Мики Спилейн
Секс капан (8)

8

Тримата седяхме в задното отделение на лимузината. Отделение. Не седалка. Когато нещата опираха до практически лукс, Лийлънд Хънтър не се отнасяше лошо към себе си. Той самият бе кацнал в специално направения въртящ се стол и гледаше ту мен, ту Шарън, сякаш бе дете и ни показваше новата си играчка.

— Харесва ли ви?

— Досега не съм те оценявал правилно, могъщи Хънтър — отвърнах аз.

Той потупа преградата зад себе си гордо:

— Цветен телевизор. Барът е на стената до вас. Добре зареден, трябва да добавя. Радио, фризер с лед…

— Ако тази седалка става на легло, можеш да си направиш бардак на колела. — Лакътят на Шарън се заби в ребрата ми и разбрах, че се мъчи да скрие усмивката си. — Не се смей, малката — казах й аз. — Старият козел все още функционира. Дори смята да се заеме с този спорт сериозно.

— Вярвам ти — кимна Шарън благородно.

Очите на Лийлънд заблестяха.

— Той е прав, знаеш ли? Естествено, всичко трябва да става много внимателно… в определено време. Възрастта ми не позволява излишества.

— Мъже! — засмя се Шарън.

— А сега — продължи Лийлънд, — да поговорим малко за жени. Най-вече за теб. Кучето ми спомена за подвизите ти в Мондо Бийч. Възможно ли е да познавам баща ти? Името му Лари Кас ли беше?

Челото на Шарън озадачено се сбърчи.

— Да… защо?

— Познавах го. При това много добре. По едно време той отговаряше за новите разработки на „Барин Индъстриз“. Ценен човек. Жалко, че го загубиха.

— Не можеше да понася новата управа — каза му Шарън.

— И не мога да го упрекна за това. Ерата на големия бизнес стигна до застой, когато си отидоха старите титани. Индустрията отстъпи мястото си на компютърната ера. Навлизат некомпетентни хора, които компенсират недостатъците си единствено с това, че са много, с университетските си дипломи и наследеното си богатство. Никой повече не удря с юмрук по масата и не тръгва по риза да се разправя с надзирателя на смяната, който е объркан нещата. Камърън Барин беше титан. Жалко е, че си отиде. — Замечтаният израз изчезна от лицето му и той погледна Шарън с усмивка. — Помня, че Лари имаше дъщеря. Веднъж дори я доведе на риба с нас.

— С лодка?

— Да, с гребна лодка. Уловихме калкан. Ти не искаше да слагаме живи рибки на куките…

— И плаках! Да, помня това. Но вие бяхте толкова… Извинете.

— Няма за какво. Това беше отдавна… По всичко личи, че сега ще се забавлявам повече, отколкото като бях млад. Между другото, мила млада красавице, надявам се да нямате никакви планове във връзка с безскрупулния ми приятел. На този свят, сигурен съм, съществуват и по-добри перспективи.

— Аз съм сгодена, мистър Хънтър.

— Това не значи нищо. Годеникът би ли одобрил пътуването за удоволствие с човек като него… макар и само за един ден?

— Не мисля, че би възразил. Има много широки възгледи.

— Както и Кучето. Точно това имах предвид.

— А вие не сте ли достатъчна охрана?

— Вече не, малка моя. Кучето се погрижи за това. Станал съм съвсем похотлив.

— В такъв случай той ще трябва да ме защити.

— В такъв случай лекът ще е по-лош от болестта — каза Лийлънд.

— Е, както казват, когато изнасилването е неизбежно, отпусни се и му се наслади.

— Дявол да го вземе — изръмжах, — трябва ли се да се возя тук отзад с двама сексуални маниаци? Отпред до шофьора също има място.

Хънтър отново ме изгледа странно.

— Ще ми се да бях достатъчно млад, за да се хвана за думите ти, Куче.

— Опитай. Тогава аз ще те попитам защо ухото ти е станало такова.

— О, това е много дълга история.

Преди три поколения Гранд Сайта е било уединено убежище, феодално владение, създадено специално, за да удовлетвори предпочитанията на Камърън Барин. На шестстотин акра около къщата на имението, отразяваща вкусовете на времето, се простираха полегати хълмове. В оградената площ имаше пътища и всички останали удобства, които можеха да се купят е пари и талант. Първата сграда със строгата си архитектура сега беше скрита зад нови пристройки, появили се заради общественото положение на домакина, и замъкът на Камърън Барин отдавна бе престанал да бъде обект на подигравки — беше се превърнал в място, където се канеха само важни особи.

Това бе преди три поколения. Сега вече разстоянието дотам не се равняваше на шест часа път с карета. Супер магистралата бе откъснала парче от земята и една трета от нея бе станала неизползваема. Строителите бяха спечелили съдебното дело и бяха прорязали хоризонта от изток на запад с редица грозни стълбове, на които висяха високоволтови кабели. Ню Йорк се намираше на час и петнайсет минути с кола, скрит в мъгла и Гранд Сайта щеше да струва десет пъти повече, отколкото в началото, ако можеше да се предложи на пазара.

