Мики Спилейн
Секс капан (2)

2

Правната кантора на Лийлънд Рос Хънтър заемаше цял етаж на „Емпайър Стейт Билдинг“ — един отделен свят, издигнат на хиляда фута над бетонираната и асфалтирана повърхност на града. Атмосферата беше притихнала като в библиотека и дори шумоленето на стъпките, приглушено от дебелите килими, създаваше впечатление за миниатюрни сътресения. Машинописките докосваха пишещите машини, уж безшумни, сякаш със страх, в очакване да бъдат порицани за всяко едва чуто потракване. Би трябвало да мирише на стара кожа и стари хора, но съвременната климатична инсталация придаваше на въздуха сладостен дъх на тамян.

Младата секретарка зад старинното бюро се вгледа в мен над плоските си очила със златни рамки, реши, че е разбрала що за птица съм и каза:

— Да, мистър Кели. Имате ли уговорена среща?

— Не, мадам.

— Ще трябва да уговорите предварително.

— Защо?

Усмивката й стана прекалено снизходителна.

— Мистър Кели, моля ви, мистър Хънтър е…

— Много зает — прекъснах я аз.

— Точно така.

— На какво ще се обзаложите, че ще ме приеме? — Запалих цигара и се усмихнах леко.

Гласът народен трябваше да се държи, където му е мястото. Тя свали очилата с елегантен жест и на свой ред ми се усмихна добронамерено.

— Мистър Кели…

— Когато бях десетгодишен, го снимах как се къпе гол с мис Ертиша Дуброу, която по онова време беше наша обща бавачка. — Всмукнах малко дим от цигарата и го издишах над главата й. — Мис Дуброу беше на повече от четирийсет и бе първата жена с косми на гърдите, която виждах. Мисля, че мистър Хънтър има слабост към косматите дами, защото през последния уикенд ми позволи да се повозя на колата му в имението срещу негативите.

— Мистър Кели!

— Просто му кажете, че Кучето е тук и споменете мис Дуброу.

Странна жена. Възмущението й беше неподправено, но такова бе и любопитството й. Аз стоях пред нея и говорех съвсем тихо, така че нямаше как да не съм от кръв и плът. Тя се изчерви, натисна две копчета на интеркома, измъкна се от стола си и влезе в офиса зад гърба си.

И когато иззад затворената врата долетя бурният смях, вече знаех как ще изглежда лицето й — зачервено и с ококорени очи, изразяващо пълното стъписване, на което е способен само човек, живял прекалено дълго в черупка.

— Мистър Хънтър ще ви приеме веднага — каза тя.

Угасих фаса си в купичката й за кламери и кимнах.

— Така си и знаех.

— Двайсет години! — възкликна старецът.

— Трийсет — поправих го и седнах. — Но още тогава си беше дърто сладострастно копеле.

— Ще ми се да работеше за мен, за да те уволня.

— Глупости.

— Прав си. Бих те повишил, защото ми напомни, че бях същински пръч. Сега ще плъзне слух, че съм стар коцкар. Някои от младите нехранимайковци може и да ме зауважават. Радвам се, че те виждам, Куче.

— Аз също, старче.

— Наистина ли пазиш онези снимки с Дуброу?

— Не, разбира се. Ти прибра филма още преди да успея да го проявя.

— По дяволите! Ще ми се сега да ги имах. Бих ги окачил долу на входа. Липсва ми вкусът на онези дни.

— Не ми казвай, че са ти махнали проститутската жлеза.

— Само ми я масажират, Куче. Когато го прави лекар, това никак не е забавно.

— Защо не опиташ с лекарка?

— Защо мислиш, че ми е притрябвало?

Той се отпусна назад и се разсмя шумно — съсухрен старец, с лице като на бръснато джудже и тяло на горски дух. Личеше си защо все още успява да се справя с младите си съперници в съдебната зала и в напрегнатите моменти те не можеха да не се замислят откъде се е взело приличащото на карфиол ухо, което толкова нелепо бе залепено на едната страна на главата му.

— Трябваше да проявя онзи филм — каза той.

