Мики Спилейн
Секс капан (20)

20

Местният вестник пусна специално издание, за да отрази събитията от предната вечер. Тройното убийство беше намерило място на първа страница. Бяха публикувани четири снимки на труповете, а от полицейските фотографии на лицата се виждаше как са изглеждали преди това. Бяха ги идентифицирали веднага и с положителност. И тримата бяха хора от шайката на братята Гуидо. Засега не беше открит мотив за убийството им. Предполагаше се, че гангстерите на братята, които въртят нелегалния бизнес по крайбрежието, са пристигнали в Линтън, за да се намесят в дейността на профсъюзите във връзка със съживяването на завода на „Барин Индъстриз“. Местната полиция работела в тясно сътрудничество с отделите в Ню Йорк и други държавни институции и се очаквали бързи резултати.

Глупости.

Вътрешните страници бяха посветени на дейността на киноекипа на С. К. Кейбъл във връзка с подготовката за снимки, светските клюки се разпростираха върху приема, даден за по-видните жители на града, а световните новини бяха сбутани най-накрая.

Дори нюйоркските вестници се разпростираха надълго и нашироко върху темата, и макар „Плодовете на труда“ да не беше кой знае каква книга, целият шум, който се вдигаше около нея й даваше солиден тласък. Мона Меримън излезе с цяла страница подробности, очевидно осигурени й от Лий и отдела по рекламата, някакъв журналист от Холивуд също бе написал кратка информация, а Дик Лейгън намекваше за някакви тъмни машинации и направо заявяваше, че всичко това е само началото на сътресенията, които неминуемо щели да започнат. Ако разполагаше с някаква сериозна информация, или не бе в състояние да я докаже, или изчакваше подходящ момент.

Чет Линдън ме изслуша търпеливо, докато му обясних какво се бе случило, а след това ми каза да вървя на майната си.

— Приятелю — отвърнах аз, — започвам да се нервирам и не искам да слушам никакви помии от теб. Казах ти какво може да се случи, но ти не послуша. Ако ти се прииска да ме прецакаш, нека те предупредя, че ще надуя свирката и цялата шибана история ще се срути така, че ще смачка всички ви.

Гласът му беше равен и студен.

— Този номер няма да мине, Куче.

Аз също можех да говоря студено и много по-злокобно. Можех да го подкрепя с няколко трупа и бях дяволски сигурен, че ги е преброил.

— Нямаш никакъв избор, Чет. Просто го направи.

Чух как изсумтява отвратено.

— Добре, къде е колата?

Казах му къде е и добавих:

— Вероятно са заснели следите от гуми на онова място, така че купи някакви от същата марка и фирмата няма да забележи смяната. Оправи прозореца, измий я добре отдолу, за да не останат следи от прахоляка край хотела и след това я покарай по някой черен път, за да събере нова мръсотия. Остави я там, от където ще я вземеш.

— Мислиш, че с лабораториите си няма да открият нещо, ако решат да те проверят?

— Няма да им стигне времето. Все още не съм влязъл в ничий черен списък.

— Освен в нашия.

— Тогава елате да ме хванете. И… Чет…

— Да?

— Не се опитвай да слагаш бомба в колата. Веднага ще позная, а освен това може да умре някой невинен.

Той не отговори. Затвори телефона, а аз се ухилих, защото всичко беше в мои ръце. Но отсега нататък трябваше да се пазя от още нещо.

Роуз ме чакаше на една маса в дъното на бар „Аркада“ — малко заведение, борещо се да оцелее, без да обръща особено внимание на това, което става наоколо. Мъжът и жената, които го държаха, бяха остарели заедно със сградата и сега приличаха повече на дървени кукли, отколкото на хора. Роуз бе дошла четвърт час по-рано и си бе поръчала хамбургер. Когато влязох, тъкмо се канеше да го захапе. Аз също поръчах и седнах срещу нея.

Усмихна ми се леко и каза „здрасти“, но лицето й бе засенчено от облак, който по-рано го нямаше.

— Как се справяш, скъпа?

— При страхотен тип ме изпрати!

— Проблеми?

Тя поклати глава.

— Изведе ме да хапнем и пийнем по нещо, а после ме остави в хотела.