На североизток, на около две мили се намираше обширният комплекс, в който се помещаваха машините на „Барин Индъстриз“, скрити зад обвитите с разкошен бръшлян червени тухлени стени. Недалеч оттам беше Линтън — град, построен и населен изцяло от хора, работещи в „Барин“ или обслужващи работниците на „Барин“. На времето Линтън било името на един мелничар, чиято мелница се намирала на брега на реката. Градът възникнал с изграждането на първото предприятие и в началото нямал градски власти, но постепенно това се променило. Сега имаше кмет, градски съвет и всички останали капани на съвременната цивилизация. Ставаха убийства и пожари, избухваха малки расови вълнения, в ход бе и програма за подпомагане на бедните.

От билото на моста над железопътната линия се виждаше разклона, който тръгваше на изток и след седем мили стигаше до лятната резиденция на стария Камърън, наречена Мондо Бийч — обширен пясъчен полумесец, който се миеше от все още незамърсен участък от океана.

Преминахме между двата стълба на портата, чиито крила от ковано желязо ръждясваха отворени. Покривът на старата къща за портиера бе рухнал и в нея отдавна не живееше никой. Един стар градинар в работни дрехи, яхнал моторна косачка, ни изгледа с любопитство и ни махна да продължаваме.

— Повечето хора от персонала са мъртви или пенсионирани — отбеляза Лийлънд. — Така и не ги замениха с нови.

— Все още е красиво — обади се Шарън. Тя гледаше през прозореца, а на лицето й се бе изписало странно изражение. — Никога не съм влизала по този път.

— Нали си идвала само веднъж? — пропомних й.

— В къщата, да. Но в имението съм се промъквала многократно.

— Дявол да го вземе, аз пък се промъквах вън от него. Трудно ми е да си представя, че някой е искал да влиза.

— Това беше господарската къща, Куче. Всички хлапета завиждаха на живеещите в нея.

— Аз се забавлявах далеч повече в града.

Хънтър се изкиска и ни изгледа.

— Въпреки че си роден в къщата, ти си от друга порода, Куче. Не знам какви гени ти е оставил баща ти, но със сигурност не приличаш на роднините си.

— Копелетата живеят по-весело, приятелю — уверих го.

— И завръщането вкъщи въобще не те изпълва с радост, така ли?

— Никак. За мен това място не е символ за качество.

— А кое, Куче? — Бе престанал да се усмихва и ме гледаше с очи на адвокат.

— Виждал съм и по-добро, и по-лошо.

— И много си играл покер, нали?

Не беше нужно да ми казва как изглежда лицето ми.

— Едва ли някога си правя труда да блъфирам, Хънтър, момчето ми.

— Пак тази дума „едва“. Може би е по-добре да кажеш „никога“.

— Добре де, глупав съм.

Чакъленият път ни изведе на алея, застлана със старомодни белгийски павета и след малко спряхме пред самата къща. Погледнах през прозореца на колата към голямата триетажна постройка с дорийски колони от двете страни на широкото стълбище и за миг ми се стори, че виждам стареца — ръмжащ, стиснал бастуна си с ръце на кръста и чака да се приближа, за да ме фрасне по задника — малка демонстрация на това, което ме очаква вътре. Пребледнялото лице на майка ми се появява на прозореца на горния етаж, скрива се в дланите й, а ухилените физиономии на Алфред и Денисън се спотайват зад масивната дъбова врата — невидими, но в ушите ми кънти сподавеният им, злорад смях. Момичетата умно са се покрили някъде другаде, но така, че да чуват ударите на пръчката по гърба ми.

Тогава не успя да ме накара да се развикам или разплача. Направих го по-късно, когато останах сам — не заради болката, а заради гадното унижение, защото непрекъснато трябваше аз да сърбам попарата, надробена от Алфред, Денисън или някоя от братовчедките.

Отърсих се от спомените след секунда. Старецът сега лежеше в семейното гробище, майка ми дискретно бе погребана на друго място, а на останалите едва ли им беше до такива баналности от миналото.

Посрещна ни един стар иконом, който сякаш очакваше пристигането ни. Не го познавах.

— Отлично посрещане — промърморих.

Хънтър кимна и взе куфарчето си.

— Не може да се каже, че си повод за радост, аз съм само наемен служител, а мис Кас е външен човек. Никаква причина за официални церемонии.

— Само ми кажи едно, съветнико. Знаят ли, че идвам?

— Разбира се, че не — отговори той. — Мислиш ли, че бих развалил удоволствието от среща като тази?

Усмихнах му се, а след това се разсмях през зъби.

— Имам чувството, че искаш нещата да се проточат колкото се може повече.

— Чувството ти е правилно, Куче. Досега отношенията ми със семейство Барин никога не са ме забавлявали. Дошло е време да поправя това положение.

Шарън поклати глава и каза:

— Слушайте, може би ще е по-добре да ви почакам в колата?

— Котенце — прекъснах я, — след като толкова пъти си се промъквала тайно във владенията на Барин, мисля, че е дошло време наистина да видиш какво представлява това семейство.

