Мики Спилейн
Секс капан (14)

14

На улицата до хотел „Ормин“ се зъбеха порутените останки на жилищни сгради с изпотрошени прозорци и почернели от дим черчевета, а на тротоара пред тях имаше цели купчини изпопадала мазилка. По някакъв начин една от постройките все още бе оцеляла между останалите развалини и хотела. В сянката на входа й се свиваше самотна човешка фигура.

Маркъм не беше регистриран, но администраторът си спомни човекът с изподраното лице, съобщи ми номера на стаята срещу пет долара и продължи да драска върху един лист зад тезгяха. Единственото нещо, което го изненада, бяха петте долара — за подобна информация обикновено му даваха по-малко.

Стаята беше на третия етаж откъм западната страна на хотела, в края на дълъг коридор, осветен с мъждиви електрически крушки. Тръгнах плътно в единия край, като се стремях да стъпвам колкото се може по-тихо и да доловя и най-малкото помръдване зад стените. Единственото, което чух, беше шумоленето на плъховете. Изчаках около минута и натиснах дръжката — бавно и внимателно. Когато езичето се освободи напълно, бутнах леко, очаквайки отвътре да е сложена веригата, но не беше, така че реших да не чакам повече. Отворих вратата с ритник и тя издрънча в нещо отзад.

Изщракването на пистолета ми прозвуча достатъчно силно, за да го чуят всички наоколо. Извиках „Маркъм“ и зачаках. Слабата светлина от коридора ми позволяваше да видя почти една трета от стаята — тоалетната масичка и стола със захвърлените върху него панталони, долния край на леглото. Отново извиках „Маркъм“ и се втурнах вътре, готов да стрелям, но не се случи абсолютно нищо.

Само че видях Маркъм. Беше на леглото и едната му ръка висеше отстрани. Светлината бе достатъчна, за да видя, че очите му са отворени. Открих ключа за лампата край леглото и я запалих.

Този приятел главорез се беше отправил на заслужена почивка. Някой го бе отървал от света на живите — на челото, точно между началото на косата и горния край на носа имаше малка дупка. Никакви следи от борба, никакъв безпорядък. На нощното шкафче видях полупразен флакон с кодеин. Очевидно Маркъм бе потеглил на дългото пътуване по време на дълбок сън, от който се е нуждаел, за да притъпи болката от размазаното си лице.

Отидох до вратата и огледах бравата. Беше най-обикновена и много стара — съвсем лесно можеше да се отвори с шперц. Имаше и верига, но тя висеше отпусната, защото гнездото, в което се закачаше, беше монтирано прекалено близо до ръба и имаше достатъчно място да мушнеш ръка и да я откачиш.

Маркъм бе помогнал на много хора да си отидат от този свят, без сам да знае какво е болка. Изглежда беше престанал да допуска, че един ден подобно нещо може да се случи и на него.

Приближих се отново до трупа, пипнах студената кожа и вдигнах увисналата ръка. После затворих вратата и слязох долу. Администраторът вдигна поглед и попита:

— Намери ли го?

Кимнах.

— Някой друг идвал ли е при него днес?

— Не.

— Някой да е отсядал тук през последните дванайсет часа?

— Бизнесът не върви, приятел. Аз съм тук само за да гледам някой да не разграби каквото е останало. В този квартал…

— Не те попитах това — прекъснах го.

Той се направи на усмихнат и зачака да види дали ще получи още една банкнота, но вместо това видя физиономията ми и усмивката му се вкисна.

— Дойде един тип и му дадох стая.

— Сега тук ли е?

— Не. Стори ми се, че му трябва, за да доведе курва. Половин час след това излезе, за да си търси. Още не се е върнал.

— Багаж имаше ли?

— Когато плащат предварително, не им трябва багаж. Да не мислиш, че типовете, които отсядат тук, си носят гардероба? Идват само с дрехите на гърба си. На онзи тип му трябваше стая и я получи. Беше облечен като баровец, сигурно е имал пари и за свестен хотел в центъра.

— Опиши го.

— Мистър, нямам навика да оглеждам клиентите си. Теб ще те запомня, защото разговаряхме, това харесва ли ти?

— Пет пари не давам, приятелче. Къде е регистърът?

— По дяволите, мога да ти кажа как се казва. Петерсън. От Нюарк, Ню Джърси. Слушай, за какво…

— Дай ми телефона си.

— Ей там на стената има автомат.

Изгледах го кръвнишки и ми подаде служебния апарат. Набрах номера на полицията, поисках да ме свържат с Тобано и когато най-накрая той се обади, му казах:

— Намерих Маркъм, сержант. Хубав и умрял.