— Не го ли покани да се качи с теб?

— Остави ме да действам както си знам. Държи той да е агресорът.

Донесоха ми хамбургера и го залях с кетчуп.

— Може и да греша.

— Не грешиш. Познавам признаците. Казах ти, и друг път ми се е случвало. — Роуз ме изгледа за миг и видях, че облакът все още засенчваше чувствата й. — Когато приех да го направя, мислех, че ще мога да се справя. Сега не съм много сигурна.

— Защо?

— Куче… ако тази игра е само на ужким…

— Не е — отговорих.

— Да, ти играеш само на вързано. — Тя кимна леко. — Както снощи.

— Снощи? — отхапах голямо парче от хамбургера и се вгледах в нея.

— Не се прави, че не знаеш.

— Да съм влязъл в дранголника?

— Може би още не са те хванали.

— Тогава да почакаме, докато го направят.

Но вече бях видял Бени Сакс през прозореца, срещу който седях и бях готов да го посрещна, когато влезе и кимна сдържано на двама ни. Изправих се и с пълна уста му предложих да го почерпя кафе.

Той отказа, погледна Роуз, после пак мен и промърмори:

— Може ли да поговорим насаме, мистър Кели?

Оставих хамбургера, избърсах устата си и кимнах.

— Разбира се. Къде?

— Тук има една малка стаичка.

— Да вървим тогава.

— Първо ти. — Посочи ми вратата в далечния ъгъл. — Ето там.

Държеше ръката си близо до пистолета на бедрото му и ме последва през вратата към склада, а след това в малката воняща тоалетна, на чийто под имаше застояла вода.

— Е? — подканих го.

— Дай да видя пистолета ти.

Подадох му го. Сакс го помириса, провери затвора, извади пълнителя и пак го сложи на място.

— Застани до стената — каза той.

Свих рамене и се подчиних. Бени свали капака на тоалетното казанче, без да ме изпуска от поглед. Нивото на водата вътре беше ниско, така че той отвори крана, докато се напълни, насочи пистолета ми към единия ъгъл и стреля. Трясъкът едва не ни оглуши, а водата от казанчето ни заля от глава до пети. След това той отпусна ударника, дръпна лоста за пускане на водата и когато казанчето се изпразни, заливайки пода, защото тоалетната беше запушена, протегна ръка и извади куршума от дъното, без дори да намокри целите си пръсти.

— Ловко — казах аз.

— Смятай, че се ползваш от специално внимание.

— Ако ми беше казал, щях да ти го дам да го изследвате и нямаше да правя никакви проблеми от това.

— Така ми харесва повече.

— Както искаш.

— Мистър Кели…

— Знам… не напускай града. Между другото, ако искате да хвърлите едно око на колата ми…

— Вече я откарахме. Повиках такси, за да те закара до вкъщи.

— Много професионално.

— Би трябвало да познаваш ченгетата по-добре.

— Познавам ги, приятелю. Докарайте колата ми, след като свършите с нея.

— Ще я докарам. — Изгледа ме подозрително.

— Имам чувството, че си от тези, които мислят бързо.

— Понякога се налага — отвърнах.

Бени Сакс ми върна пистолета, кимна и излезе — този път мина пред мен. Кимна на Роуз и когато захапах отново хамбургера си, чух вратата да се затваря зад гърба му. Роуз не бе успяла да дояде своя. Долната й устна трепереше и трябваше да държи ръцете си една в друга, за да не личи колко е неспокойна.

— Няма нищо, Роуз. Показа ми само един фокус с пистолет. Много шум за нищо.

Тонът ми беше толкова миролюбив, че тя се изкиска нервно. Всичко изглеждаше напълно в реда на нещата, така че не можеше да види причина да се страхува. Най-накрая пусна ръцете си и ги размаха пред очите ми с гримаса на отвращение.

— Куче, надявам се някой ден да ми кажеш защо е всичко това.

— Някой ден — отвърнах аз. — Кога отново ще се видиш с нашето момче?

— Довечера. Каза, че може да се обади, така че явно съм го впечатлила.

— Добре. Капанът остава такъв, какъвто е. Знаеш как да ме откриеш.

— Не се безпокой.