— Слушай, ако толкова искаш, мога да уредя да си направиш нова снимка. Познавам някои куклички…

— Аз ли? Звучи много добре, но ме остави да живея със спомените си. Прекалено стар съм, за да се огорчавам или лаская. Просто ми е приятно да ми напомнят миналото. — Поднесе ми кутия за пури, направена от сребро и кестеново дърво. — Искаш ли?

Поклатих глава.

— Естествено, получил си писмото ми. Едва те открих.

— Живея спокойно. Доста обикалям.

Той се вгледа в мен в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Има нещо особено у теб, Куче.

— Остарял съм.

— Не това.

— Помъдрял съм?

— Не помъдряваме ли всички?

Този път бе мой ред да изчакам.

— Не всички.

Усмивката му беше дяволита, а очите му блестяха.

— Лошо, че старецът не те харесваше.

— Защо да ме харесва? Той искаше само да има законен наследник. Майка ми забременя от гастролиращ барман и се наложи да ме държат настрана, за да запазят честта на семейството.

— Знаеше ли, че майка ти в края на краищата се е омъжила за баща ти?

— Разбира се. Все още пазя копието от брачното свидетелство. Тя държеше да науча.

— А защо не е казала на другите?

— Не знам. Може би от гордост.

Лийлънд Хънтър отпусна ръце и се облегна на бюрото.

— Ако старецът знаеше, положението нямаше да е такова, каквото е сега.

Извадих още една цигара от пакета и я запалих.

— Кой дава пет пари? Искам само да получа десетте бона. В моето семейство се е постъпвало по този начин още откакто са имали роби и слугини. Купуват те с пари, после те изритват и злината е забравена.

— Продължавай.

— Защо не? Открай време, ако се е провинял мъж от семейството, деянието се е посрещало със смях, като момчешка лудория, но ако жена с претенции към фамилното име се е осмеляла да кривне от правия път, очаквало я е само булото на позора.

— Трябвало е да станеш адвокат. Ухилих му се отново.

— Да кажем, че гледам на нещата философски.

— Без лоши чувства?

— За какво?

— Всички останали получават собственост в „Барин Индъстриз“. Алфред и Денисън са съответно президент и председател на борда на директорите, Веда, Пам и Люсила владеят контролния пакет от акциите, чичовците и лелите ти се изтягат на креслата си в големите си къщи и ръководят операциите, устройват балове и сватби, които пълнят клюкарските колони на вестниците…

— Звучи доста тъпо.

— А сега ти се върна.

— Обещавам да не им развалям удоволствието. Искам само десетте хиляди.

— Завещанието е много категорично по този въпрос. Ако в миналото ти има и намек за неморално поведение…

— Убивал съм, не забравяй.

— През войната. За това имаш награди.

— Не мога да отрека, че съм прекарвал някоя и друга мацка в сеното.

— Дори и това се е предвиждало. Момчетата са склонни към подобни неща.

— Не съм момче.

— Точно така.

— Тогава говори по същество.

— Възможно ли е, някоя жена… хм… да предяви материални доказателства, че ти и тя сте имали… как да се изразя… нерегламентирана сексуална връзка?

— Сега си личи, че си адвокат.

— Не отговори на въпроса ми.

Дръпнах от цигарата и се облегнах ухилен.

— Стари приятелю, не може да се каже, че съм ненормален. Имал съм мадами и се радвам да го призная. Всъщност, дяволски се радвам, когато и те го признават. Имам доста добри препоръки в това отношение.

Бръчките на смеха отново набраздиха лицето му и той се дръпна назад.

— Куче, ти все още си кутре. Ако говориш по този начин, можеш да си сигурен, че ще загубиш наследството си. Не можеш ли да позамажеш малко нещата?

— Никога не съм бил толкова добър в лъжите, колкото останалите от семейството. Винаги ме хващат. Дявол да го вземе, обявявали са ме за лъжец дори и когато съм казвал истината, тогава какъв е смисълът? Искам само десетте хиляди.

Старинният стенен часовник тиктакаше мрачно. Погледнах семейния адвокат. Знаех, че търси думи, които не би искал да произнася и само чаках. Старата история — просто исках да я чуя отново, за да съм сигурен, че нищо не се е променило.

— Никой не иска да получиш дори и тях — каза той накрая.