Слушах около минута, след което го прекъснах:

— Изпусни парата. Вече е вкочанен. Имам свидетели за всяка минута от деня. На твое място бих се опитал да открия Гръка. Все още има шанс да извади по-голям късмет.

Тобано най-накрая престана да вика, но все още беше ядосан.

— Стой там, докато не пристигнем, ясно ли е?

— Не. Смятай този сигнал за анонимен. По-късно ще се разберем. Между другото, научи ли нещо за отпечатъците?

Гласът му беше тих и твърд.

— Научих — и затвори.

Дежурният нощен администратор беше зарязал писането и се мъчеше да запали цигара. Върнах му телефонния апарат и му поднесох огънче.

— Не си прави труда да се качваш горе. Стой тук, докато не дойде патрулната кола. След това разкажи всичко, което знаеш.

Той напълни дробовете си с дим, закашля се и кимна.

— Ако онзи тип се върне…

— Няма да се върне.

 

 

Палачинките и наденичките никак не привличаха Лий. Той не можеше да отдели очи от първата страница на вестника, където бяха публикувани снимките на Маркъм и Брайди Гръка — една до друга, под заглавието „Тайнствени убийства“, което намекваше за някаква тъмна интрига. И двамата бяха убити с един и същ пистолет 22-и калибър, но Брайди се бе опитал да се измъкне, така че се бе наложило да стрелят четири пъти. Последният куршум беше влязъл през тила му и той лежеше проснат по очи недалеч от отворения прозорец, през който се излизаше на противопожарната стълба.

Лий най-накрая премести чинията встрани и се опита да преглътне малко кафе. Не му беше лесно. Ръката му трепереше и кафето се разля по ризата му.

— Успокой се, Лий.

— Аха. Ще се успокоя. Лесно е да се каже.

— Никакъв проблем.

Той престана да попива дрехите си и вдигна очи към мен.

— На твое място щях да се пръсна от страх. Как, по дяволите, можеш да седиш, като че ли…

— Гледай на нещата от светлата страна. Двама главорези по-малко. Шансовете се подобряват.

— Защо, Куче? Нали искаха да убият теб…

— Нагледен урок. Проваляш работата и сам започваш да чакаш да те очистят. Този урок е предназначен за всички, не само за наемните убийци.

— Куче…

Знаех какво ще чуя и поклатих глава.

— Не ми го казвай, момче. От сега нататък ще съм близо до всички, така че историята с ваната повече няма да се повтори. Този номер не свърши работа, така че следващия път подходът ще е директен. За всеки случай Шарън и ти ще имате охрана, но мога да се обзаложа, че този път няма да се занимават с вас. Ще се насочат направо към мен.

Лий потропа с пръсти по масата нетърпеливо.

— По дяволите, Куче! Защо?

— Защото някой си мисли, че съм виновен за нещо, което не съм направил.

Лий присви устни и кимна.

— Добре. Един последен въпрос. Някога правил ли си подобни неща?

Вдигнах кафето си и се вгледах в него, защото той искаше да види дали и моите ръце треперят. Не трепереха.

— През цялото време.

— Знаеш ли, Куче, разбрах го още когато отворих онзи проклет куфар. Просто го помирисах във въздуха. И не само аз. Всички останали също го доловиха, само че не можеха да го определят точно. Спомняш ли си как винаги усещахме кога в блясъка на слънцето или зад облаците се крият шваби? Така е и сега с теб. Имам чувството, че се спускаш, за да атакуваш земна цел, а след теб има изтребител и си загазил. Ако летиш високо е по-лесно да се измъкнеш, защото наоколо се простира цялото небе, в което можеш да маневрираш. Ти обаче губиш тази чудесна възможност, защото искаш да надупчиш някакъв си тромав локомотив на земята, а швабите могат да те разпорят без да им мигне окото — те имат нужната височина и скорост, а ти се стремиш да държиш скапаната картечница насочена. Когато те нямаше тук, всичко беше лесно и просто. Животът беше един голям купон, с нормалните сплетни и интриги, които го правят интересен. Всички се чукаха и никой не умираше. След това се появи ти, решен на всяка цена да вземеш някакви си скапани десет хиляди и стана като с „Титаник“. Корабът потъва, но никой не знае. Пътниците продължават да ядат и пият, а когато идва време за бягане, се оказва, че няма достатъчно спасителни лодки и единствено акулите си устройват пир.

— Прекалено много мислиш — казах аз.

— А какво ще стане с тази твоя кукличка, Куче? Нея също си забъркал до уши. — Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна. — Слушай, само не ми пробутвай глупости. В този град всички знаят всичко. Откакто се пови, хлапачката промени цвета си като хамелеон. Ти разтопи леда, а сега ще я оставиш да подмокри всичко наоколо. Ами ако се опитат да направят номера с ваната и на нея?