— Никога не се безпокоя, когато имам работа с професионалисти. Аматьорите ме плашат.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Изчакай няколко минути, преди да излезеш.

Хвърлих пет долара на масата и станах.

Навън отново се заоблачаваше и въздухът миришеше на дъжд. Край бордюра чакаше едно такси и моторът му работеше на бавно обороти. Качих се, казах на шофьора да ме закара до завода „Барин“, където щеше да се снима филма, казах му да чака на паркинга и му дадох в залог една двайсетачка.

Снимачната площадка на „Плодовете на труда“ приличаше на мравуняк — всичко се движеше на пръв поглед хаотично, но всъщност се подчиняваше на строги правила, беше великолепно организирано, добре планирано и носеше резултати.

Открих Лий край фургона на гардеробиерките да разговаря с двама репортери. Изчаках го да свърши и го попитах:

— Как върви?

Подскочи, когато го заговорих, направи се на усмихнат и прокара пръсти през косата си.

— Добре. Тези поне ще имат много за какво да пишат. — При тези думи очите му се спряха боязливо на моите. Погледнах го и разбрах, че няма как да не попита. — Куче… тази история снощи… — не довърши.

Само кимнах.

— Защо ли те питам?!

— Или убиваш, или те убиват, драги. Би трябвало да си го спомняш от едно време.

— Сега не е едно време, дявол да го вземе!

— Забрави. В момента ме проверяват.

— Тогава какво правиш тук?

— Ще изляза невинен като ангелче.

— Куче…

— Каква е онази група?

Петдесетина души се бяха скупчили на едно място, пиеха кафе от картонени чашки и наблюдаваха какво става около тях с пълно безразличие.

— Статисти. Всички са местни хора. След около час ще направят някои външни снимки.

— Някакви проблеми?

Лий извади цигара от пакета си и я запали с видимо трепереща ръка.

— В какъв смисъл?

— С ръководството, например?

Той издуха дима във въздуха и поклати глава.

— Този тип Макмилън вдигна страшен шум, за да не се пречи на работата на завода. Този човек обича да си придава важност. А братовчедите ти чупят стойки пред фотографите, но това е пълна дивотия. Знаеш ли, ще ми се да не бяхме идвали на това скапано място.

— Глупости! Забавляваш се отлично. Всичко ти е наред.

— Беше, докато не се появи ти. Сега очаквам всеки момент да чуя сирената и да хукна към бомбеното скривалище. — Дръпна силно от фаса си и го хвърли в прахоляка до себе си. — Видя ли се е Шарън?

— Не.

— Куче, тя се безпокои за теб като полудяла.

— Няма причина да го прави.

— Престани да дрънкаш глупости. Тя знае за теб повече, отколкото си мислиш.

— Никой не знае нищо за мен, стари приятелю.

В очите му заблестя странно пламъче.

— Един ден ще се събудиш. Ако искаш да я видиш, можеш да я намериш ето там, в канцеларията на продукцията. Братовчед ти Денисън даде една от стаите, за да я ползваме.

— Кушетка за секс?

— В наши дни го правят навсякъде. — Обърнах се към него и го погледнах. Той се усмихна и този път усмивката му беше искрена. — Влюбен си в нея, нали?

— Не преди да й го кажа сам.

— Ще й го кажеш, Куче. След това ще се върнеш в колибката при кокала си. Надявам се до тогава бюфетът да не е останал празен.

— Върви се шибай, авиаторе!

— И още как! Купи ми изкуствен.

Отдалечих се й не отидох да се обадя на Шарън. Качих се в таксито и казах на шофьора накъде да кара. Никой не ме следеше и след около двайсет минути стигнахме до къщата. Беше почти готово. Пообикаляхме още малко, спряхме и прекарахме известно време на бира и празни разговори, а след това го накарах да ме закара до Люси Лонгстрийт. Старата Бет беше намерила някого, който бе готов да говори срещу известна цена и да представи доказателства срещу още по-висока цена. Дадох й парите плюс още малко заради усилията й и си помислих, че бих могъл да отменя изпълнението на Роуз, но после ми мина през ум, че купената информация невинаги се оказва качествена, така че оставих нещата непроменени.

