Дейвид Кази
Джакпот (8)

8.

Петък, 21 декември, 19:22 ч.

Джулиъс седеше в кабинета на Саманта и пиеше топъл спрайт. Новата му адвокатка бе излязла за малко и го бе оставила насаме с мислите му за парите. Все още не можеше да проумее случилото се. Никога през живота си не бе разполагал с повече от няколкостотин долара накуп. Никога не бе притежавал собствен автомобил или дом, никога не бе отварял банкова сметка. Никога не бе попълвал данъчна декларация. Предполагаше, че всичко това ще се промени, и то бързо.

Чудеше се дали трябва да довърши смяната си. От една страна, наистина бе ангажиран с далеч по-важни неща, нямаше начин да се съсредоточи върху изпълнението на задълженията си на чистач. От друга страна обаче, се почувства гузен, тъй като Марк Дженкс, ръководителят на вечерната смяна, който трябваше да е в течение на всичко, щеше да зададе куп въпроси, на които нямаше да получи отговор. Всъщност Дженкс беше такъв досадник, че Джулиъс не би имал нищо против да го изпоти от притеснение и да го накара да свърши и неговата работа. В края на краищата, онзи си го заслужаваше. Да върви по дяволите! През изминалите две години се бе отнасял толкова зле с него. Какво щеше да направи Дженкс? Да го уволни?

— Как сте? — попита Саманта, когато се върна в кабинета си.

— Добре… мисля, че съм добре — отвърна той. — Малко съм притеснен.

— Разбира се, нормално е да изпитвате известно притеснение.

— Какво ще правим сега? — попита Джулиъс.

— Днес е петък. Офисите на лотарийната компания ще отворят едва в сряда заради коледните празници. Това ви дава известно време да подредите мислите си.

— Нямам къде да остана — каза той.

Тя го изгледа изненадано. Дълбока бръчка проряза челото й.

Джулиъс се засмя тихичко и обясни:

— Живея в много лош квартал. — Името му би трябвало да е достатъчно. — Карълтън Оукс.

— Аха! — Саманта явно разпозна името. Несъмнено бе гледала куп телевизионни репортажи, посветени на поредната хайка срещу наркодилъри или престрелка между улични банди в Карълтън Оукс.

— Един познат разбра, че съм спечелил снощи — продължи той. — Имах известни проблеми с него.

— Разбирам — каза Саманта с възможно най-професионалния за един адвокат тон.

— Обикалях цяла вечер — каза Джулиъс. — Нямах пари да си взема стая в хотел. Не е ли ужасно?

— Ще намерим къде да ви настаним за уикенда — обеща Саманта. — Не се тревожете за това.

Джулиъс кимна. Сякаш огромен камък падна от плещите му.

— Добре, а сега да поговорим с числа — предложи тя. — Най-напред трябва да разберете, че държавата ще ви удържи огромен данък.

— О! — възкликна Джулиъс и помръкна отново. Правителството сигурно щеше да му вземе всичките пари. Най-вероятно щеше да се окаже негов длъжник. Тази лотария по нищо не се различаваше от бандитския рекет. Неслучайно я наричаха „данък бедност“.

— Момент, момент — продължи Саманта, — не бива да оставате с идеята, че някой ще вземе всичките ви пари. Ако изберете да получите цялата печалба наведнъж вместо на годишни вноски, предполагам, че ще получите около сто и петдесет милиона чисто, без никакви данъци и такси.

Той се засмя силно, гръмогласно дори, смехът му изригна като вулкан. През целия си живот Джулиъс не бе имал кой знае колко поводи за смях, затова самият факт, че в момента се смее, бе огромна изненада за него. Потрепери целият, разтърсен сякаш от земетресение, сетне продължи да се смее, докато не му потекоха сълзи от очите.

— Да — каза Саманта. — Това са много пари. Ще ви помогнем с всички формалности. Ще можете да направите с тях каквото си поискате. Ще можете да се погрижите за вашите деца, за децата на вашите деца… разбирате какво искам да кажа, нали?

Джулиъс се усмихна. С нея се чувстваше спокоен и уверен. Шефът й се оказа истински задник, но той с всяка изминала минута се чувстваше все по-доволен, че тази вечер бе почукал именно на нейната врата.

— Имате ли завещание, Джулиъс? — попита го тя.

Той се засмя.

— Не!