— Всичките тези милиони не им струват почти нищо. Защо искат да раздрънкват скелетите в гардероба?

— Четеш ли понякога борсовите бюлетини?

Свих рамене.

— Понякога. Цените се менят. Мразя хазарта.

— Положението на „Барин Индъстриз“ е несигурно.

— И десет хиляди долара ще ги разорят?

— Не точно това. Завещанието на стария не е трябвало да се различава от завещанието на неговия баща. Ако наистина притежаваш копие от брачното свидетелство на майка си, би могъл да получиш цялото наследство като първороден син.

— Имам само фотокопие, направено преди много време. Предполагам, знаеш, че съдът, в който е бил изготвен оригиналът, изгоря, а свещеникът и свидетелите са мъртви.

— Да, знам това. Ти как разбра?

— Реших да проверя, за да съм сигурен, че документът е истински. — Стиснах цигарата и изтърсих огънчето в пепелника на бюрото. — Значи няма да получа десетте хиляди?

— Не. Съжалявам.

Станах и разкърших рамене. Денят беше приятен и, въпреки смога, смятах да се позабавлявам.

— Искаш ли да се хванем на бас? — попитах го.

— Не с теб. От всичките наследници на дядо ти само ти си взел устата му, косата му, дори и начинът, по който държеше челюстта си.

— Виж очите ми — казах. — Чии са те?

— Не знам, Куче. Във всеки случай не са на майка ти.

— На баща ми са. Този тип трябва да е бил страхотен. Хайде да пием бира. Бас хващам, че от десет години не си влизал в кръчма.

— Кажи ги петнайсет и идвам с теб.

 

 

Каза, че името й е Чермейн, но само полякиня знае как да помирише колбас, за да разбере дали е истински, преди да го мушне в хлебчето. Омеси го сама от натурални продукти, купени в деликатесен магазин в един часа през нощта. Когато излезе от банята, увита в кърпа, със селяшките си крака, лъхаща на крави и, дружелюбно ухилена, разкъса с белите си зъби сандвича на две, аз се разсмях, намалих грамофона, който свиреше Бетовен, и излях остатъка от бирата си в чаша.

— Този старец си го бива — отбеляза Чермейн.

— Голям?

— Не, просто талантлив. Изненада ме.

Тя разкъса останалата половина от сандвича още на две и замълча за миг.

— Ей, Куче, да не би…

— Не ми е роднина — отвърнах аз. — Чудесно би било от време на време сина да купува на стареца си някое парче, нали?

— Сигурно. А не трябваше ли да е обратното?

— И аз така съм чувал. Давали са на хлапето година, за да му пораснат малко косми около оная работа и са го водели в бардак за рождения ден. Горките момченца, сигурно са се обливали в пот, не са успявали да го вдигнат и са давали на съответната дама цяла пачка, за да излъже стареца им. След това са се прибирали у дома, за да се хвалят с преживяното.

— С теб така ли стана? — попита ме тя.

— Скъпа, на двайсет вече бях стар професионалист.

— А на дванайсет?

— Стар аматьор — отговорих. — Хънтър добре ли се отнесе с теб?

— Като в приказка. Мисля, че трябва да се специализирам по възрастните мъже. — Тя отхапа от сандвича и седна срещу мен, а кърпата се отвори, преди да я придърпа отново. След това се облегна и подпря крак на малката стъклена масичка.

— Защо не кръстосаш крака? — попитах.

— Аха. — Тя довърши сандвича и облиза пръсти. — Смущавам ли те?

— Не, но ме възбуждаш, а съм уморен.

— Докарал си Марша до изтощение. Хареса ли ти съквартирантката ми?

— Добро дете.

— Щура глупачка. Беше затънала до уши в наркотиците, докато не я измъкнах. Сега поне се среща с подходящи хора. Мисли, че си страхотен. Какво й направи?

— Имаше нужда от обич. Между другото, утре я изпращам при един стар приятел. Ще получи работа.

— Каза ми. Долар и петдесет на седмица като машинописка. Ето ти начин да развалиш една добра проститутка.

— Съжалявам за това.

— Аз пък не съжалявам. Тя има добро образование. Аз едва изкарах училище в Бруклин. Ще ми се някой да ме беше накарал да завърша нещо сериозно.