Платих на шофьора пред полицията, защото колата ми все още беше отред, а когато влязох в сградата, Бени Сакс ме посрещна радушно и ме покани да седна. Най-напред ми върна ключовете от колата.

— Сигурен ли си, че сте свършили?

— Все още изследват пробите от прахта. Алеята пред хотела е застлана със специален материал от Мейн, така че ако има някакви следи, в лабораторията ще ги открият. Няма как да не ги открият. Микроскопските изследвания са доста прецизни.

— Много добре. Значи съмненията срещу мен ще отпаднат напълно.

— По всяка вероятност, да.

Покерът не е моята стихия, но знам как да се правя на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Защо?

— Проверихме фирмата, на която е колата. Там пазят документи с фабричните номера на гумите. Не са сменени, а следите не съвпадат. Твоите са много по-износени. Но са същата марка.

— Удовлетворен ли си?

— Почти.

— Ами балистичната експертиза?

— Не е твоят пистолет, макар и да си давам сметка, че цевта може да се смени. Малко хора носят 45-и калибър.

— Това не е ли малко прекалено.

— Не и за човек, който умее да мисли, Кели.

— Неуместно, но го приемам като комплимент.

— Не беше.

Станах и подхвърлих ключовете във въздуха.

— Добре тогава. Пожелавам ти успех.

— Кели…

— Да?

— Допускаш ли, че… ще имаме още неприятности?

— Винаги има неприятности, Сакс.

Махнах му за довиждане и излязох навън. Качих се в колата и се опитах да мушна ключа в стартера. Не успях, докато не го обърнах обратно.

Чет Линдън не допускаше никакви рискове. Някак си бе успял да подмени цялата кола. Сега, ако ме убиеше, следите му щяха да са покрити. Наистина трябваше да бягам като заек. Ловците бяха излезли с оръжията си. Нямаше никакво значение кой ще хапне кифличката, стига някой да я хапне. Старият чакал държеше положението в ръцете си и ако никой не го спреше, можеше да ликвидира целия град.

Така че бягай, заеко, бягай!

ШИЙЛА МАКМИЛЪН… РАЗМИСЛИ

Той знае. Той знае повече, отколкото трябва и не мога да престана да мисля за него. Той знаеше какво ще стане, когато ме докосна, искаше да стане, след това ме остави да направя това, което направих и се почувствах добре, защото не остана никакъв страх или спомен за болка, която бе накарала цялото ми тяло да се стегне на буци и ме бе изпълнила с желание да крещя и удрям, да отмъщавам за това, че бях насилена. Насилена. Кога за първи път чух това? Струва ми се, че когато започнаха спомените, които не помня. Не, тук има противоречие. Сигурно преди това, когато беше тъмно и страшно, когато сенките не искаха да оживеят и се появяваха само в отделни сънища или когато докосвам ръцете им.

Това че знам, че той знае, вече ме изпълва с някакво спокойно, приятно чувство. И други са знаели, но реакцията им винаги е била заблуждаваща, а инстинктивните отговори са били грозни врагове — малките пълзящи влечуги, които се превръщат в изтезание.

Защо не можеха да говорят?

Защо не можеха да останат пасивни?

Защо трябваше да държат на мъжката прерогатива да проникват?

Сенките бяха много по-лошо от реалността. Те се СПОТАЙВАХА. Ужасна дума, защото наистина се СПОТАЙВАХА. Те удряха с огромни палки и те насилваха, докато невероятната болка превръщаше писъка в тъпичко скимтене и е някаква тайна на природата, че изобщо си оживяла. Гърчиш се, давиш се, бягаш в чернотата и се надяваш да не насочат светлината към теб, но палките все още са там, вдигнати, готови да удрят. Големи, меки палки, които отнемат всичко, което един ден можеш да поискаш и ти остава единствено някакво вродено чувство за лишение, без да знаеш от какво са те лишили.

Шийла Макмилън, жена на най-големия чукач, който някога се е раждал. Той го каза. И други жени са ми го казвали. Други мъже са потвърждавали. Шийла Макмилън, влюбена в мускулест чукач с космат корем, който също я обича, но тя не е в състояние да му даде прекрасното нещо, което той иска, освен ако преди това не изпие две хапчета против спомени от домашната аптечна, за да попадне в несъществуващия свят.