— Ще ви трябва. В компанията ни има отдел за завещания и тръстове. Имате ли семейство?

— Не — отвърна Джулиъс.

— Родители? Братя? Сестри?

— Родителите ми починаха. А брат ми загина преди десетина години.

— Братовчеди?

— Да, няколко. Нищо чудно някои от тях наистина да са ми кръвни роднини.

— Искам да ви кажа нещо. Всеки, когото сте срещнали през последните десет години, ще твърди, че е ваш братовчед.

— Да — съгласи се Джулиъс.

Настъпи мълчание.

— Всъщност… — поде той.

— Какво?

— Имам син.

— Така ли?

— Джамал.

— На колко години е?

— На петнайсет… мисля.

— Къде живее?

— Май че с баба си… Майка му почина преди известно време. Отдавна не съм ги виждал. Мисля, че живеят в Рейвънууд Корт.

Джулиъс се опита да си придаде неловко изражение, защото предполагаше, че именно това очаква Саманта от него.

 

 

Джамал Уийлър бе неочакваният плод на кратка и объркана връзка с млада жена на име Алиша. Или май беше Алисън? Алиса? Джулиъс не можа да си спомни името й. Запознаха се на някакво парти девет месеца преди раждането на Джамал. И двамата бяха пияни, тъй като домакините бяха изнесли цяла бъчонка бира, за да помогнат на гостите да разчупят леда. Джулиъс беше доста мил, привлекателен, дори очарователен и към три сутринта двамата с Алиша, или Алисън, или Алиса, консумираха връзката си в един от входовете на жилищния блок. Непосредствено преди да започнат четирийсетте секунди на половия им акт, тя попита Джулиъс дали има презерватив. Той нямаше, но я увери, че „ще излезе навреме“.

Е, не излезе навреме.

Когато приключиха, той вдигна ципа си, прибра се у дома и преди да си легне, изхвърли в кошчето телефонния номер на момичето. Осем седмици по-късно, след като вече бе пропуснало два месечни цикъла, въпросното момиче си направи тест за бременност, който даде положителен резултат. Момичето, чието име започваше с буквата „А“ — в това поне Джулиъс бе сигурен — реши да задържи бебето поради цял куп причини, но най-вече защото смяташе, че по този начин ще привърже Джулиъс към себе си.

След като упорито отказваше да отговори на телефонните й обаждания, той я видя едва шест месеца по-късно, когато тя го откри на баскетболното игрище край Трий. В първия момент Джулиъс дори не можа да си спомни кое е това момиче. Когато Алиша, или Алисън, или Алиса, му напомни за романтичната им връзка, консумирана в онзи вход, той се почувства отвратен от огромния й корем. Никога не си бе падал по дебеланите и отдаде случилото се на алкохола, който бе изпил онази вечер. И през ум не му мина, че Алиша, или Алисън, или Алиса, може да е бременна.

Когато обаче тя го уведоми не само, че е бременна, но и че именно той е баща на детето, надеждата й да разпери ръце и да я прегърне, след което да й обещае, че всичко ще бъде наред, за нейно най-голямо учудване изобщо не се сбъдна. Джулиъс категорично отказа да признае, че бебето е негово, защото, по дяволите, това беше Трий, тук мъжете никога не признават бащинството си, освен ако не бъдат принудени от съда и направените ДНК тестове.

Три месеца по-късно Алиша, или Алисън, или Алиса, роди здраво момченце. Самият факт, че бебето се радваше на отлично здраве, бе изумителен, предвид обстоятелството, че майка му бе прекарала повечето вечери от своята бременност в пиене, пушене и танцуване и не бе посещавала лекар, който да следи развитието на плода до мига, в който се озова в болницата с разкритие. Естествено, Джулиъс не присъства на раждането. След като майката и детето бяха изписани от болницата и се прибраха у дома, всички мигом забелязаха силната прилика между баща и син.

Джулиъс видя сина си за първи път, когато малкият бе едва на две седмици, и установи, че с всеки изминал ден бебето заприличва все повече и повече на баща си. Прибираше се у дома (където в нощното шкафче го очакваше цяла кутийка презервативи), уловил под ръка друга млада жена, когато срещна Джамал и майка му в двора на жилищния блок, където Алиша, или Алисън, или Алиса, се опитваше да успокои плачещото бебе. Срещата се получи, меко казано, неловка. Джулиъс отказа предложението на майката да подържи детето в ръце. Тя го нарече „задник“ и предупреди спътничката на Джулиъс, че само преди месец е пипнала херпес от него. Момичето си тръгна, но Джулиъс не го забеляза. Беше толкова изплашен от срещата със собствения си син, че побягна към апартамента си и не излезе от него цели два дни.

