат бележката.

— Да, страхотно ще е.

— Още не си ми казал кого си убил, Майк — този път имаше спокойна сериозност в тона му. Въпросът беше прям и прост.

Обърнах се към него и срещнах твърдо погледа му.

— Познаваш всички, на които съм смачквал фасона. Последният беше Джулиъс Марко, кучият син, който беше почти готов да убие онова дете, когато го пипнах. Но това беше преди четири години.

— Колко си застрелял оттогава?

— Съвсем малко. И никой не е умрял.

— Бил си свидетел при два-три случая на Първи отдел за убийства, нали?

— Разбира се. Както и още някои хора.

— Неотдавна ли?

— По дяволите, не. Последният беше преди няколко години.

— Тогава кой ще иска да те убие?

— Не мога да се сетя за никого.

— Дявол да го вземе, някой иска да си повече от мъртъв. Искат да те насекат и да ти забият шиш в главата. Някой е имал работа с теб на обяд, пристигнал е рано, отстранил е Велда и не е трябвало да те чака, защото в кабинета ти е имало човек, когото е взел за теб и вместо теб е приковал горкото копеле.

— И аз си го помислих.

— И сме заседнали, докато не открием досиетата на всички и не получим показанията на Велда.

— Така изглежда — казах аз. — Свърши ли тук?

— Аха.

— Ще запечаташ ли стаите?

Пат сви рамене.

— Няма нужда.

Взех телефона и се обадих на портиера. Казах му какво се е случило и че искам мястото да се почисти. Отговори, че лично ще се заеме с това. Благодарих му и затворих.

— Хайде да идем да хапнем нещо — предложи Пат. — Ще се почувстваш по-добре. След това ще отидем в болницата.

— Няма смисъл. Велда е в безсъзнание, в критично състояние. Никакви посетители. Обаче ще ти кажа какво можеш да направиш.

— Какво?

— Постави едно ченге пред вратата й. Лицето Пента изпусна и двама ни и просто може да поиска втори тур по някого от нас, когато разбере какво е станало.

Пат взе телефона в стаята на Велда и предаде нареждането. Когато затвори, ме попита:

— Какви са ти плановете?

— По дяволите, идвам с теб в апартамента на Антъни Сика.

— Слушай, Майк…

— Не искаш да отида сам, нали?

— Човече, ти си истинска напаст — рече Пат.

Навън ръмеше. Приличаше повече на плюене на небето върху нас. Завършваше така, както беше започнало. Лошо, наистина лошо.

Пат имаше кола без опознавателни знаци на ъгъла. Прекосихме района и се отправихме на юг към Второ Авеню. Настилката беше хлъзгава, ярко оживена от неоновите отражения и широките ивици светлина на уличните лампи. Времето нямаше значение за хората, които живееха тук. Те никога не прекарваха навън достатъчно дълго, за да изпитат досада. Пат не си правеше труд с червената си светлина, просто влизаше и излизаше с автоматична прецизност в и от потока жълти таксита и редки коли.

И двамата бяхме потънали доста дълбоко в мислите си, докато не пророних:

— Можеше да накараш някой от детективите да направи това.

— Не ми лази по нервите, момче. Няма да те пусна сам в никакво първоначално издирване.

— Разследваш труп, а не заподозрян в убийство. Какво, по дяволите, бих могъл да направя?

Колата пред нас удари спирачки, Пат изруга и рязко зави наляво.

— Не знам какво би могъл да направиш, Майк. С теб никога не може да се каже какво ще стане. Има нещо, което виси над тебе като магнит, който привлича всички побъркани към вратата ти.

— Това не е извършено от побъркан.

— Всеки убиец е побъркан — заяви той.

— Може би, но някои са по-преднамерени от други.

Пат намали скоростта и зави наляво. Проверяваше номерата на сградите, когато ги имаше, после започна да брои нататък до жилището, което търсеше. Едва ли някой на тази улица притежаваше кола, а който я имаше, не би я паркирал на улицата. Спряхме зад една ошушкана останка от стар буик и излязохме от колата.

Отпреди много години говорят за подлежащи на разрушаване квартали като този, но никога не успяха да стигнат до тях. Едно по едно зданията губеха всякаква възможност да бъдат наети и собствениците им ги изоставяха. Тук-там имаше по някое, ремонтирано от някого достатъчно, за да осигури плащащи наематели, стига да нямаха нищо против съжителството с хлебарки и плъхове.