— Хайде, Чермейн, този живот ти харесва.

— Само защото съм нимфоманка. Познавам само още две момичета, които губят ума си, когато го правят с някого за пари. Може би съм абсолютната професионалистка. А как изобщо попадна на мен?

— Помниш ли Джо Алън от Белгия?

— Ха, старият Джо! Искаше да се татуирам. — Усмихна се и погледна дланта си, за да види дали няма още някоя троха, която да оближе. — Каза ми и за теб. Не можех да повярвам. — Очите й проблеснаха към затворената врата на другата стая. — Но Марша потвърди, че старият Джо не е излъгал. Повтарям, не е излъгал.

— Старая се.

— И Марша каза това. А защо доведе стареца?

— За да съм сигурен, че няма да ме лъже, когато се наложи да ме заколи.

— За онези десет бона, нали?

— Значи дори и адвокат може да каже на една проститутка всичко?

— Спомни си Мата Хари — отвърна тя.

— А ти си спомни какво й се случи. Изпати си наистина сериозно.

— Вие мъжете сте луди — отбеляза Чермейн.

— Напълно луди — съгласих се аз.

— Глупости — засмя се тя.

— Това е, което казах.

 

 

Седяхме в заведението и обирахме пържените яйца с парченца хрупкав препечен хляб — двама мъже, наблюдаващи как първата смяна нюйоркчани отива на работа преди седем сутринта. Приличащото на карфиол ухо на Лийлънд Хънтър беше по-червено, отколкото в деня, когато бе добило този вид, костюмът му беше в безпорядък, но раменете му се тресяха — смееше се на себе си, а също и на мен.

— Сега наистина загуби, Куче. Доказа ми твърденията си по безспорен начин.

— Само исках да си сигурен.

Той мушна последния залък препечен хляб в устата си и се облегна удобно. Изглеждаше доволен и щастлив.

— И през ум не ми е минавало, че стара пръдня като мен може някой ден пак да спи с жена.

— Кога ти беше последният път?

— Не помня.

— Чермейн смята, че си бил много добър.

— Мило от нейна страна. Никога няма да я забравя. Ех, усещането за свежа, ненабраздена от бръчки кожа си струва да се запомни. Яд ме е, че досега не ми е идвало на ум да опитам пак. Вече никога няма да съм толкова отдаден на работата си. Между другото, платил си ми сметката. Колко ти дължа?

— Аз черпя. Винаги съм имал угризения, задето те шпионирах със старата Дуброу. — Засмях се. — Как завърши всичко в края на краищата?

— Разделихме се. Разбрах, че година след това се е омъжила за градинаря. В онези дни да се къпеш гол си беше истински разврат.

— Човече, имаш още много да учиш!

— За жалост, не. Ще се наслаждавам само на порнографията, насъбрана от процесите през периода на цензурата или ще очаквам редките посещения на далечни екзотични приятелки. Но да се върнем към теб. Не съм съвсем глупав, трябва да знаеш.

— Не исках да се налага ти да лъжеш, приятелю.

— Не беше нужно да стигаш чак дотам.

— Защо не? — попитах.

— Защото можех да им кажа, че не си същото куче, което някога подритваха насам-натам.

Допих кафето си и взех сметката.

— Мислиш ли, че ще се зарадват, когато научат? — попитах.

Сега Лийлънд Хънтър не се усмихваше. Огледа със сериозни, съсредоточени очи и кимна тържествено.

— Не искам да мисля — отвърна той. — Напоследък вслушваш ли се в съвети?

— Зависи от източника. В твоите, да. Какви перли на мъдростта си ми приготвил?

Хънтър извади златна химикалка и започна да си играе с градуираните пръстени, които я превръщаха в сметачна линийка.

— Куче, не забравяй, че през целия си живот съм бил близък със семейство Барин. Прадядо ти се погрижи да получа образование и ме вкара в бизнеса, при това само защото е бил приятел с баща ми, а той е умрял, преди въобще да успее да ме види. Независимо дали ти харесва или не, имам моралното задължение да помагам на семейството ти.

— Платил си дълговете си отдавна, съветнико. Твоят нюх спаси корпорацията „Барин“ през Голямата депресия, твоята далновидност направи собствениците й милионери през войната, твоята находчивост продължава да ги крепи и досега.