Името на иконома беше Харви. Той пое шапките ни, заведе ни до полираните врати на библиотеката, отвори ги и церемониално влезе преди нас, за да обяви пристигането ни.

Някак си изминалите години се стопиха и за миг ми се стори, че пак надничам в същата тази стая, когато в нея се разиграваха далеч по-драматични събития. Тогава в нея разговаряха други хора, а зад бюрото с дърворезбите седеше самият Камърън Барин. Сега видях седем души, чиито лица ми се струваха смътно познати. Единият от тях седеше зад бюрото, а гласът на новия иконом звучеше като на някогашния, Чарлз. Когато обяви пристигането ни, главите се обърнаха към нас по същия небрежен, почти презрителен начин.

— Мистър Лийлънд Хънтър, мис Шарън Кас и мистър Догрън Кели — издекламира Харви.

Беше смешно. Не, беше просто умопомрачително. Видяха и трима ни едновременно. Бяха готови да дарят Хънтър с изкуствени усмивки и да реагират на Шарън с полулюбезно любопитство, но когато осъзнаха какво означава името ми, петимата присъстващи едва не напълниха гащите.

Денисън се втренчи иззад бюрото и кръглите му очички за малко да изскочат от орбитите си. Алфред се вцепени в креслото и събори някакъв пепелник. Веда, която не успя да поднесе наполовина изпразнената чаша до устните си, изведнъж се зачуди какво да прави с нея и я остави на пода — като проститутка в бардак. Пам и Люсила само се спогледаха с провиснали челюсти, след което отново се вторачиха в мен.

Единствено мистър Марвин Гейтс, съпругът на Пам, здраво вързан за брачния хомот, успя да се усмихне. Беше полупиян и безупречно облечен — като старомоден холивудски режисьор. Той вдигна чаша към мен и каза:

— О, семейният скелет е излязъл от гардероба! Добре дошъл у дома!

Пам се отърси от стъписването си, сякаш се будеше от лош сън. Гласът, който някога беше писклив, сега бе станал дрезгав.

— Марвин! — просъска тя.

— Съжалявам, скъпа — отвърна мъжът й. — Стори ми се, че постъпвам както трябва.

Той отпи глътка от чашата си и пак се ухили.

— Не си правете труда да ставате — казах на всички. Улових Шарън за ръка, отведох я до един стол с кожена облегалка и я сложих да седне. Знаех, че Лийлънд Хънтър зад гърба ми наблюдава цялата картинка с истинско удоволствие, така че продължих представлението.

По някакъв начин Денисън бе успял да се изправи на крака и, все още със стъклен поглед, неохотно ми протегна ръка.

— Догрън… Мислех че…

Стиснах ръката му и видях как трепна от болката.

— Не, Дени, все още съм жив. — Огледах нашишкавялото му тяло. — Надебелял си, братле. — Пуснах ръката му и плъзнах поглед надолу по останките от лекето, което бе вгорчило живота ми преди толкова много време. Беше с няколко сантиметра по-нисък от мен и точно толкова тежък, но всичко се бе събрало на шкембето и задника и издуваше дрехите му.

— Как си с онази работа напоследък, Дени?

Чух как зад мен Хънтър прикрива прихването си с кашляне.

Братовчедът Алфред не си направи труда да ми подаде ръка. На змийското му лице гореше неприкрита злоба към особата ми. Той не пое риска да остане седнал и да го измъкна от креслото насила. Изправи се, като някаква жалка карикатура на пор, а физиономията му стана същата, като в онзи ден, когато налетя върху мен с колата си.

— Догрън — произнесе той с глас, разтреперан от сарказъм, сякаш искаше да се проваля в дън земя.

— Още ли ти е възпален задникът, Алфи? — попитах го.

— Счупената ръка още ли се обажда? — отвърна той с тих, отровен глас.

Ухилих му се — бавно, спокойно, с оголени зъби и полузатворени клепачи.

— Никак, Алфи.

Наведох се, вдигнах медния пепелник, който той събори и го прегънах на две в юмрука си. — Виждаш ли?

На лицето му не помръдна и мускул.

— Често се безпокоях за това.

— Така си и предполагах — казах натъртено. — Чувствам се по-добре, като знам колко много си загрижен.

Поздравите ми към трите братовчедки бяха кратки и учтиви. Ужасът не изчезваше от погледите им, така че им дадох време да свикнат с присъствието ми, като ги оставих да се чудят какво, по дяволите, става. Марвин Гейтс продължи да се усмихва глупаво и ни наля питиета, без да ни попита какво искаме. През цялото време поглеждаше жена си със злобна насмешка. Някак си шоуто му допадаше и не можех да не одобрявам отношението му. Той беше глупав смотаняк, който бе сложил топките си в лешникотрошачката заради една гадна измама и плащаше за това от доста дълго време. Пам му беше надянала тежък хомот и сега бе негов ред да я погледа как се гърчи.

Металното изщракване на куфарчето на Хънтър зад мен, ми напомни, че е дошъл за нещо друго, така че придърпах една табуретка и седнах до Шарън. Ръката й несъзнателно докосна рамото ми. Усещах как пръстите й леко треперят от нажежената атмосфера.