През следващата една година двамата почти не се виждаха, тъй като Джулиъс полагаше сериозни усилия да я избягва. Видеше ли я в градинката между блоковете, тръгваше в другата посока. Тя му се обади веднъж с молба за пари, но със същия успех би могла да го попита за самоличността на втория стрелец от Далас^[1]. Джулиъс се изсмя и затвори телефона.

Когато Джамал стана на две годинки, двамата с майка му напуснаха Трий. Известно време след заминаването им Джулиъс получаваше новини за тях. Настанили се в друг евтин жилищен комплекс в Ричмънд. Преместили се в Южна Каролина. В Тексас. В Южна Калифорния. В началото мислеше доста за малкия Джамал, който растеше, без да познава истинския си баща. Не след дълго спря да мисли за това какво ли е Джамал да расте без баща, а накрая изобщо спря да мисли за Джамал. В края на краищата самият Джулиъс бе прекалено зает да краде и да търси коя да изчука. Господи, какъв идиот е бил тогава! Десетина години по-късно научи от един братовчед, че майката на Джамал е починала и момчето живее в Рейвънууд, жилищен комплекс за социално слаби, разположен в южния край на града.

 

 

— Бих искал да се погрижа за Джамал — каза Джулиъс. — Без да знае, че парите идват от мен. Не искам да се мъчи като мен. Не бях добър баща, а това ми се струва най-малкото, което мога да направя.

— Чудесно — отвърна Саманта и записа желанието му в адвокатския си бележник. — Фирмата може да се погрижи за това. Тъй като е непълнолетен, можем да създадем попечителски тръст и да назначим попечители, които да контактуват с него и да управляват парите му. Ще уредим нещата така, че попечителите да не знаят откъде идват парите. Фамилното му име Уийлър ли е?

— Така мисля.

— А фамилното име на майката?

Джулиъс поклати глава, но забеляза, че това като че ли смути Саманта.

— Не е проблем. Повечето деца приемат фамилното име на бащата. Доколкото зная, така се улеснява получаването на социални помощи и прочее.

— О!

— Как ще бъда сигурен, че това е моят Джамал?

— Можем да потвърдим бащинството с помощта на ДНК тест — обясни Саманта. — Достатъчно е да вземем косъм от косата ви и да го сравним с косъм от неговата коса.

— Добре — каза Джулиъс.

— Разполагате ли с негова неотдавнашна снимка?

— Не съм го виждал от бебе.

— Казахте, че живее в Рейвънууд.

— Най-вероятно. Но не съм напълно сигурен.

Саманта си отбеляза това в бележника, като огради имената на сина на Джулиъс и на жилищния комплекс, в който живееше момчето.

— Нещо друго? — попита тя. — Вероятно можете да си позволите да се нанесете на по-добро място. Някое по-спокойно в сравнение с Карълтън Оукс. Можете дори да смените града. Или щата.

— Да се преместя в друг щат? Никога не съм напускал този град.

Самана претегли внимателно думите си.

— Изслушайте ме — започна тя, — когато лотарийната компания обяви името ви, ще привлечете вниманието на всички. От роднини, приятели и хора, които ще твърдят, че са ваши приятели, до такива, които ще ви се ядосат — или дори нещо по-лошо — заради това че не сте им помогнали, когато са се обърнали с някаква молба към вас.

В съзнанието на Джулиъс изникна образът на Лерой, който разбива вратата на апартамента на Монк.

— Наистина ли смятате, че нещата ще се развият по този начин?

— Едно е сигурно, парите са в състояние да докарат до лудост много хора — отвърна тя. — Няма никакво значение дали са бели, черни или виолетови. А вие имате много, много пари.

Беше права. Наистина ли си бе въобразявал, че отърве ли се веднъж от Лерой, всичко ще приключи? Отначало се бе подразнил от думите й, защото реши, че са продиктувани от обстоятелството, че той е една най-обикновена бедна чернилка от предградията. По дяволите, та това беше самата истина, е, може би не сто процента, но все пак… Имаше поне една дузина братовчеди, разпръснати из различни социални жилища из цял Ричмънд. В интерес на истината, не бе сигурен кои от тях са негови истински кръвни роднини… ако изобщо имаше такива. Можеше само да си представи как ще реагират, когато разберат, че е спечелил няколкостотин милиона долара.