Пръстите му не спираха да въртят колелцата и да подреждат числа.

— Тогава дядо ти беше жив и работеше. За жалост, пропастта между поколенията съществува реално. Когато Камърън Барин започна да губи сили, семейството въведе съвършено нов режим… свой собствен. Аз бях от старата гвардия и мненията ми се изслушваха, но не се вземаха под внимание.

— Тогава защо се потиш, могъщи Хънтър? Самият ти си достатъчно преуспял. Въртиш групировки, в сравнение с които „Барин Индъстриз“ прилича на детска играчка. Не малка, наистина, но все пак играчка.

— Казах ти, чувствам се задължен.

— Хубаво, но все още чакам да чуя съвета ти. — Махнах на келнерката да ми донесе още малко кафе. Стори ми се, че ме очаква дълга лекция.

— Помниш ли, когато братовчед ти Алфред претърпя злополука с новата си кола?

Започнах да пускам бучки захар в кафето и те падаха с меки цопвания. Някак си далечно ми напомняха звука на чупещи се кости.

— Нямаше никаква злополука. Гадното копеле подкара към мен съвсем умишлено. Той имаше кола, а аз — стар велосипед. Излезе от пътя, за да ме блъсне и ако не бях отскочил, нямаше да се отърва само със счупена ръка.

— Той твърдеше, че е изгубил контрол над колата на чакълената настилка.

— Глупости. Много добре знаеш какво стана. — Разбърках кафето и го опитах. Беше прекалено сладко. — Странно, но повече ме беше яд за първото ми колело, отколкото за ръката.

— А помниш ли какво направи ти на Алфред, след като те изписаха от болницата?

Напрегнах устните си, за да потисна напушилия ме смях. Бях отмъкнал една ракета с къс фитил от изложбата на фойерверки за Четвърти юли и я бях възпламенил под седалката на колата му. Тя проби тапицерията и след това вадиха звезден прах от задника на Алфред цял месец.

— Как разбра за това?

— Тъй като съм юрист и съм любопитен, предположих за какво става дума, а след това поразпитах тук-там. Открих няколко свидетели. Не беше особено трудно да се свърже едно момче с изчезналата пиротехника.

— Можеше да ми подпалиш задника, приятел.

— Защо? — очите му заблестяха. — Честно казано, смятах, че Алфред си го заслужаваше, а и отмъщението беше доста оригинално. Не мисля, че след това те е тормозил.

— Физически — не. Имаше други начини.

— Но на теб не ти пукаше.

— Нямаше как да ми вземе това, което нямах. Алф можеше да загуби повече неща от мен.

— И това ме връща към Денисън.

— Той е дървеняк. — Ухилих се. — Предполагам, имаш предвид онзи път, когато малката градска курва каза, че е забременяла и старецът й плати, за да направи аборт?

Хънтър кимна и зачака.

— Тя не беше поканена на пикника. Всички играехме на едно място, извън полезрението на възрастните. Не съм я докоснал с пръст. Дени я заведе в храстите, но обвини мен и й даде сто долара, за да каже, че съм аз.

— И доколкото си спомням, наказаха те доста сурово, нали?

Смехът най-накрая изригна и аз кимнах.

— С пръчка. Останах на легло цяла седмица, лишен от всякакви права и още преди да се изправя на крака, изхвърлиха кучето, което си бях взел малко преди това. Засмях се отново и отпих от кафето.

Лийлънд Хънтър се намръщи и ме изгледа с любопитство.

— Толкова ли смешно беше всичко това?

— Донякъде — отвърнах. — Сега ми се струва още по-смешно. Виждаш ли, бях единственият, който познаваше онази хлапачка, защото само аз успявах да се измъкна и да поскитам из града. Беше хитра пачавра, петнайсетгодишна курва, която нощем го правеше за пари с работниците от фабриката. Тогава беше бременна колкото и аз, но се е сетила, че може да падне сухо и извъртя представлението пред Дени. Изкара му акъла, защото му беше за първи път. Възрастната жена, която всички смятаха за нейна майка, всъщност беше Люси Лонгстрийт. Държеше долнопробния бардак на Трета улица.