Сега бе ред на адвоката и той изпълни ролята си отлично. Бе излизал на тази сцена, в същата тази стая твърде много пъти, така че знаеше наизуст всички реплики и всички възможни трикове. Познаваше и публиката — умееше да играе пред нея.

За миг той огледа всички присъстващи поотделно, след това заговори:

— При обикновени обстоятелства в тази среща не би имало нищо необичайно. Все пак със завръщането на мистър Кели можем да навлезем в някои подробности, съзнателно отлагани поради отсъствието му. Сега — той огледа всички още веднъж, — предполагам никой от вас не се съмнява в самоличността му?

Обади се Алфред:

— А трябва ли да се съмняваме?

Хънтър му се усмихна добродушно.

— В края на краищата двайсет и няколко години не са малко време. Ако желаете, можете да получите нужната документация…

— Не е необходимо — каза Алфред.

— Много добре. — Лийлънд извади няколко изписани листа и ги разстла в скута си. — Повечето от подробностите в завещанието на вашия дядо са ви известни. Все пак има някои условия, които трябваше да бъдат разяснени само в присъстването на всички ви. Тези, които наследиха по нещо от имота, го получиха незабавно след смъртта на Камърън Барин. Нищо не получи единствено мистър Кели. Както знаете, неговият дял се равняваше на десет хиляди долара в акции на „Барин Индъстриз“ по времето, когато почина дядо ви. Също така ви е известно, че броят на акциите, които сега струват толкова пари, се различава съществено от броя им при изготвянето на завещанието. Сега вече съм готов да предам акциите във владение на мистър Кели.

От мястото си усещах злата усмивка на Алфред.

— Нямаше ли още едно условие в завещанието, мистър Хънтър?

— Имате предвид клаузата за морално поведение?

— Точно така.

— Възнамерявате ли да разследвате миналото на мистър Кели, за да откриете евентуално нарушаване на тази клауза?

— Разбира се.

Хънтър погледна Денисън, който също започна да се подхилква подигравателно.

— Напълно съм съгласен — кимна Дени.

Бях готов да стана, да ги просна на пода и да се разкарам от това място, но видях, че Хънтър вдига ръка и отново седнах.

— В такъв случай — продължи адвокатът, — съм принуден да наложа изпълнението на още едно условие, което също не ви беше известно. — Той замълча за секунда с безизразно лице, но очите му блестяха. — Преди остатъкът от наследството да бъде разпределен помежду ви, мистър Кели има право да проведе свое разследване за възможни ваши нарушения на клаузата, касаеща морала. Подобно разследване може да се проведе в рамките на три месеца.

Дени и Алфред скочиха на крака още в същия миг — лицето на Дени се наля с кръв, а на Алфред посиня от злоба.

— Това е нелепо! — изръмжа Денисън.

Хънтър поклати глава и го прекъсна.

— Съжалявам. Такава е волята на дядо ви. Тъй като вие двамата заявихте намеренията си, сега аз ще заявя неговите. Ако бяхте предпочели да не разследвате мистър Кели, въпросът можеше да се уреди незабавно. — Хънтър се обърна към мен и ме погледна. — Възможно е мистър Кели да не желае да упражни това свое право. Ако той се откаже от него, завещанието ще може да бъде изпълнено.

Алфред стоеше със стиснати юмруци. Дени се бе облегнал на бюрото и лицето му все още бе червено от възмущение. Трите жени едва дишаха, а Марвин продължаваше да се хили.

— Един въпрос, съветнико — обадих се аз. — Какво ще стане, ако те открият нещо за мен, но и аз открия нещо за тях?

Замисленият поглед, който ми отправи Хънтър, ми каза повече, отколкото той си мислеше. Преценяваше ме за пореден път и мнението му за мен ставаше по-добро. Прочетох мислите на един отдавна умрял човек и ги разтълкувах правилно.

Лийлънд Хънтър кимна мъдро и каза:

— В такъв случай, целият остатък от наследството получаваш ти.

Мислено се смеех, защото старото момче се разплащаше за всичките случаи, когато за мен бе оставал мръсният край на тоягата. Сякаш казваше: „Хайде, спипай ги! Не е кой знае какво, но пък и ти никога не си искал много. Щом заслужават, заври им пръчката отзад и я счупи“.

— Е — попита Хънтър, — смяташ ли да упражниш правото си или не?

Не си направих труда да се усмихна. Погледнах Денисън, после Алфред и оставих да изтекат няколко секунди.

— Нали, дявол да го вземе, много ясно ти обясних, че смятам?

Подкарахме към Линтън и хапнахме в един ресторант, направен от трупи и камъни, който някога е бил воденица. Обзавеждането беше от друга ера — кремъклии пищови, чакръци, странни домакински съдове и останки от времето, когато Америка е пращяла от енергия и всеки индивид е знаел как да определя собствената си съдба. Храната бе обикновена, но много вкусна, придружена от отлично вино местно производство. Най-накрая се отпуснахме, готови да разговаряме.