Ти се мразиш и повръщаш, и преживяваш красивия акт с всички хора, които не знаят. Само че сега подозират. Сигурни са. Мъжете са смешни. Ако не могат да получат това, трябва да правят нещо друго, ако наистина са влюбени.

Защо не могат да говорят?

Защо не могат да бъдат пасивни?

За първи път ми се прииска да ме заболи. Странна мисъл.

Но защо той трябваше да знае? Мръсно Куче! Искаше ми се копелето да се върне.

На вратата се почука.

 

 

— Как се чувстваш? — попитах аз.

— Самотно. Мислих толкова много.

— Мястото е подходящо за това. На това легло съм заченат. Сигурно и те са мислили много, преди да решат да ме създадат.

— Едва ли. По-скоро си бил резултат от факта.

— Съмнявам се. В онези дни най-напред се е мислело. Предпочитам да смятам, че съм бил заплануван. Може да съм копеле, но съм бил заплануван.

Тя се усмихна и изведнъж смени темата.

— Снощи истина ли беше?

— Ти беше там, Шийла.

— Някак си повече ми прилича на сън. — Пръстите й започнаха да си играят с чаршафа. — Сънувам много странни неща. Целият ми живот е един ужасен сън. Дори когато съм будна, се питам дали наистина съм будна, защото в сънищата си мисля, че съм будна и се щипя, за да проверя и си мисля, че съм. — Шийла погледна към отворените капаци на прозореца, които бяха провиснали на пантите си. — Ще ми се да можех да съм сигурна.

— Будна си.

— Много мислих, преди да дойдеш.

— За какво?

— За всичко. Нищо. После пак всичко. Може би ще ми помогнеш.

— Просто попитай.

— Не. Няма — отвърна тя. Завивките помръднаха, когато си пое дъх. Задържа го, после бавно издиша. Когато ме погледна отново, в очите й долових нещо по-различно. — Сложил си ме да спя.

— Някой трябваше да го направи. — Сега не можех да разбера кое беше различното у нея. Извадих от джоба си една изпаднала цигара и я запалих. — А за снощи…

— Няма никакво снощи. Има само отсега нататък.

— Оценявам го, скъпа. Заличих всички следи. Освен теб.

— Би ли ме убил?

— Не. Жените са за целуване, не за убиване.

— Ти си секси — каза тя, променяйки темата още веднъж.

— По дяволите! Сега съм уморен и мръсен.

— Тук има ли баня?

— Има, но няма топла вода.

— Чувала съм, че студената вода оказва потискащо влияние на мъжката физиология.

— Някой те е излъгал. Това важи само за някои мъже и само понякога. В момента съм корав като камък.

— Наистина ли?

— Не. Излъгах. Но ако продължаваш да говориш така, несъмнено ще стана.

— Зъл си.

— Разбира се. И съм мръсен.

— Изкъпи се с мен.

Цигарата изгори пръста ми и я размазах с пета върху старите чамови дъски на пода.

— Скъпа, аз съм копеле по рождение, не съм от тези, които се правят на това.

— Не се карай с мен, Догрън. Казах ти, че мислих много. Не искам повече да сънувам онези сънища.

— Не съм и лекар.

— Лекарите не са ми помогнали особено. Съблечи се.

— Не.

Само че се оказахме заедно под душа. Цялата в сапун, хлъзгава и гладка, обръщаше се, за да мога да я мия по-лесно, а когато ръцете ми шареха по тялото й, тя се смееше през пяната.

— Можеш ли да ме целунеш сега, Куче?

Целунах я, разбира се. Дълга, чудна, гола, плътна целувка.

— Нямаш ерекция — обвини ме тя.

— А нужно ли е да имам?

— Не. Всъщност не. Обзалагам се, че можеш да го направиш и мек.

— Сигурно. Слушай, спри тази вода и ела да се изсушим.

— Страхливец.

— Старец — поправих я аз. — Мъжете не са обвити с тлъстини като вас.

Ръцете й заиграха по мен и почувствах как възрастта изчезва.

— Полека, млада госпожо — казах.

— Хубаво. — Шийла спря крана и отстъпи назад, за да ме погледне. — Ти си по-голям от онези в Британския музей.