— Все още не долавям смешната страна.

— Смешната страна е, че Дени пипна такъв страхотен трипер, какъвто не си виждал. Обичах да го слушам как пищи в тоалетната на гаража, когато се мъчеше да се изпикае. Лечението му беше строго охранявана семейна тайна. Доставяше ми удоволствие да крия лекарството му.

Леката усмивка на Хънтър се превърна в сподавено прихване.

— Знаеш ли, тогава се чудех за какво е всичко това. Наложи се да оправят нещата в обществената здравна служба, защото дойде време лекарят да предаде отчета си. Доста усилия положиха, за да потулят истината. Малките градчета в Кънектикът могат да вдигнат голяма шумотевица, ако издънка на някое от първите семейства пипне нещо от местна хубавица. Предполагам, че не е имало никакъв опит да разсеят възмущението ти, задето си станал изкупителна жертва?

— Грешиш, съветнико. Тогава старецът ми подари нова кола и ми каза, че мога сам да избера в кой колеж да уча. Не ми даде издръжката само заради доброто си сърце.

Хънтър вдигна чашата с кафето си и я задържа пред устните си. Над ръба й очите му приличаха на птичи, бяха странно напрегнати.

— Сега, след като знам цялата история, мисля че може и да е било заради това. Дядо ти имаше свои собствени, особени възгледи. Ти си бил глупакът. Можел си да надуеш свирката, да посочиш с пръст подлия си братовчед и да превърнеш семейството в посмешище за всички. И щеше да имаш пълно право. Сам си решил да се въздържиш. Тогава е започнал да те харесва. Мисля, че е жалко, дето не го виждаше по-често след онзи случай. Някой друг знае ли за това?

— Разбира се. Казах на майка ми малко преди да умре. Стори й се малко странно. Също и градинарят, който се е оженил за къпещата се без дрехи Дуброу. Виждаш ли, той ме познаваше по-добре от роднините ми. Най-смешното е, че когато Дени оправи първата си мацка, аз бях минал вече десетина. Далеч не бях цепеняк. Нямаше никакъв шанс да се хвана с онази малка курва, защото много добре знаех за трипера й. Трябваше просто да изтърпя болките от пердаха и да чакам Денис да се разпищи, когато реши да се изпикае. Струваше си чакането.

Замълчах, докато Хънтър изпи кафето си и остави чашата на масата. Най-накрая каза:

— Значи връщането ти не означава, че желаеш да си отмъстиш?

— Не искам нищо, освен десетте хиляди — уверих го аз. — Тоест, ако успея да се промъкна през клаузата за морала.

— Което е невъзможно, както сам признаваш.

— Да, но щом тя важи за мен, трябва да важи и за другите, нали?

— Прозорлива забележка. Но техният живот винаги е бил внимателно наблюдаван. Биографиите им са доказани и ще издържат на безпристрастните светлини на всяко разследване.

Оставих пет долара върху листчето със сметката и станах.

— Хънтър, приятелю, достатъчно стар си, за да ми бъдеш дядо, но все още има много неща, които трябва да научиш. Всеки крие по нещо.

— И ти ли, Куче?

— Когато заровя кокала си, заравям го дълбоко.

— И никой не може да го намери?

— Първо ще трябва да се справят с мен.

— И всичко това заради десет хиляди долара? Свих рамене и запалих цигара.

Тръгнахме пеша през града към офиса на Хънтър в небостъргача на Тридесет и четвърта улица. От партера пред асансьора до приемната на секретарката му всички ни гледаха по един и същи начин — с изумление и объркване. Лийлънд Хънтър рядко обличаше един и същи костюм два пъти в месеца, а сега се бе появил рошав, раздърпан и щастлив, заедно с някакъв неугледен нехранимайко — нямаше никакво съмнение къде сме били и какво сме правили. Дамата зад бюрото избърса очилата си и ги изпусна стъписана. Опита се да прикрие смущението си, като промърмори: „Добро утро“, а когато влязохме в кабинета на Хънтър, той каза:

— Тя не го знае, но има нужда точно от това, което получих аз.

— Дявол да го вземе, не исках да те превръщам в развратник!