Хънтър напълни чашите ни от новата бутилка и вдигна тост.

— Приятно е да видиш членовете на фамилия Барин да побесняват само при намека, че могат да имат морални прегрешения.

— Ти си ловко копеле, съветнико. Старецът също не беше глупав.

— Това е истина. Надявам се, сега имаш по-високо мнение за него.

— По-високо едва ли, но по-добро, да. — Отпих от виното и оставих чашата. — Едно не мога да проумея. Защо не ми предаде наследството въз основа на това последно условие още в началото? Защо?

Хънтър преполови чашата си и отвърна:

— Ако не бяха пожелали да те разследват, щях да го направя. Виждаш ли, такова беше желанието на Камърън. Предполагам, той е смятал, че в противен случай не би имал никакви шансове, така че ти е осигурил една последна възможност за тяхна сметка. Ако решат да се заядат с теб, да платят за това поне с цената на известно неудобство. Ако самите те не са чак такива светци, за каквито се представят, да платят доста по-солидна цена за дискредитирането ти.

Кимнах и започнах да правя мокри кръгове с пръста си върху масата.

— Какви са шансовете ми, според теб?

— Честно казано, мисля, че каузата ти е пропаднала. Както ти казах, вече направих някои проучвания и се оказва, че репутацията на братовчедите ти е съвършено безупречна.

— Ти си твърде чист човек, Хънтър. Не си искал да изцапаш ръцете си. Ако искаш да изкопаеш мръсотия, трябва да копаеш там, където я има. Винаги излиза по нещо.

— Мислиш, че си по-вещ от мен в тези неща?

— Не бих се изненадал, могъщи Хънтър.

— Да — кимна той и допи виното си. — И аз не бих се изненадал.

След това щракна с пръсти да му донесат сметката, плати я с кредитната си карта и се изправи.

— А сега, не бих желал да ставам съучастник в неморален акт, но утре имам среща със счетоводителите на завода, така че запазих стаи в хотел „Грамърси“ за нас тримата. Междувременно можете да използвате лимузината със или без шофьора. Подозирам, че Уилис би се зарадвал, ако го освободя. Запазил съм стая и за него. Ако искате, можете да се върнете в града, но утре ще трябва да дойдете да ме вземете. Както решите.

Шарън се разсмя и го изгледа с престорена тревога.

— Мистър Хънтър, наистина си ви бива! Как може и през ум да ви мине подобно нещо? Нищо ли не знаете за жените? Нямам чисти дрехи, нямам нощница…

— Ще спиш по страстоубийки — прекъснах я.

— Ти… — Шарън ме удари по ръката и я заболя. Хънтър ни наблюдаваше с насмешка.

— Погрижил съм се за тези неща — отбеляза той. — Нужните дрехи бяха поръчани по телефона предварително и вече са доставени в стаята ти. Вярвам, ще одобриш избора ми. Освен това умът ми на юрист доста добре преценява дамския ръст и размери, а също така и другите деликатни необходимости.

— Съветнико — казах аз, — чудя се дали и ти не би могъл да ме научиш на нещо.

— Само в някои области, Куче — отвърна той.

 

 

В продължение на един час след като оставихме Хънтър и Уилис в хотела, обикаляхме града. На пълнолуние изглеждаше по-хубав — мърсотията не личеше, не се виждаха и западналите сгради. В завода нямаше нощна смяна, така че улиците бяха тихи, а повечето от прозорците в жилищните квартали — тъмни. Една полицейска кола беше паркирана пред денонощната закусвалня, а друга се движеше лениво в края на улицата.

Спомените отново се върнаха, но не ми повлияха особено. Старото игрище, където ритахме топка с поляците все още беше на мястото си, осеяно с боклуци. Вратата с метална мрежа — ръждясала и провиснала, се бе превърнала в сборен пункт, за носените от вятъра хартии.

Продължихме надолу по Трета улица.

— Виждаш ли старата сграда на ъгъла? — попитах.

Шарън кимна.

— Като че ли е населена с призраци.

— Беше на Люси Лонгстрийт. Тогава се наричаше мадам Люси. Единственият публичен дом в града. В събота вечер вътре ставаха истински оргии.

— Откъде знаеш?

Засмях си, като си спомних.

— Ей, момиче, децата знаят всичко. В задния двор имаше дърво и ние се качвахме на него, за да гледаме. Никога няма да забравя чернокосата мадама от Питсбърг. Веднъж беше на голямото пиринчено легло с Мел Путичи и правеха невероятен секс. Малкият Сташ над мен така се възбуди, че се изпусна от клона, падна отгоре ми и ме повлече на земята. Щях да го набия, защото ме прекъсна на най-интересното.

— Куче!

— Какво лошо има в гледането? Всички деца са любопитни. Това беше първокласно сексуално образование.

— И предполагам след това си станал постоянен посетител на това място? — Нацупи се.

— Не, по дяволите. Въпреки че често изпълнявах поръчки за Люси. Даваше по един долар и винаги, като донасяхме каквото трябва, имахме възможност да видим някоя от дамите по гол задник. Онази чернокосата изглежда никога не си слагаше дрехи. Каква гледка само!