— Има кой да я пази.

— Браво! Страхотно! Играеш прекрасни игри! И за какво? Куче, какво, по дяволите, искаш да постигнеш?

Пуснах фаса в чашата с кафето и се загледах в мокрия филтър.

— Непрекъснато го повтарям, но никой не ми вярва. Не искам нищо. Просто искам да си получа десетте хиляди.

— Ами ако продължават да не ти вярват?

— Ще ги убедя по неприятния начин.

 

 

Вечерните вестници публикуваха по-обширни материали за Маркъм и Брайди Гръка. Някакъв репортер с достъп до секретна информация обяви, че двамата са били наемни убийци, а телевизионните новини от шест часа потвърдиха съобщението, позовавайки се на източник отвъд океана, който свърза изпращането им с операциите на Турчина в Европа. Някаква радиостанция бе успяла да влезе във връзка с него, но той заявил, че е почтен бизнесмен и нямал нищо общо със случилото се. В един от репортажите се споменаваше за убития куриер в Марсилия и за гнева, обзел някои кръгове, заради изчезването на пратка хероин на стойност милиони долари. Намекваше се за връзка между всичките тези събития.

Ал Де Векио отвратено удари цветния телевизор с длан и го изключи.

— Сега вече е ясно — каза той.

— Нищо не ти е ясно.

— Днес се обадих на някои места. — Той стана от канапето и си наля още една бира, без да отделя очи от мен в огледалото зад барчето. — Най-накрая стигнах до един полицейски шеф в Южна Испания, който прояви желание да говори по препоръките на някакъв приятел.

— Е, и?

— Спомена за някакъв тайнствен човек на име Ел Лобо, който създавал големи неприятности. Никой не е успял да разгадае самоличността му и много малко хора го познавали лично. Един от тях твърдял, че е умрял някъде в Южна Испания.

— Е, и? — отпих от бирата и зачаках.

— Този Ел Лобо изглежда е имал склонност да се бърка в работите на една друга тайнствена фигура на име Фльор. Справял се е удивително добре и постепенно си е пробивал път към върха на наркобизнеса.

— Какво значение има това, след като е умрял?

— Никой не е виждал трупа му, а почеркът му все още се долавя в някои неща.

— Това е проблем на полицията — казах аз.

Ал се обърна, застана пред мен и се втренчи в очите ми.

— Нещата стигат малко по-далече. Полицията е от едната страна, а тези организирани главорези са от другата. Ченгетата са ограничени. Другите не са. Те разполагат с пари, с хора, с начини да наложат свои собствени правила и изобщо не се притесняват, ако някой им се изпречи на пътя. Те не мислят, че Ел Лобо е мъртъв.

— Говори по същество, Ал.

— Не за първи път ми прави впечатление приликата между Ел Лобо… Вълкът… и твоят прякор. Кажи ми, и в Европа ли те наричаха Кучето?

— Наричали са ме и с по-лоши имена.

Ал поклати глава и зачака. Аз кимнах.

— Свикнал съм.

— Добре, Куче… не искам да ме лъжеш този път. Мога да разбера нещо, което се отдава на много малко хора. Мога безпогрешно да позная кога лъжеш. Ти ли си Ел Лобо?

Този път аз се втренчих в очите му.

— Не съм. Съжалявам, че те разочаровах.

На отсрещната стена тиктакаше часовник. Преди Ал отново да се усмихне и да отпие още една глътка бира, мина доста време.

— Добре, Куче. Вярвам ти.

— Радвам се, че поне един човек ми вярва.

Ал седна на канапето и кръстоса крака.

— Проверих и Роланд Холанд. Нашият стар приятел се държи здраво.

— Умно момче.

— На времето сте били доста близки.

— Естествено. Летяхме заедно. Ти го познаваше не по-зле от мен.

Ал кимна, допи бирата си и стана, за да вземе още една.

— Странно. След войната той остана в Европа, като теб.

— И той нямаше за какво да се връща у дома.

Ал отвори бирата и глътна пяната, преди да се излее. Избърса устата си и каза:

— Роли имаше университетско образование. Научна степен и така нататък. Умен мъж със страхотен потенциал.

Разбрах накъде бие.

— Затова остана в Европа. Там бяха всички големи възможности. Ако наистина си се интересувал от него, трябва да си разбрал, че не е направил нито една грешка. В момента ръководи някои мощни компании. Дявол да го вземе, дори правителствата се съветват с него, преди да предприемат каквото и да било.

— А той съветва ли се с теб, Куче?

Разсмях се.