— Не си. Започвам да мисля, че винаги съм бил такъв. Просто не съм имал свободно време, за да се усъвършенствам в изкуството.

— Никога не е късно — отбелязах.

Той се отпусна върху големия стол зад бюрото и очите му заблестяха.

— Добре казано, Куче. Вече ще престана да давам пари за тази проклета благотворителност и ще пренасоча всички свободни средства към ръцете, които напълно могат да оправдаят съществуването си. Между другото… как й беше името?

— Чермейн.

— Прекрасно създание. Ще ми трябва ли… твоето посредничество за още една среща?

Ухилих му се, той също.

— Какво си наумил, съветнико?

Лийлънд Хънтър се облегна на стола си, отпусна още малко вратовръзката си и остави професионалното изражение да изопне лицето му.

— Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да те открия, Куче?

— Не.

— Поне по веднъж всяка година.

— Защо тоя труд?

— Защото ми беше поверена грижата за някои делови въпроси и смятам да изпълня задълженията си докрай. Ти никак не ме улесни. Освободил си се от армията в Европа и почти веднага си изчезнал от погледите. Направих всичко възможно да те открия, тръгнах по всякакви възможни следи, но нищо не излезе. Честно, Куче, започнах да си мисля, че си умрял. Това нямаше да ме изненада изобщо. Във военното разузнаване, Интерпол и полицейските участъци са регистрирани твърде много бивши войници с надути след уволнението от армията джобове, които са били намерени мъртви. Или изобщо не са били намерени.

— Не съм имал неприятности.

— Защо изчезна, Куче?

— Съветнико — отвърнах, — тук не ме очакваше нищо друго, освен проблеми. Бях на двайсет, когато заминах и на двайсет и четири, когато се освободих от войската. Исках да видя едно-друго, да направя едно-друго, но без семейство Барин да диша във врата ми. И не ми казвай, че не са били доволни от решението ми. Аз бях скелетът в гардероба и дрънках костите си прекалено силно. Когато си бях у дома им напомнях за недискретността на майка ми, донесла вечен срам за семейството, според великите им разбирания за висок морал. Цялата им шайка ми беше дотегнала и с радост се отървах от тях. Когато майка ми умря, повече нищо не ме свързвайте с тях. Кучето скъса верижката си. — Замълчах, извадих една цигара и я запалих. — Странно, но старият джентълмен понякога ми липсва. Дядо ми беше достигнал възрастта, когато наистина можех да го скандализирам с необичайното си поведение. Обичах да си играя с него и той винаги захапваше стръвта.

— Може би не си го надхитрил в края на краищата — промърмори Лийлънд. — Той беше доста прозорлив.

— Чувал ли си го да пърди от бяс? — Разсмях се при спомена. — Когато пребих от бой сополивия син на Уебстър и баща му след това не пожела да продаде земята в южния край на Мондо Бийч, която дядо ми искаше… Щеше да счупи стола със задника си, докато ми крещеше!

— Знам — Лийлънд се усмихна. — Тогава ти му каза да върви на майната си и още на следващия ден се записа във военновъздушните сили.

— И без това щях да го направя. Бях прекарал нужните две години в колежа и исках да летя.

— Представил си се добре. Старият Камърън се гордееше с теб.

— Глупости — отбелязах.

— Вярно е. Споменавал го е само пред мен. Ти някак си му напомняше за собствената му младост. Главната ти грешка беше, че никога не си се стремял да станеш велик. Знаеш колко много искаше той да има пряк наследник.

— Зарежи това, Хънтър, приятелю. За него си бях най-обикновено копеле в истинския смисъл на думата. Дори и след като майка ми се омъжи за баща ми, беше твърде късно, за да се махне позорното петно. Добре, че поне хлапето на брат му, преди да хвърли топа, остави достатъчно кръвни роднини, за да има на кого да завещае парите си. „Барин Индъстриз“ попадна в добре обучени ръце. Десетте бона са само символичен жест, но си ги искам.