— Ужасен си!

— Една нощ вътре стана двойно убийство и това беше краят на Люси. След това нещата вече никога не бяха същите. Струва ми се, че взе куфара с парите си и се премести някъде по крайбрежието.

— А какво стана с момичетата?

— Предполагам, че днес всички имат почтени семейства. Нямаш представа колко се търсят такива като тях.

— След като са работили в…

— Е, на кой му е притрябвала девственица? Както се казва, ако не е добра за някой друг, значи не е добра и за мен.

— Иска ми се да ти кажа нещо, Куче, и то не е „лека нощ“.

— Наистина ли си девствена?

— Ако обещаеш да си нежен с мен, мога да ти го докажа.

— Доста голям риск.

— Може би.

— Няма значение. Ще се доверя на думите ти.

Минахме през покрайнините на Линтън и Шарън ми каза да свия вляво по някакъв черен път, след това още веднъж вляво, по една алея, която свърши след стотина метра. Завих по издълбания от коловози овал и се зачудих какво ли търсим на това място, когато фаровете на колата осветиха останките на една малка дървена къща, почти скрита между дърветата. Стъклата ги нямаше, а един голям дъб бе паднал върху стряхата, като с клоните си бе пробил таванската стаичка. Купчина червени тухли бяха струпани в основата на комина и едва се виждаха от прораслия наоколо буренак.

— Това е нашата къща — каза Шарън много тихо. — Веднъж идвах. Старото ми колело все още е подпряно отзад. Цялото е ръждясало.

— Чия е сега?

Почувствах как свива рамене.

— На банката, предполагам. Бяха сложили надпис „Продава се“, но изглежда никой не е искал да я купи. Тук съм преживяла много хубави неща, Куче. С татко. Не е кой знае какво, но той беше щастлив. Никога не сме искали да водим претенциозен живот.

— Тогава защо си се промъквала в Гранд Сайта?

— Малките момиченца също проявяват любопитство. Към по различни неща, разбира се. Знаеш ли какво не можех да разбера за голямата къща, в която живеехте вие? — Поклатих глава. — Чудех се как не се губите в нея. Чудех се как можеш да намериш пътя от единия, до другия й край. Представях си как попадам вътре, как тичам нагоре-надолу из разни безумни празни стаи и пищя, но няма кой да дойде и да ме изведе навън.

— Това е глупаво — казах аз и кимнах към запустялата къща. — Искаш ли да влезеш вътре?

— Не. Твърде потискащо е. Да не разваляме вечерта.

— В Линтън няма да намерим нощен живот.

— Знаеш ли какво наистина бих искала да направя?

— Кажи?

— Да отида до Мондо Бийч. Най-после да вляза през главния портал, като истински гост.

— Знаеш ли, Шарън. Мисля, че си сноб.

— Такава съм — отвърна тя.

 

 

Намерих чук и отвертка в багажника на колата и разбих катинара, с който бяха заключени портите. Вятърът бе довял пясък и бе засипал долния им край. Разчистихме го с ръце. След това натиснах едното крило, чу се скърцане, едната панта се счупи и влязохме. Пътят също бе затрупан с пясък, така че нямаше смисъл да продължаваме с колата. Шарън извади отвътре едно одеяло и тръгнахме пеша към океана.

След няколко крачки тя спря и каза:

— Това място не е за хора с градски дрехи. Изрита обувките си, събу чорапите си, взе всичко в ръка и зачака. Аз се усмихнах и направих същото, след което протегнах ръка.

Усещахме соления мирис на водата и чувахме тихия прибой много преди да излезем от джунглата дървета и храсталаци, с които бе обрасло всичко. Някога всичко това бе внимателно засадено и поддържано — за показ на елита, който е идвал тук с карети, а по-късно и с ревящи, лъскави автомобили. Растителността бе погълнала местата за пикник, плажните кабинки бяха смачкани и заровени някъде в пясъка и единствено личаха основите на старата барака за лед. В другия край, като призрак на фона на небето, се издигаше назъбеният силует на лятната къща, в която имаше двайсет стаи. Дядо ми я беше построил от качествени материали и морските бури трябваше да се трудят още доста години, докато я изгризат на трески.

— Смешно, нали?

— Кое?

— Някога това място е било толкова прочуто! Сега е почти такова, каквото е било, преди старецът да го застрои. Знаеш ли, струва ми се, че така ми харесва повече.

— И на мен.

Останахме мълчаливи известно време и просто гледахме пред себе си на бледата лунна светлина. След това я улових за ръката и я поведох напред към заоблените дюни. Високата трева драскаше босите ни крака. Изкачихме се на последната дюна и пред нас се разкри полегат пясъчен склон, и по-нататък океанът.

Тя постла одеялото и седна с кръстосани крака в единия му край.

— Красиво е. Куче.

Проснах се до нея.