Изкачихме се по малка веранда от пясъчник и влязохме през очукана дървена врата. Лампата на тавана в антрето беше защитена с телена решетка. Четирийсетватовата крушка правеше всичко болезнено жълто. Както обикновено, пиринчените вратички на пощенските кутии бяха широко отворени и във всяка имаше по един евтин рекламен вестник. Върху месинговата рамка в горния й край с черен маркер бяха надраскани имена. Двете средни бяха наполовина изтрити. Антъни Сика беше обитател на най-горния етаж.

Осветлението на стълбището достигаше само до средата, но Пат имаше мощно джобно фенерче и освети пътя ни нагоре през боклука, който беше разпилян по стълбите. Настъпихме няколко празни кутии от бира и четвъртлитрови шишета от уиски, докато стигнем до първата площадка. Очевидно посетители никога не стигаха по-далече от най-горните й стъпала. Останалата част от пътя беше чиста. Вратата, която търсехме, имаше на себе си цифрата четири, начертана с бяла боя. Беше заключена. Всъщност, имаше три ключалки.

— Мислиш ли, че една кредитна карта може да ги отвори, Пат?

— Не, по дяволите. Имам разрешение.

— Тогава го използвай.

Той ритна рамката на вратата, изби я, бръкна вътре и отвори ключалките, а след това и самата врата, като я ритна. Застана отстрани и заопипва за електрически ключ зад касата, намери и го щракна. Нищо не се раздвижи, освен хлебарките.

Обитателят не е бил пълен мърляч. Нямаше мръсни чинии и мивката беше чиста. Мебелите бяха вехти, може би купувани на старо, леглото не беше оправено, само малко поопънато, и в банята имаше подобие на ред. Хладилникът беше за музей, но работеше, машинарията му бръмчеше. В него имаше два замразени обяда, половин картонена опаковка мляко, малко масло и шест бири.

Попитах:

— Какво мислиш?

— Постоянна квартира. Гадна, но подредена. Три костюма и спортно сако висяха в гардероба, всичките по на няколко години. Два чифта обувки, кафяви и черни, бяха на пода до куфар „Самсонайт“, който беше отворен и празен. В ъгъла, почти невидим, лежеше малък метален правоъгълник. Взех го с носна кърпа.

— Пат…

Той дойде и му показах пълнителя на автоматичен пистолет. Беше пълен със 7,65 милиметрови патрони.

— Чудесно — промърмори. — Хайде да намерим останалото.

Търсихме, но това беше всичко. Наоколо нямаше пистолет за този пълнител. Пат каза:

— Това е ужасно странно.

— Не непременно. Беше ритнат в ъгъла на гардероба. Може да си е стоял там отпреди той да се засели тук. Почти нямаше да го забележа.

За петнайсет минути бяхме огледали всеки сантиметър на жилището. Картонена кутия в един от шкафовете съдържаше няколко десетки квитанции от платени сметки, няколко фиша от заплати и пачка стари двудоларови талони за залагания от хиподрума в Джърси. Беше глупав сувенир, но поне е можел да пресмята загубите си.

Единственото нещо, което сякаш не си беше на мястото тук, бе ръчно изработена кутия за инструменти с набор длета, бургии и два чука с много износени дръжки. Пат рече:

— Тези инструменти са антики, всичките са направени от сержант Хардуеър още през двайсетте години — той погали едно от дългите тънки длета, като провери остротата му с върха на пръста си. — Някой е извършвал прецизна работа с тези джунджурии. Истинска скулптура.

— Мислиш, че са откраднати?

— Защо? Не могат бързо да им се вземат парите. Повече ми прилича на спомен — Пат обърна кутията с дъното нагоре. На него грижливо бяха гравирани инициалите В. Д.

— По-добре пипай с гумени ръкавици — усмихнах се аз.

— После ще си направя пеницилинов удар — той огледа квартирата за последен път. — Антъни Сика не е завещал кой знае какво. Чудя се кой ли е наследникът?

Намествах касата в отвора, който беше направил кракът на Пат.

— Е, вземи кутията с инструменти, за който е там от роднините му. Нищо друго не си заслужава.

Той угаси светлината и затвори вратата. Когато пипнешком слязохме по стълбите и излязохме на улицата, постояхме там около минута като и двамата се чудехме какво ли е накарало човек като Антъни Сика да живее на такова място и единственото му съкровище да е кутия със старинни инструменти.

Най-после Пат сви рамене под дъжда и влязохме в колата. Той хладнокръвно ме погледна.

— Оня убиец не ще да е търсил Сика, Майк.

— За какъв дявол ще търси мен? Той запали мотора.

— Мисля, че ще трябва да открием това.