Мики Спилейн
Секс капан (5)

5

Никога не съм можел да разбера защо има хора, които не обичат дъжда. Мрачен ден, малко вода и започват недоволствата. Жените скучаят в апартаментите си и не пускат телефона; мъжете клюмат в някой бар и превръщат обедната почивка в ранен махмурлук. Малкото хора, останали на улицата, се борят да се качат в такситата, чиито шофьори сякаш получават някакво садистично удоволствие от страданията на клиентите си. Дявол да го вземе, дъждът е нещо приятно! Той почиства. Добрият дъжд е единствената паста за зъби на Ню Йорк и сега градът правеше гаргара с удоволствие, а боклукът изчезваше надолу в канализацията.

На Парк Авеню завих наляво и минах няколко пресечки, докато стигнах до стария Тричит Билдинг. Намерих къде е офисът на Чет Линдън в указателя и се изкачих на шестия етаж с асансьора. Когато влязох той ми се ухили, махна ми да седна на един стол, свърши телефонния си разговор и се обърна към мен.

— Проблеми с адаптирането ли имаш, Куче?

— Свиквам бързо. Градът се е променил доста.

— Но не към по-добро.

— Несъмнено — кимнах аз. — Кога пристигна?

— Преди седмица. Лондон вече ми липсва. Получи ли си най-после десетте хиляди?

Извадих последната си цигара и я запалих.

— В завещанието има клауза, засягаща морала.

По лицето му бавно се разля широка усмивка.

— И не можеш да се включиш в показателите?

— Трудно бих могъл.

— Човек с бърз ум като твоя не би трябвало да говори така — каза той. — Освен това смятам, че си луд да си създаваш проблеми за такава дребна сума.

— Да кажем, че е въпрос на принципи.

— Разбира се. И захвърляш цялата операция в Европа, за да си играеш игрички. Не че не сме ти благодарни, защото ни донесе доста добро парче, но не съм сигурен, че ни харесва излизането ти от играта. Ти беше железният юмрук и кадифената ръкавица, които подържаха всичко в порядък. Засега не сме открили никой, който би могъл да те замени.

— Ами Пърсъл?

— Все още има много трески за дялане. Може би след година ще се справи.

— Монтгомъри?

— Мислим за него. Ако му поверим новия пост, може и да се справи. Между другото, пипнахме другия пакет акции в „Барин“ от хлапето на Удринг. Прие цената ни с радост. Подарихме ти ги и доколкото знам, това бяха последните на пазара. Познаваш ли някой си Крос Макмилън?

— Аха.

— Той бе надушил и тези, но ние предложихме по-висока цена и хлапето ги продаде, преди Макмилън да внесе капарото. — Той замълча за миг, след това се втренчи в мен намръщено. — Да не би да си намислил нещо, Куче?

— Искам само десетте хиляди.

— Не знам защо, но имам чувството, че си хванал бейзболната бухалка и ще играеш с топки с динамит.

— Остави ме да се позабавлявам, Чет.

— Добре. Само внимавай за последствията. В момента нямаме нужда от излишно напрежение. Нещата на Стария континент са спокойни, Джон Бул се е върнал към политиката и ти не си нищо повече от легенда. Шайката от мафията направи чистка, последваха няколко масови погребения и толкова. Сега дори Интерпол седи спокойно и се радва на пейзажа, независимо какво ще се случи. Само да знаеха!

— Но ние няма да им кажем, нали? — попитах.

— Разбира се, че няма, безумни човече. Другата страна разполага с твърде много тежка артилерия. — Той се наведе напред и се подпря на бюрото. — Ще ти трябват ли някои от контактите?

— Не ми се вярва, но нека са готови.

— Бухалката за бейзбол май става прекалено дълга.

— Нищо сериозно. Просто съм свикнал да се подсигурявам. Човек никога не знае какво ще се случи.

— Аха — изръмжа той саркастично. — Какво смяташ да правиш сега?

Погледнах часовника си и станах.

— Довечера ще има малко парти. Сигурно ще е забавно.

— Приятелчето ти Шей ще ти показва града?

— Мисли, че имам нужда да се ориентирам в обстановката.

— А така ли е?

— Не е като едно време, Чет. Всичко са обърнали наопаки. Курвите…

— Курвите са еднакви, Куче.