— Това е единственото нещо от собствеността на стареца, което някога съм искал. Мислех си, че ще мога да си направя колиба от изхвърлени от морето дървета и да живея като Робинзон Крузо. — Обърнах се на една страна и я погледнах. — Една година направих точно това. Изпратиха Ал и Дени на някакъв скъпарски детски лагер, а останалите отидоха в Нюпорт, за да прекарат светския сезон. Аз и майка ми дойдохме тук на палатка за шест дни. Тогава ми каза, че се е омъжила за баща ми.

— Ти не си го познавал, нали?

— Знам само каквото тя ми е разказвала за него. Бил е скандалджия. Но го е обичала, без съмнение.

— Защо не са искали да го приемат?

— Не е нужно да питаш. Знаеш как стоят нещата. Нямаш пари, нямаш положение, следователно не можеш да се ожениш в семейство Барин. И през ум не им е минавало, че майка ми може да ги прати по дяволите и да забременее извън семейните кръгове. Бедата е, че след смъртта на баща ми загуби целия си кураж и те я изстискваха, докато от нея не остана нищо. Дядо ми я измъкнал насила от апартамента, в който живеели, когато баща ми го нямало и я затворил в Гранд Сайта. Тогава тя дори не знаела, че е бременна. Наел охрана да държи баща ми настрана, изхвърлил го от работа, после го принудил да напусне и щата, а майка ми оставил без връзка с външния свят чак докато съм се родил. Един ден баща ми дошъл, пребил четиримата от охраната, отвлякъл майка ми и се оженил за нея. Седмица след това той умрял, а тя се върнала, за да продължи заточението си в малкия Сибир на дядо ми. Не мисля, че някога е излизала оттам, освен в редките случаи, когато е идвала тук. Когато умря, бях още хлапе и всичко стана толкова бързо, че почти не го помня. Умря сутринта, по обяд я сложиха в ковчега и привечер я погребаха. Аз счупих няколко стъкла на зимната градина на дядо ми, плюх в чашата му с изискан алкохол и отворих шлюза на езерцето зад къщата, за да пусна златните рибки в потока. Предполагам, че градинарят ме е прикрил, а пък дядо ми така и не забеляза, че нещо с питието му не е както трябва. На следващия ден Алфред и Дени ме набиха за нещо и аз фраснах Дени по главата с едно гребло. Наказаха ме една седмица да стоя сам в стаята си, за да имам време да размисля. — Замълчах за миг и се вгледах в океана. — Допуснаха голяма грешка, като ме оставиха в онази стая.

— Защо?

— Мислих прекалено много.

Надолу по плажа нещо смути гларусите и те заграчиха неспокойно. Оръфан облак застана пред луната и след малко се измъкна, възвръщайки яркостта й. Вятърът беше мек и топъл, с дъх на лято, достатъчно силен, за да раздвижи пясъците.

Ръката на Шарън докосна моята и тя отметна глава назад, така че на лунната светлина косата й образува златни вълни.

— Куче… срамота е да хабим целия този океан.

— Кой го хаби?

— Ние. Би трябвало да го използваме.

— Сега?

— Аха. Точно сега.

Тя стана от одеялото и се изтегна блажено на фона на небето. След това ръцете й се преместиха към гърба, направиха нещо и роклята се плъзна безшумно към краката й. Напипа закопчалката на сутиена, свали го и го хвърли на земята, а после сякаш само с едно движение се измъкна от малките бикини на цветя. Обърна се и ме погледна. Нощните сенки обгръщаха загорелите й рамене, отразяваха се от копринената белота на разкошните й гърди, спускаха се надолу с дързък жест към корема и контрастираха с белотата на ханша й. На лунната светлина долових очертанията на изкусителния червеникаворус триъгълник между краката й и стегнатите й бедра. Остави ме да я гледам цяла минута — с ръце на кръста, в предизвикателна поза.

— Възбуждаш ли се? — попита най-накрая.

— Ако не се махнеш веднага от очите ми, наистина ще се възбудя.

Шарън се засмя и хукна към вълните с леки, момчешки крачки. Чух смеха й и плискането на водата. Изправих се и свалих дрехите си. Помислих си да остана по слипове, но реших, че това няма да спаси положението, така че свалих и тях и тръгнах към вълните, където ме очакваше тя.

 

 

Върнахме се при одеялото приятно уморени. Вятърът сякаш се усмихваше и топлият му дъх изсуши телата ни, докато лежахме по гръб и гледахме безоблачното небе. Затворих очи и се зачудих как така всичко това успя да се случи, как успях да се забъркам с непрофесионалистка. След това се стреснах и отворих очи, защото пръстите й докоснаха нежно корема ми, плъзнаха се бавно надолу и ме уловиха. Шарън се наведе към мен и устните й се доближиха на сантиметри от моите.

— Красив си, Куче — каза тя.

След това се приближи още повече и почувствах влагата на устата й — най-странното усещане, което някога съм имал. Ръцете ми се плъзнаха надолу по гърба й, след това я отдалечих, за да мога да почувствам твърдата й гръд и да продължа да проучвам прекрасното й тяло с длани.

Изведнъж дъхът й секна. Тя се усмихна, целуна ме пак и аз я отдалечих от себе си.