— Разбира се. Кой според теб е мозъкът при цялото му университетско образование?

Ал изсумтя и отново отпи от бирата.

— Не и ти. Ти дори не можеше да броиш.

— Тогава защо се интересуваш от Холанд?

— Защото, Куче, приятелят ти Роли те хвали навсякъде, а когато те хвали човек като него, значи похвалата е истинска, особено като отчетем факта, че притежаваш богатство с неясен произход, споменаването на името ти предизвиква ледено мълчание в някои кръгове, че стана обект на няколко нападения от страна на наемни убийци и че проявяваш невероятно любопитство по отношение на наркотрафика.

— Аз съм енигма.

— Ти си жива мъка и ме плашиш. — Той остави бирата на масата и започна да прави кръгчета върху полирания махагон с мокрото дъно на кутията. — Научих някои неща, без изобщо да задавам въпроси. Двама много съществени господа не присъстваха на една отговорна среща и по тона при един дочут телефонен разговор, успях да доловя, че на тях някои ключови фигури не гледат с добро око, защото са провалили някаква операция и ако не дадат нужните обяснения… и липсващия продукт, може да се стигне до бетонни ковчези.

— Добре си доловил.

— Това ми е работата.

— А кой държи мръсния край на пръчката?

— Чувал ли си за братята Гуидо?

— Не се ли занимаваха с рекета на пристанището и летището?

— Порасна им работата — отговори Ал и замълча, за да ме изгледа с твърд поглед. — За човек, който е отсъствал толкова дълго, си доста добре осведомен.

— В Европа също има вестници. Много им допадат сензационните престъпления в Америка.

— Братята Гуидо се занимават с наркотиците. Щатската полиция и Сената проведоха две разследвания за тях, но не стигнаха до нищо. Не можаха да ги помръднат. Имат законна фасада и се крият зад нея.

— Ако са толкова добри, защо изведнъж приятелите им се разгорещиха толкова?

— Добър въпрос. Може би заради стари прояви. Говори се, че са мамили организацията. Тогава не са били толкова големи, а на определени нива подобни неща не са били рядко явление. В името на мира и спокойствието организацията си е затваряла очите. Сега обаче тази история се е развоняла. Момчетата смятат, че това е игра за бързо набиване на сила, за да се бутне синдиката. Това е ставало и преди. Сега никой не желае подобно нещо. Наркотиците пристигат в малки пакетчета, печалбите се изчисляват в милиони, лесно се транспортират, лесно се пласират и ако прояви разум, дребен търговец може да създаде своя собствена организация.

— Братята Гуидо не може да са толкова глупави — казах аз.

— Може би е така. В момента се опитват да го докажат. Но не ми се иска да се окажа на мястото на престрелката.

— Не и ти, Ал.

Той ми се ухили и престана да цапа масата с бирената си кутия.

— Куче… пет пари не давам, но любопитството ми не ми дава покой.

— Какво?

— Има хиляди начини човек да загази. Понякога не непременно с преки действия… онова, което свързва едното и другото…

— Не те разбирам.

— Някой иска да те набърка в тази сделка с наркотиците.

Свих рамене, без да му отговоря.

— От всичките тези телефонни разговори научих и още нещо.

Чаках.

— Веднага след войната си се забъркал в черния пазар, нали?

— Питаш или предполагаш?

— Ти би могъл да се справиш с подобно нещо. Безумието от войната все още не те е било напуснало. Ти си човек на действието и Европа е била идеалното място да се развихриш. Ти си добър и закоравял, можел си да се справяш с неприятностите, създавайки още по-големи неприятности и това ти е доставяло огромно удоволствие. Убиването не е било нещо ново за теб и просто се е превърнало в нещо напълно естествено.

— Така ли мислиш?

— Ще го разбера след минута — отговори Ал.

— Надявам се отговорът да ти е приятен.

Очите му отново ме изгледаха странно — дълбоки, мрачни, полузатворени.

— Занимавал ли си се с черния пазар?

— Да.

— И всичко е било свързано с наркотрафика, нали?

Кимнах.

— Убивал ли си човек след войната?

— Повече от един.

След като престана да ме оглежда, Ал каза:

— Съжалявам, че те попитах.

Станах, сложих си шапката и шлифера, извадих последната цигара от пакета и я запалих.

— Какво смяташ да правиш, Куче?

— Ще предприема едно пътуване до родния си град. Имам малко работа, както се надявах, че ще се получи.

— Внимавай, оставяш много дълбоки следи.

Отидох до вратата и я отворих. Ал остана на мястото си и ми махна тъжно с ръка.

— Има един въпрос, който не ми зададе, Ал. И отговорът никак нямаше да ти хареса.