— О, те са налице. Според завещанието на Камърън трябваше да ти предам акции на стойност десет хиляди долара определено време след като се появиш. Ако отговаряш на изискванията, разбира се. Ако се беше прибрал у дома през четирийсет и шеста, щеше да получиш пет хиляди акции. В онези дни имаха солидна пазарна стойност. Но положението се промени. Цените на Уолстрийт сега са ниски. Десет хиляди долара представляват двайсет хиляди акции. Останалите акции за пет хиляди ще бъдат разделени по равно между Алфред и Денисън. Доста странно условие от завещанието на стареца, който със сигурност не е предвиждал спада в икономиката и сегашната инфлация. Единствената причина да не прехвърли дяловете на Алфред и Денисън веднага, беше желанието му да им се даде възможност да съзреят и да започнат да проявяват по-голям интерес към бизнеса.

— Но въпреки всичко парите са само десет хиляди.

— Малко повече.

— О?

Хънтър се завъртя на стола си, отвори едно чекмедже и извади корава жълта папка. Подаде ми съдържанието й през бюрото.

— Не е кой знае какво, но влиза в задълженията ми. Някога дядо ти купи голямо парче земя в Ню Мексико, като предполагаше, че в областта ще се осъществи правителствен проект за изкуствено напояване. Това не успя да мине през Конгреса, но земята все още е на мястото си… Красиво е. Скалисто и сухо. Рай за ловците на змии. Туристите често се снимат там. Завеща го на майка ти и сега мястото е твое. — Той потупа листа пред мен и ми подаде химикалка. — Ако намериш някой глупак и му го продадеш по четвърт долар за акър, ще събереш още хиляда долара. Все е нещо. Данъците са нищожни и са изплатени до днешна дата.

Надрасках името си върху документите и му ги върнах.

— Благодаря ти — казах. — Ами десетте хиляди?

— Току-що подписа уведомително писмо, че си пристигнал. Възможно е да ги получиш след официална среща с Алфред и Денисън в Гранд Сайта, бившата ви резиденция. Какво ще кажеш за другиден?

Намръщих се отвратен.

— Налага ли се?

Лийлънд кимна.

— Боя се, че да. Освен това, помисли си за срещата с роднините след толкова дълга раздяла.

— Като среща с кълбо кобри — отбелязах.

По лицето на стареца пробяга усмивка, но не успях да чуя какво измърмори.

— Какво? — попитах.

Той поклати глава и се усмихна.

— Вдругиден. Ще тръгнем оттук в четири следобед.

РАЗМИШЛЕНИЯ: ЛИЙЛЪНД ХЪНТЪР

„Като среща с кълбо кобри“ — каза Кучето и не ме чу, когато попитах: „Важното е кой ще бъде мангустата“.

Догрън Кели, хлапето, което така и не успяха да разберат, нито пък да подчинят. Тогава не даваше пет пари за каквото и да било, сега още по-малко. Всеки друг би го взел за поредния здравеняк, пътувал по света, който е правил каквото си поиска — тип, който не представлява нищо и не иска нищо.

Но аз съм в занаята от дълго време. Бил съм в прекалено много съдебни зали. Прекалено много клиенти съм гледал през затворнически решетки и съм наблюдавал как работят мозъците им. Има какви ли не типове, но попадат или от едната страна на решетката, или от другата. Догрън Кели се разхожда наоколо маскиран. Той е дегизиран хищник, вечно бродещ, но винаги у дома си и в мир със света, в който в момента се намира.

Зачудих се колко ли души е убил. За които не е получил медали. Веднъж от Интерпол ме попитаха за човек, чието описание отговаряше на неговото — беше отвлякъл товар крадено нацистко злато, предназначено за Москва. Снимката не беше ясна, Москва отрече да е имало подобен инцидент и след понататъшното разследване бе съобщено, че мъжът или е мъртъв, или безследно изчезнал. Снимката все още беше в бюрото ми. Извадих я и я погледнах за стотен път. Не бе станала по-ясна. Можеше да е Догрън Кели, можеше и да не е. Или който и да е друг.

Кой всъщност си ти, Куче? Погледът, който ми отправяш с дълбините на очите си, изобщо не е нов за мен. В него чета насилие и още нещо, което не мога да определя, но знам, че не му е там мястото.

Погледнах календара и се попитах още колко време ще мине, преди за се взриви бомбата.

Ти си тази бомба, Куче, проклета крачеща бомба, но въпреки това ми допадаш. Ти носиш радост в живота на един старец.