— Казах ти, че съм девствена.

— Дявол да го вземе — успях да промърморя.

— Има ли някакво значение, Куче?

Обърнах се на една Страна, за да оставя възбудата постепенно да си отиде. Успокоих се и се почувствах като още по-голям идиот.

— Слушай — казах, — ти си сгодено момиче.

— Жена — поправи ме тя.

— Добре де, жена. Ти си имаш своя тип и след като цениш това нещо толкова, че да искаш да го запазиш за него, не го захвърляй просто така.

— Нима изборът не е мой?

— Не и с мен, хлапе. Този път изборът е мой. Нека си стои между краката ти недокосната, докато я получи той, става ли?

— Гаден си.

— Само понякога. В момента се чувствам адски морален. Ще ми се старият Хънтър да беше тук, за да ме види. Няма да повярва на очите си.

— Ще продължа да те дразня.

— Само опитай, Шарън, и след един час ще се превърнеш в незадоволена, изнервена отрепка. Твърде стар съм, за да не знам как да се оправя с една жена, която е още дете.

Смехът й прозвъня в ушите ми. Тя тръсна глава.

— Добре, издържала съм толкова дълго, предполагам, че ще съумея още малко.

— Кой е той, Шарън?

— Много готин тип. Отрасли сме заедно.

— Дали ще му допадне тази картинка?

— Мисля, че не би имал нищо против. Ни най-малко.

— Май не познаваш мъжете достатъчно добре.

— Познавам ги.

Тя докосна лицето ми, приближи се и ме целуна леко, едва докосвайки устните ми. Прегърнах я и я положих да легне до мен. Вятърът шумолеше в тревата наоколо. Протегнах се и придърпах одеялото върху нас. Тялото й се сгуши в извивката на моето — топло, голо. Луната ни наблюдаваше отгоре и когато още един облак я закри, ми се стори, че ми намига.

Събуди ни ранното слънце. Спогледахме се и се целунахме. Косата й беше пълна с пясък, но Шарън не обръщаше никакво внимание. Станахме, отърсихме се, облякохме се, сгънахме одеялото и тръгнахме към лимузината.

Там ни очакваше компания.

Една полицейска кола и още една — черна, бяха спрели от двете страни на нашата. Униформеното ченге надничаше в прозорците. Някакъв едър, месест тип по риза и спортни панталони оглеждаше разбития катинар. Не ни чуха, че приближаваме.

— Търсите ли нещо? — попитах ги.

Едрият тип вдигна глава към мен и лицето му се изкриви в злобна гримаса.

— Ти ли направи това?

— Аха.

Той пусна катинара и се запъти към мен, но аз се приготвих да го посрещна и той не хареса това, което видя. Ченгето застана между двама ни, без да ме изпуска от поглед — закоравял тип със счупен нос и безизразния, леден поглед, който се придобива след дълги години служба в полицията. И той не хареса каквото видя.

— Кой сте вие, мистър? — попита ченгето.

— Аз първи зададох въпрос.

— Без остроумия, смотаняк. Много лесно ще се оправя с теб.

Погледнах го и старата усмивка започна да сбръчква лицето ми. Не можех да я спра, винаги ставаше така.

— Не ти пожелавам да се опитваш.

Двамата се спогледаха, но когато погледите им отново се върнаха към мен, вече бях направил две крачки встрани и не бях между тях. Цивилният прокара ръка по оплешивяващата си глава и пак сгърчи устни.

— Знаеш ли, че това е частна собственост?

— Разбира се. Открай време е така. Затова искам да знам защо се навъртате наоколо.

Въпросът беше неочакван и подигравателната му физиономия изведнъж се превърна в озадачено мръщене. Мушнах цигара в устата си и я запалих. Ченгето също започна да променя първоначалния си подход. Може би защото лимузината беше по-голяма от другата черна кола, а аз не бях от тези, които можеш да разтрепериш с полицейска значка и пистолет.

— Попитах как се казваш, приятел.

— Кели — отвърнах. — Догрън Кели. Камърън Барин беше мой дядо и този имот все още е част от неговите владения. — Издишах облак дим и хвърлих фаса в краката на месестия. — Защо ви интересува какво правя тук?

Лицето му бе замръзнало от яд, но лимузината потвърждаваше думите ми и той не можеше да се ориентира както трябва в играта. Най-накрая смотолеви:

— Този имот няма да принадлежи на семейство Барин още дълго, можеш да си сигурен.

Погледна ченгето, то сви рамене и двамата тръгнаха към колите си. Гумите им вдигнаха прахоляк, докато се измъкнат а антената на черната кола се счупи, защото при маневрата се мушна много навътре под ниските клони а един дъб.

Когато си отидоха, Шарън се приближи и улови ръката ми.

— Знаеш ли кой беше това, Куче?

— Разбира се. Крос Макмилън. На черепа му все още личи белега, който на времето му оставих с една тухла.

— Обичаш да се забъркваш в неприятности, нали?

— Не съвсем, скъпа. Те просто не ме оставят на мира. Винаги е било така.