— Тези, които ти си избираш, да.

— Наричат ме Линдън късметлията. Моите малки красавици никога не ми създават неприятности. Много чисти, много тихи и много делови. Ако говорим за теб, просто не мога да разбера какво намират там тези скъпи мадами. Бих си помислил, че ще ги уплашиш до смърт.

— Имам класа.

— Имаш нещо повече от класа, но само мадамите могат да го надушат.

Ухилих му се и угасих цигарата.

— Къде е документът, който искаш да подпиша?

Той отвори едно чекмедже на бюрото си, извади три листа, изписани на машина и ги плъзна към мен.

— Пунктираната линия, Куче. Три автографа и оставаш сам. Ако решиш да използваш някои от връзките, гледай наистина да е по наложителни причини. Една грешка и оставаш напълно открит. Отсега нататък излизаш от играта. Напълно. Днес този офис се затваря. Другите вече са преместени. Старите телефонни номера и адреси са сменени и на хората е казано, че не си нищо повече от минувач по улицата.

— Картинката ми е ясна, Чет. Знам правилата.

— Може би забравяш едно, Куче.

— Кое?

— Искаха да те премахнат. Един глас не достигна, за да се случи.

— Твоят ли, Чет?

— Моят, Куче.

— Защо? Не знаех, че си толкова сантиментален.

— Не съм. Просто не исках да видя как най-добрите ни хора заминават, преди да са успели да се справят с теб. Трябваше да избера по-малката злина.

Нахлупих си шапката, ухилих се и тръгнах към вратата.

— Куче — спря ме той.

— Да?

— Преди да гласувам така, мислих дълго.

 

 

Когато най-накрая се добрах до апартамента на Лий, във фурната стояха топли две вечери като за пред телевизор. Едно-две питиета бяха премахнали заядливостта му и той му се усмихна с глуповатата усмивка, която помнех толкова добре.

— В този град има таксита и метро. Да не би да си забравил как да ги използваш?

— Ходих пеша.

— Без майтап? И с нов костюм? Надявам се, че шлиферът ти е свършил работа.

— Доста добра. Ще изгладя панталоните, за да изсъхнат по-късно.

— Къде ходи?

— Погрижих се за някои делови въпроси.

Усмивката му се стопи и той вдигна ръце нагоре.

— Не ми казвай за тях, Куче. Каквито и да са, не искам да ги знам.

— И без това не би повярвал.

— И още как. — Той сграбчи ръката ми и ме поведе към барчето. Напълни една чаша, подаде ми я и каза: — Слушай, Куче, за тази вечер…

— Успокой се, няма да те изложа. Освен това, казах ти, че се запознах с Уолт Джентри.

— Не ме безпокои, че ти ще направиш нещо. Куче, тази шайка е доста рошава. Аз ги познавам, с тези хора говорим един и същи език. Показват си зъбите, когато се появи някой нов, който не могат да поставят в никаква графа. Любопитни са колкото си искат и знаят как да изровят информация. Боя се да не се лепнат за теб.

— И какво има да научават? — Опитах питието, кимнах и оставих другата половина на масата.

— За тези пари, най-наред…

— Кажи им да се обадят в банката.

— Куче… не се шегувам. Меримън… мацката, която списва клюкарската колона, ще дойде. Дик Лейдън, който се занимава с политиката от Вашингтон…

— Дявол да го вземе, Лий. Аз не съм сензационна новина.

— Не си новина, но си нов. И изглеждаш така…

— Как?

— Като че ли от теб може да излезе новина. Слушай, познавам тези хора и…

— Радвам се, че ги познаваш, Лий. Какво ще е положението с жените?

— За нищо друго ли не мислиш, освен за жени? Едно време бяха полетите… Сега изведнъж се превърна в женкар…

Допих питието.

— Някак си, приятно е да се въртят около теб.

— Извини ме, че се повтарям, но си абсолютно побъркан. Абсолютно.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Лий сви рамене отчаяно и отпи глътка направо от бутилката скоч.

— Всички проклети вълчици на Ню Йорк ще бъдат там и… не го казвай.

— Да не казвам какво?

— Ще правят добра компания на старо куче като теб.

Разсмях се и го оставих да ми напълни чашата.