— Не се обиждайте, просто се опитвам да бъда откровена с вас — увери го Саманта. — Казвам ви това, което смятам, че трябва да знаете.

— Не, всичко е наред. Права сте. Бездруго имам достатъчно проблеми.

 

 

Прекараха още трийсет минути в съставяне на списъка с желания на Джулиъс, от което главата го заболя. Започна да споделя всяка безумна идея, която му хрумне, всяка щура фантазия, която въображението му бе родило в затвора. Саманта ги записваше, без да коментира, без да се държи покровителствено или поучително. Когато приключиха, прибра бележките си в папка, която остави върху бюрото. Позвъни на Картър и го уведоми, че са приключили.

— Чудесно — отвърна той. — Остави нещата на бюрото си.

Стори й се разсеян, а именно това я дразнеше най-силно по време на съвместната им работа. Не би му се ядосала, ако знаеше, че в момента разговаря с бременната си юридическа сътрудничка.

— Ще си тръгвам — уведоми го тя. — Вече не виждам смисъл да работя до късно.

— Добре — отвърна той.

Канеше се да затвори, но спря. Знаеше, че не бива да пита, но от друга страна, не искаше да оставя въпроса така.

— Картър?

— Какво?

— Наистина ли смяташ, че комитетът би могъл да преразгледа решението си?

— Да, да… Разбира се.

— Благодаря.

Почувства се неловко за това, че повдигна темата. Но това беше важно, нали? Трябваше да направи всичко, което зависеше от нея.

— Добре.

Помълча за момент. Чувстваше се така, сякаш току-що е продала душата си, задавайки този въпрос.

— А какво да правя с Джулиъс? — попита тя.

— С кого?

— С Джулиъс. Клиентът.

— Да, да… Ами…

— Забрави… Ще го настаня в апартамента за гости, който съдружниците ползват. Там ще може да гледа телевизия, да пийне едно-две питиета, преди да го приемеш. Предлагам да го настаним в хотел „Мариот“ на Пето авеню до сряда сутринта.

— Да, отлична идея. Макар да не съм сигурен, че там има малцово уиски.

Картър се разсмя истерично на собствената си шега и затвори телефона.

— Изглежда ми свестен тип — отбеляза Джулиъс.

— Голям гадняр е — увери го Саманта. — Елате с мен. Апартаментът ще ви хареса. Добре зареден бар, пълен хладилник, огромен телевизор… След като Картър поговори с вас, ще ви настаним в „Мариот“. Можете да останете там, докато осребрите билета.

— Оценявам всичко, което правите за мен — каза Джулиъс.

— Няма проблем — отвърна Саманта. — Ще впишем в сметката и най-дребния жест, който сме направили.

Качиха се с асансьора на двайсет и петия етаж, където ги очакваше потъналият в мрак апартамент за гости. Саманта включи осветлението и пред тях се разкри в пълния си блясък целият разкош, който можеше да се купи с парите от бездънната банкова сметка на компанията. Северната стена бе заета изцяло от панорамно стъкло с дебелина седем-осем сантиметра. В югозападния ъгъл бяха разположени четири кожени дивана, а между тях — огромен телевизор с плосък екран. До източната стена имаше бар, зареден с всякакви напитки.

— Гладен ли сте? — попита Саманта.

Джулиъс кимна.

Тя посочи двукрилия хладилник „Викинг“.

— Разполагайте се. С телевизора се борави много лесно.

— Ами ако някой дойде?

— Съмнявам се, но ако се появи някой, кажете му да се обади на Картър Пиърс. Всички се боят от него.

Джулиъс огледа помещението. Сърцето му биеше силно. Саманта го наблюдаваше как опитва да овладее емоциите си и се изпълни със симпатия към него. Подобни неща не се виждаха често.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя и го стисна лекичко по рамото. — Оставям ви телефонния си номер, в случай че имате нужда от нещо. — Записа го на лист хартия и му го подаде, а Джулиъс го прибра в джоба си.

— До утре — каза му тя. — Не се притеснявайте. Отпуснете се. Вече сте богат човек.