— Благодаря ти, скъпа. — Хвърлих й кърпата и излязох от банята. Но не можех да я спра. Прокара пръсти по гърба ми, докато се опитвах да се избърша и видях лицето й с великолепните, влажни устни, разкошните гърди с твърди зърна, молещи да бъдат изядени, някакво безумие в очите й. Когато този път ме докосна, цялата й ръка трепереше и бях готов да експлодирам още същия миг. Само че трябваше да бъда доктор, може би тя нямаше да има друга възможност.

Пръстите й се свиха.

— Опитвам се — казах.

— Продължавай да се опитваш.

Моментът трябваше да се прецени точно.

— Къде да го сложа, скъпа?

Като че ли някой я заля с ледена вода, после изражението й отново се промени, сякаш някаква вътрешна решимост я принуждаваше.

 

Може да ненавиждаш зъболекаря. Може да те е страх от него. След това те заболява зъб и сядаш на стола му. Не е чак толкова лошо в края на краищата. Вече не мразиш зъболекаря, не се страхуваш от него. Толкова ли е просто наистина?

 

— Никога ли не си била в банята с мъж? — попитах.

— Само с Крос. Три пъти.

— И какво стана?

Хвърлих кърпата и взех маломерния флакон с дезодорант. Напръсках се под мишниците, докато стана твърде студено, за да се търпи и сложих капачката. После се намазах с нещо, което миришеше твърде хубаво. Поне в Европа нямаше такива неща — там момичетата слагаха под мишниците си спанак. И през ум не им минаваше да изрусяват пеперудките си.

— Гаден си — каза Шийла.

Сега вече знаех накъде съм тръгнал.

— Колко време си омъжена?

— Твърде дълго.

— Това не е отговор. — Беше ми останал един чифт гащета и се канех да се мушна в тях.

— Не ги слагай — помоли тя.

— Слушай…

— Знам, Куче.

— Какво знаеш?

— Че ти знаеш. За мен. Виждам го на лицето ти.

— Опитвам се да подходя професионално, скъпа.

— Аха. — И усмивката й беше наистина истинска.

Пусна кърпата да падне и отново се появи това красиво голо тяло, с големи твърди гърди и кестенявите косми, които скриваха пътя към корена на злото, хлъзгавия вход към бездната на унищожението.

— Хубава ли съм?

— Изкусителна.

— Опиши го.

Покрих глупавата си възбуда с гащетата и намъкнах една фланелка.

— Да ти го начукам.

— Защо не?

Погледнах я. Тялото й беше като заплетен възел от изострени, вибриращи сетива, но очите й ми казваха друго. Улових я за ръката и я заведох в полутъмната, гола спалня, където все още стоеше старото легло, махнах дрехите от себе си, за да не пречат и я прегърнах така, че да почувства допира на телата ни, докато забравата я обземе и се появи в очите й.

Не беше нужно да ми го казва. Наистина знаех. Оставих часовете да се превърнат в минути, а минутите в микросекунди, а това, което й беше отнето толкова отдавна и с което бе живяла толкова дълго, се побра в една красива нощ на почти пълно изтощение. Слушах отново и отново подробностите за изнасилването й, чувствах болката с нея, преживявах омразата с нея, вкусих желанието за това, което бе смятала за отвратително толкова дълго. А когато в оргазма си извика името на мъжа си, без да го осъзнава, разбрах, че онези сънища повече няма да я спохождат.

Шийла ме погледна. Лицето и беше осветено от лунна светлина, подчертаваща големите й сънливи очи.

— Благодаря ти, Куче. Усмихнах се.

— Не е нужно да ми благодариш.

— Мога ли да ти предложа пари?

— Ако искаш да те изритам по задника, да.

— Не, не искам. Но понеже го направи заради мен, аз също бих искала да ти дам нещо.

— Какво можеш да дадеш?

— Искам да ме чукаш навсякъде.

— Ей…

— Моля те. Направихме всичко друго. Още едно… лекарство?

— Ти си страшна пациентка.

— Ти си страшен лекар.

Тя зае позата и каза:

— Дълбоко, Куче. Ако прякорът ти отговаря на действителността, това трябва да е любимият ти начин.